Агата Кристи
Искрящ цианкалий (13)

ГЛАВА ШЕСТА

Дойдоха всички.

Джордж въздъхна с облекчение. До последната минута се беше страхувал, че някой може да се откаже — но всички бяха тук. Стивън Фарадей — висок и вдървен, малко надут. Александра Фарадей — облечена в строга черна рокля, с огърлица от смарагди. Тази жена наистина имаше потекло, не можеше да й се отрече. Държеше се съвършено естествено, може би малко по-изискано от обикновено. Рут също беше в черно, без никакви бижута, освен обеците си. Гарвановочерната й коса беше изрядно вчесана, раменете и шията й бяха бели — по-бели от тези на другите жени. Тя работеше и нямаше достатъчно време, за да се сдобие със слънчев загар. Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна окуражително, сякаш бе забелязала притеснението му. Сърцето му се отпусна. Преданата Рут. Айрис седеше до него необикновено мълчалива. Единствено на нея й личеше, че осъзнава колко необикновено е това празненство. Беше пребледняла, но някак си това й отиваше, придаваше й някаква тържествена, непреходна красота. Беше с права, семпла рокля в дървеснозелено. Антъни Браун дойде последен и Джордж си помисли, че стъпва крадешком, като някакво диво животно — пантера или леопард. Този приятел очевидно не беше съвсем цивилизован.

Всички бяха там — уловени в капана на Джордж. Сега, представлението можеше да започне…

Коктейлите бяха пресушени. Станаха от барчето в преддверието и се запътиха към запазената за тях маса в самия ресторант.

Танцуващи двойки, приглушена негърска музика, забързани келнери.

Появи се Чарлз и усмихнато ги поведе към масата им. Намираше се в дъното на залата, в малка сводеста ниша, в която имаше общо три маси — една голяма в средата и две по-малки за двама души всяка. Край едната седяха един чужденец на средна възраст с нездрав вид и русокоса хубавица, а край другата — момче и момиче, съвсем млади. Голямата маса беше запазена за компанията на Джордж Бартън.

Той ги настани любезно по местата им.

— Сандра, би ли седнала тук, вдясно от мен. Браун, до нея. Айрис, мила, това е твоят рожден ден и трябва да си до мен. Фарадей, до Айрис… След това ти, Рут…

Той замълча. Между Рут и Антъни оставаше един празен стол — масата беше подготвена за седем души.

— Приятелят ми Рейс може да закъснее малко. Каза да не го чакаме. Все някога ще дойде. Искам да се запознаете с него — чудесен човек, пътувал е по целия свят и може да ви разкаже доста интересни неща.

Когато зае мястото си, Айрис почувства гняв. Джордж го правеше нарочно… да я сложи отделно от Антъни… Рут трябваше да бъде на нейния стол, до работодателя си. Значи Джордж все още не се доверяваше и не харесваше Антъни Браун.

Тя погледна крадешком към отсрещната страна на масата. Антъни се мръщеше. Не се обърна към нея. Само стрелна с очи празния стол до себе си и каза:

— Радвам се, че ще дойде още един мъж, Бартън. Има малка вероятност да си тръгна по-рано. Нищо не мога да направя. Срещнах един познат.

Джордж се усмихна:

— Работиш в часовете за почивка, така ли, Браун? Твърде млад си за това. Всъщност, аз не знам какво точно работиш.

В този момент разговорите бяха замрели и отговорът на Антъни се чу съвсем ясно и отчетливо:

— Занимавам се с организираната престъпност, Бартън. Винаги, когато ме попитат, отговарям така. Планирани грабежи, умишлено предизвикани пожари, шантажирани семейства.

Сандра Фарадей се засмя:

— Занимавате се с оръжейния бизнес, нали мистър Браун? Производителите на оръжия в наши дни винаги са считани за злодеи.

Айрис видя как очите на Антъни се разшириха от изненада. Той отговори шеговито:

— Не бива да ме издавате, лейди Александра. Всичко това е много потайно. Шпионите на вражеските сили са навсякъде. Говорите невнимателно.

Той поклати глава с престорена сериозност.

Келнерът прибра чиниите от омарите. Стивън покани Айрис на танц.

Скоро всички започнаха да танцуват. Атмосферата се разведри.

След малко дойде ред на Айрис и Антъни.

— Колко злобно постъпи Джордж, като не ни сложи един до друг! — промърмори тя.

— Напротив. Много мило. Така ще мога да те гледам през цялото време.

— Наистина ли трябва да си тръгваш рано?

— Може и да се наложи.

След това Антъни попита:

— Знаеше ли, че ще идва полковник Рейс?

— Не, изобщо нямах представа.

— Доста странно, нали?

— Познаваш ли го? О, да. Онзи ден спомена, че го познаваш. Що за човек е той? — попита тя.

— Никой не знае.

Върнаха се при масата. Вечерта продължаваше. Напрежението, което сякаш бе изчезнало, бавно започна да се покачва отново. Сякаш нервите на всички бяха изопнати. Единствено Джордж изглеждаше безгрижен и в добро настроение.

Айрис го видя да поглежда часовника си.

Изведнъж оркестърът засвири туш и осветлението изгасна. От пода се издигна подиума. Посетителите се облегнаха назад и завъртяха столовете си настрани, за да могат да гледат. На подиума се качиха трима мъже и три жени, които започнаха да танцуват. Последва ги човек, който можеше да имитира различни звуци — влакове, парни валяци, самолети, шевни машини, мучащи крави. Публиката го хареса. След него излязоха Лени и Фло, чието изпълнение напомняше повече акробатичен номер, отколкото танц. Още аплодисменти. Още едно изпълнение на шестте танцьори от „Люксембург“. Запалиха осветлението. Всички примигнаха. В същото време, сякаш някаква вълна на облекчение премина през насядалите около масата. Сякаш всички подсъзнателно бяха очаквали да се случи нещо, но то не се беше случило. Предишния път, при запалването на светлините, върху масата бяха видели мъртвата Розмари. Сега сякаш миналото наистина беше минало — отиваше в забвение. Сянката на тогавашната трагедия се разсейваше.

Сандра се обърна оживено към Антъни. Стивън направи някакъв коментар пред Айрис и Рут се наведе, за да се присъедини към разговора. Единствено Джордж седеше с втренчен поглед — втренчен в празния стол срещу него. На масата там имаше прибори. Чашата беше пълна с шампанско. Всеки момент някой можеше да дойде и да седне…

Към реалността го върна Айрис:

— Събуди се, Джордж! Ела да танцуваме. Още не си танцувал с мен!

Той се изправи и усмихнат вдигна чашата си.

— Първо искам да вдигна един тост. За младата дама, чийто рожден ден празнуваме. За Айрис Марл, дано винаги е така прекрасна!

Те пиха усмихнати, след това станаха да танцуват — Джордж и Айрис, Стивън и Рут, Антъни и Сандра.

Свиреха някаква весела джазова мелодия. Върнаха се всички заедно, оживени и усмихнати. Седнаха.

Тогава, неочаквано, Джордж се наведе напред.

— Искам да помоля нещо всички ви. Преди около една година, ние бяхме тук и преживяхме една вечер, която завърши трагично. Не искам да събуждам у вас тъгата от миналото, но не искам и да забравим Розмари напълно. Нека пием за нея… в нейна памет.

Той вдигна чашата си. Останалите послушно го последваха. Лицата им се превърнаха в учтиви маски.

Джордж каза:

— За Розмари, вечна и памет.

Вдигнаха чаши до устните си. Отпиха.

Последва пауза, после Джордж се олюля напред и се свлече на стола си. Ръцете му трескаво се вдигнаха към яката на ризата, лицето му почервеня докато се бореше да си поеме дъх.

След минута и половина беше мъртъв.