Агата Кристи
Искрящ цианкалий (6)

5
АЛЕКСАНДРА ФАРАДЕЙ

Сандра Фарадей не бе забравила Розмари Бартън.

Мислеше за нея и сега — представяше си я просната върху масата… Онази нощ в ресторанта.

Спомни си как дъхът й секна и как след това, когато вдигна поглед, видя, че Стивън я наблюдава…

Беше ли прочел истината в очите й? Беше ли видял омразата, смесицата от ужас и радост?

Беше преди близо година… а споменът беше толкова свеж в главата й, сякаш всичко се бе случило вчера! Розмаринът символизира спомените. Колко ужасно вярно! Каква полза има някой омразен човек да умре, щом продължава да живее в спомените ти? Точно така беше с Розмари. В спомените на Сандра… и в тези на Стивън ли? Не беше сигурна, но вероятно бе така.

„Люксембург“ — това неприятно място с отлична кухня, с бързо и майсторско обслужване, с луксозния си интериор. Не можеш да не ходиш в такъв ресторант — хората непрекъснато те канят там.

Би искала да забрави, но всичко сякаш бе влязло в заговор, за да й попречи. Дори и „Феърхейвън“ не беше изключение сега, след като Джордж Бартън бе дошъл да живее в „Литъл Прайърз“.

Наистина странно от негова страна. Но нима той самият не беше странен? Тя не би искала да има такива съседи. Присъствието му в „Литъл Прайърз“ помрачаваше очарованието и спокойствието на „Феърхейвън“. Винаги досега, до това лято, имението им беше място за почивка и възстановяване, място, където тя и Стивън се чувстваха щастливи. Тоест, ако изобщо някога са били щастливи!

Сандра стисна устни. Да, хиляди пъти да! Можеха да бъдат, ако не беше Розмари! Именно тя разруши крехката конструкция от взаимно доверие и нежност, която със Стивън бяха започнали да изграждат. Нещо, някакъв инстинкт, я беше накарало да скрие от мъжа си собствените си чувства, собствената си искрена преданост към него. Обичаше го от момента, в който той прекоси стаята онази вечер у дома й, когато се правеше на срамежлив, когато се преструваше, че не знае коя е тя.

Защото е знаел! Тя не можеше да каже, кога точно е осъзнала този факт. Известно време след сватбата им, един ден, когато той обмисляше някаква ловка политическа манипулация, нужна за прокарването на някакъв законопроект…

„Това ми напомня за нещо — мина тогава през ума и. — За какво?“ По-късно си даде сметка, че по същество това е същата тактика, която беше приложил и тогава, на приема. Тя осъзна това без изненада, като нещо, с което отдавна е била наясно, но едва сега изплува на повърхността на съзнанието й.

Още от деня на сватбата им разбра, че той не я обича така, както тя него, но реши, че може би не е способен на такава любов. Силните чувства бяха нейно собствено тежко бреме. Тя се отдаваше отчаяно, безрезервно — с жертвоготовност, която малко жени притежаваха. Беше готова да умре заради него, беше готова да лъже, да заговорничи, да страда! Заради него! Прие с достойнство и сдържаност мястото, което Стивън искаше тя да заеме в живота му. Той се нуждаеше от помощта й, от съчувствието й, от интелектуалната й подкрепа. От нея искаше не сърцето, а умът й, материалните предимства, които тя имаше по рождение.

Тя никога нямаше да направи едно нещо — нямаше да го накара да се чувства неудобно, като проявява чувства, на които той не може да отвърне, адекватно. Беше убедена, че я харесва, че изпитва удоволствие, когато са заедно. И очакваше в бъдеще товарът й да олекне неизмеримо. Очакваше едно бъдеще, изпълнено с нежност и приятелски чувства.

„Той ме обича — мислеше тя, — по свой начин.“

И тогава се появи Розмари.

Понякога се чудеше, болезнено свиваше устни, как е възможно Стивън да си въобрази, че тя не знае! Беше узнала всичко още от първия миг — там, в Сейнт Мориц — когато го видя как гледа тази жена.

Разбра, че му е станала любовница още в същия ден.

Разбра какъв парфюм използва онова същество…

На лицето на Стивън — деликатен както винаги, с разсеян поглед — можеше да прочете какво си мисли, какви са чувствата му… Към онази жена… жената, с която току-що е бил!

„Трудно може да се окачествят страданията — разсъждаваше тя трезво, — които й бе причинил. — Да търпиш ден след ден мъченията на прокълнатите, без да можеш да разчиташ на нищо, освен на собствения си кураж, на собствената си вродена гордост.“ Нямаше да му покаже, никога нямаше да му разкрие какво чувства! Тя отслабна, стана бледа, костите на раменете и лицето й започнаха да се открояват съвсем ясно под опънатата кожа. Застави се да се храни, но не можеше да се застави да спи. Прекарваше дълги нощи, изпъната в леглото, със сухи очи, вперени в мрака. Считаше вземането на лекарства за слабост. Щеше да издържи. Да показва, че е наранена, да се моли, да протестира — тези неща я ужасяваха.

Имаше трошичка утеха — Стивън не искаше да я напусне. Макар и не от любов към нея, а от загриженост за кариерата си, но това беше факт. Не искаше да я напусне.

Някой ден, може би, увлечението му щеше да премине…

Какво, в края на краищата, виждаше той у тази жена? Беше красива, привлекателна, наистина… Но имаше и други като нея. Кое толкова го бе запленило у Розмари Бартън?

Тя беше безмозъчна, глупава и — Сандра много разчиташе на този факт — не беше особено интересна. Ако имаше поне малко ум, чар, провокативност… ето такива неща задържат мъжете. Тя упорито вярваше, че един ден всичко ще свърши. — че Стивън ще се отегчи.

Беше убедена, че главното в живота на мъжа й е работата му. Беше му отредено да постигне много и той го знаеше. Имаше превъзходен държавнически ум и с радост го използваше. Това бе неговото предопределение. Не можеше, когато някога увлечението му избледнее, да не осъзнае този факт.

Сандра нито за миг не си помисли, че би могла да го напусне. Дори и през ум не й мина. Беше негова — духом и телом — можеше да я приеме или да я захвърли. Той беше нейният живот, нейното съществувание. Любовта й я изгаряше с древната си сила.

В един момент я изпълни надежда. Отидоха във „Феърхейвън“. Сега Стивън повече приличаше на себе си. Тя почувства, че старата близост между тях се възражда. Надеждата изпълни сърцето й. Той още я желаеше, радваше се на присъствието й, разчиташе на мненията й. За момент се бе измъкнал от ноктите на онази жена.

Изглеждаше и по-щастлив, и по-естествен.

Нищо не беше загубено безвъзвратно. Той се съвземаше. Само ако можеше да събере сили да скъса с нея…

След това се върнаха в Лондон и Стивън отново се промени. Изглеждаше уморен, разтревожен, болен. Сякаш му беше трудно да се съсредоточава върху работата си.

Тя смяташе, че знае причината. Вероятно Розмари настояваше той да остане само с нея… А той се мъчеше — да вземе решение, да направи крачката… Да скъса с всичко, което някога е имало значение за него! Безумие! Лудост! Та Стивън беше от хората, за които работата винаги е стояла на първо място — типичен англичанин. Би трябвало сам да е наясно с това, някъде дълбоко в себе си… Да, но Розмари беше много хубава… и много глупава. Стивън нямаше да е първият мъж, зарязал кариерата си заради жена, който след това щеше да си блъска главата!

Сандра беше дочула няколко думи — един ден на някакъв коктейл.

— … ще кажа на Джордж, трябва да се решим!

Скоро след това Розмари се разболя от инфлуенца.

У Сандра отново затрептя надеждата. Ами ако прерасне в пневмония? Това често се случва — миналата зима една нейна приятелка умря точно така. Ако Розмари също умре…

Не се опита да подтисне тази мисъл — не се ужаси от себе си. Характерът й беше достатъчно средновековен, за да може да мрази, без угризения на съвестта.

Мразеше Розмари Бартън. Ако мислите можеха да убиват, щеше да я убие.

Но мислите не могат да убиват…

Мислите не са достатъчни…

Колко красива беше Розмари онази нощ в „Люксембург“, когато лисичата кожа непрекъснато се свличаше от раменете й в дамската тоалетна! Беше по-слаба, по-бяла след болестта, слабостта правеше красотата й още по-деликатна. Стоеше пред огледалото и докосваше лицето си…

Сандра, застанала зад нея, гледаше отражението. Нейното собствено лице напомняше скулптура, беше студено, безжизнено. Нямаше чувства — ледена, безчувствена жена, би си помислил човек. Тогава Розмари каза:

— О, Сандра, заела съм цялото огледало! Свършвам веднага. Тази ужасна болест ме изтощи напълно. Виж на какво приличам! И още се чувствам толкова слаба! Все ме боли глава.

— Сега боли ли те? — попита Сандра с учтиво внимание.

— Съвсем малко. Имаш ли случайно аспирин?

— Да, на капсули.

Тя отвори чантата си, извади опаковката и я даде на Розмари.

— Ще я взема цялата. Ако пак ми се наложи да…

Компетентната тъмнокоса секретарка на Джордж Бартън гледаше всичко това, застанала зад тях. После пристъпи към огледалото и си сложи малко пудра. Хубава жена, дори красива. Сандра имаше чувството, че и тя не харесва Розмари.

След това излязоха от тоалетната — най-напред Сандра, после Розмари и накрая мис Лесинг… О, и разбира се, Айрис — сестрата на Розмари. Тя също беше там. Много възбудена, с големи сиви очи, с бяла, съвсем ученическа рокля.

Отидоха при мъжете в преддверието.

Келнерът дойде забързано и ги отведе до масата им. Минаха под големия сводест таван и нищо, абсолютно нищо не подсказваше, че една от тях няма да излезе жива от този ресторант…