Стивън Кинг
Мизъри (42)

5

… изплакна — промърмори той. Тялото му се наклони вдясно. Кракът му леко се изкриви и болката в смазаното му коляно го накара да се събуди. Беше спал по-малко от пет минути. Ани миеше съдовете в кухнята — обикновено пееше, докато шеташе, но днес бе мълчалива — чуваше се само тракането на чиниите и пускането на крана. Още една лоша поличба. „Ето специалния бюлетин за времето, предназначен за жителите на провинция Шелдън — в пет следобед се очаква да премине ураган. Повтарям, очаква се ураган.“

Крайно време е да спре с шегите си и да се залови за работа. Задачата му бе да възкреси Мизъри, като всяка дума трябваше да звучи достоверно. Не съвсем реалистично, но достоверно. Ако успее да го направи сутринта, може би ще прогони депресията, която заплашваше да го налегне още преди да е започнал.

Пол погледна през прозореца, облегнал брадичката върху дланта си. Беше се пробудил напълно, мислеше бързо и усилено, но не го съзнаваше. Горните пластове на разсъдъка му, където се въртяха мисли от рода на: кога за последен път се е къпал, или ще му донесе ли Ани навреме поредната дажба наркотици, сякаш бяха напълно елиминирани. Тази част от съзнанието му бе отишла да си купи сандвичи. Сетивният му процес беше прекъснат: не виждаше онова, което беше пред очите му, не чуваше звуците около себе си.

Друга част от мозъка му трескаво обмисляше идеи, опитваше се да ги комбинира, отхвърляше комбинациите. Усещаше какво става, но наблюдаваще безучастно; нямаше нищо общо с работниците в подземните цехове.

Съзнаваше, че се опитва да намери сюжет, но това не означаваше, че е получил вдъхновение, че може да извика: „Еврика! Музата ми проговори!“

Идеята за написването на „Бързи коли“ му бе хрумнала в Ню Йорк, когато бе отишъл да си купи видеомагнетофон. Минаваше край някакъв паркинг и забеляза как служителят се опитва да отвори с шперц чужда кола. Това бе всичко. Нямаше представа дали действията на човека са незаконни; след като измина три пресечки, установи, че не му пука — служителят се бе превърнал в Тони Бонасаро. Вече знаеше всичко за него освен името му, което по-късно преписа от телефонния указател. Половината от романа вече съществуваше във въображението му, останалото бързо си идваше на мястото. Беше толкова щастлив, че му идваше да затанцува, сякаш беше пиян. Музата бе дошла и той я приветстваше като неочакван чек, пуснат в пощенската кутия. Беше тръгнал за видео, а вместо него се бе сдобил с нещо много по-добро — със СЮЖЕТ.

Процесът на търсене на сюжет не беше така екзалтиращ, но бе също тъй загадъчен и необходим. Защото при работата си върху книгата писателят понякога попадаше в задънена улица и не можеше да продължи, докато не намери изход от ситуацията.

В подобни случаи Пол обикновено обличаше палтото си и отиваше да се поразходи. Ако не търсеше някаква идея, взимаше със себе си книга за четене. Ходенето пеш беше здравословно, но скучно. Непременно трябва да вземете книга, ако няма с кого да разговаряте по пътя. Но в търсенето на идеи скуката помагаше за измъкване от безизходното положение, както хемотерапията помага на болен от рак пациент.

Някъде по средата на „Бързи коли“ Тони убива лейтенант Грей, когато последният се опитва да му остави белезниците в киносалона на Таймс Скуеър. Пол искаше Тони да офейка безнаказано — поне отначало — защото действието на романа губеше смисъла си, ако младежът останеше в пандиза. И все пак Тони не може да остави в киното лейтенанта, в чиито гърди стърчи забит нож, защото Грей е казал поне на трима души, че отива на среща с крадеца на коли.

„Как да се отърве от тялото?“ — това беше проблемът и Пол не знаеше как да се справи с него. Беше изпаднал в задънена улица, точно както в играта: „Кеърлес току-що уби онзи човек в киното, а сега трябва да измисли начин да скрие тялото в колата си, без някой да го забележи и да възкликне: «Хей, мистър, този човек мъртъв ли е, или само е припаднал?» Ако успее да натовари трупа в колата, ще го закара в Куинс и ще го скрие в изоставения блок. Е, Поли, можеш ли?“

Естествено, този път нямаше обичайното десетсекундно ограничение — Пол нямаше договор за книгата, беше рискувал с написването й, затова нямаше определена дата за предаването й. И все пак винаги съществува краен срок, когато трябва да напуснеш кръга и повечето писатели предчувстваха настъпването му. Ако събитията попаднат в задънена улица, ясно проличават белите конци, с които е „съшита“ историята и всички трикове на автора.

Пол бе отишъл да се поразходи, без да мисли за нещо конкретно точно както в момента. Беше изминал повече от три километра, когато от подземните цехове му изпратиха сигнал: „Какво ще стане, ако Тони запали киното?“

Тази идея можеше да му влезе в работа. Пол не изпита главозамайване или вдъхновение; чувстваще като дърводелец, който оглежда парче дърво и се пита дали ще му бъде полезно.

„Представи си, че Тони подпали тапицираната седалка? Проклетите седалки в кината винаги са разкъсани. Ще се издигнат облаци дим, които ще го прикрият и ще му позволят да изчака най-удобния момент да измъкне навън лейтенанта. Може да каже, че Грей се е задушил от дима. Какво ще кажеш?“

Идеята му се струваше добра. Естествено, трябваше да обмисли подробностите, но все пак идеята съществуваше — можеше да продължи с писането.

Никога преди не му се бе налагало да търси сюжет, за да създаде роман, но инстинктивно съзнаваше, че ще успее да се справи.

Седеше спокойно в стола, подпрял брадичката си с ръка, и се взираше в обора. Ако можеше да ходи, навярно щеше да е там, на полето. Седеше спокойно в състояние на полудрямка и очакваше нещо да се случи, докато мислено виждаше как човечетата в подземните цехове издигат сгради, разбират, че са фалшиви и ги разрушават само за секунди. Изминаха десет минути. Петнайсет. Сега Ани чистеше с прахосмукачката, но все още не пееше. Той-сякаш отдалеч чуваше бученето; звукът премина през съзнанието му като вода през улей.

Най-сетне човечетата изпод земята му сигнализираха, както правеха всеки път. Горкичките — претрепваха се от работа и той не им завиждаше ни най-малко.

Пол седеше спокойно — в главата му се оформяше идея. Съзнанието му я подхвана като писмо, пъхнато в пощенската кутия на вратата, обсъди я, после почти я отхвърли (стори му се, че от цеховете се разнесе тихо стенание), най-сетне реши, че част от нея може да се използва.

Последва нов сигнал — този път бе по-силен от първия.

Пол неспокойно забарабани с пръсти върху перваза на прозореца.

Около единайсет часа започна да печата на машината отначало бавно — отделните удари биваха следвани от дълги паузи: все едно, че гледаше въздушна снимка на архипелаг — верига от ниски хълмове, прекъсната от сини петна.

Лека-полека периодите на тишина се скъсиха, сега Пол пишеше усилено. Навярно би изпитал удоволствие ако работеше с електрическата си машина, но не и от крякащия глас на таратайката пред себе си.

Но Пол не му обръщаше внимание. След като написа втората страница, вече беше включил на пълни обороти.

След малко Ани изключи прахосмукачката, застана на вратата и се загледа в него. Пол нямаше представа, че го наблюдава — всъщност не съзнаваше къде се намира — най-сетне бе успял да се спаси. Стоеше на гробището в Литъл Дънторп, вдъхваше влажния нощен въздух, усещаше миризмата на мъх, пръст и мъгла; чу как часовникът на презвитерианската църква удари два и набързо го включи в повествованието. Струваше му се, че вижда през листа, когато пишеше добре. В този момент се чувстваше точно така.

Ани остана до вратата дълго време, недодяланото й лице беше неподвижно и сериозно, но някак си доволно. После си отиде, но Пол не чу тежките й стъпки.

Той работи до три следобед, а в осем вечерта я помоли отново да го настани в стола. Писа в продължение на три часа, въпреки че към десет болката започна да става непоносима. Ани дойде в единайсет, но той помоли да го почака още петнайсет минути.

— Не, Пол. Достатъчно. Бял си като платно.

Сложи го да си легне и той заспа само след три минути. За пръв път след излизането си от черния облак спа непробудно през цялата нощ и не сънува нищо.

Беше сънувал наяве.