Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

22

Но дълго време Пол не можа да заспи. Въпреки че бе замаян от наркотика, той обмисляше сегашното си положение. Сега му бе по-лесно, по-лесно, отколкото да си припомни за книгата, която беше създал й унищожил.

Факти, отделни факти, подобни на парчета плат, от съединяването на които може да се получи кувертюра.

Най-близките съседи живееха на километри разстояние и Ани бе споменала, че не я обичат. Как се казваха? Бойнтън. Не, Родимън. Точно така, Родимън. А къде се намираше градът? Положително не бе далеч. Пол се намираше в окръжност с диаметър между двайсет и четири и седемдесет и два километра. Домът на Ани, на съседите Родимън и градчето Сайдуиндър също бяха в тази окръжност.

„Ами колата ми? Трябва да е наблизо. Може би полицаите са я намерили?“

Едва ли. Пол беше известна личност; ако бяха открили колата с неговия номер, най-елементарното разследване щеше да докаже, че за последен път са го видели в Боулдър, след което изчезнал. Намирането на катастрофиралата кола, но не и на тялото му, би накарало полицията да предприеме издирване, би предизвикало сензация в пресата.

Но Ани никога не гледа новините по телевизията, нито слуша радио, освен ако разполага с апарат със слушалки.

Цялата история му напомняше разказа за Шерлок Холмс, където кучето не лаеше. Колата му не беше намерена, защото ченгетата не бяха дошли. В противен случай щяха да посетят всеки дом в хипотетичната окръжност. Колко ли хора живееха в този периметър близо до върха на Западния склон? Най-близките съседи — семейство Родимън, Ани Уилкс и може би още десет-дванайсет души.

Колата му все още не беше намерена, но това съвсем не означаваше, че няма да бъде открита.

Богатото му въображение (което не бе наследил от майка си) му помогна да си представи полицая, който ще ги посети: висок, хубав, въпреки че от него лъха студенина, с малко по-дълги от разрешените от правилника бакембарди. Носи тъмни очила, които отразяват образа на човека, подложен на разпит, говори носово, като човек от Запада.

„Открихме встрани от планинското шосе преобърната кола, собственост на известен писател на име Пол Шелдън. Върху седалките и върху таблото има кръв, но той е изчезнал безследно. Навярно е изпълзял навън, може би е загубил паметта си и се е залутал из околността…“

Последното предположение беше смешно, като се има предвид състоянието на краката му, но естествено полицаите не можеха да знаят какви наранявания е получил. Догадките им едва ли щяха да ги доведат до невероятната идея, че е бил отвлечен — поне отначало. А най-вероятно е подобна мисъл изобщо да не им хрумне.

„Спомняте ли си да сте видели някакъв непознат на пътя по време на голямата буря? Висок, четирийсет и двегодишен, русоляв? Може би е изглеждал зашеметен? По дяволите, може би дори не е знаел кой е?“

Ани ще покани полицая на кафе в кухнята и ще се погрижи всички врати да бъдат плътно затворени, за да не се чуят стенанията на пленника.

— О, не, господин полицай, не срещнах жива душа. Всъщност много бързах да се прибера, защото Тони Робъртс ми съобщи, че противно на очаквания та, бурята не се отклонява на юг.

Ченгето оставя чашата на масата, става и казва:

— Е, госпожо, надявам се, че ако видите човек, който отговаря на описанието, незабавно ще ни съобщите. Става въпрос за много известна личност. Писаха за него в „Пипъл“ и в други списания.

— Разбира се, господин полицай.

И той ще си отиде.

Може би нещо подобно вече се бе случило, но Пол просто не бе разбрал. Може би прототипът на въображаемия полицай бе посетил дома, докато Пол е лежал, замаян от наркотиците — Бог му е свидетел, че през повечето време беше упоен. След като размисли, се убеди, че предположението му е невероятно. Нали все пак не беше някакъв непознат, който незабелязано е преминал през града. Снимката му се бе появила в „Пипъл“ (когато публикуваха първия му бестселър), в „Ъс“ (когато се разведе за първи път), мето му бе споменато в неделното издание на „Парад на известни личности“. Ченгетата положително щяха да направят повторна проверка — по телефона или лично. Когато изчезнеше някоя знаменита личност — ако писателите влизаха в категорията на знаменитостите — разследването се водеше с пълна пара.

„Това са само фантазии, приятелю.“

Може би предполагаше или налучкваше. Във всеки случай бе по-ползотворно, отколкото да си лежи, без да мисли.

Изведнъж му хрумна за предпазните перила по шосето.

Напразно се опитваше да си припомни какво точно се бе случило. Спомняше си единствено как посегна за цигарите си — тогава се случи нещо странно — земята и небето се преобърнаха, сетне настъпи мрак. Все пак нещо му подсказваше, че пътят не е бил обезопасен. Смачканите перила положително щяха да привлекат вниманието на пътните патрули.

Но все пак какво точно се бе случило?

Беше изгубил контрол над колата на сравнително равен участък от пътя, но все пак наклонът се бе оказал достатъчен, за да се преобърне.

И тъй, къде е колата му? Естествено, затрупана е от снега.

Пол закри очи с ръката си и си представи снегорина, който се движеше по пътя, където колата му беше катастрофирала преди два часа. Оранжевият снегорин е единственото ярко петно сред падащия сняг, небето над него се смрачава. Шофьорът му е увит като пашкул, на главата му е нахлупена старомодна, синьобяла ватманска шапка. Вдясно, в плитка долчинка, се намира „Камаро“-то на Пол Шелдън, върху задната му броня се мъдри ярка лепенка, която гласи: „Подкрепете кандидатурата на Харт за президент.“ Шофьорът на снегорина не забелязва колата, защото лепенката е много избеляла, страничните гребла блокират полезрението му; освен това се смрачава и той е смъртно уморен. Мисли само как да измине последната отсечка, да отстъпи мястото си на човека от другата смяна и да изпие чаша горещ чай. Отминава, а снегоринът натрупва пухкав сняг в долчинката. Преспите вече са стигнали до прозорците на „Камаро“-то, вижда се само покривът му. По-късно, в здрача, когато всички предмети изглеждат нереални, в обратната посока минава друг снегорин и напълно погребва колата под снега.

Пол отвори очи и се втренчи в гипсовия таван, където се виждаше мрежа от тънки пукнатини — те бяха преплетени във формата на три букви. В дните, последвали излизането му от черния облак, писателят непрекъснато се бе взирал в тях и сега отново ги проследи, въпреки че му бяха до болка познати. Разсеяно си мислеше за думи, които започваха с буквата „ш“.

Да. Навярно всичко се е случило точно така.

Дали Ани бе помислила какво ще стане, когато намерят колата му? Сигурно. Беше побъркана, но хитра. И все пак изобщо не й беше хрумнало, че Пол може да притежава копие от романа „Бързи коли“.

„И се оказа права, кучката!“

Пред очите му отново изникна картината на овъглените страници, които се носеха из стаята, пламъците, звуците, миризмата на изгоряло (на изгорялата му творба). Пол стисна зъби и се опита да прогони ужасяващите спомени; в случая богатото му въображение му вършеше лоша услуга.

„Вярно е, че нямаш копие, въпреки че това би било първа грижа на деветдесет на сто от писателите — при това малцина от тях получаваха колкото тебе дори за книгите, в които не се говори за Мизъри. Подобна мисъл изобщо не е хрумнала на Ани.“

Тя не е писателка.

Нито е глупава; смятам, че и двамата сме на еднакво мнение по този въпрос. Струва ми се, че страда от мания за величие. Според нея ръкописът трябваше да бъде изгорен. Бе толкова уверена, че служи на правото дело, че изобщо не се бе сетила за нищожни подробности като например ксероксно копие. Подобна мисъл никога не й е дошла наум, приятелю.

Навярно повечето му предположения приличаха на къща изградена върху плаващ пясък, но мнението му Ани Уилкс оставаше непоклатимо като нос Гибралтар. Беше извършвал подробни проучвания за написването на „Мизъри“ и притежаваше задълбочени познания в областта на неврозите и на психозите. Известно му бе, че при обикновените психопати се редуват периоди на дълбока депресия и на почти агресивно приповдигнато настроение, но цялостното им поведение се определя от манията за величие. Подобни хора са твърдо убедени, че са обект на внимание, че са герои на велика драма, краят на която се очаква със затаен дъх от милиони хора. Подобни хора мислят едностранчиво и мислите им са лесни за разгадаване, защото следват само една посока: от психически разстроената личност към предмети, ситуации или други хора, които не са под контрола на психопата. (Малко по-различно е положението при невротиците.)

Ани Уилкс бе решила, че трябва да унищожи ръкописа; дори не й беше хрумнало за съществуването на копие.

„Навярно щях да спася проклетата книга, ако й бях казал, че разполагам с дубликат. Ани щеше да осъзнае, че унищожаването на ръкописа е безпредметно. Тя…“

Налягаше го дрямка, но внезапно дъхът му секна и очите му се изцъклиха.

Да, Ани положително щеше да осъзнае безнадеждността на постъпката си; щеше да бъде принудена да признае, че губи контрол върху положението. Самочувствието й щеше да бъде наранено…

„… Имам ужасен характер, нали?“

Ако бе осъзнала, че не може да унищожи „мръснишката книга“, навярно щеше да унищожи създателя й. В края на краищата не съществуваше друго копие на Пол Шелдън.

Сърцето му пърхаше лудо. Часовникът в съседната стая започна да бие. Пол дочу тежките й стъпки когато тя прекоси стаята над главата му. До ушите му долетя звукът от урината, която се стичаше в тоалетната; сетне Ани пусна водата и отново си легна. Пружините изскърцаха под тежестта й.

„Няма да ме ядосваш повече, нали?“

Умът му внезапно се впусна в галоп, подобно на расов кон, който се опитва да хвърли от седлото ездача. Какво общо има направеният от него опит за психоанализ с колата му? С времето, когато е била намерена? Какво означава за него?

— Почакай — прошепна той в мрака, — не затваряй телефона.

Отново закри очите си с ръка и си представи високия полицай с тъмните очила и прекалено дългите бакембарди. „Намерихме преобърната кола встрани от планинския път“ — казваше полицаят.

Само че този път Ани не го покани на кафе, защото искаше да го види час по-скоро вън от дома си. Дори да стоеше в кухнята и двете врати към спалнята да бяха затворени, дори ако „гостът“ бе натъпкан с наркотици, полицаят би могъл да чуе стенанията му.

Ако бяха открили колата му, Ани Уилкс щеше да се досети, че я очакват неприятности, нали?

— Точно така — прошепна Пол. Краката му отново запулсираха от болка, но той почти не я усети, защото бе скован от ужас от внезапно хрумналата му идея.

Нямаше да й се разсърдят, защото го бе прибрала в дома си (особено ако живееше съвсем близо до шосето, както предполагаше Пол). Положително щяха да я наградят с медал и с безплатно членство в Клуба на почитателките на Мизъри Частийн — за ужас на Пол такъв клуб наистина съществуваше. Но Ани щеше да загази, защото го бе завела вкъщи, настани го бе в стаята за гости и не бе съобщила никому. Би могла да се обади на местната бърза помощ: „Обажда се Ани. Намирам се на върха на планинския склон — натъкнах се на някакъв човек, който изглежда ка сякаш го е прегазил Кинг Конг!“ Всъщност Ани бе натъпкала с наркотици, които явно притежаване незаконно — и поради невежеството си го бе превърнала в наркоман. Мъчителката му щеше да загази защото бе приложила странен метод на лечение, хранила го бе със системи, бе сложила краката му в шини, изрязани от алуминиеви патерици. Загазила бе, защото някога е била изправена пред съда в Денвър, и то не в ролята на свидетел — Пол бе абсолютно убеден в последното.

Ето защо тя проследява с поглед ченгето, което се отдалечава по пътя с добре измитата си кола (добре измита освен под калниците, където са полепнали буци примесен със сол сняг) и отново се чувства в безопасност… но не напълно, защото сега прилича на животно, което е надушило ловци по следите си.

Ченгетата ще продължават издирването, защото той не е някакъв обикновен човечец. Изчезнал бе Пол Шелдън, Зевс в литературния свят, чието въображение бе сътворило Мизъри Частийн, любимката на милиони тъпанарки, жената, без която обикновената домакиня не можеше да живее. В края на краищата полицаите навярно ще се откажат от безрезултатното издирване или ще продължат да го търсят някъде другаде. Пол се надяваше, че някой от семейство Родимън е видял Ани през същата нощ и е забелязал някакъв странен, увит в одеяло предмет на задната й седалка. Дори и да не беше така, тя нямаше да се изненада, ако Родимънови излъжат, за да й причинят неприятности. Знаеше, че не я обичат.

Навярно ченгетата ще се върнат и този път „гостът“ няма да е толкова кротък.

Пол си спомни как безумно се стрелкаха очите й, когато огънят в скарата заплашваше да предизвика пожар. Представи си как облизва устните си; как се движи от стая в стая, като непрекъснато свива ръцете си в юмруци, и от време на време наднича в спалнята, където лежи упоеният Пол. От време на време изрича: „Боже мой“ и гласът й отеква в празната къща.

Бе откраднала рядка птица с красива перушина — рядка птица от Африка.

Какво ще й направят, ако я заловят?

Естествено, отново ще я изправят пред съда в Денвър. И този път навярно няма да й се размине.

Пол свали ръце от очите си и се втренчи в преплетените, криволичещи по тавана пукнатини. Нямаше защо да закрива очите си, за да си представи какво ще последва. Навярно Ани ще се опита да го задържи за ден или за седмица. Навярно само повторно обаждане по телефона или посещение на полицията ще я принудят да се отърве от рядката си птица. И в края на краищата щеше да го стори, също както преследваните диви кучета заравят жертвите си.

Ще му даде пет таблетки вместо две, може би ще го задуши с възглавницата или пък просто ще го застреля. Положително притежаваше пушка, задължителна за хората в изолираните райони — това бе идеалното решение на проблема.

Не, няма да употреби пушката, за да не остави улики.

Все още не се бе случило нищо от това, което си представяше, защото не бяха намерили колата му. Навярно претърсваха Ню Йорк или Лос Анджелес, но никому не бе хрумнало, че Пол може да е в Сайдуиндър, Колорадо.

Но ще настъпи пролет.

Преплетените букви на тавана се набиваха в очите му. Пулсиращата болка в краката му ставаше все по-настойчива; при следващото биене на часовника Ани щеше да се появи, но той се страхуваше да не издаде мислите си. Погледна към стената вляво, където ви — календар. На картинката бе изобразено момченце, което се спуска с шейната си. Под картинката пилеше „февруари“, но ако изчисленията му бяха верни, сигурно бяха изминали първите дни на март. Ани просто бе забравила да обърне страницата.

След колко време колата му с нюйоркска регистрация ще се появи изпод топящия се сняг? (Тогава ще открият документите на името на Пол Шелдън.) След колко време полицаят ще посети Ани? Или може би тя ще научи от вестника за намирането на колата му? След колко време ще започне да се топи снегът?

Шест седмици? Пет?

„Навярно толкова ми остава да живея“ — помисли си Пол и се разтрепери. Краката го боляха адски; успя да заспи едва след като тя му донесе поредните таблетки.