Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sparkling Cyanide [=Remembered Death], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Искрящ цианкалий

Първо издание

 

Превод Владимир Германов

Редактор Вихра Василева

Художник-оформител Димитър Стоянов

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

Издава „Абагар-холдинг“, София, 1992

Печат: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-8004-70-4

с/о NIKA, Sofia

 

Agatha Christie. Sparkling Cyanide

FONTANA/Collins

First published 1945

First issued in Fontana Books 1960

Fifth Impression, June 1971

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Антъни Браун научи по телефона, че в пет часа Люсила Дрейк ще отиде да изпие чаша чай с някаква стара приятелка. Той взе под внимание всички обстоятелства, които биха забавили излизането й (връщане за портмонето; решение, в края на краищата, да си вземе чадъра, за всеки случай; продължителни разговори на прага) и пристигна на площад „Елвастън“ точно в пет и двадесет и пет. Искаше да види Айрис, а не леля й. А и ако попаднеше в присъствието на възрастната дама, шансовете му да я прекъсне, за да каже нещо самият той щяха да бъдат минимални.

Прислужницата, момиче, напълно лишено от дръзкото нахалство на Бети Арчдейл, му каза, че мис Айрис току-що се е прибрала и е в кабинета.

— Не се притеснявайте — успокои я Антъни с усмивка. — Знам как да стигна дотам.

Той се промуши покрай прислужницата и отвори вратата на кабинета.

Айрис се обърна рязко, видимо стресната.

— О, ти ли си!

Той бързо отиде при нея.

— Какво се е случило, скъпа?

— Нищо.

Тя замълча и добави бързо:

— Нищо. Само дето едва не ме блъсна кола. Сама съм си виновна, предполагам. Толкова се бях замислила, че пресякох улицата без да се огледам. Автомобилът се появи иззад ъгъла и мина на косъм от мен.

Той я разтърси леко.

— Трябва да внимаваш, Айрис! Тревожа се за теб. О, не за това, че за малко не си попаднала под колелата на някаква кола, а заради мислите, които са те накарали да забравиш, че пресичаш улицата. Какво има, скъпа? Усещам, че нещо не е наред. Прав ли съм?

Айрис кимна. Вдигна поглед към него и очите й бяха потъмнели и разширени от страх. Той разбра това, още преди тя да прошепне:

— Страхувам се.

Антъни възвърна спокойствието и уравновесеността си. Усмихна се и седна до нея на канапето.

— Хайде — подкани я той. — Кажи ми какво има.

— Не знам дали да ти кажа това, Антъни.

— Хайде, мила, не се дръж като героиня на третокласен любовен роман, която още от първата глава не иска да каже нещо важно, единствено, за да разпали въображението на героя и книгата да може да продължи още петстотин страници.

Тя се усмихна леко.

— Искам да ти кажа, Антъни, но не знам какво ще си помислиш… Не знам дали ще повярваш…

Той вдигна ръка и започна един по един да свива пръсти:

— Едно. Незаконно дете. Две. Шантажиращ любовник. Три…

Тя го прекъсна:

— Разбира се, че не! Няма нищо такова!

— О, какво облекчение е това! — въздъхна Антъни.

— Хайде, глупаче, кажи ми!

Лицето на Айрис помръкна отново.

— Няма нищо смешно… То е… свързано с онази вечер…

— Да? — гласът му отново стана сериозен.

— Тази сутрин ти беше на предварителното следствие и трябва да си чул…

Тя млъкна.

— Чух много малко — каза Антъни. — Полицейският лекар обясни съвсем професионално какво представлява цианкалия по-принцип и какъв ефект е имал върху Джордж в частност. Изслушаха и полицейските сведения, но ги даде не инспектор Кемп, а онзи с тънките мустачки, който първи дойде в „Люксембург“ онази вечер. Тялото беше идентифицирано от секретарката на Джордж. След това всичко се отложи за след седмица.

— Имам предвид същия инспектор — каза Айрис.

— Той спомена, че под масата е намерил книжно пликче, по което е имало остатъци от цианкалий.

Антъни я погледна с интерес.

— Да. Очевидно този, който е пуснал отровата в чашата на Джордж, след това е хвърлил пакетчето под масата. Много е просто. Никой не би рискувал да го намерят у него. Или нея.

За негова изненада Айрис започна силно да трепери.

— Не, Антъни! Не. Изобщо не стана така!

— Какво искаш да кажеш, скъпа? Забелязала си нещо важно?

Айрис отговори:

— Аз пуснах пакетчето под масата!

Той я изгледа изумен.

— Антъни, спомняш ли си как Джордж отпи от чашата си и после падна?

Той кимна.

— Беше ужасно… като някакъв кошмар. Стана, когато атмосферата започна да се разведрява. Искам да кажа, след като запалиха осветлението, сякаш нещо се свлече от раменете ми… Почувствах такова облекчение… Защото именно тогава, спомни си, умря Розмари и някак си, не знам защо, имах чувството че всичко това ще се повтори… Имах чувството, че тя е там… мъртва на масата…

— Мила…

— Знам, знам. Било е от нерви. Но както и да е… ние седяхме, а не се беше случило нищо лошо, и изведнъж ми се стори, че с всичко това вече е свършено и че мога… не знам как да го обясня… да започна отначало… Танцувах с Джордж и наистина се чувствах добре. После се върнахме при масата. Той заговори за Розмари и вдигна тост за нея, след това умря и кошмарът започна отначало… Бях като парализирана. Цялата треперех. Ти се приближи, за да го погледнеш, аз се отдръпнах назад, дойдоха келнерите и някой извика за лекар. През цялото време стоях като вкаменена. Тогава изведнъж на гърлото ми застана буца и се разплаках. След това бръкнах в чантата си, за да извадя кърпа. Започнах да ровя в нея, защото не можех да виждам както трябва от сълзите… Най-накрая успях да извадя кърпата си, но в нея беше увито нещо… Сгънато пакетче от твърда бяла хартия, като тези, в които аптекарите слагат разни прахчета. Само че, Антъни, това пакетче въобще не беше вътре, когато тръгнах от къщи. Нямаше нищо такова! Сама сложих всичко в чантата си. Преди това тя беше съвсем празна! Червилото, пудрата, гребена с калъфката, няколко шилинга, това беше всичко. Някой го е сложил след това, сигурна съм. И си спомних как в чантата на Розмари, след смъртта й, намериха също такова пликче и в него имаше отрова. Уплаших се, Антъни. Ужасно се уплаших! Пръстите ми изтръпнаха и го изпуснах под масата. Оставих го там и не казах нищо. Много ме беше страх! Някой е искал да излезе, че аз съм убила Джордж! Но аз не съм го направила!

Антъни подсвирна.

— И никой не те видя?

Айрис се поколеба.

— Не съм сигурна — каза тя замислено. — Може би Рут гледаше към мен. Но изглеждаше толкова вцепенена, че не знам дали изобщо е видяла нещо.

Антъни подсвирна още веднъж.

— Това — отбеляза той — е голяма каша.

Айрис каза:

— И става все по-лошо и по-лошо. Толкова се боях да не разберат!

— Чудя се защо по хартията не е имало отпечатъци от пръстите ти. Това е първото нещо, което са изследвали.

— Сигурно, защото го държах през кърпата.

Антъни кимна.

— Да, тук си имала късмет.

— Но, кой може да го е сложил в чантата ми? Тя беше у мен през цялата вечер!

— Това не е толкова трудно, колкото си мислиш. И не е била у теб през цялата вечер. Когато след програмата отиде да танцуваш, си я оставила на масата. Някой може да го е направил тогава. Другата възможност са жените. Можеш ли да ми опишеш как се държат жените в дамската тоалетна? Няма как да знам такова нещо. Една до друга ли стоите, за да си приказвате, или всяка застава пред отделно огледало?

Айрис се замисли.

— Застанахме пред едно огледало и оставихме чантите си на масичката отдолу. Гледахме се в огледалото, знаеш как става.

— Не, не знам, но продължавай.

— Рут си напудри носа, а Сандра си пооправи косата, сложи си фиба. Аз си свалих шапката и забелязах, че съм си изцапала ръката… така че, отидох до умивалника, за да се измия.

— И остави чантата си пред огледалото?

— Да. Измих си ръцете. Струва ми се, че Рут още оправяше лицето си, а Сандра отиде, за да даде палтото си на гардеробиерката. След това се върна пак до огледалото, а Рут дойде да се измие. Аз отидох до Сандра и само поставих в ред косата си.

— Значи и двете са имали възможност да пуснат нещо в чантата ти?

— Така е, но не мога да допусна, че Рут или Сандра биха могли да направят такова нещо.

— Ти не познаваш хората, скъпа. Сандра е готическо същество. Ако живееше в средните векове, би горила враговете си на кладата. А от Рут би излязла невероятна отровителка.

— Ако го е направила Рут, защо не каза че ме е видяла като изпуснах пакетчето.

— Тук си права. Ако тя е сложила отровата в чантата ти, би направила всичко възможно, за да се разбере, че е била у теб. Така че, може и да не е Рут. Всъщност, струва ми се, че е най-вероятно да е бил келнерът. Келнерът, келнерът! Ако само беше непознат келнер, странен келнер, келнер, нает само за тази вечер… Вместо това имаме Джузепе и Пиер, а те просто не се вписват в мозайката…

Айрис въздъхна.

— Радвам се, че ти казах. Никой друг няма да научи, нали? Ще знаем само ти и аз?

Антъни я погледна доста смутено.

— Няма да е толкова просто, Айрис. Всъщност, сега смятам да се качим на едно такси и да отидем при стария Кемп. Не можем да крием такова нещо.

— Антъни, но те ще си помислят, че аз съм убила Джордж.

— Може би да, може би не. Но съвсем сигурно ще си го помислят, ако сега не им кажеш нищо и по-късно научат какво е станало от друго място. Обясненията ти тогава ще звучат доста наивно. Ако им кажеш доброволно сега, има по-голяма вероятност да ти повярват.

— Моля те, Антъни!

— Слушай, Айрис. Разбирам много добре в какво положение си. Но има и нещо, наречено истина. Не можеш да се грижиш единствено за собствената си кожа, когато става дума за справедливост и правосъдие.

— О, Антъни, наистина ли трябва да си толкова добродетелен?

— Това — отвърна Антъни — беше много остроумна реплика. Но във всички случаи отиваме при Кемп. Още сега.

Тя тръгна, неохотно към вестибюла. Палтото й беше захвърлено на един стол и той го вдигна, за да й помогне да се облече.

В очите й имаше и страх, и непокорство, но Антъни беше неумолим. Той каза:

— Ще вземем такси в края на площада.

Когато тръгнаха към стълбището, някой натисна звънеца на пътната врата.

— Съвсем забравих! — възкликна Айрис. — Това е Рут. Трябваше да дойде след работа, за да уговорим подробностите около погребението. Ще бъде вдругиден. Реших, че ще се разберем по-добре, ако леля Люсила я няма. Тя толкова обърква всичко!

Антъни пристъпи напред и отвори вратата, изпреварвайки прислужницата, която изтича от сутерена нагоре по стълбата.

— Всичко е наред, Еванс — каза Айрис и момичето отново се прибра.

Рут имаше уморен вид и косата й беше разрошена. Носеше голямо дипломатическо куфарче.

— Съжалявам, че закъснях, но днес в метрото имаше ужасно много хора. Трябваше да изчакам три препълнени автобуса, а не се появи никакво такси.

„На деловата Рут никак не подхожда да се оправдава — помисли си Антъни. — Още един признак, че смъртта на Джордж е повлияла на почти нечовешките й качества.“

— Няма да мога да дойда с теб, Антъни. С Рут ще трябва да се уговорим за погребението — примоли се Айрис.

— Боя се, че другото е по-важно — отговори Антъни непреклонно. — Ужасно съжалявам, мис Лесинг, че се налага да измъкна Айрис по този начин, но наистина става дума за нещо важно.

— Няма нищо, мистър Браун — отвърна Рут веднага. — Подробностите мога да уточня и с мисиз Дрейк, когато се върне.

Рут се усмихна бегло и добави:

— С нея се справям много добре.

— Сигурен съм — каза Антъни с възхищение, — че можете да се справите с всеки, мис Лесинг.

— Айрис, ако имаш някакви специални изисквания, можеш да ми ги кажеш и сега.

— Не, няма нищо специално. Предложих да обмислим това само двете, защото леля Люсила променя решенията си на всеки две минути. Реших, че ще ти дойде прекалено много. Имаш толкова работа! Все едно ми е какво ще е погребението. Леля Люсила обича погребенията, но аз ги мразя! Хората наистина трябва да се погребват, но не виждам защо около това трябва да се вдига толкова много шум. За самите мъртъвци няма никакво значение. Те вече са се отървали от всичко и никога няма да се върнат.

Рут не отговори и Айрис повтори със странна настойчивост:

— Мъртвите никога няма да се върнат…

— Хайде — каза Антъни и я издърпа през отворената врата.

През площада мина свободно такси, Антъни го спря и помогна на Айрис да се качи.

— Отговори ми, Айрис — попита той след като каза на шофьора да кара към Скотланд Ярд, — кой ти се струваше, че е край теб, когато реши, че е необходимо да повториш онова за мъртвите? Джордж или Розмари?

— Никой! Абсолютно никой! Мразя погребенията, това е всичко. Казах ти!

Антъни въздъхна.

— Сигурно — каза той — съм се побъркал.