Агата Кристи
Искрящ цианкалий (7)

6
ДЖОРДЖ БАРТЪН

Розмари…

Джордж Бартън свали чашата от устните си и се вгледа в камината като бухал.

Бе пил достатъчно, за да се чувства залят от сълзливо самосъжаление.

Колко красива беше тя! Беше луд по нея и тя го знаеше, но той винаги бе смятал, че само ще му се изсмее.

Дори когато за първи път й предложи да се оженят, беше изпълнен с неувереност.

Мънкаше и се запъваше. Държеше се като абсолютен глупак.

— Знаеш… момичето ми… по всяко време, само кажи… Знам, че е безполезно. Не би ме и погледнала… Винаги съм се държал като пълен глупак… Имам и шкембе… Но ти знаеш какви са чувствата ми, нали? Искам да кажа… винаги съм на разположение… Знам, че нямам никакъв шанс, но просто реших да ти го кажа…

Розмари се засмя и го целуна по челото.

— Джордж, ти си разкошен и няма да забравя предложението ти, но в момента не смятам да се омъжвам за никого.

Той отвърна напълно сериозен:

— Съвсем правилно. Имаш много време, за да направиш добър избор.

Никога не се беше надявал истински.

Затова се почувства толкова изумен и замаян, когато Розмари му заяви, че иска да му стане съпруга.

Разбира се, тя не беше влюбена в него. Той ясно си даваше сметка за това. Всъщност, самата тя му го призна.

— Разбираш, нали? Искам да се установя в този живот, да се чувствам щастлива и сигурна. С теб ще бъде така. До гуша ми дойде да съм влюбена. Винаги нещо се обърква и всичко завършва кошмарно. Харесвам те, Джордж. Ти си мил и смешен, и сладък, и мислиш, че съм чудесна. Точно това искам.

Той отговори доста объркано:

— Постоянството оправя всичко. Ще бъдем щастливи като крал и кралица.

Да, това не беше далеч от истината. Бяха щастливи. Вътрешно той винаги се бе чувствал примирен. Е, не можеше да няма подводни камъни. Нямаше как Розмари да бъде удовлетворена от живота си със скучен човек като него. Щеше да има премеждия. Беше се заставил да приеме това — премеждия! Щеше да си наложи увереността, че ще бъдат краткотрайни. Розмари винаги щеше да се връща при него. Всичко щеше да е наред, трябваше само да се примири с тази мисъл.

Защото тя беше привързана към него. Чувствата й бяха постоянни, непроменливи. Те съществуваха независимо от флиртовете и любовните й приключения.

Убеждаваше себе си, че трябва да ги приеме. Казваше си, че това е неизбежно за жена с податливия темперамент и необикновената красота на Розмари. В сметката не беше сложил единствено собствените си реакции.

Флиртуването й с този или онзи младеж не го тревожеше особено, но когато за първи път долови, че става дума за нещо сериозно…

Разбра го веднага, почувства разликата у нея. Стана възбудена, разхубави се още повече, сякаш цялото й същество излъчваше нещо особено. После догадките му бяха потвърдени от жестоки, конкретни факти.

Един ден влезе в стаята й и тя закри с ръка писмото на писалището пред нея. Стана му ясно. Пишеше на любовника си.

После, когато тя излезе от стаята, Джордж погледна попивателната. Розмари беше взела писмото, но бяха останали следи. Той отиде до огледалото и видя отражението на думите „любов моя“. Написани с нейния почерк.

Кръвта зашумя в ушите му. В този момент Джордж разбра как се е чувствал Отело. Обмислена реакция!? Глупости! Само природата имаше думата. Искаше му се да я удуши! Беше готов да убие съперника си съвсем хладнокръвно! Кой беше той? Това приятелче Браун? Или онази върлина Стивън Фарадей? И двамата я гледаха като овчици!

Той видя лицето си в огледалото. Очите му бяха кръвясали. Изглеждаше, сякаш всеки миг може да изпадне в някакъв пристъп.

Когато си спомни този момент, чашата падна от ръката му. Отново усети задушаването, пулсирането на кръвта в слепоочията си. Дори сега, след толкова време…

С мъка заглуши спомените си. Не трябваше да преживява всичко отново. Беше минало — свършено. Повече никога нямаше да страда така. Розмари бе мъртва. Мъртва и намерила спокойствие. Той също беше спокоен. Никакви страдания повече…

Като си помисли само… Какво означаваше смъртта й за него… Да, спокойствие…

Дори на Рут не беше казал за това. Добро момиче беше Рут. Имаше глава на раменете си. Наистина не знаеше какво би правил без нея. Без помощта й. Без съчувствието й. И нито намек за секс. Не беше луда по мъжете като Розмари…

Розмари… Розмари, седнала край кръглата маса в ресторанта; С леко изопнато от болестта лице… малко слаба…, но красива, толкова красива! И само един час по-късно…

Не, няма да мисли за това. Не сега. Планът му. Ще мисли за Плана.

Първо ще поговори с Рейс. Ще му покаже писмата. Как ще обясни той тези писма? Айрис остана като гръмната. Очевидно и през ум не й беше минавало подобно нещо.

Както и да е, сега положението беше в негови ръце. Беше обмислил всичко.

Планът. Внимателно подготвен. Датата. Мястото. Втори ноември. Задушница. Добро хрумване. Разбира се, в „Люксембург“. Ще се опита да запази същата маса.

Същите гости. Антъни Браун, Стивън Фарадей, Александра Фарадей. Разбира се, Рут, Айрис и самият той. Седмият гост щеше да бъде Рейс. Рейс, който трябваше да присъства тогава…

И ще има един празен стол.

Ще бъде чудесно!

Драматично! Повтаряне на престъплението.

Не, не точно повтаряне…

Мисълта му се върна назад…

Рожденият ден на Розмари…

Розмари, просната напред върху онази маса… мъртва…