Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sparkling Cyanide [=Remembered Death], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Искрящ цианкалий

Първо издание

 

Превод Владимир Германов

Редактор Вихра Василева

Художник-оформител Димитър Стоянов

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

Издава „Абагар-холдинг“, София, 1992

Печат: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-8004-70-4

с/о NIKA, Sofia

 

Agatha Christie. Sparkling Cyanide

FONTANA/Collins

First published 1945

First issued in Fontana Books 1960

Fifth Impression, June 1971

История

  1. — Добавяне

4
СТИВЪН ФАРАДЕЙ

Стивън Фарадей мислеше за Розмари — мислеше за нея със същото недоверчиво удивление, което тя винаги беше предизвиквала у него. Обикновено той успяваше да прогони спомените за нея от главата си, но понякога, упорита в смъртта си колкото и приживе, тя отказваше да се махне толкова лесно.

Винаги, когато си спомнеше сцената в ресторанта, първата му реакция беше една и съща — побиваха го силни и неудържими тръпки. Поне за това нямаше нужда да мисли! Спомените му отлетяха по-назад, към живата Розмари, усмихната, дишаща, впила поглед в очите му…

Какъв глупак! Какъв невероятен глупак беше той!

Обзе го изумление — чисто и просто изумление. Как се бе случило всичко? Умът му не го побираше. Сякаш животът му бе разделен на две части — едната, по-голямата, беше разумна, уравновесена, подредена, тогава той напредваше; другата беше пропита от някаква краткотрайна, нехарактерна за него лудост. Тези две части просто не можеха да се съчетаят.

Въпреки всичките си способности и острия си, проницателен ум, Стивън не можеше да види, че всъщност те бяха напълно съвместими.

Понякога се вглеждаше в досегашния си път и го преценяваше хладно, без излишни емоции, макар и с известно суетно самодоволство. Още от съвсем малък беше решен да успее в живота и независимо от трудностите и неизгодността на първоначалното си положение, той наистина беше постигнал много.

Възгледите и разбиранията му бяха до известна степен опростени. Той вярваше във волята. Човек би могъл да направи всичко, стига да има нужната за това воля!

Още от малък Стивън Фарадей упорито бе възпитавал волята си. В живота си той не можеше да разчита на нищо, освен на собствените си усилия. Когато беше дребничко момче на седем годинки, с високо чело и решително лице, той бе пожелал да се издигне, при това значително. Вече знаеше, че родителите му няма да са му от голяма полза. Майка му се беше омъжила за човек с по-ниско положение от нейното и съжаляваше за това. Баща му — дребен строител, хитър, лукав и стиснат — беше презрян както от жена си, така и от сина си. Майка му — объркана, непостоянна и изпадаща в най-невероятни настроения — го изпълваше единствено с удивление и неразбиране, до деня, в който я намери паднала върху масата. До ръката и имаше празно шишенце от одеколон. Никога не беше допускал, че настроенията й могат да се обяснят с пристрастяване към алкохола. Тя никога не употребяваше концентрати или бира, а слабостта й към одеколоните, според него, беше свързана с неясните й оплаквания от главобол.

В онзи момент той разбра, че не изпитва обич към родителите си. Предполагаше, че и те не държат кой знае колко на него. Беше дребен за възрастта си, затворен, понякога заекваше. Баща му го наричаше „мамино синче“. Беше тихо момче и не създаваше никакви проблеми вкъщи. Очевидно баща му би предпочел да има по-буен син. „На неговата възраст непрекъснато правех лудории.“ Понякога гледаше Стивън и чувстваше неудобство заради собственото си по-ниско социално положение. Стивън бе взел чертите на майчиния си род.

Без много шум, с все по-голяма решителност, Стивън чертаеше собственото си бъдеще. Трябваше да успее. Като първо изпитание за волята си, той реши да овладее заекването. Стремеше се да говори бавно, с малки паузи между думите. След време усилията му се увенчаха с успех. Престана да заеква. В училище влагаше цялото си старание. Смяташе да стане образован човек. С образование можеше да се стигне далеч. Учителите му скоро го забелязаха и започнаха да го насърчават. Успя да спечели стипендия. Училищните власти се обърнаха към родителите му — момчето беше обещаващо. Мистър Фарадей, който печелеше не лошо от един ред зле построени къщи, в края на краищата се остави да го убедят, че трябва да вложи средства в по-нататъшното образование на сина си.

На двадесет и две години Стивън напусна Оксфорд с научна степен, с репутация на остроумен оратор и с умение да пише статии. Също така, той се бе сприятелил с някои полезни личности. Привличаше го политиката. Беше преодолял вродената си срамежливост и си бе изработил онова достойно за възхищение скромно и дружелюбно отношение към хората, което подпомогнато от ума му, ги караше да казват: „Ето това момче ще стигне далеч“. Макар че по убеждения беше либерал, той много ясно си даваше сметка, че Либералната партия е бита карта. Записа се в редовете на лейбъристите. Скоро за него започнаха да говорят като за „изгряващ“ политик. Но Лейбъристката партия не го удовлетвори. Разбра, че не е така открита за нови идеи, че по традиция е по-потайна от могъщия си съперник — Консервативната партия. Консерваторите, от друга страна, търсеха обещаващи млади таланти. Стивън Фарадей беше одобрен. Беше точно това, от което имаха нужда. Последваха изборите, в които той спечели с много малка преднина пред кандидата на лейбъристите. Зае мястото си в Камарата на общините със самочувствието на победител. Кариерата му, възможно най-подходящата за него, бе започнала. В нея той вложи цялото си старание, всичките си амбиции. Чувстваше се способен да управлява, при това добре. Умееше да работи с хора, знаеше кога да ги ласкае и кога да им се противопоставя. Един ден се закле, че ще влезе в правителството.

Въпреки всичко, когато еуфорията от факта, че е станал член на Парламента поутихна, той усети остро разочарование. Трудно спечелените избори го бяха поставили за кратко в светлината на прожекторите, а сега беше попаднал в коловозите на ежедневието, беше най-обикновено колелце в партийната машина, трябваше да се подчинява на величията и да си знае мястото. Никак не беше лесно да се измъкнеш от сивата маса. Тук на младостта гледаха с недоверие. Човек имаше нужда не само от способности. Трябваше и влияние.

Имаше политически интереси, зад тях стояха известни фамилии. Необходима му беше нечия подкрепа.

Замисли се за брак. Дотогава не беше отделял много внимание на това. Някъде в периферията на съзнанието му се въртеше представата за красиво същество, което би стояло рамо до рамо с него и би споделяло живота му, би му родило деца и пред което той би разтоварвал тежестта на мислите си и проблемите си. Трябваше да бъде жена, която мисли като него — готова да насърчава успехите му и да се гордее с мъжа си, когато преуспее.

Един ден Стивън отиде на прием в дома на Кидърминстър. Тази фамилия беше една от най-могъщите в Англия. Още от край време тя беше свързана с политиката. Лорд Кидърминстър, с малката си брадичка и висока, снажна осанка, беше познат навсякъде. Жена му, лейди Кидърминстър, с продълговатото си конско лице, беше чест гост на различни форуми и членуваше в най-различни комитети, пръснати из цялата страна.

Имаха пет дъщери, три, от които красиви (но всички бяха сериозни момичета) и един син, който все още учеше в Итън.

В семейството считаха, че е много важно да се насърчават младите обещаващи членове на партията. Оттук и поканата за Стивън Фарадей.

На приема той не познаваше почти никого и около двадесет минути след пристигането си все още стоеше сам до един прозорец. Постепенно тълпата около масата със закуски изтъня и хората се пръснаха из другите стаи. Тогава Стивън забеляза едно високо момиче, застанало недалеч от него. То беше облечено в черно и имаше притеснен вид.

Стивън Фарадей беше много добър физиономист. Същата тази сутрин в метрото, той бе взел изоставеното от някаква жена списание, за да го прегледа. Там имаше доста неясна снимка на лейди Александра Хейл, третата дъщеря на граф Кидърминстър, под която в клюкарски стил бяха написани някои подробности: „… винаги е била стеснителна и мълчалива… обича животните… преминала е курс по водене на домакинство, тъй като майка й, лейди Кидърминстър, е убедена, че дъщерите й трябва да са добре запознати с всички домашни проблеми…“

Сега пред него стоеше самата лейди Александра Хейл и с безпогрешното си чувство на срамежлив човек, Стивън разбра, че тя също е свенлива. Най-семплата от петте дъщери, Александра винаги бе страдала от чувство за малоценност. Макар и да беше получила същото образование като сестрите си, тя никога не бе достигнала тяхното умение да се държат в обществото и това много ядосваше майка й. Сандра трябва да направи усилие… абсурдно е да е толкова притеснителна, толкова непохватна!

Стивън не знаеше тези подробности, но беше наясно, че момичето се чувства неудобно и че не е щастливо. Изведнъж го изпълни увереност. Това беше неговият шанс! Рискувай, рискувай, глупак такъв! Сега или никога!

Той прекоси стаята и застана до масата със закуски.

Взе си сандвич. След това се обърна към момичето и заговори нервно и с усилие (това не беше поза, наистина бе нервен). Каза:

— Бих… бих искал да си поговоря с вас… Имате ли нещо против? Не познавам почти никого тук, а както виждам и вие сте в същото положение. Не ме отблъсквайте… аз с-с-с-ъм уж-ж-асно срамежлив — заекването, от години забравено, се върна във възможно най-подходящия момент. — И в-в-вие се стеснявате, н-н-нали?

Момичето се изчерви, долната му устна увисна. Както той предполагаше, тя не намери сили да му каже коя е. Твърде трудно можеше да събере нужните думи, за да изрече: „Аз съм дъщеря на лорд Кидърминстър“. Вместо това, тя призна тихо:

— Така е, наистина съм стеснителна. Винаги съм била.

Стивън продължи веднага:

— Такова ужасно чувство! Не зная, дали човек някога може да го преодолее. На моменти сякаш езикът ми е завързан!

— И аз изпитвам същото.

Той не престана — говореше бързо с леко заекване, държеше се по момчешки, трогателно. Това бяха естествените му обноски само допреди няколко години. Умишлено ги бе запазил и усъвършенствал — държеше се като млад, невинен, очарователен човек.

Той скоро насочи разговора към театъра, спомена една пиеса, която се играеше в момента и бе привлякла голямо внимание. Тя я беше гледала. Започнаха да я коментират. В нея ставаше дума за държавните служители и скоро двамата се увлякоха в разговор на тази тема.

Стивън не прекали. Видя как в стаята влиза лейди Кидърминстър и търси с очи дъщеря си. В плановете му не влизаше да го представят на семейството сега и се сбогува.

— Беше ми приятно да разговарям с вас — каза той. — Всичко това ми беше ужасно противно, докато не попаднах на вас. Благодаря ви.

Той напусна дома на семейство Кидърминстър с приповдигнато настроение. Беше се възползвал от шанса си. Оставаше да затвърди постигнатото.

В продължение на няколко дни след това, той се навърташе около къщата. Веднъж Сандра излезе с една от сестрите си. Веднъж беше сама, но явно бързаше. Той поклати глава. Случаят не беше подходящ — тя очевидно имаше някаква конкретна работа. Тогава, някъде около седмица след приема, търпението му беше възнаградено. Една сутрин тя се появи на входната врата с малко черно кученце и с бавни крачки се насочи към парка.

Пет минути след това, един млад мъж, забързан в обратна на нейната посока, спря внезапно и възкликна:

— Виж ти късмет! Чудех се, дали някога ще ви видя пак.

Гласът му звучеше радостно, а тя се изчерви съвсем мъничко.

Той се наведе към кучето.

— Какво хубаво животинче! Как се казва?

— Мактавиш.

— Шотландско име.

Известно време разговаряха за кучето. Изведнъж Стивън замълча притеснен.

— Онзи ден забравих да ви се представя! Казвам се Фарадей, Стивън Фарадей, и съм депутат. Но не от парламентарните лъвове.

Той я погледна въпросително и видя как отново се изчервява:

— Аз съм Александра Хейл.

Стивън реагира на това много умело. Все едно, че още беше в драматичния клуб на университета. Изненада, възхищение, разочарование, смущение!

— Вие… вие сте лейди Александра Хейл… Вие… Боже мой! За какъв ли глупак сте ме взели онази вечер!

Реакцията й беше неизбежна. Както произходът й, така и естествената й доброта я задължаваха да го успокои, да го окуражи.

— Трябваше да ви кажа още тогава.

— Не, аз трябваше да се досетя! Кой знае какво си мислите за мен!

— Но как можехте да предположите? И какво значение има, в края на краищата? Моля ви, мистър Фарадей, не се тревожете толкова. Хайде да отидем до езерото. Вижте как ме дърпа Мактавиш.

След това те се срещнаха няколко пъти в парка. Той й сподели амбициите си. Разговаряха на политически теми. Тя беше интелигентна, добре информирана и разбираща. Умът й беше на мястото си, преценките й бяха обективни и безпристрастни. Станаха приятели.

Следващата голяма крачка напред осъществи, когато го поканиха на вечеря у дома им, след което трябваше да отидат на танци. Един от гостите беше отпаднал в последния момент. Когато лейди Кидърминстър, се чудеше кого да покани на негово място, Сандра сама предложи:

— А защо не Стивън Фарадей?

— Стивън Фарадей?

— Да, той беше на приема ви и съм го виждала веднъж или два пъти след това.

Поискано бе мнението на лорд Кидърминстър и тъй като той беше изцяло за поощряването на младите обещаващи участници в политическия живот, не възрази.

— Великолепен млад човек — отбеляза лордът, — наистина великолепен. Никога не съм чувал за семейството му, но съм сигурен, че някой ден сам ще си създаде име.

Стивън отиде на вечерята и се представи добре.

— Полезно е да познаваш такива хора — каза лейди Кидърминстър с присъщата си надменност след това.

Два месеца по-късно Стивън подложи съдбата си на изпитание. Бяха в парка до езерото и Мактавиш лежеше, подпрял глава на обувката на Сандра.

— Сандра, знаеш ли… Искам да знаеш, че те обичам. Желая да се омъжиш за мен. Не бих казал това, ако не бях сигурен, че един ден ще постигна много. Убеден съм. Няма да се срамуваш от избора си. Кълна се!

— Не се срамувам — отвърна тя.

— Значи не съм ти безразличен?

— Нима не си разбрал?

— Надявах се, но не можех да съм сигурен. Знаеш ли, обичам те още от първия миг, когато те видях на другия край на стаята и събрах целия си кураж, за да те заговоря. Никога през живота си не съм се страхувал повече.

— Мисля, че и аз те обичам оттогава — отвърна тя.

Не всичко обаче мина гладко. Тихата непреклонност, с която Сандра заяви, че смята да се омъжи за Стивън Фарадей, хвърли семейството й в смут. Та кой е този младеж? Какво се знае за него?

С лорд Кидърминстър Стивън беше пределно прям относно семейството и произхода си. Все пак спести появилата се в главата му мисъл, че за бъдещето му е по-полезно, че и двамата му родители са вече мъртви.

На жена си лорд Кидърминстър каза:

— Хм, би могло да е и по-лошо.

Той познаваше дъщеря си много добре. Беше наясно с тихия й непреклонен характер. Щом бе решила да се омъжи за този човек, щеше да го направи и толкова. Никога нямаше да отстъпи!

— Той има перспективи. С малко подкрепа, ще стигне далеч. Бог само знае какво бихме могли да постигнем, ако се сдобием с малко млада кръв. А и изглежда приличен.

Лейди Кидърминстър се съгласи неохотно. Стивън Фарадей изобщо не отговаряше на представите й за подходящ съпруг на дъщеря й. И въпреки това Сандра беше „най-трудната“ от семейството. Сюзън беше красавица, а Естер имаше мозък. Диана — също умно дете — се беше омъжила за младия дук на Харич — това бе събитието на сезона. Сандра определено не беше така очарователна…, а и срамежливостта й… Е, щом този младеж има бъдеще, както смятат всички…

Тя капитулира и измърмори:

— Разбира се, човек трябва да използва влиянието си…

Така Александра Катрин Хейл улови под ръка Стивън Леонард Фарадей и облечена в бяла коприна с брюкселски дантели, следвана от шест шаферки и двама пажа, застана с него пред олтара за добро или за лошо. Меденият си месец прекараха в Италия и когато се върнаха, заживяха в тиха очарователна къща в Уестминстър. Скоро след това кръстницата на Сандра почина и и остави в наследство малко имение в провинцията. За младото семейство всичко вървеше добре. Стивън се впусна в парламентарния живот с подновена енергия, Сандра го подпомагаше и насърчаваше всячески; приемаше амбициите му като свои собствени. Понякога той просто не можеше да повярва, че съдбата е била толкова благосклонна към него. Съюзът му с могъщата фамилия Кидърминстър му осигуряваше бърз напредък в кариерата. Собствените му способности и умът му щяха да затвърдят позицията, достигната благодарение на шанса. Той искрено вярваше във възможностите си и беше готов да работи за страната си без да щади сили.

Често, когато гледаше жена си, седнала срещу него на масата, той с радост си мислеше какъв идеален помощник е тя — както винаги си беше представял. Харесваше добре оформената глава, шията й, прямите й лешникови очи под равните вежди, високото й бяло чело и леката надменност в извивката на носа й. С нещо му напомняше състезателен кон — добре гледан, породист, горд. За него тя беше идеалният събеседник — умовете им достигаха едновременно до едни и същи заключения. „Да — мислеше той, — Стивън Фарадей, някогашното малко неспокойно момче, се справи много добре с всичко.“ Животът му се подреждаше точно както го бе планирал. Едва беше прехвърлил тридесетте, а вече държеше успеха в ръцете си.

Изпълнен с това задоволство от победата, Стивън Фарадей отиде с жена си за две седмици в Сейнт Мориц. Там, в хотела, той погледна към другия край на фоайето и зърна Розмари Бартън.

Не разбра какво се случи с него в този момеят. По силата на някакво романтично отмъщение, думите, които бе изрекъл пред друга жена, станаха реалност. Той се влюби. Дълбоко, безумно, до полуда. Беше нещо като отчаяната пламенна юношеска любов, която всеки би трябвало да преживее на младини и да преодолее.

Винаги беше смятал себе си за уравновесен човек. Едно или две повърхностни приключения, един два флирта — за него съдържанието на думата „любов“ се изчерпваше с това. Чувствените удоволствия просто не го привличаха. Казваше си, че е над тези неща.

Ако някой го попиташе дали обича жена си, веднага би отговорил: „Разбира се“… И все пак знаеше, че не би си и помислил да се свърже с нея, ако тя беше, да кажем, дъщеря на някой беден провинциалист. Харесваше я, възхищаваше й се, беше дълбоко привързан към нея и освен това изпитваше искрена благодарност за това, което му е осигурила с положението си.

Че е в състояние да се влюби безразсъдно и безумно като някой обикновен дрипльо, за него беше истинско откритие. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Розмари. Хубавото й усмихнато лице, наситеният цвят на косата й, полюшващото се, чувствено тяло. Не можеше да се храни, не можеше да спи. Ходеха заедно да карат ски. Танцуваха. И като я държеше в прегръдките си, разбра, че не иска нищо друго на света освен нея. Значи тази агония, този болезнен копнеж… значи това било любовта!

Макар и изцяло погълнат от чувствата си, той благославяше съдбата, че го е дарила с естествено невъзмутим външен вид. Никой не трябваше да се досети, никой не трябваше да знае за чувствата му. Освен самата Розмари.

Семейство Бартън си тръгна една седмица преди тях. Стивън каза на Сандра, че Сейнт Мориц не е много приятно място. Дали да не скъсят престоя си и да не се върнат в Лондон? Тя се съгласи без никакви възражения. Две седмици след завръщането си, той стана любовник на Розмари.

Това беше един странен, изпълнен с екстаз и трепет период — трескав, нереален. Продължи… Колко време? Най-много шест месеца. Шест месеца, през които Стивън се занимаваше с работата си както обикновено. Посещаваше избирателния си район, отправяше питания в Парламента, държеше речи пред различни събрания, обсъждаше със Сандра политически въпроси, но мислеше само за едно — за Розмари.

Тайните им срещи в малкия специално нает апартамент, красотата й, безбройните любовни думи, с които я обсипваше, страстните й силни прегръдки. Като сън. Чувствен, безпаметен сън.

И след това — събуждането.

Случи се съвсем неочаквано.

Сякаш излизаше от някакъв тунел и отново видя дневната светлина.

Един ден той беше захласнатият влюбен, а на следващия — Стивън Фарадей, който си мислеше, че може би не трябва да вижда Розмари Бартън толкова често. Дявол да го вземе, та те поемаха ужасен риск. Ако Сандра дори заподозреше нещо… Той я погледна крадешком през масата, на която закусваха. Слава Богу, не подозираше нищо. И през ум не й минаваше. И въпреки всичко, някои от последните оправдания за отсъствията му бяха доста крехки. Друга жена би се усъмнила. Слава Богу, Сандра не беше такава.

Той въздъхна. Наистина с Розмари постъпваха прекалено безразсъдно. Цяло чудо, че съпругът й още не е усетил нищо. Той беше от онези глупаво доверчиви приятелчета… а и с години по-възрастен от нея.

Колко красива беше тя…

Изведнъж се замисли за игрището за голф. Свежият вятър вее над пясъчните дюни, той крачи със стиковете, удря топката — чист удар, точно на място. Мъже. Мъже седят по четирима на масите в клуба и пушат лули. Не се допускат никакви жени!

Изведнъж той попита Сандра:

— Не можем ли да отидем до „Феърхейвън“?

Тя вдигна поглед изненадана.

— Искаш ли? Ще можеш ли да се измъкнеш от работа?

— За около седмица. Искам да поиграя малко голф. Чувствам се уморен.

— Ако искаш можем да тръгнем още утре. Ще трябва да откажем поканата на Астли и да отложа срещата в четвъртък. А какво ще правим с Ловац?

— Хайде да не ходим. Все ще измислим някакъв предлог. Искам да се измъкна за малко.

Във „Феърхейвън“ Стивън се чувстваше спокойно — със Сандра и кучетата, на терасата и в оградената с каменен зид градина, с голфа в Сандли Хийт и вечерните разходки с Мактавиш по петите му.

Чувстваше се като човек, който се възстановява след тежка болест.

Когато видя почерка на Розмари се намръщи. Беше й казал да не му пише. Бе твърде опасно. Не че Сандра се интересуваше от кого са писмата му, но все пак беше неразумно. И на слугите не винаги можеше да се вярва.

Той разкъса плика с раздразнение след като се затвори в кабинета си. Страници. Цели плътно изписани страници.

Докато четеше, старите чувства го завладяха отново. Тя го обожаваше, обичаше го повече от всякога, не можеше да живее без него, не можеше да издържи да не го вижда цели пет дни. Той същото ли чувства? Копнее ли леопардът за своята етиопка?

Той въздъхна и се усмихна. Тази нелепа шега — беше се родила, когато й купи мъжкия халат на петна, който й бе харесал. Леопардът, сменящ петната си… Той й каза:

— Но ти не бива да сменяш кожата си, мила. След това тя започна да го нарича „Леопард“, а той нея — „Черната красавица“.

Страшно глупаво наистина. Да, ужасно глупаво. Доста мило от нейна страна да изпише толкова много страници. Но все пак, не биваше да го прави. Дявол да го вземе, трябваше да внимават! Сандра не беше от жените, които биха търпели подобно нещо. Ако само усетеше нещо… Писането на писма е толкова опасно. Беше предупредил Розмари. Толкова ли не можеше да изчака, докато се върне в града? Нали щяха да се видят след два или три дни!

На следващата сутрин, на масата го чакаше ново писмо. Този път Стивън изруга мислено. Стори му се, че погледът на Сандра се спря върху плика за няколко секунди. Но тя не каза нищо. Слава Богу, не беше от жените, които задават въпроси за кореспонденцията на мъжете си.

След закуска той отиде с колата до града, намиращ се на осем мили. Не можеше да се обади по телефона от близкото селце. Най-накрая се свърза с Розмари.

— Ало! Розмари, ти ли си? Не пиши повече, чуваш ли!

— Стивън, мили! Колко се радвам да чуя отново гласа ти!

— Бъди внимателна! Може ли някой да те чуе?

— Разбира се, че не. О, колко ми липсваш! А аз липсвам ли ти?

— Да, да. Но не пиши повече! Прекалено рисковано е!

— Скъпи, хареса ли ти писмото ми? Почувства ли се сякаш си с мен? Мили, искам да съм с теб всяка минута! Ти искаш ли да си с мен?

— Да, но не по телефона, скъпа.

— Колко абсурдно предпазлив си! Нима има някакво значение?

— Страхувам се за теб, Розмари. Не искам да си имаш неприятности заради мен.

— Пет пари не давам какво ще ми се случи. Знаеш това!

— Но аз се безпокоя, мила. Знаеш това.

— Кога се връщаш?

— Във вторник.

— И в сряда ще се видим ли в апартамента?

— Да… да.

— Скъпи, не мога да чакам толкова дълго! Няма ли как да измислиш нещо и да дойдеш още днес? О, Стивън, би могъл! Политиката или някоя друга подобна глупост!

— Боя се, че е абсолютно невъзможно.

— Не ме обичаш и наполовина колкото аз теб!

— Глупости! Разбира се, че те обичам.

Когато затвори телефона се чувстваше уморен. Защо жените са толкова ужасно безразсъдни? В бъдеще той и Розмари трябваше да бъдат по-внимателни. И да се срещат по-рядко.

След това нещата станаха много проблематични. Той беше зает — много зает. Бе му абсолютно невъзможно да отделя много време на Розмари и всичко се усложняваше допълнително от това, че на нея сякаш не и се отдаваше да разбере. Той се мъчеше да и обясни, но тя не искаше да слуша.

— Ох, стига с тази глупава политика! Като че ли има някаква полза от нея!

— Но разбира се, че има…

Тя не разбираше. Не се интересуваше. Не се интересуваше нито от работата му, нито от амбициите му, нито от кариерата му. От него искаше единствено да повтаря до втръсване, че я обича.

— Колкото винаги? Кажи ми още веднъж, че наистина ме обичаш…

„Дявол да го вземе — мислеше той, — досега би трябвало да го е осъзнала!“ Тя беше прекрасно същество, прекрасно… Но бедата беше, че с нея не можеше да се разговаря.

Бедата беше и че се виждаха прекалено често. Една такава любовна авантюра не можеше вечно да се върти на бързи обороти. Трябваше да се срещат по-рядко… да забавят темпото.

Но тя се противеше. Не искаше и да чуе. Започна непрекъснато да го упреква.

— Ти не ме обичаш вече както преди.

И той трябваше да я убеждава, да се кълне, че не е права. Тя имаше този ужасен навик да му припомня всичко, което някога й е говорил.

— Помниш ли като ми каза, че би било чудесно, ако умрем заедно? Да заспим вечния си сън прегърнати! Помниш ли като ми каза, че ще си вземем една каравана и ще отидем в пустинята? Ще живеем сред пясъци и камили и ще забравим всичко останало на света!

Какви ужасни глупости може да надрънка човек, когато е влюбен! На времето не му се бяха стрували чак толкова безумни, но пък да ги изтърсиш ей така, без да ти мигне окото… Защо жените не могат да оставят нещата на спокойствие? Един мъж не би искал непрекъснато да му напомнят какво магаре е бил.

Изведнъж тя започна да предявява абсолютно неразумни желания. Не могло ли да замине за Южна Франция, където да се срещнат? Или да отидат в Сицилия, или Корсика… някое от тези места, където е невъзможно човек да срещне каквито и да било познати? Стивън мрачно обясни, че такова място не съществува под слънцето. По тези места човек винаги попада на някой скъп приятел от ученическите години, когото не е виждал цяла вечност:

Тогава тя каза нещо, което го изплаши.

— Добре, и така да е. Има ли някакво значение?

Той беше нащрек, внимаваше, изпълни го студенина.

— Какво искаш да кажеш?

Тя му се усмихваше — със същата усмивка, която някога бе накарала сърцето му да се преобърне и бе изпълнила тялото му с копнеж. Сега просто го дразнеше.

— Леопард, мили, понякога си мисля, че е абсолютно глупаво да се мъчим да играем на криеница до безкрай. Не си струва. Хайде да заминем някъде заедно. Да престанем да се преструваме. Джордж ще ми даде развод, жена ти също ще ти даде развод и ще можем да се оженим!

Ни повече, ни по-малко! Иска да предизвика катастрофа! Разруха! И не може да го разбере!

— Не бих те оставил да постъпиш така.

— Но мили, не давам пет пари. Не съм никак старомодна.

„Но аз съм! Но аз съм!“ — мислеше Стивън.

— Според мен, най-важното нещо на света е любовта. Не ме интересува какво ще кажат за нас хората.

— За мен това има значение, скъпа. Един такъв скандал ще сложи край на кариерата ми.

— И какво значение има? Би могъл да се занимаваш със стотици други неща.

— Не бъди глупава.

— А и защо ти е да правиш каквото и да било? Знаеш, че имам ужасно много пари. Мои, собствени, не на Джордж. Можем да обикаляме света, да ходим по най-очарователните усамотени места, на които още не е стъпвал човешки крак. Или на някой остров в Тихия океан… Помисли си само… Топлото слънце, синьото море и кораловите рифове…

Той си помисли. Остров в Южните морета! От всички възможни идиотски идеи… За какъв го вземаше тя? За някакъв плейбой?

Погледна я сякаш я виждаше за първи път. Удивително красива жена с мозък на кокошка! Трябва да е бил луд! Абсолютно, напълно луд! Но сега отново беше нормален. И трябваше да се измъкне от това положение колкото се може по-бързо. Ако не внимаваше, тя беше в състояние да унищожи целия му живот!

В писмото си й каза нещата, които преди него бяха казвали хиляди други мъже. Трябва да прекратят всичко. Така е по-добре за нея. Не би могъл да рискува и да й навлече нещастия. Тя не разбира… и така нататък и така нататък.

Всичко е свършило — трябваше да я накара да го осъзнае.

Но именно това тя отказваше да приеме. Нямаше да му е никак лесно. Тя го обожавала, тя го боготворяла, обичала го повече от всякога! Не можела да живее без него! Единственото честно нещо, което можели да направят, било тя да каже истината на съпруга си, а Стивън на жена си! Той си спомни тръпките, които го побиха, докато четеше писмото й.

Малката идиотка! Малката прилепчива идиотка! Беше готова да отиде при Джордж, да му издрънка всичко, той да заведе бракоразводно дело и да посочи него, Стивън, като главен виновник за скандала! Сандра също щеше да бъде принудена да се разведе. Тук не можеше да има никакво съмнение. Веднъж я бе чул да говори за някаква нейна приятелка. В гласа й имаше изненада:

— Но разбира се, след като е разбрала, че мъжът й има любов с друга жена, какво би могла да направи, освен да се разведе?

Точно така мислеше Сандра. Беше горда. Никога не би го делила с друга.

Той самият щеше да бъде унищожен, свършен — мощната подкрепа на Кидърминстър щеше да му бъде отнета. Един такъв скандал той не би могъл да преживее, независимо, че общественото мнение сега беше доста по-либерално, отколкото по-рано. Само че не и в такъв крещящ случай. Сбогом на мечтите му, сбогом на амбициите му! Всичко ще бъде разрушено, унищожено, разсипано — само заради увлечението на една глупава жена! Пубертетска любов — ето това беше цялата им история! Пубертетска любов, настъпила на зряла възраст.

Щеше да загуби всичко, което бе натрупал. Позор! Падение!

Щеше да загуби Сандра…

Изведнъж, с изненада, той разбра, че от това би го заболяло най-много. Да загуби Сандра. Сандра с голямото й бяло чело и лешниковите очи. Сандра, приятелката и съратничката му, неговата надменна, горда, вярна Сандра. Не, не би могъл да я загуби… не би могъл… Всичко друго, но не това.

По челото му изби пот.

Някак си трябваше да се измъкне от тази каша.

Някак си трябваше да накара Розмари да се вслуша в гласа на разума… Но би ли успял? Розмари и разум — две несъвместими неща. Какво би станало, ако и кажеше, че в края на краищата, обича жена си? Не. Тя просто не би повярвала. Беше толкова глупава! Празноглава, прилепчива, егоистична! И още го обичаше — това беше най-лошото в цялата работа.

Обзе го някакъв сляп гняв. Как, по дяволите, да я накара да мълчи? Да й затвори устата? „Само малко отрова би свършила работа — мислеше той с горчивина. — Нищо друго!“

Край него забръмча оса. Беше влязла в бурканче от сладко и се мъчеше да излезе.

„Като мен — помисли си Стивън, — примамена от сладостта и сега… Сега не може да излезе, бедно създание.“

Само че той, Стивън Фарадей, все някак щеше да се измъкне. Време, трябваше му време.

В момента Розмари беше болна от инфлуенца. Изпрати й обикновеното за случая съчувствено писмо и голям букет цветя. Болестта й му осигури кратка пауза. Следващата седмица с жена си щеше да вечеря със семейство Бартън — заради рождения ден на Розмари. Тя беше казала:

— Няма да направя нищо, докато не мине рожденият ми ден. Не искам да бъда жестока с Джордж, той положи толкова усилия! Толкова е мил. След като мине празненството, ние с него ще се разберем.

Какво щеше да стане, ако й кажеше, че всичко е свършило, че вече не я обича? Потрепери. Не, не смееше да направи това. Би изпаднала в истерия и би отишла при Джордж. Би могла дори да отиде при Сандра! Сякаш чуваше разплакания й, объркан глас:

— Каза ми, че вече не ме обича, но аз знам, че това не е вярно! Опитва се да бъде почтен… да играе пред теб…, но знам, ще се съгласиш с мен, че когато двама души се обичат, честността е единственият възможен изход. Затова те моля да му върнеш свободата.

Точно такава помия би се изляла от устата й! А Сандра, горда както винаги, би отговорила:

— Той е свободен да прави каквото поиска.

Не би повярвала — как би могла? Но Розмари можеше да й покаже писмата — писмата, които беше достатъчно глупав да й напише в началото. Само Господ знаеше какво има в тях. Във всеки случай, достатъчно и предостатъчно, за да накарат Сандра да повярва — той никога не беше писал такива писма на нея самата…

Трябваше да измисли нещо — някакъв начин да накара Розмари да мълчи. „Жалко — мислеше той, — че не живеем в дните на Борджиите…“

Една чаша отровно шампанско беше единственото нещо, което би могло да запуши устата на Розмари.

Да, той наистина си бе помислил това.

Калиев цианид в чашата и, калиев цианид в дамската и чанта. Депресия след прекарана инфлуенца.

Очите на Сандра, седнала срещу него, срещат неговите.

Преди близо година. Не можеше да забрави.