Агата Кристи
Искрящ цианкалий (27)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Тони, моля те разкажи ми всичко.

Айрис лежеше на едно канапе, а през прозорците на „Литъл Прайърз“, храброто ноемврийско слънце показваше на какво е способно.

Антъни погледна към полковник Рейс, който се бе облегнал на перваза и му се усмихна подкупващо.

— Айрис, нямам нищо против да призная, че очаквах този момент с нетърпение. Ако не обясня на някого колко умен се показах, просто ще се пръсна по шевовете. Няма да проявявам излишна скромност. Възнамерявам да надувам гордо тромпета си и да правя паузи, само колкото да възкликнеш: „О, Антъни! Колко си умен!“ или „Тони! Колко прекрасно“, или някоя друга фраза с подобен смисъл. Хм. Е, представлението започва. Внимание.

В началото нещата изглеждаха съвсем прости. Искам да кажа, на пръв поглед всичко беше като поредица причини и следствия. Смъртта на Розмари, на времето обявена за самоубийство, се оказва, че не е била самоубийство. Джордж започва да подозира нещо, опитва се да разбере какво е станало, по всяка вероятност достига близо до истината и преди да успее да разобличи убиеца, на свой ред бива убит. Дотук нещата изглеждат много логични.

Само че, почти веднага, се натъкнахме на някои противоречия. Ето какви: Джордж няма как да бъде отровен. Но Джордж е отровен. Никой не е докосвал чашата на Джордж, но някой е сложил в нея отрова.

Всъщност, не бях обърнал внимание на един много важен факт. Значението на предлога „на“. Ухото на Джордж без съмнение е негово ухо, защото се намира на главата му и не може да бъде отстранено без хирургическа операция. Но под „часовника на Джордж“, се разбира само часовника, който той носи на ръката си в момента — може да е негов собствен, а може и да го е взел назаем. Когато стана дума за „чашата на Джордж“, осъзнах, че всъщност значението на това словосъчетание е твърде неопределено. И наистина, под „чашата на Джордж“ се разбира тази, която той използва в момента, а тя по нищо не се отличава от много други чаши със същата форма и същите шарки.

За да се убедя, че съм прав, направих един експеримент. Рейс пиеше чай без захар, Кемп — чай със захар, а аз — отвратително кафе. И трите течности бяха с почти еднакъв цвят. Седяхме на малка кръгла мраморна маса, поставена сред няколко други, съвсем същите кръгли мраморни маси. Под претекст, че ми е хрумнало нещо, аз накарах двамата господа да станат от местата си и да дойдат с мен до преддверието, като бутнах столовете настрана и без Кемп да забележи, успях да преместя лулата му до моята чаша, в съвсем същото положение. Веднага щом излязохме, аз се извиних и се върнахме обратно. Кемп вървеше малко напред. Той седна на стола срещу чашата, до която беше оставена лулата му, Рейс — вдясно от него, както преди, а аз — отляво. Но забележи — за ситуацията могат да се кажат две неща: „В чашата на Кемп има чай със захар“. И: „В чашата на Кемп има кафе“. Очевидно това са две противоречащи си твърдения, които не могат едновременно да бъдат верни… Но на пръв поглед излиза, че са! Просто фразата „чашата на Кемп“ води до заблуждения. Когато е тръгнал чашата му е била една, а когато се е върнал — друга.

Точно това, Айрис, се е случило и в „Люксембург“ онази вечер. След програмата, когато всички отидохме да танцуваме, ти си съборила чантата си на пода. Вдига я някакъв келнер — не келнерът, обслужващ нашата маса, който знае къде седиш, а някакъв друг келнер — угрижен и забързан хлапак, на когото всеки се кара и който тича насам-натам със сосове и други подобни. Той минава оттам, навежда се бързо, вдига чантата и я поставя на масата до някаква чиния — всъщност до чинията вляво от тази, срещу която си седяла първоначално. Двамата с Джордж сте се върнали първи и ти без да се замисляш си седнала на мястото отбелязано от чантата ти — точно както Кемп седна на стола, пред който беше лулата му. Джордж сяда вдясно от теб и мисли, че е на своето място. Когато предложи тоста за Розмари, той е смятал, че държи в ръката си своята чаша, но всъщност е държал твоята. А тя съвсем лесно би могла да бъде отровена по време на програмата без никакви магии. Спомни си, че единственият човек, който не пи веднага след запалването на лампите беше ти, Айрис. Тостът беше за теб!

Сега, когато си мисля, нещата се подреждат съвсем различно. Не Джордж, а ти, Айрис, си била набелязаната жертва. Джордж е бил използван само за улеснение. Как би изглеждала смъртта ти за околния свят, ако планът не се беше провалил? Повторение на празненството отпреди една година и повторение на… самоубийството! Ясно е, биха си казали всички, че в това семейство има склонност към самоубийства. В чантата ти намират пакетче, в което е имало цианкалий! Всичко е ясно! Горката, не е понесла смъртта на сестра си. Много тъжно…, но тези богати момичета понякога са ужасно невротични! Айрис го прекъсна:

— Но защо някой ще иска да ме убива? — извика тя. — Защо? Защо? Защо?

— Заради чудесните парички, с които разполагаш, ангел мой. Пари, пари, пари! След смъртта на Розмари, ти наследи цялото й състояние. Какво би станало, ако и ти умреш… неомъжена? Какво би станало с всичкото това богатство? Отговорът е, че трябва да отиде у най-близката ти роднина — леля ти Люсила Дрейк. Сега трябва да кажа, че от многото разкази за добрата стара дама, не можах да си създам впечатлението, че тя е убиец номер едно. Добре. А няма ли някой друг, който би спечелил от подобно развитие на нещата? Има, разбира се. Виктор Дрейк. Ако Люсила има пари, все едно, че ги има самият той — много лесно би се погрижил за това. Винаги е успявал да прави с майка си, каквото си поиска. И няма никакъв проблем да си представим именно Виктор Дрейк като убиец номер едно. От самото начало се споменава името му. Той винаги е някъде наоколо, в сянката, небиещ на очи, зъл.

— Но Виктор е в Аржентина! Там е повече от година!

— Дали? Сега идваме до това, за което се казва, че лежи в основата на всеки разказ — едно момче среща едно момиче. Нашата история е започнала, когато Виктор Дрейк е срещнал Рут Лесинг. Той я е запленил. Вероятно е била много увлечена по него. Тихите, уравновесени и зачитащи закона жени много често се свързват със самото зло.

Замисли се. Всички считат, че Виктор се намира в Южна Америка, единствено защото Рут казва така. Никой не си е правил труда да провери дали наистина е така, защото главният проблем не е този! Рут казва, че се е качил на кораба преди Розмари да умре. Именно Рут е предложила да телефонира в Буенос Айрес в деня преди смъртта на Джордж… и по-късно е уволнила телефонистката, която случайно би могла да спомене, че не е правила такова нещо.

Разбира се, сега не беше никак трудно да проверим точно как стоят нещата. Виктор наистина е заминал за Буенос Айрес с кораб, само че един ден след смъртта на Розмари. В деня, в който умря Джордж, Огълви в Буенос Айрес не е разговарял с Рут за положението на Виктор Дрейк. И Виктор Дрейк е тръгнал от Буенос Айрес за Ню Йорк преди няколко седмици. Едва ли е било проблем да помоли някой да изпрати телеграма от негово име в определен ден — една от тези телеграми, с които моли за пари и които се считаха за необоримо доказателство, че се намира на хиляди мили разстояние. Вместо това…

— Да, Антъни?

— Вместо това — продължи той, доближавайки се до развръзката с истинско удоволствие, — той е бил на съседната маса в „Люксембург“, с една не много глупава блондинка!

— Нима онзи ужасно изглеждащ човек…

— Никак не е трудно очите ти да кървясат, а кожата ти да пожълтее и да стане на петна… това доста променя външния вид. Всъщност, от всички нас на масата, освен Рут Лесинг, единствено аз бях виждал Виктор Дрейк, но никога не ми се беше представял под това име. Във всеки случай, аз седях с гръб към него. Когато влязохме в барчето преди ресторанта, ми се стори, че виждам една особа, която познавам от затвора — Колмън Маймуната. Само че сега вече водех много почтен живот и естествено не исках да ме разпознае. Никога, нито за миг не съм допускал, че Колмън Маймуната може да има нещо общо с това престъпление, че той и Виктор Дрейк са едно и също лице.

— Но не мога да разбера как го е извършил.

Разказа пое полковник Рейс:

— Нищо по-лесно от това. През време на програмата той отиде да телефонира и мина покрай вашата маса. Дрейк е бил актьор и, още по-важно, бил е келнер. Да приеме външния вид и маниерите на Педро Моралес, за един актьор е детска игра, но да се движи умело между масите с автентична походка и маниери, да пълни чашите с шампанско както трябва — това вече не може всеки. Всяко тромаво движение или действие би привлякло вниманието. Но Виктор Дрейк е бил истински професионалист и затова не сте го забелязали. Гледали сте програмата, а не келнера, който е част от обзавеждането на ресторанта!

— А Рут? — попита Айрис колебливо.

Отговори Антъни:

— Разбира се, Рут е сложила пакетчето от цианкалия в чантата ти… вероятно в тоалетната, още в самото начало. Същото, което е направила преди година с Розмари…

— Винаги ми се е струвало странно, че Джордж не е казал на Рут за анонимните писма. Той се съветваше с нея за всичко.

Антъни се засмя.

— Разбира се, че и е казал. Това било първото нещо, което е направил. Тя е била уверена, че ще го направи. Затова и ги е написала. След това е измислила и целия му „план“… след като добре го е обработила, разбира се. И така, тя е подготвила сцената за самоубийство номер две… а, ако Джордж случайно си помисли, че ти си убила сестра си и след това си се самоубила от угризения на съвестта или от страх, какво пък, за Рут би било все едно.

— Като си помисля, колко я харесвах! Наистина много! Дори исках да се омъжи за Джордж!

— Може би наистина щеше да стане добра съпруга на Джордж, ако не беше попаднала на Виктор — сви рамене Антъни. — Извода е: Всяка убийца в началото е била добро момиче.

— И всичко това за пари! — потрепери Айрис.

— Невинна душа, разбира се, че тези неща се вършат преди всичко за пари. Ако не бяха те, Виктор не би се захванал с това. Рут се е съгласила да участва отчасти заради парите, отчасти заради Виктор и отчасти, защото е мразела Розмари. Да, по времето, когато се е опитала да те блъсне с колата и после, когато е оставила Люсила във всекидневната, затръшнала е пътната врата и тихо се е промъкнала горе при теб, вече е била изминала много дълъг път. Как изглеждаше тя? Възбудена ли беше?

Айрис се замисли.

— Не, съвсем не. Просто почука леко, влезе и ми каза, че всичко за погребението е уточнено. Надявала се, че се чувствам добре. След това взе голямото ми покрито с гума електрическо фенерче, отбеляза, че било много хубаво и повече не помня нищо.

— Естествено, скъпа — каза Антъни. — Защото с хубавото ти фенерче те е ударила доста добре по тила, макар и не много силно. Сложила те е край печката, затворила е прозорците, пуснала е газта, излязла е, заключила е вратата и е мушнала ключа под вратата, после е запушила процепа с килимчето и тихо е слязла по стълбите. С Кемп успяхме да се скрием в банята тъкмо навреме. После аз изтичах до стаята ти, а той проследи Рут Лесинг до не знам къде — където е оставила колата си… спомняш ли си, тогава почувствах, че има нещо нередно в начина, по който се опитваше да ни убеди, че е дошла с автобус и метрото.

Айрис потрепери.

— Ужасно е! Да си помислиш само, че някой е решил да те убие на всяка цена! Дали ме е мразела толкова много?

— Не, не мисля. Но мис Рут Лесинг е много оправна млада жена. Тя вече е била съучастница в две убийства и не би рискувала кожата си, ако нямаше сериозна причина. Без съмнение Люсила Дрейк, още същия ден, е изчуруликала пред нея за желанието ми да се оженим, а в такъв случай Рут не е имала повече време за губене. Ако се омъжиш, наследството автоматично получава мъжът ти, а не Люсила.

— Горката леля Люсила, толкова я съжалявам!

— За съжаление е, наистина. Тя е безобидна добра душа.

— Виктор арестуван ли е?

Антъни погледна ПОЛКОВНИК Рейс, който кимна:

— Тази сутрин, когато е пристигнал в Ню Йорк.

— Смятал ли е да се ожени за Рут, когато всичко свърши?

— Това е била нейната идея. И ми се струва, че е щяла да я осъществи.

— Антъни… Не ми харесват тези пари…

— Добре, скъпа… С тях ще направим нещо благородно, ако желаеш. Аз имам достатъчно средства, за да живея и да осигуря на жена си комфорт в някакви разумни граници. Ако искаш, можем да ги дарим всичките. Има домове за сираци, ще осигурим безплатен тютюн за възрастните хора… А какво ще кажеш за една кампания за подобряване на кафето в английските кафенета?

— Ще си оставя малко — каза Айрис, — така че един ден, ако поискам, да мога да стана гранд дама и да те изоставя.

— Според мен, Айрис, това не са най-добрите мисли за началото на брачния ни живот. И освен това ти нито веднъж не каза: „Тони, колко прекрасно!“ или: „Тони, колко си умен!“

Полковник Рейс се усмихна и се изправи.

— Канен съм на чай у Фарадей — обясни той. Клепачът му леко потрепна, когато добави: — Предполагам, че не искаш да дойдеш, Антъни.

Антъни поклати глава и Рейс тръгна към вратата.

Преди да излезе, той се обърна и каза през рамо:

— Добро представление.

— Това — каза Антъни, когато полковникът затвори вратата след себе си — означава най-горещо английско одобрение.

— Полковник Рейс мислеше, че съм го направила аз, нали? — попита Айрис със спокоен глас.

— Не бива да му се сърдиш — отвърна Антъни. — Виждаш ли, през живота си той е имал работа с толкова привлекателни шпионки, предаващи държавни тайни и измъкващи секретни сведения от разни генерали, че природата му се е повредила и вече не може да преценява нещата правилно. За него престъпникът просто трябваше да бъде някое красиво момиче.

— А ти откъде знаеше, че не съм аз, Тони?

— Защото те обичам, предполагам — отговори той с насмешка.

След това изведнъж лицето му се изопна и стана сериозен. Докосна с ръка малката ваза до леглото на Айрис, в която имаше клонка със сивкавозелени листа и бледоморав цвят.

— Защо това е цъфнало по това време на годината? — попита Антъни.

— Понякога се случва…, ако есента е мека…

Той извади клонката и я опря до бузата си. Затвори очи и видя кестенява коса, засмени сини очи и чувствени червени устни…

— Тя вече не е тук, нали? — каза той тихо.

— Коя?

— Знаеш коя имам предвид… Розмари… Айрис, мисля си, че е знаела, че те грози опасност.

Той докосна леко клонката с устни и я изхвърли през прозореца.

— Сбогом, Розмари… Благодаря ти… Това е спомен… — каза Айрис тихо.

— Любовта недей забравя само… — добави тя още по-тихо.