Стивън Кинг
Мизъри (36)

35

Ани носеше по един пакет хартия в двете си ръце. Усмихна се и каза:

— Точно каквато ми поръча. Ето ти два пакета, взела съм и два допълнително, за всеки случай. Виждаш ли колко…

Тя млъкна, намръщи се и го загледа.

— Потънал си в пот… и лицето ти е много зачервено. Какво си правил?

Пол чу как страхливецът в него изкрещя, че са го хванали на местопрестъплението, че е по-добре да се предаде, да признае вината си и да моли за милост; въпреки това успя да отвърне с ироничен, но изтощен глас:

— Много добре знаеш какво съм правил — страдах.

Ани измъкна хартиена кърпичка от джоба на полата си и избърса челото му. Кърпичката се напои с пот. На лицето й отново се появи фалшивата майчинска усмивка.

— Много ли те болеше?

— Да. А сега ще ми дадеш ли…

— Предупредих те да не ме нервираш. Казват, че човек се учи, докато е жив. Е, предполагам, че ако останеш жив, ще си вземеш поука.

— Ще ми дадеш ли таблетките?

— След малко. — Очите й се взираха изпитателно в изпотеното му, восъчнобледо лице на червени петна. — Първо, искам да се уверя, че не искаш нищо друго. Нищо, което глупавата стара Ани е забравила да купи, защото не знае какво ще бъде нужно на мистър Хитреца, за да напише книга. Трябва да съм сигурна, че няма да ме накараш да се връщам в града, за да ти купя магнетофон, специални домашни пантофи, без които не можеш да пишеш, или нещо подобно. Защото, ако кажеш, тръгвам веднага. Желанията ти са закон за мен. Дори няма да имам време да ти дам таблетките — отново ще скоча в джипа и ще потегля. Е, какво ще кажеш, мистър Хитрецо? Смяташ ли, че си напълно готов?

— Готов съм, Ани, моля те…

— И никога повече няма да ме ядосваш?

— Не, никога.

— Знаеш, че когато ме нервират, не съм на себ си.

Внезапно погледна надолу и видя вкопчените една в друга ръце, с които прикриваше кутийките „Новрил“. Взря се в тях продължително, сетне тихичко го попита:

— Пол, защо държиш ръцете си там?

Той се разплака — плачеше заради чувството на вина, което ненавиждаше. Не стига, че го бе подложила на нечовешки мъки, тази чудовищна жена го караше да се чувства виновен. Плачеше поради това, но и от обикновена, детинска умора.

Погледна я, лицето му бе обляно от сълзи, и изигра последния си коз:

— Искам си таблетките и подлогата. Стисках се през цялото време, защото не искам отново да се подмокря.

Ани се усмихна нежно и лъчезарно и вдигна сплъстената коса от челото му.

— Бедничкият! Лошата стара Ани много те измъчи. Веднага ще ги донеса.