Агата Кристи
Искрящ цианкалий (20)

ГЛАВА СЕДМА

Когато видя полковник Рейс пред себе си, Мери Рийс-Талбоу възкликна изненадано:

— Боже мили! Не съм те виждала, откакто изчезна толкова тайнствено в Алахабад! А защо си тук сега? Сигурна съм, че не защото ти е домъчняло за мен. Ти никога не ходиш на гости просто ей така! Хайде, изплюй камъчето, няма нужда да се правиш на дипломат.

— Дипломатичният подход към теб си е чисто губене на време, Мери. Винаги високо съм ценял рентгеновия ти ум.

— Остави увъртанията и карай по същество, миличък.

Рейс се усмихна.

— Прислужницата, която ме въведе тук, Бети Арчдейл ли е?

— А, значи това било! Само не ме убеждавай, че това обикновено момиче, типична лондончанка от бедняшките квартали, е прословут европейски шпионин, защото няма да повярвам.

— Не, няма нищо такова.

— Не ми казвай и че работи за контраразузнаването, защото и това няма да повярвам.

— Разбира се, че няма. Тя е една най-обикновена камериерка.

— И откога проявяваш интерес към най-обикновените камериерки? Не че Бети е съвсем обикновена. Повече й подхожда да я наречеш „изпечен мошеник“.

— Струва ми се — каза полковник Рейс, — че би могла да ми каже някои неща.

— Ако я помолиш учтиво? Няма да се изненадам, ако си прав. Тя толкова добре е усвоила умението да се навърта край вратата, ако става нещо интересно, че няма къде повече. И какво трябва да направи добрата Мери?

— Добрата Мери много любезно ще ми предложи напитка и ще позвъни на Бети да я донесе.

— И когато я донесе?

— Дотогава Мери тактично ще е излязла от стаята.

— За да послуша самата тя пред вратата?

— Ако желае.

— И след това ще се пукам по шевовете от поверителна информация за последната европейска криза?

— Боя се, че не. Това няма нищо общо с политиката.

— Колко жалко! Добре, ще участвам в играта.

Мисиз Рийс-Талбоу, жизнена, почти брюнетка, на четиридесет и девет, позвъни и нареди на хубавата камериерка да донесе на полковник Рейс уиски със сода.

Когато Бети Арчдейл се върна с подноса и чашите, мисиз Рийс-Талбоу вече стоеше до вратата в дъното на стаята.

— Полковник Рейс иска да те пита някои неща — каза тя и излезе.

Бети насочи дръзките си очи към високия сивокос военен и в дълбините им се появи безпокойство. Той взе чашата от подноса и се усмихна.

— Четохте ли вестниците днес?

— Да, сър.

Бети го гледаше враждебно.

— Прочетохте ли, че снощи в ресторант „Люксембург“ е умрял мистър Джордж Бартън?

— О, да, сър — в очите й заблестя радостен трепет. — Ужасно, нали?

— Била сте на работа при тях, ако не се лъжа?

— Да, сър. Напуснах миналата зима, малко след като умря мисиз Бартън.

— Тя също умря в „Люксембург“.

Бети кимна.

— Не е ли чудно, сър?

Полковник Рейс не смяташе, че е „чудно“, но знаеше какво иска да каже тя. Отговори мрачно:

— Виждам, че имате ум и сте съобразителна.

Бети плесна с ръце и изпрати сдържаността си по дяволите:

— И него ли го утрепаха? Във вестниците не пишеше как точно е станало.

— Защо казвате „и него“? Следствието прие, че мисиз Бартън се е самоубила.

Тя го стрелна с ъгълчето на окото си. Толкова стар, а изглежда хубав. От онези, тихите. Истински джентълмен. Ако беше по-млад, можеше да й даде златен суверен. Чудно, тя дори не знаеше как изглеждат златните суверени. Какво ли иска от нея?

— Така е, сър — отвърна Бети свенливо.

— Може би не смятате, че Розмари Бартън се е самоубила?

— Така е, сър. Не смятам.

— Много интересно. Наистина много интересно. А защо не смятате?

Тя се поколеба и започна да опипва престилката си.

— Моля ви кажете ми. Това може да е много важно.

Толкова приятно говори, толкова сериозно! Караше я да се чувства важна и сама да иска да му помогне. Както и да е, тя наистина знаеше нещо за смъртта на Розмари Бартън. Изобщо не успяха да я заблудят!

— Умориха я, сър, нали?

— Възможно е и да е така. Но как стигнахте до това заключение?

— Е… — Бети се поколеба. — Един ден чух нещо…

— Да?

Гласът му беше спокоен и окуражаващ.

— Вратата изобщо не беше затворена. Искам да кажа, аз нямам навика да подслушвам. Не обичам такива неща — започна Бети с укор в гласа. — Един ден минавах през вестибюла, за да отида в трапезарията с приборите и ги чух да говорят много силно. Тя казваше нещо, мисиз Бартън де, че Антъни Браун не било истинското име на господина. И той стана наистина лош. Не можех и да си помисля, че той може да е такъв… Толкова хубав и приятен през повечето време… Каза нещо, че лицето й можело да бъде обезобразено! О-о-о! После й каза, че ако не направи, каквото й казва, ще я затрие. Ни повече, ни по-малко! Повече не можах да чуя, защото по стълбите слизаше мис Айрис и разбира се, по онова време не обърнах много внимание. Само че, когато заприказваха, че се е самоубила и като разбрах, че и той е бил на масата през цялото време… Бр-р-р! Тръпки ме побиха. Така си беше, наистина.

— Но не казахте нищо?

Момичето поклати глава.

— Не исках да си имам работа с полицията. А и не знаех нищо по-сериозно. Освен това, ако се бях разприказвала можеха да ме затрият и мене. Да ми видят сметката, както казват.

— Разбирам — каза полковник Рейс с най-благия си тон. — И вместо това решихте да напишете анонимните писма до мистър Джордж Бартън?

Тя го изгледа изумено. Той не долови никакво смущение. Нищо, освен чиста изненада.

— Аз?! Да пиша на мистър Бартън? Никога!

— Не се страхувайте да ми кажете. Това наистина е било добро хрумване. Предупредила сте го, без да се издавате. Много умна постъпка.

— Но аз не съм правила такова нещо, сър! И през ум не ми е минавало! Да пиша на мистър Бартън, че жена му е била пречукана!? И през ум не ми е минавало!

Тя отричаше толкова упорито, че въпреки нежеланието си, полковник Рейс започна да се колебае. Всичко съвпадаше толкова добре! Ако това момиче беше написало писмата, обяснението ставаше очевидно. Но Бети Арчдейл продължаваше да отрича, при това сериозно, без смущение и без преиграване. Неохотно, той разбра, че й вярва.

— На кого казахте за това нещо? — смени той темата.

Тя поклати глава.

— Не съм казвала на никой. Да си призная честно, сър, много ме беше страх. Помислих си, че ще е по-добре да си държа устата затворена. Опитах се да забравя всичко. Само веднъж стана дума… когато казах, на мисиз Дрейк, че ще напускам… такава патардия вдигаше тя тогава! Нормален човек не може да издържи такова нещо! Искаше да отида с тях и да се заровя в провинцията, дето и автобус не минава! След това започна да съска за препоръката ми, щяла да пише, че много чупя и така нататък! Тогава и казах злобно, че ще се опитам да си намеря къща, в която не трепят хора… Уплаших се, като и го казах, но тя не обърна никакво внимание. Може и да е трябвало да се обадя още тогава, но не бях сигурна… Ами ако се бяха шегували, откъде да знам? Какви ли не ги приказват хората, а мистър Браун наистина беше много мил и симпатичен, обичаше да се шегува. Не бях сигурна, сър. Как можех да бъда сигурна? Рейс се съгласи, че не е можела и продължи:

— Мисиз Бартън е казала на Антъни Браун, че това не е истинското му име. А каза ли, кое е истинското?

— Да, сър. Той й се сопна: „Забрави за Тони“. Как беше… Тони някой си… Приличаше на черешово сладко…

— Тони Черитън? Черабъл? Това са известни марки.

Тя поклати глава.

— По друго. Започваше с „М“ и звучеше чуждестранно.

— Не се притеснявайте. Може би ще си го спомните по-късно. Ето визитната ми картичка. Ако се сетите, пишете ми на този адрес.

Той й подаде визитната си картичка и една банкнота.

— Ще го направя, сър. Непременно, сър. Много благодаря.

„Истински джентълмен — помисли си тя, докато тичаше надолу по стълбите. — Цяла лира, не десет шилинга. Сигурно много приятно се е живеело, когато е имало златни суверени…“

Мери Рийс-Талбоу се върна в стаята.

— Е? Постигна ли успех?

— Да, но остава още едно препятствие. Дали съобразителността ти не би могла да ми помогне? Сещаш ли се за име, което да ти напомня черешово сладко?

— Е, такова нещо наистина не бях очаквала!

— Помисли, Мери. Аз не съм домошар. Помисли как се правят сладката и най-вече черешовото.

— Човек не прави черешово сладко много често.

— Защо?

— Защото става много захарно. Освен, ако не използваш специалния сорт череши „Морели“.

Полковник Рейс възкликна:

— Това е то! Това е, сигурен съм! Довиждане, Мери, безкрайно съм ти благодарен. Имаш ли нещо против да натисна този звънец, за да дойде онова момиче да ме изпрати?

Когато той се втурна навън от стаята, мисиз Рийс-Талбоу извика след него:

— О, черен неблагодарнико! Няма ли поне да ми кажеш за какво става дума?

— Ще дойда и ще ти разкажа всичко друг път — извика полковник Рейс през рамо.

— Как ли пък не — измърмори под носа си мисиз Рийс-Талбоу.

Долу чакаше Бети с бастуна и шапката му. Той ги пое и й благодари. На прага спря.

— Между впрочем, името не беше ли Морели?

Лицето на Бети светна.

— Точно така, сър! Това беше! Тони Морели. Той й каза да забрави това име. И й каза, че е лежал в затвора.

Рейс тръгна надолу по стъпалата усмихнат. От Първата телефонна кабина се обади на инспектор Кемп. Разговорът им беше кратък и делови. Кемп каза:

— Ще изпратя телеграма веднага. Трябва да получим отговор още днес. Ще съм много доволен, ако си прав.

— Мисля, че съм прав. Връзката изглежда съвсем ясна.