Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

21

Отначало му се стори, че сънува сцена от книгата си — намираше се в тъмната пещера зад огромната каменна глава на богинята и убождането в ръката му беше ужилване от пчела.

— Пол?

Той избръщолеви нещо, искаше му се да прогони въображаемия й глас.

— Пол?

Разбра, че не сънува, наистина беше гласът на Ани. Отвори очи и го обзе още по-голяма паника, която моментално изчезна — като течност, която се процежда през частично запушен канал.

„Какво, по дяволите…“

Чувстваше се напълно объркан. Ани стоеше в сенките, сякаш никога не бе излизала от стаята; Пол забеляза спринцовката в ръката й и разбра, че болката не е от ужилване, а от иглата. Пука му — и в двата случая беше попаднал в ръцете на богинята. Но какво възнамеряваше да прави Ани? Той изпита абстрактна изненада и любопитство, откъде се е появила.

Опита се да повдигне ръцете си, но не успя, сякаш върху тях бяха окачени невидими гири. Отпусна ги и те тупнаха върху завивката.

„Няма значение с какво ме е инжектирала. Чувствамсе така, сякаш съм написал последната страница на някоя книга. Това е КРАЯТ.“

Мисълта не го изплаши, дори усети странна еуфория. „Поне ще го направи милостиво.“

— А, събуди ли се? — кокетно промълви Ани. — Отвори клепачи, казвала ли съм ти колко обичам сините ти очи? Но предполагам, че си го чувал от много по-хубави жени.

„Върна се! Издебна ме! Върна се тайно през нощта и ме уби — няма значение дали е спринцовка или ужилване на пчела. Жалко за ножа под дюшека. А сега се превърнах в поредната жертва на Ани…“

Сетне, когато тялото му стана безчувствено от упойката, Пол си помисли: „Оказа се, че не ставам за Шехерезада.“ Стори му се, че отново ще заспи — този път завинаги. Ани прибра спринцовката в джоба на полата си и седна на леглото… но не на обичайното си място сега се настани в края на кревата. За миг пред очите на Пол бе само солидният й гръб, защото тя се наведе, като че да провери нещо. Дочу се потракване на дърво, сетне метален звън и звук, който му беше познат отнякъде. След малко Пол се досети — не знаеше какви предмети е поставила мъчителката му в края на леглото, но един от тях със сигурност беше кутийка кибрит.

Ани се обърна към него и отново се усмихна. Пол знаеше точно какво се бе случило, но едно беше ясно — страхотната й депресия се бе изпарила. Тя прибра зад ухото си кичур коса с кокетен жест, който не подхождаше на сплъстените й къдрици.

— Коя новина искаш да чуеш първо — добрат или лошата? — попита тя.

— Добрата — промърмори Пол и глупаво се за хили. — Предполагам, че „лоша новина“ означава, това е КРАЯТ, нали? Сигурно книгата не ти е харесала. Жалко, тъкмо започваше да става интересна.

Ани го изгледа укоризнено.

Луда съм по книгата, Пол. Вече ти го казах, знай, че никога не лъжа. Толкова ми харесва, че не искам да я чета, преди да я свършиш. Съжалявам, че сам ще попълваш липсващите букви, но… иначе ще прилича на шпиониране.

Пол се ухили още по-широко; хрумна му, че след малко разтегнатите му устни ще се срещнат на гърба му и ще се вържат на фльонга, а умореният му мозък ще изхвръкне от черепа и ще кацне в подлогата до леглото. Някъде дълбоко в съзнанието му прозвуча предупредителен сигнал. Значи бе харесала книгата, което означаваше, че няма да го убие. Но ако не бе сбъркал в преценката си за Ани Уилкс, тя си беше наумила нещо много по-страшно.

Сега светлината в стаята му се стори необикновено ярка, изпълнена със свръхестествено очарование; представи си жерави, мълчаливо застанали на един крак край планински езера, обгърнати от оловносивата мъгла, блестяща от необикновената светлина; представи си планинска ливада, осеяна със скали — кварцовите люспици в тях искрят като заскрежени стъкла и отразяват ярката светлина; представи си как елфите отиват на работа, строени в редици под мокрите от росата листа на бръшляна, които отразяват ярката светлина; представи си…

„Ох, момчето ми, здравата си се натъпкал с наркотици!“ — помисли си Пол и тихичко се изкикоти.

Ани също се усмихна и продължи:

— Добрата новина е, че колата ти вече я няма. Много ме притесняваше, Пол. Знаех, че трябва да изчакам разразяването на буря, за да я ликвидирам. Пороите, образувани от топенето на снега, ми помогнаха да се отърва от онзи мръсник Померой, а колата тежи много повече от човешко тяло. Но комбинацията от бурята и топенето на снега ми помогнаха — колата я няма. Това е добрата новина.

— Какво… — нови предупредителни сигнали. Померой… името му беше познато, но не му идваше наум къде го е срещал. После изведнъж се сети: покойният Ендрю Померой, двайсет и тригодишен, открит в резервата „Гридър“.

— Е, Пол, няма смисъл да се преструваш — строго каза Ани. — Зная, че името на Померой ти е известно, защото си прочел моята книга — надявах се, че ще я прочетеш, затова я оставих на видно място. Но исках да съм сигурна и… естествено, нишките бяха скъсани.

— Какви нишки?

— Веднъж прочетох как можеш да откриеш дали тършуват из чекмеджетата ти — прикрепваш тънка нишка към всяко и когато видиш, че е скъсана, разбираш, че някой те е шпионирал. Много просто, нали?

— Да, Ани — той я слушаше с половин ухо, всъщност жадуваше да изчезне сред сиянието на светлината в стаята.

Ани отново се наведе, разгледа онова, което бе поставила в края на леглото и Пол пак чу търкането на дърво в някакъв метален предмет. Тя се обърна и разсеяно отдръпна косата от лицето си.

— Така и направих, само че залепих собствените си косми на три различни места върху албума. Когато тази сутрин се върнах — пълзях като мишчица, за да не те събудя — и трите нишки бяха скъсани. Разбрах, че си разгледал моя албум. Но никак не се учудих — Ани млъкна и се усмихна дружелюбно, но усмивката й бе странно неприятна. Сетне продължи:

— Знаех, че и друг път си излизал от стаята — ето лошата новина, Пол. Знам го отдавна.

Значи го бе измамила от самото начало — Пол би трябвало да се ядоса или да се смути, но вместо това бе обхванат от чувство на еуфория; значението на думите й се губеше, изместено от все по-яркатя светлина на настъпващия ден.

Ани отново придоби делови вид и каза:

— Но да продължим с колата ти. Гумите на джипа ми са с грайфери, а в планинското си убежище имам специални вериги. Вчера следобед се почувствах много по-добре, паднах на колене, започнах да се моля и Бог ми посочи правилния отговор — както обикновено изходът беше много лесен. Запомни, Пол, Бог връща хилядократно онова, за което го молим. Поставих веригите на джипа и се спуснах насам. Не беше лесно, защото шосетата са заледени — на два пъти за малко да се преобърна. Завоите на планинските пътища са особено опасни, но не се страхувах, защото знаех, че Бог бди над мен.

— Звучи възвишено, Ани — произнесе Пол с дрезгав глас.

Тя стреснато го изгледа и за миг в погледа й проблесна подозрение… сетне се отпусна, усмихна се и тихо промълви:

— Приготвила съм ти подарък, Пол — и преди той да успее да я попита какъв е подаръкът — сигурен бе, че не иска нищо от нея — Ани продължи:

— Шосетата бяха като пързалки. Вече ти казах, че на два пъти щях да се преобърна. Втория път „Старата Беси“ се завъртя на триста и шейсет градуса и започна да се плъзга по нанадолнището. — Ани весело се засмя. — После затънах в снежна пряспа, откъдето ме измъкнаха хората от службата за поддържане на пътищата, които посипваха с пясък шосето. Установих, че добре са си свършили работата. Спрях на мястото, където беше катастрофирал, и започнах да търся колата ти. Знаех какво трябва да сторя, защото ако я откриеха, полицията щеше да започне разследване и подозрението автоматично щеше да падне върху мен поради добре известните ти причини.

Пол си помисли: „Явно, че реагирам по-бързо от теб Ани. Подобен сценарий ми хрумна още преди три седмици.“

— Една от причините да те доведа в дома си бе съвпадението… или по-точно — ръката на Провидението.

— Какво общо имам с ръката на Провидението? — едва чуто промълви Пол.

— Колата ти беше катастрофирала на същото място, където се отървах от онзи мръсник Померой, който разправяше, че е художник — тя презрително махна с ръка, помръдна краката си и Пол отново чу странния звук. — Качих го на връщане от парка „Ести“, където имаше изложба на керамични фигурки. Много ги харесвам.

— Забелязах — каза Пол и му се стори, че гласът му идва някъде отдалеч. Захили се, някакъв вътрешен глас го предупреди да си затваря устата, но вече не му пукаше. Ани знаеше всичко. „Естествено, че знае. Няма тайни за богинята на бурките!“ — Особено ми хареса пингвина върху леден блок.

— Благодаря ти, Пол. Много е сладък, нали? И така, Померой пътуваше на автостоп и носеше голяма раница на гърба си. Излъга ме, че е художник. По-късно открих, че е хипи и наркоман, който през последните месеци миел чинии в ресторанта на парка. Казах му, че живея в Сайдуиндър, а той отвърна, че също отива там, работел по поръчка на някакво нюйоркско списание. Трябвало да направи скици на стария разрушен планински хотел за илюстриране на статията, която щели да публикуват. На времето хотелът бе прочул, но преди десет години човекът, който го бе взел под аренда, го подпали. В града се говореше, че бил луд, но всъщност няма значение, защото сега е мъртъв.

Поканих Померой да живее при мене. Станахм любовници…

Тя го изгледа, черните й очи блестяха като въглени върху бледото й, подобно на меко тесто лице, Пол си помисли: „Ако Померой е легнал с тебе, навярно е бил луд като арендатора, който запалил хотела.“

— По-късно открих, че всъщност няма поръчка от никакво списание. Правеше скици на хотела с надеждата, че ще успее да ги продаде. Дори не беше сигурен, че ще има статия за стария хотел. Много бързо успях да го разоблича. После надникнах в скицника му — имах пълно право да го сторя, защото го хранех и му позволявах да спи в леглото ми. Беше нарисувал едва осем-девет картини и те бяха отвратителни.

Тя сбръчка нос и отново заприлича на прасе.

— Сигурно можех да нарисувам по-хубави картини. Померой ме завари, когато преглеждах скицника и побесня. Обвини ме, че го шпионирам, а пък аз му заявих, че е художник, колкото аз съм мадам Кюри. Той се разсмя. Подиграваше ми се. Затова го…

— Затова го уби — бавно и тихо допълни Пол.

Ани смутено се усмихна и се втренчи в стената.

— Сигурно. Не си спомням подробности. Зная, че го изкъпах, след като… след като беше мъртъв.

Той се вторачи в нея и почувства, че му прилошава от ужас. Представи си как тялото на мъртвеца плува във ваната като сурово тесто, главата му е отпусната върху ръба, отворените му очи се взират в тавана.

— Налагаше се — продължи Ани. — Може би не знаеш, но полицаите могат да разкрият убиеца, ако намерят само конец или кал под ноктите на заподозрения. Изследват дори праха от косата на трупа. Отлично го знам, защото съм работила в болница през целия си живот и разбирам от съдебна медицина.

Пол разбра, че мъчителката му след малко ще изпадне в типичен за нея пристъп на лудост. Трябваше я каже нещо, с което временно да отвлече вниманието й, но устата му отказваше да се отвори.

— Всички са по петите ми! — извика Ани. — Мислиш ли, че щяха да ме изслушат, ако се опитах им обясня всичко? Не, разбира се. Сигурно щяха ме обвинят, че съм убила Померой, защото ми се е подигравал, когато съм го сваляла.

„Знаеш ли какво, Ани? Предполагам, че ще бъдат много близо до истината.“

— Гадните ми съседи биха ме обвинили във всички грехове само и само да ми навлекат неприятности й да опетнят името ми.

Ани замълча, почти се задъхваше и изгледа Пол предизвикателно, сякаш искаше да каже: „Само посмей да ми възразиш.“

Постепенно успя да се овладее и продължи с по-спокоен тон:

— Измих… онова, което бе останало от него и изпрах дрехите му. Знаех какво трябва да направя. Навън валеше първият истински сняг. Напъхах дрехите в найлонов чувал, увих тялото в чарфаши и когато се стъмни, го закарах на мястото, където намерих колата ти. Продължих да вървя, докато навлязох в гората и там изхвърлих всичко. Не си направих труда да го заровя, защото снегът щеше да го покрие, а напролет придошлата вода щеше да го отнесе. Затова го оставих в пресъхналото корито на потока. Излязох права, но не предполагах, че водата ще го завлече толкова далече. Намериха тялото му цяла година след… след смъртта му чак на двайсет и седем километра от мястото, където го бях оставила. Предпочитах да остане в гората, където е по-безлюдно, резерватът „Гридър“ гъмжи от стопаджии и природолюбители.

Ани се усмихна.

— Сега и твоята кола е там — в гората между шосе № 9 и резервата „Гридър“. Скрита е добре и не може да се види от пътя — проверих, като осветих гората с мощните фарове на джипа. Сега е пресъхналото корито е най-безопасното място — напролет, когато се напълни с вода, ще отида пеша и ще проверя какво е станало с колата ти, но предполагам, че сега е в безопасност. Може би някой ловец ще я открие след две, пет или седем години. Дотогава ще бъде ръждясала, катеричките ще са си направили гнезда върху седалките, а ти ще си свършил книгата ми и ще се намираш в Ню Йорк или в Лос Анджелес. Аз ще продължа да живея самотно, може би ще си пишем — тя се усмихна замечтано, сякаш виждаше въздушен замък, сетне отново заговори:

— Ето защо мислих усилено, докато пътувах обратно. Колата ти вече е изчезнала, което означава, че наистина ще останеш тук и ще довършиш книгата ми. Знаеш ли, понякога се съмнявах, че ще успееш, но не исках да те разстройвам, защото се отразяваше върху работата ти. Отначало те обичах само заради прекрасните ти творби, защото не те познавах. Предполагах, че истинският Пол Шелдън е доста неприятна личност. Знаеш, че не съм толкова тъпа. След като прочетох биографиите на някои „прочути“ автори открих, че в повечето случаи те са гадняри. Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, както и онзи простак от Мисисипи — май че се казваше Фокнър — може да са носители на наградата „Пулицър“, но това не им пречи да са мръсни негодници. Познавам много добри писатели, които прекарват свободното си време в пиене, ходене по жени, гълтане на наркотици и Бог знае още какво. Но ти не приличаш на тях и след като те опознах, обикнах човека Пол Шелдън.

— Благодаря ти — каза Пол и си помисли, че обстоятелствата не му позволяват да се отдаде на заклеймените от Ани удоволствия — не можеш да висиш по баровете, когато краката ти са счупени, а богинята на бурките се грижи да получаваш редовно дозата си наркотик.

— Питах се дали ще пожелаеш да останеш — продължи Ани. — Колкото и да се заблуждавах, педварително знаех отговора — знаех го още преди яа забележа онези следи.

Тя посочи към вратата и Пол си помисли: „Обзалагам се, че ги е видяла още първия път. Никога не си се заблуждавала, Ани, наивникът бях аз.“

— Спомняш ли си първия път, когато отидох в града, след като се бяхме скарали за хартията?

— Да, Ани.

— Точно тогава си излизал, нали?

— Да — нямаше смисъл да отрича.

— Разбира се. Полудял си за лекарството. Трябваше да се досетя, че си готов на всичко заради таблетките, но когато се ядосам, ставам… нали знаеш… — тя нервно се изкикоти. Пол дори не се усмихна — все още го измъчваше споменът за безкрайното, изпълнено с болка лутане из къщата, придружено от въображаемия глас на спортния коментатор.

— Отначало не бях съвсем сигурна — продължи тя. — О, веднага забелязах, че фигурките върху масичката в гостната са разместени, но си помислих, че може би съм го направила аз — понякога съм много разсеяна. Мина ми през ума, че си напускал спалнята, но си казах: „Невъзможно е. Той е сериозно ранен, освен това вратата беше заключена.“ Дори проверих дали ключът е в джоба на полата ми. После си спомних, че съм те оставила в стола и се усъмних. Професията ме е научила да проверявам всяко свое съмнение. Ето защо прегледах лекарствата, които крия в банята — повечето са мостри, които съм взимала от болницата. Но внимавах и никога не посягах към морфиновите препарати, защото ги държат закачени и ги броят. Ако подушат, че някоя сестра краде, я дебнат, докато я заловят. И тогава — БУМ! — Ани стовари юмрука си върху леглото — изгонват я и тя никога вече няма право да сложи на главата си бялата касинка. Аз бях много предпазлива. Докато преглеждах кашоните, ме обзе чувството което изпитах в гостната — стори ми се, че са разместени, бях абсолютно сигурна, че един от долните кашони сега стоеше върху другите, но все пак трябваше да проверя дали не съм го преместила, когато… е… когато бях… смутена. Обаче след два дни, когато вече се бях успокоила и идвах с лекарството ти, се опитах да завъртя дръжката на вратата, но не успях, сякаш беше заключена. После се отвори — дочух някакво трополене в бравата. Ти се събуди, дадох ти таблетките, сякаш не подозирах нищо — умея отлично да се преструвам, Пол. После ти помогнах да седнеш в стола, за да пишеш. Точно тогава се почувствах като Свети Пол на пътя към Дамаск — очите ми се отвориха: забелязах, че лицето ти вече не е толкова бледо, открих, че можеш да движиш краката си, въпреки че те боли. Ръцете ти бяха заякнали. Разбрах, че си почти здрав.

Стана ми ясно, че ще ми създаваш проблеми, въпреки че никой не подозира за присъствието ти тук. Погледнах те и разбрах, че не само аз умея да пазя тайна. Същата нощ ти дадох по-силно лекарство; когато се убедих, че няма да се събудиш дори ако под леглото ти експлоадира граната, взех кутията с инструменти и разглобих ключалката. Погледни какво намерих!

Тя извади някакъв малък черен предмет от външния джоб на мъжката си риза и го постави във вцепенената му ръка. Пол го поднесе по-близо и глупаво се втренчи в него. Беше извитата и счупена фиба. Засмя се, просто не можа да се въздържи.

— Какво е толкова смешно, Пол?

— Отворих повторно вратата, когато отиде да платиш вноската си. Инвалидният стол е прекалено широк — беше оставил черни следи. Исках да ги изтрия.

— За да не ги забележа, нали?

— Да, но ти вече си ги видяла.

— Естествено, след като намерих фибата в ключалката…

Пол кимна и се разсмя още по-силно, от очите му потекоха сълзи. Целият му труд… всичките му притеснения… се оказаха напразни — нима не бе дяволски забавно? После се овладя и каза:

— Страхувах се, че счупената фиба ще ми попречи но дори не чух потропването й в бравата. То се знае защо — вече си я била извадила. Каква хитруша си, Ани.

— Да — отвърна тя и се усмихна с половин уста. — Голяма хитруша.

Тя помръдна краката си и Пол отново чу приглушения шум от края на леглото.