Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

9

На другата сутрин Ани пак му донесе супа и му съобщи, че е прочела четирийсет страници от „ръкописната му книга“. Каза, че й се струвала по-слаба от предишните му романи.

— Трудно следя действието. То непрекъснато се пренася ту напред, ту назад във времето.

— Технически похват — това е всичко — отвърна Пол. В момента болката бе намаляла и той можеше да обмисля думите си. — Технически похват. Темата… темата диктува формата — без да знае защо, но си въобразяваше, че Ани се интересува от подробностите на писателската професия. Бог му е свидетел, че с тях замайваше главите на посетителките на кръжоците, пред които изнасяше лекции в младостта си. — Нали разбираш, момчето е объркано, ето защо…

— Да, много е объркано и затова не е толкова интересно. Не твърдя, че Тони Бонасаро е безинтересен — ти просто не си в състояние да сътвориш безинтересен герой — просто не е толкова интересен. А цинизмите! Всяка втора дума започва с буквата „е“.

Тя се замисли, хранеше го автоматично и избърсваше потеклата му слюнка, без да гледа, също както опитната машинописка не гледа клабишите. Съвсем естествено му хрумна, че е била медицинска сестра. Не лекарка, защото лекарките не знаят кога ще потече слюнката, нито пък могат да улучат устата с такава точност.

„Ако метеорологът, предвещал промяна на курса на урагана, беше опитен в професията си наполовина на Ани Уилкс, сега нямаше да съм в тази ужасна каша“ — горчиво си помисли Пол.

— Липсва му благородство — внезапно изкрещя Ани, скочи и за малко не изля супата върху пребледнялото му, обърнато към нея лице.

— Да — търпеливо отвърна той. — Разбирам какво искаш да кажеш, Ани. Тони Бонасаро не е от благороден произход. Той е рожба на бедняшките квартали и се опитва да се изтръгне от вредното влияние на обкръжението си. Колкото до мръсните думи… всички ги употребяваме…

— Не е вярно — тя му хвърли поглед, от който го побиха тръпки. — Какво си въобразяваш, че казвам, когато отида в магазина за фуражи в града? Какво си въобразяваш че казвам? „Хей, Тони, дай ми чувал от онази шибана храна за прасета, както и чувал от скапаната царевица за кравите, мамицата им! Дай ми и от гадното лекарство.“ И какво според те бе ми отговаря той? „Мамицата му, права си, Ани, веднага ще ги натоваря.“

Погледна го, лицето й приличаше на буреносно небе. Уплашен, той се отпусна в леглото. Купичката със супа в ръката й се наклони. Няколко капчици паднаха върху завивката.

— Сетне отивам в банката и казвам на мисис Болинджър: „Ето ти един голям скапаняшки чек и гледай да ми дадеш петдесет долара, колкото е възможно по-бързо.“ Нима мислиш, че когато ме изправиха пред съда в Ден…

Поток от мътна говежда супа се изля върху завивката. Тя изгледа петното, сетне прехвърли погледа си върху Пол и лицето й се изкриви.

— Ето! Погледни какво ме накара да направя!

— Извинявай!

— И ще ми се извиняваш! — изкрещя Ани и запрати купичката в ъгъла, където тя се разби на парчета. Супата обля стената. Пол ахна.

Тя като че не съзнаваше какво е сторила. Остана неподвижна трийсетина секунди. През това време сърцето на Пол Шелдън сякаш престана да бие.

Ани лека-полека се надигна и внезапно се изкикоти:

— Имам ужасен характер.

— Извинявай — успя да процеди той през пресъхналото си гърло.

— Наистина трябва да ми се извиниш — лицето й отново се отпусна и тя мрачно се втренчи в стената. Пол си помисли, че отново ще откачи, но тя дълбоко въздъхна и се надигна от леглото.

— В книгите за Мизъри не се налагаше да употребяваш мръсни думи, защото в онези времена те не са били известни. Предполагам, че нашата епоха на животински нрави изисква употребата на мръсни думи. Право да ти кажа, би трябвало да се посветиш на романите за Мизъри. Приеми го като искрен съвет от най-голямата ти почитателка.

Тя се запъти към вратата, обърна се и го погледна:

— Ще върна „ръкописната книга“ в чантата ти и ще довърша „Рожбата на Мизъри“. Може би по-късно ще дочета ръкописа.

— Не го чети, ако те нервира — посъветва я той и се опита да се усмихне. — Предпочитам да не те ядосвам. Знаеш, че животът ми е в твои ръце.

Но Ани не се усмихна, а промълви:

— Да, така е.

После си отиде.