Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

9

Един ден, може би седмица, преди да отреже пръста му; Ани се появи с две огромни порции сладолед, шоколадов сироп и флакон с разбита сметана.

— Хайде да хапнем сладолед, Пол — весело изрече тя. Тонът й, както и неспокойният й поглед не му се понравиха, накараха го да бъде нащрек. Представи си, че е изглеждала точно така, когато е поставяла куп пране или мъртва котка върху стълбите.

— Благодаря ти, Ани — каза Пол, докато наблюдаваше как тя поля сладоледа със сироп и изстиска голямо количество сметана от флакона с умението на човек, пристрастен към сладкишите.

— Няма защо. Заслужил си го — работиш много усърдно.

Ани му подаде сладоледа. След третата лъжица му прилоша от сладкото, но Пол продължи да яде — така беше по-разумно. Едно от основните правила за оцеляване тук, на западния склон, бе: „Когато Ани кани, Пол трябва да се храни.“

Настъпи моментно мълчание, сетне Ани остави лъжицата и каза закачливо:

— Разкажи ми останалото.

— Моля?

— Разкажи ми края на романа. Не мога да чакам.

Предчувстваше ли, че ще стане така? Да. Ако бяха донесли на Ани всички рулони с любимия й сериал, тя положително, нямаше да гледа по един седмично.

Пол погледна топящата се купчина сладолед в чинията й и си спомни как из цялата гостна бяха разхвърляни съдове със засъхнала по тях захар.

Не, Ани положително не бе от хората, които обичат да чакат. Положително щеше да изгледа двайсетте епизода за една нощ, въпреки че на другата сутрин щеше да има страхотно главоболие.

Защото тя обичаше сладкишите.

— Не мога — отвърна Пол.

Лицето й отново помръкна, но му се стори, че същевременно тя изпита известно облекчение.

— Така ли? Защо?

Пол тъкмо се канеше да каже: „Защото утре няма да ме уважаваш“, но навреме успя да стисне зъби и отвърна:

— Защото съм лош разказвач.

Ани изгреба наведнъж остатъка от сладоледа си и Пол си помисли, че ако бе на нейно място, гърлото му щеше да замръзне. Сетне остави чинията си и сърдито го изгледа, сякаш бе човек, осмелил се да критикува великия Пол Шелдън.

— Тогава как пишеш бестселъри, които се четат от милиони хора?

— Не казах, че съм лош писател, дори ми се струва, че съм добър, просто не умея да разказвам.

— Чудиш се как да измислиш някакво оправдание — лицето на Ани се помрачи. Стиснатите й юмруци почиваха върху дебелата й пола — ураганът Ани отново връхлиташе. Всичко се повтаряше, но все пак нещо се беше променило. Както винаги, Пол се страхуваше от нея, но животът му вече не му се струваше толкова безценен. Боеше се единствено от мъченията, на които можеше да го подложи.

— Не се оправдавам — отвърна той. — Двете понятия са коренно различни, Ани. Обикновено добрите разказвачи не могат да пишат и обратно: нима не си наблюдавала как известен писател се измъчва по време на интервюто си по телевизията?

— Е, представи си, че не искам да чакам — намусено произнесе тя. — Поднесох ти такъв вкусен сладолед, в отплата можеше да ми кажеш нещичко — например дали баронът убива Калторп? — очите й блестяха. — Умирам да узная. И какво е направил с тялото? Мисля, че го е нарязал на парчета и го е скрил в куфара на жена си.

Пол поклати отрицателно глава. Погледът й стана още по-заплашителен, но тя произнесе кротко:

— Знаеш, че ще ме разгневиш, нали?

— Да.

— Мога да те принудя — но Ани сякаш усещаше, че заканите й са напразни — можеше да го принуди да й каже някои подробности, но не да разкаже съдържанието на книгата.

— Ани, спомняш ли си какво казва детето, когато майката го намира да си играе с миещата течност под умивалника?: „Мамичко, колко си лоша!“ И ти се оплакваш като него: „Пол, колко си лош!“

— Не отговарям за постъпките си, ако продължаваш да ме нервираш — каза тя, но Пол усети, че кризата й е почти преминала. Колкото и да е странно, Ани държеше на дисциплината и на доброто поведение.

— Е, ще рискувам — продължи Пол, — защото приличам на тази майка — не ти отказвам от злоба или напук, отказвам ти, защото искам да харесаш книгата — ако ти я разкажа, вече няма да ти е интересна. „Освен това, какво ще се случи с мене?“ — помисли си той.

— Поне ми кажи дали онзи негър Езекия наистина знае къде се намира бащата на Мизъри. Кажи ми само това.

— Искаш ли да прочетеш целия роман, или ще ме накараш да попълвам въпросник?

— Я не ми се подигравай!

— Тогава престани да се преструваш, че не разбираш какво искам да ти кажа — изкрещя в отговор Пол.

Ани изненадано подскочи и се отдръпна, лицето й постепенно се проясни, въпреки че в очите й проблясваше лукаво пламъче.

— Искаш да заколиш гъската, която снася златни яйца. Но когато селянинът от приказката го направил, в ръцете му останали само мъртвата гъска безполезните й вътрешности.

— Добре, Пол. Сигурно си прав. Ще изядеш ли сладоледа си?

— Не мога повече — отвърна той.

— Разбирам, че те разтревожих. Извинявай. Предполагам, че си прав — не трябваше да те моля — каза напълно спокойно Ани.

Пол очакваше нов изблик на ярост или на дълбока депресия, но този път се бе излъгал. Върнали се бяха към ежедневието си: Пол пишеше, а в края на деня тя прочиташе всичко. Беше изминало доста време между скандала и деня, когато тя му отряза пръста, но едва сега Пол свърза двата случая.

„Оплаках се от машината“ — помисли си той, погледна я и се вслуша в бръмченето на косачката. Стори му се, че го чува някъде отдалеч, защото задряма — напоследък често заспиваше, също като дъртак в старчески дом. — „Оплаках се само веднъж, но и това беше достатъчно. Всичко се случи… кога?… седмица, след като ми поднесе сладоледа. Дори не поисках да ми купи нова машина — просто казах, че шумът й ме подлудява и веднага след това — хопа-ла — левият палец на Пол изчезна. Само че пишещата машина беше само поводът. Всъщност Ани отряза пръста ми, защото отказах да й се подчиня и тя беше принудена да приеме отказа ми. Постъпката й беше продиктувана от ярост… защото бе осъзнала, че не държи всички карти, че дори пасивно имам някакво надмощие над нея. Все пак се оказах доста сносна Шехерезада.“

Случилото се беше лудост, беше смешно, но много реално. Мнозина навярно биха се изсмели, но те не проумяваха огромното влияние на изкуството дори в изродения му вид, който представляваха популярните романи. Милиони домакини планираха работата си така, че да не пропуснат сладникавите сериали по телевизията, или ги записваха на видеомагнетофон, за да ги гледат вечерта. Когато Конан Дойл сложил край на живота на Шерлок Холмс, жителите цяла викторианска Англия единодушно поискали той да бъде възкресен. Точно както Ани — тя не скърбеше, а бе дълбоко обидена. Дойл бил порицан от собствената си майка, когато й съобщил, че възнамерява да убие Холмс и побързала да му пише: „Да убиеш симпатичния мистър Холмс? Глупости! Само да си посмял!“

Пол си спомни за приятеля си Гари Рудман, който работеше в градската библиотека в Боулдър. Веднъж, когато се отби в квартирата му, Пол видя, че щорите са спуснати и на вратата е поставен черен креп. Загрижен за приятеля си, той заблъска по вратата. Отвътре дочу гласа на Гари: „Върви си. Днес съм опечален. Умря мой близък.“ На въпроса на Пол, кой е покойникът, приятелят му уморено отвърна: „Ван дер Валк“ и се отдалечи от вратата. Пол потропа отново, но Гари не се върна. Оказа се, че Ван дер Валк е детектив, измислен и след това убит от писателя Никълъс Фрийлинг.

Пол беше убеден, че приятелят му се преструва и скръбта му е фалшива поза. Възгледите му се промениха едва след като прочете книгата „Светът според Гарп“. Случи се така, че малко преди да си легне, попадна на сцената, където малкият син на Гарп се пробожда върху лоста за скоростите и умира. Дълги часове след това Пол не можа да заспи — кошмарната сцена беше пред очите му. Докато се премяташе неспокойно в леглото, му хрумна абсурдната мисъл, че скърби за измислен герой. Питаше се дали навремето не се е присмивал напразно на Гари Рудман.

Спомни си още нещо от времето, когато беше дванайсетгодишен: през един горещ летен ден дочете последните страници на „Повелителят на мухите“ от Уилиам Голдинг, тръгна към хладилника за студена лимонада, но внезапно се втурна в банята и повърна.

Хрумнаха му други случаи за подобна мания: всеки месец хората обсаждали балтиморското пристанище в очакване на парахода, който носел продължението на „Малката Дорити“ или на „Оливър Туист“ (кои от тях дори се удавили, но останалите ни най-малко не се обезкуражили); старица на сто и пет години заявила, че ще остане жива, докато мистър Голсуърги завърши „Сага за Форсайтови“. Умряла само час, след като й прочели последните страници; млад алпинист, който лежал в болницата поради тежко премръзване, излязъл от кома, след като приятелите денонощно му чели „Господарят на пръстените“… и още стотици подобни случаи.

Пол си помисли, че навярно всеки автор на бестселъри е бивал увличан от въображаемия свят, който е създал, отличен пример за „комплекса Шехерезада“. После се унесе, шумът от косачката заглъхна. Спомни си, че бе получил две писма, авторките на които предлагаха създаването на специален парк на Мизъри нещо подобно на Дисниленд. Към едно от писмата беше приложен чертеж. Но палмата на първенството (поне до появата на Ани Уилкс) държеше мисис Роман Д. Сандпайпър от Инк Бийч, Флорида.

Мисис Роман Д. Сандпайпър, чието малко име беше Вирджиния, беше превърнала една от стаите си в „Гостната на Мизъри“. В писмото си тя прилагаше цветни снимки на „Чекръка на Мизъри“ и „Писалището на Мизъри“, комплект с недовършено писмо на любимата си героиня. Мисис Сандпайпър пишеше, че мебелите са оригинални и Пол предполагаше, че не лъже — в такъв случай са й стрували стотици хиляди долари. Мисис Роман Д. Сандпайпър го уверяваше, че не използва героинята му, за да изкарва пари, нито пък — Боже опази! — възнамерява да го направи. Молеше го за едно — да прегледа снимките и да й нанесе грешките, които бе сигурна, че е допуснала и да изкаже мнението си за нейната „гостна“. Докато гледаше снимките, Пол изпита странното усещане, че взира във фотографии на собственото си въображение. Разбра, че отсега нататък снимките на мисис Роман Д. Сандпайпър непрекъснато ще се набиват в знанието му и ще пречат на въображението му със своята конкретност. Да й каже къде греши — що за глупост. Занапред той щеше да си задава същия въпрос Беше отговорил на писмото й, като я поздравяваше и се възхищаваше от делото й, но в кратката му бележка нямаше и следа от подозренията, които се въртяха в главата му: питаше се дали мисис Роман Д. Сандпайпър е с всичкия си. После получи второ писмо, придружено от куп снимки, общо четирийсет на брой. Писмото представляваше изчерпателен (и досаден) справочник за местата, където мисис Роман Д. Сандпайпър бе открила ценните предмети, колко бе платила за тях и за реставрирането им. Непознатата пишеше, че открила човек, който притежавал специална старомодна пушка за катерици и го накарала да изстреля един куршум в стената до прозореца. Въпреки че не гарантираше за автентичността на пушката, мисис Роман Д. Сандпайпър беше сигурна, че калибърът е същият. Снимките показваха отблизо отделни детайли, но ако не бяха надписите на гърба им, спокойно можеха да бъдат от онези фотографии, под които пише: „Отгатни какво е това?“, където благодарение на увеличителната техника изправеният кламер изглеждаше като пилон, а капачката на бирена кутия — като скулптура на Пикасо. Пол не беше отговорил на второто писмо на мисис Роман Д. Сандпайпър, но това съвсем не я обезкуражи — тя продължи да го обсипва с писма и снимки, докато най-сетне явно се обиди и престана да пише. В последното си писмо оттегляше предложението си да я нарича „Вирджиния“.

Чувствата на тази жена все още не се бяха изродили в болезнената фикция на Ани Уилкс, но Пол разбираше, че източникът е един и същ — комплексът „Шехерезада“.

Усети, че се унася, сетне заспа.