Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

20

Бурята продължи да бушува и на другия ден. На следващата нощ вятърът прогони облаците. Същевременно температурата стремително падна и земята замръзна.

Пол седеше до прозореца в спалнята и до ушите постигаха квиченето на прасето Мизъри и мученето на една от кравите.

Звуците от обора бяха част от ежедневието му подобно на биенето на часовника — но никога не бе предполагал, че прасето може да квичи така особено.

Струваше му се че вече е чувал мъчителното мучене на кравата, но тогава той все още плуваше сред черния облак и беше обзет от мъчителна болка. Случило е бе по времето, когато Ани замина за пръв път и го остави без лекарството. Пол беше роден в бостънско предградие и беше прекарал почти целия си живот в Ню Йорк, но знаеше какво означава мученето на кравата — трябваше да я издоят. А прасето? То беше гладно.

И днес едва ли щяха да получат облекчение. Много съмнително бе Ани да се прибере, дори и да иска — шосетата се бяха превърнали в ледени пързалки. Пол изпита леко учудване от дълбокото си съчувствие към животните и от яростта, която бушуваше в гърдите му при мисълта, че в безкрайния си егоизъм Ани ги бе обрекла на страдание.

„Ако домашните ти животни можеха да говорят, Ани, положително щяха да ти кажат коя е истинската мръсница тук.“

Следващите дни бяха изпълнени със спокойствие. Пол се хранеше с консерви, пиеше вода от новата кана, редовно взимаше лекарството си и спеше всеки следобед. Вече бе стигнал до втората част на романа: историята на Мизъри, на нейната амнезия и на нейните досега непознати (но особено неприятни) роднини бързо напредваше. Действието се развиваше в Африка. Най-куриозното бе, че Ани го бе принудила да напише най-интересния роман от поредицата за Мизъри.

Ян и Джофри подготвяха за отплаване шхуната „Лорелай“, за да се отправят към Черния континент. Там Мизъри, която продължаваше да изпада в каталептични припадъци в най-неподходящия момент (естествено, ако отново я ужилеше пчела, веднага щеще да умре), щеше да се излекува или да загине. Защото на сто и петдесет мили от Лоустаун, малко селище в най-отдалечената част на Северна Африка, живееха бурките — най-кръвожадното племе в целия континент. Някои ги наричаха Хората пчели. Малцина бяха онези, завърнали се живи от страната на бурките. Те разказваха фантастични истории за женско лице издялано в стръмния склон на високо плато, безмилостно лице с широко отворена уста и огромни рубини, инкрустирани в каменното му чело. Носеше се упорит слух, че в многобройните пещери зад каменното лице на идола живеели огромни бели пчели, които охранявали своята царица — отвратително отровно същество, надарено с магическа сила.

През деня Пол се развличаше с измишльотините си. Вечер седеше, слушаше квиченето на прасето и кроеше планове как да убие Жената дракон.

Откри, че играта „Можеш ли?“ беше много по-трудна в истинския живот, отколкото в детския лагер. Когато всичко бе само на шега (въпреки че му плащаха, писането си оставаше само игра за Пол), може да си измисляш най-невероятни ситуации и да накараш останалите да ти повярват: например връзката между Мизъри Частийн и мис Ивлин Хайд, който се оказаха сестри; в Африка Мизъри открива баща си, който живее при бурките и т.н. Но в истинския живот магията не действаше.

Но Пол не се предаваше. Спомни си за лекарствата в шкафа — сигурно можеше да я отрови или поне да я упои, за да я убие. Например „Новрил“-а.

„Прекрасна идея, Пол. Ето какво ще направиш: ще вземеш шепа таблетки и ще ги наблъскаш в кутията със сладолед — тя ще ги помисли за фъстъци и ще ги изплюска наведнъж.“

Не, не става. Ако отвори капсулите и разбърка съдържанието им в предварително размекнатия сладолед, Ани положително ще усети вкуса на „Новрил“-а, който бе невероятно горчив и… тежко ти и горко, Поли!

Идеята му бе прекрасна като сюжет за разказ, но в действителност беше неприложима. Пол не беше сигурен дали би рискувал дори ако съдържанието на капсулите е напълно безвкусно. Не бе на шега — ставаше дума за живота му.

Хрумнаха му нови идеи, но веднага ги отхвърли. Представи си как окачва над вратата тежък предмет (веднага си помисли за пишещата машина), той се стоварва върху Ани и тя умира или пада в безсъзнание на пода. Или пък да опъне тел през стълбите и да я спъне. Но и двете идеи бяха рисковани. Буквално не можеше да си представи какво ще му се случи, ако опитът му да я убие се провали.

Настъпи нощ, падна мрак — прасето продължаваше да квичи монотонно също като врата, която се люлее върху ръждивите си панти от повея на вятъра, но кравата внезапно престана да мучи. Пол тревожно се питаше дали вимето на бедното животно се е пръснало и то е умряло от кръвоизлива.

За миг във въображението си…

(толкова ясно!)

… си представи как кравата лежи сред локва от кръв и мляко, сетне побърза да прогони отвратителната картина. Мислено се нарече тъпак и си каза, че кравите не умират по този начин, но съвсем не беше убеден в правотата си. При това си имаше достатъчно грижи, за да мисли за бедното животно.

„Всичките ти невероятни идеи се свеждат до едно — искаш да убиеш Ани чрез дистанционно управление, без да изцапаш ръцете си с кръв. Приличаш на човек, който обича хубавите пържоли, но не би издържал дори час в кланицата. Слушай ме внимателно Поли: сега е моментът да се сблъскаш с реалността. Никакви измишльотини, разбра ли?“

„Разбрах.“

Той закара стола в кухнята и заотваря чекмеджетата, докато откри онова, което търсеше.

Избра най-големия касапски нож и се върна в спалнята. Преди това се наведе и изтри следите въвху рамката на вратата, които, въпреки усилията му като че ставаха по-ясни.

„Няма значение. Щом още не ги е видяла, значи никога няма да ги забележи.“

Постави ножа върху нощното шкафче, прехвърли се в леглото и пъхна оръжието си под дюшека. Когато Ани се върне, ще я помоли за чаша студена вода и щом тя се наведе над него, ще забие ножа в гърлото й. „Без фантасмагории, момчето ми!“

Пол затвори очи и потъна в дълбок сън. Дори не помръдна, когато в четири часа сутринта джипът на Ани пропълзя по алеята с изключен мотор и с изгасени фарове. Едва котато усети убождането на спринцовката и видя надвесеното й лице, разбра, че се е върнала без изобщо да я усети.