Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sparkling Cyanide [=Remembered Death], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Искрящ цианкалий

Първо издание

 

Превод Владимир Германов

Редактор Вихра Василева

Художник-оформител Димитър Стоянов

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

Издава „Абагар-холдинг“, София, 1992

Печат: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-8004-70-4

с/о NIKA, Sofia

 

Agatha Christie. Sparkling Cyanide

FONTANA/Collins

First published 1945

First issued in Fontana Books 1960

Fifth Impression, June 1971

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Антъни с удоволствие видя как в очите на двамата му събеседници проблясва разбиране.

Задоволството му обаче не трая дълго, защото се сети нещо друго и мисълта сякаш му нанесе физически удар.

— Боже мили! — извика той силно. — Онази кола! Скочи веднага.

— Какъв глупак съм бил! Пълен идиот! Тя ми каза, че една кола едва не я е блъснала, а аз не й обърнах внимание! Идвайте, бързо!

— Когато си тръгваше от Скотланд Ярд, тя твърдеше, че ще си отиде направо вкъщи — обади се Кемп.

— Разбира се! Но защо не останах с нея!

— Кой е у тях сега? — попита полковник Рейс.

— Рут Лесинг. Чакаше да се върне Люсила Дрейк. Може би още обсъждат погребението!

— И всичко останало под слънцето, доколкото познавам мисиз Дрейк — вметна Рейс и попита веднага:

— Айрис Марл има ли други роднини?

— Не ми е известно да има.

— Мисля, че виждам накъде биеш. Но дали физически е възможно?

— Според мен да. Само си помисли колко много неща са били приети за чиста монета само защото един-единствен човек ги е твърдял!

Кемп плати сметката и тримата излязоха забързано.

— Сигурни ли сте, че опасността е сериозна? — попита той в движение. — За мис Айрис Марл се безпокоите, нали?

— Да, мисля че е сериозна.

Антъни изруга под носа си и спря такси. Тримата се качиха и казаха на шофьора да кара към площад „Елвастън“, колкото се може по-бързо.

— Горе-долу разбрах за какво става дума — обади се след малко Кемп. — Двамата Фарадей отпадат автоматически.

— Да.

— Слава богу. Но втори опит… толкова скоро?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — обясни Рейс. — За да нямаме време да се насочим по вярната следа. Трети път — или всичко или нищо, това е идеята, предполагам.

След това добави:

— Айрис Марл заяви пред мен и мисиз Дрейк, че смята да се омъжи за теб веднага щом поискаш, Антъни.

Разговорът им често беше прекъсван, защото шофьорът бе приел молбата им да кара бързо съвсем буквално и сега вземаше завоите, и пресичаше пълните с автомобили улици, прекалено ентусиазирано.

Най-накрая таксито стигна до площад „Елвастън“ и спря пред къщата със страхотен вой на спирачки.

Площадът никога не бе изглеждал по-спокоен.

Антъни, който с усилие възстанови обикновеното си самообладание, промърмори:

— Точно като на кино. Кара те да се чувстваш глупак.

Но докато Рейс плащаше на шофьора, а Кемп се качваше по стъпалата, той вече натискаше звънеца. Отвори прислужницата.

— Върна ли се мис Айрис? — попита Антъни нетърпеливо.

Еванс изглеждаше малко изненадана.

— О, да, сър. Върна се преди половин час.

Антъни въздъхна облекчено. Всичко в къщата изглеждаше толкова нормално и спокойно, че той се засрами от страховете си.

— Къде е тя?

— Предполагам, че е във всекидневната с мисиз Дрейк.

Антъни кимна и хукна нагоре по стълбите. Кемп и Рейс го последваха.

Във всекидневната, много уютна с мекото си осветление, завариха мисиз Дрейк да тършува из бюрото, погълната от заниманието си подобно на ловджийско куче, надушило следа.

— Боже, Боже! — мърмореше тя на себе си. — Къде ли мушнах писмото на мисиз Маршъм? Я да видя и тук…

— Къде е Айрис? — попита Антъни рязко.

Люсила се обърна и го изгледа.

— Айрис? Тя… извинете! — Люсила Дрейк се изправи. — А мога ли да попитам, кой сте вие?

Рейс излезе напред и лицето й се проясни. Все още не беше видяла инспектор Кемп, който влезе последен.

— О, скъпи полковник Рейс, колко мило, че идвате! Но ми се ще да бяхте дошли малко по-рано… Бих искала да се консултирам с вас за погребението… Съветите на мъжете са толкова ценни…, а аз се чувствах тъй разтревожена, както казах и на мис Лесинг, че дори не можех да мисля като хората… И трябва да кажа, че за първи път тя беше наистина много мила и ми предложи да направи всичко и да свали този товар от раменете ми… само че… тя тук има донякъде право… смята, че аз съм човекът, който най-добре знае кои са били любимите химни на Джордж. Не че наистина знам, защото се боя, че Джордж не ходеше често на църква, но естествено, като жена на свещеник… като вдовица, искам да кажа… мога да преценя кои са най-подходящи…

Рейс се възползва от моментната пауза, за да попита:

— Къде е мис Марл?

— Айрис? Дойде си преди известно време. Каза, че я боли глава и се качи веднага в стаята си. Младите момичета, струва ми се, в наше време никак не са издръжливи… не ядат достатъчно спанак… и според мен тя ужасно мрази да говори за погребения, но нали все някой трябва да се грижи и за тези неща… на човек му се иска да е сигурен, че всичко ще бъде както трябва и че на мъртвия ще се засвидетелствува дължимата почит… никога не съм смятала моторните катафалки за особено достойни… не са като старите, с конете, с дългите им черни опашки…, но, разбира се, аз се съгласих и Рут, нарекох я Рут, а не мис Лесинг… справих се чудесно… можеше спокойно да остави всичко да свършим ние…

— Мис Лесинг отиде ли си? — попита Кемп.

— Да, ние уговорихме всичко и мис Лесинг си тръгна преди десетина минути. Взе със себе си обявите за вестниците… Без цветя, при тези обстоятелства, и службата в…

Докато водопадът от думи продължаваше, Антъни се измъкна заднешком от стаята. Беше вече навън, когато Люсила прекъсна разказа си, за да попита:

— Кой беше този млад човек, който дойде с вас? В началото не разбрах, че вие сте го довели. Помислих, че е някой от онези ужасни репортери. Толкова проблеми сме си имали с тях…

Антъни тичаше нагоре по стълбите. Чу стъпки след себе си и се усмихна, когато видя инспектор Кемп.

— И вие ли дезертирахте? Горкият Рейс!

— Той се справя с подобни неща отлично — измърмори Кемп. — Мен не ме бива по тази част.

Бяха на втория етаж, когато Антъни чу, че някой слиза по стълбите от третия. Дръпна Кемп в банята, намираща се недалеч в коридора.

Стъпките продължиха надолу.

Антъни излезе и изтича нагоре. Знаеше, че стаята на Айрис е в дъното. Почука леко на вратата.

— Айрис?

Не последва отговор и той почука отново. След това натисна дръжката. Вратата беше заключена. Започна да удря с всички сили и да вика:

— Айрис! Айрис!

След секунда погледна към краката си и видя, че е стъпил върху едно старомодно килимче, от онези, които се слагат пред вратите, за да не спират течението. То беше избутано плътно напред. Антъни го изрита встрани. Отворът под вратата беше доста голям. Антъни реши, че някога под нея е имало килим, а не само голи дъски. Наведе се към ключалката, но не успя да види нищо. Изведнъж обаче подсмръкна. После легна на пода и прилепи нос до процепа под вратата.

— Кемп! — изкрещя той.

От старшия инспектор нямаше и следа. Антъни извика отново.

Вместо Кемп, нагоре по стълбите изтича полковник Рейс. Антъни не го остави да каже каквото и да било:

— Газ! Вътре мирише на газ! Трябва да разбием вратата!

Рейс имаше здрава физика и двамата с Антъни се справиха с препятствието бързо. С трясък бравата се счупи и вратата се отвори.

Отдръпнаха се за миг назад и Рейс извика:

— Тя е там до печката. Аз ще изтичам и ще счупя прозорците, а ти я изнеси навън.

Айрис Марл лежеше до газовата отоплителна печка — носът и устата й бяха точно срещу отворената дюза. След минута, кашлящи и задъхани, Антъни и Рейс я изнесоха от стаята и я сложиха да легне на стълбищната площадка, като отвориха прозореца, за да става течение.

— Аз ще се занимавам с нея — разпореди се Рейс.

— Ти повикай лекар веднага.

Антъни хукна надолу по стълбите.

— Не се тревожи — извика полковникът след него.

— Ще се оправи. Дойдохме навреме.

Във вестибюла Антъни заговори по телефона, прекъсван от възклицанията на Люсила Дрейк.

Най-накрая постави слушалката и въздъхна с облекчение:

— Заварих го у дома. Живее в другия край на площада и ще дойде след минута-две.

— … но аз трябва да знам какво се е случило? Айрис ли е болна?

Това беше поредният вой на Люсила.

— Намерихме я в стаята й, заключена отвътре. Лежеше върху газовата печка, а газта беше пусната.

— Айрис! — мисиз Дрейк нададе пронизителен писък. — Айрис се е самоубила! Не мога да повярвам! Няма да повярвам!

На лицето на Антъни се появи някакво подобие на предишната му усмивка.

— Няма нужда да вярвате — каза той. — Това не е истина.