Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

34

Едва не припадна, сграбчен от неописуем ужас, какъвто никога не бе изпитвал; изпълнен с дълбоко и унизително чувство за вина. Внезапно си припомни друг случай от живота си, когато бе изпитал същото отчаяние. Беше се случило през лятната ваканция, когато бе дванайсетгодишен. Баща му беше на работа, а майка му бе отишла в Бостън с някаква съседка. Пол бе намерил цигарите й и бе запалил една. Гълташе ентусиазирано дима и се чувстваше едновременно зле и прекрасно — навярно същите чувства изпитваха крадците, когато ограбваха някоя банка. Когато бе изпушил наполовина цигарата и стаята беше пълна с дим, чу как майка му отваря външната врата. „Пол, аз съм, забравих си портмонето.“ Беше размахал бясно ръце, за да прогони дима, въпреки че знаеше, че няма смисъл, знаеше, че са го хванали на местопрестъплението; знаеше, че ще яде пердах.

Този път обаче го очакваше нещо много по-страшно.

Спомни си какво бе сънувал, докато лежеше в състояние на полуприпадък: Ани натискаше спусъците на ловната пушка и крещеше: „Щом толкова ти се иска да бъдеш свободен, с удоволствие ще изпълня желанието ти!“

Приближаващата кола забави хода си. Нямаше съмнение — Ани се прибираше.

Пол сграбчи с почти безчувствените си ръце колелата и изтърколи стола към коридора, като хвърли последен поглед към пингвина. Дано да го бе оставил на същото място.

Подкара с пълна скорост към вратата на спалнята. Надяваше се да влети право вътре, но не уцела точно, защото разстоянието беше много малко. Инвалидният стол се блъсна в дясната част на рамката и леко отскочи назад.

„Успя ли да олющиш боята? О, Господи, остави ли следа?“ — изкрещя наум Пол.

В дървото имаше малка дупка, но боята не беше олющена. Слава Богу! Започна трескаво да маневрира, за да вкара стола в тясното разстояние.

Звукът от мотора се усили, джипът приближаваше, намаляваше ход, чуваше се свистенето на веригите за сняг.

Спокойно… запази присъствие на духа…

Тласна стола напред и главините на колелата здраво се заклещиха в рамката на вратата. Опита се да го избута напред, макар да съзнаваше, че няма полза — беше залостен като тапа във винена бутилка — не можеше да мръдне нито напред, нито назад.

Напъна се за последен път, мускулите на ръцете му потръпнаха като прекалено обтегнати струни на цигулка и… столът със скърцане влезе в спалнята.

Джипът се появи на алеята.

Пол мислено изломоти: „Навярно Ани носи хартията и други пакети и ще се движи бавно по леда… вече си вътре, най-страшното мина… имаше още време…“

Придвижи стола по-навътре и непохватно го завъртя в полукръг. Докато го нагласяваше успоредно на вратата, моторът на джипа спря.

Пол се наведе, сграбчи дръжката и се опита да затвори вратата. Езичето на бравата, което продължаваше да стърчи като вдървен стоманен показалец, се удари в касата. Пол го натисна с пръст. То леко помръдна, после се закова на място, като не позволяваше на вратата да се затвори.

Пол тъпо се втренчи в него и си припомни старата максима от флотата: „Ако е писано, нещастието непременно ще се случи.“

„Моля те, Господи, смили се. Не ти ли стига, че е унищожила телефона?“

Отпусна езичето. То отново изскочи навън. Пол натисна пак. Дочу странно дрънчене от вътрешността а ключалката и разбра, че счупената фиба пречи на езичето да се прибере обратно.

Вратата, на джипа се отвори. Пол чу как Ани изпъшка, когато слезе, чу шумоленето на хартия, докато тя събираше пакетите си.

— Хайде — прошепна той и започна лекичко да разклаща езичето, което всеки път се прибираше с около милиметър, след което отново се връщаше. Пол чуваше дрънченето на проклетата фиба. — Хайде… хайде… хайде!

Не съзнаваше, че отново плаче, по лицето му се стичаха едновременно пот и сълзи; усещаше силна болка, въпреки голямото количество наркотик, което бе погълнал; смътно предчувстваше, че ще плати скъпо за малкото си пътешествие.

„Помисли си какво те очаква, ако не успееш да затвориш проклетата врата, Поли!“

Дочу предпазливите стъпки на Ани, която се изкачваше по покритата с чакъл пътека, шумоленето на книжните пликове и подрънкването на ключовете, които тя извади от чантата си.

Хайде, хайде, хайде!

Този път при натискане на езичето нещо изщрака, изпъкналото парче метал хлътна още няколко милиметра във вратата, но все още се допираше до рамката.

Моля те, хайде…

Трескаво започна да разклаща езичето, докато Ани отваряше кухненската врата и му извика весело:

„Пол, прибрах се. Донесох ти хартията.“, която му напомни за ужасния ден, когато майка му го бе заварила да пуши.

„Пипна ме. Господи, не й позволявай да ме измъчва!“

Конвулсивно притисна езичето с палеца си и приглушен звук фибата се счупи. Езичето най-сетае се прибра изцяло във вратата. Пол чу как Ани сваля ципа на канадката си.

Затвори врата на спалнята — стори му се, че изщракването на бравата прозвуча като сигнален пистолет.

Подкара стола назад към прозореца. Продължаваше да маневрира, когато чу стъпките й в коридора.

— Нося ти хартията, Пол. Буден ли си?

Никога… няма да успея… Ще ме чуе…

Завъртя за последен път лоста за управление и успя да изтъркаля стола до прозореца точно в момента, когато Ани пъхна ключа в бравата.

Няма да може да отключи… фибата… тя веднага ще заподозре нещо…

За щастие, металното парче навярно бе паднало на дъното на бравата, защото ключът се превъртя с лекота. Пол седеше неподвижен, със затворени очи и се надяваше, че е върнал стола на предишното му място; надяваше се, че Ани ще сметне окъпаното му в пот лице и треперенето му за реакция поради липсата на лекарството; а най-много се надяваше да не е оставил никаква следа… Точно когато вратата се отвори, той погледна надолу: докато усилено бе търсял да заличи отделни следи, покрай него бе преминало цяло стадо бизони — бе забравил в скута си кутийките с „Новрил“.