Агата Кристи
Искрящ цианкалий (9)

ГЛАВА ВТОРА

— О, как искам никога да не бяха идвали тук!

Сандра Фарадей произнесе тези думи с такава горчивина, че съпругът й се обърна и я погледна изненадано. Сякаш беше изразила неговите собствени мисли — мислите, които толкова упорито се бе мъчил да скрие. Значи и Сандра се чувстваше като него? И тя бе усетила, че „Феърхейвън“ вече не е това, което беше, че спокойствието тук е нарушено от новите съседи, настанили се на миля от другата страна на парка. Той импулсивно изрази удивлението си:

— Не знаех, че и ти имаш същото мнение за тези хора.

Веднага, или поне така му се стори, тя се затвори в себе си.

— Съседите в провинцията са много важно нещо. Или трябва да сте приятели или изобщо да не си говорите. Не може както в Лондон, само любезно да си кимате.

— Да — съгласи се Стивън, — наистина е така.

— И сега трябва да се отзовем на тази чудата покана.

Двамата млъкнаха и си припомниха случилото се днес на обяд. Джордж Бартън се бе държал дружелюбно, дори весело. Те и двамата бяха доловили у него някаква прикрита възбуда. Напоследък Джордж Бартън наистина беше много особен. В дните преди смъртта на Розмари, Стивън никога не му беше обръщал кой знае какво внимание. Тогава Джордж някак си се сливаше с фона — скучноватия добродушен съпруг на красивата жена. Не беше изпитал никакво угризение или безпокойство заради него, заради това, че жена му го мами — имаше чувството, че е от онези съпрузи, които са родени, за да им изневеряват. Толкова по-възрастен от нея — напълно лишен от всички качества, необходими, за да се задържи една млада и привлекателна жена. Дали се е оставил да бъде заблуден? Стивън не мислеше така. Според него Джордж познаваше Розмари твърде добре. Обичаше я, а беше от мъжете, които нямат високо мнение за собствената си способност да поддържат интереса на жените си.

Въпреки всичко, трябва да е страдал…

Стивън започна да се пита как ли се е чувствал, когато Розмари умря.

В месеците, последвали трагедията, той и Сандра не го бяха виждали често. Едва когато неочаквано се появи като техен съсед в „Литъл Прайърз“, той отново влезе в живота им и още в самото начало, така мислеше Стивън, им се бе сторил различен.

По-жив, по-активен. И… да, определено по-странен.

Днес също беше особен. Тази неочаквано изстреляна покана. Празненство за осемнадесетия рожден ден на Айрис. Толкова се надявал Стивън и Сандра да могат да дойдат! Те били толкова мили с него като съседи!

Сандра веднага отговори, че да, би било чудесно. Естествено, когато се приберат в Лондон, Стивън ще е извънредно зает, а тя самата ще бъде затрупана с множество уморителни ангажименти, но все пак се надява да успеят да дойдат.

— Тогава най-добре да се уговорим за кой ден. Лицето на Джордж — зачервено, усмихнато, настойчиво:

— Мислех си да го направим през по-следващата седмица… сряда или четвъртък? Четвъртък е втори ноември. Става ли тогава? Но мога да го организирам във всеки друг ден, който е удобен за вас.

Това беше една от тези покани, от които не можеш да се измъкнеш — някак си, липсваше й деликатност и такт. Стивън забеляза, че Айрис Марл се изчервява и изглежда смутена. Сандра се държа перфектно. Тя усмихнато се предаде на неизбежното и каза, че четвъртък, втори ноември е съвсем удобен за тях ден.

Изведнъж Стивън изрази гласно мислите си:

— Можем и да не отидем.

Сандра извърна лице към него. Тя също беше замислена.

— Наистина ли?

— Лесно е да намерим някакво оправдание.

— Ще настоява да отидем друг път. Той… стори ми се, че много държи да присъстваме.

— Не мога да разбера защо. Все пак Айрис има рожден ден. Не мога да повярвам, че самата тя държи толкова много на компанията ни.

— Не, не — каза Сандра замислено. След това попита:

— Знаеш ли къде ще е това тържество?

— Не.

— В „Люксембург“.

Изненадата едва не го лиши от говор. Усети как кръвта се оттегля от лицето му. Помъчи се да се съвземе и погледна жена си в очите. Струваше ли му се, или нетрепващият й поглед искаше да му каже нещо?

— Но това е абсурдно! — избухна той малко пресилено, за да прикрие собствените си чувства. — В „Люксембург“, където… Да си припомняме всичко това! Този човек трябва да е полудял!

— Помислих си и това — отвърна Сандра.

— Но в такъв случай ние просто трябва да откажем! Всичко това е… просто ужасно неприятно! Спомни си цялата шумотевица, снимките във вестниците!

— Помня неприятностите — каза Сандра.

— Той дава ли си сметка колко неприемливо е това за нас?

— Той има своя причина, Стивън. Сподели ми я.

— И каква е тя?

Беше благодарен, че жена му не го гледа, докато говори.

— След обяда ме дръпна настрана. Каза ми, че иска да ми обясни. Каза ми, че момичето, Айрис, изобщо не се е съвзело след смъртта на сестра си.

Тя замълча и Стивън призна неохотно:

— Е, така е. Това е напълно вярно. Тя не изглежда никак добре. Дори си помислих, че е болна.

— Аз също забелязах… Макар че след това ми се стори в отлично здраве и в добро разположение на духа. Но аз ти предавам думите на Джордж Бартън. Той каза, че оттогава Айрис правела всичко възможно, за да избягва „Люксембург“.

— Никак не е чудно.

— Според него, това е много лошо. Изглежда се е консултирал по въпроса с психиатър, един от тези модерните доктори, и той му е казал, че след всякакво сътресение, пострадалият трябва да се изправи лице в лице срещу причината за него, а не да я отбягва. По силата на този принцип, доколкото разбрах, след самолетна катастрофа изпращали пилотите незабавно отново в полет.

— А специалистът не е ли препоръчал още едно самоубийство?

Сандра отговори тихо:

— Обяснил му е, че асоциациите с ресторанта трябва да бъдат преодолени. В края на краищата, това е само един ресторант. Предложил е да се организира тиха и спокойна вечеря, на която да присъстват горе-долу същите хора.

— Колко чудесно ще се почувстват те!

— Наистина ли толкова много не искаш да отидеш, Стивън?

Прониза го тревога. Отвърна бързо:

— Не че не искам. Просто идеята ми се стори абсурдна. Аз лично не възразявам… Всъщност, мислех за теб. Ако ти нямаш нещо против…

Тя го прекъсна:

— Имам, Имам много против. Но по начина, по който Джордж Бартън постави нещата, беше много трудно да откажа. В края на краищата, след онзи случай съм ходила в „Люксембург“ много често… Ти също. Непрекъснато ни канят там.

— Но не при такива обстоятелства.

— Да, наистина.

Стивън продължи:

— Права си, трудно е да се отклони поканата… Ако кажем, че в този ден не можем да отидем, ще промени датата. Но, Сандра, няма никаква причина и ти да търпиш всичко това. Ще отида само аз, а ти ще биеш отбой в последната минута… Главоболие, настинка, нещо женско.

Той видя как брадичката й се повдига.

— Това би било малодушие. Не, Стивън. Ако отидеш ти, ще отида и аз. В края на краищата — тя сложи ръка върху неговата, — колкото и малко да означава бракът ни, поне трябва да споделяме трудностите.

Но той я гледаше втренчено — беше онемял заради последната фраза, изплъзнала се от устата й толкова лесно, сякаш съобщаваше добре известен и незначителен факт.

Окопити се и попита:

— Защо казваш това? Колкото и малко да означава бракът ни.

Тя го погледна, без да трепне, с широко отворени, прями очи.

— Нима не е вярно?

— Не, хиляди пъти не! За мен бракът ни означава всичко на света!

Тя се усмихна.

— Предполагам, че е така. Донякъде. Ние сме добър екип, Стивън. Справяме се заедно и постигаме забележителни резултати.

— Нямах предвид това — той усети, че диша неравномерно. Улови ръката й с двете свои и я придърпа към себе си. — Сандра, не знаеш ли, че за мен ти си всичко на света?

И изведнъж тя разбра, че е така. Беше невероятно, непредвидимо, но беше така.

Оказа се в прегръдките му, той я притискаше и целуваше, без да спира да шепне несвързани думи:

— Сандра… Сандра… мила моя… обичам те… толкова се боях да не те загубя!

Тя чу собственият си глас да казва:

— Заради Розмари?

— Да.

Той я пусна и отстъпи назад. Лицето му изглеждаше комично в изненадата.

— Ти… знаеше за Розмари?

— Естествено. През цялото време.

— И разбираш?

Тя поклати глава.

— Не. Не разбирам. И не мисля, че трябва да разбирам. Обичаше ли я?

— Не истински. Винаги съм обичал теб.

Изведнъж я обзе горчивина. Тя цитира собствените му думи:

— „Още от първия момент, когато ме видя в другия край на стаята?“ Не повтаряй тази лъжа. Защото наистина е лъжа.

Той не се стъписа от тази атака. Замисли се над думите й.

— Да, тогава те излъгах… И все пак, някак си не съвсем. Започнах да вярвам, че е било истина. Сандра, опитай се да разбереш. Знаеш ли, съществуват хора, които винаги имат на разположение благороден и добър мотив, с който да оправдаят долните си действия. Хората, които „трябва да са честни“, когато се държат грубо, които смятат, че е „техен дълг да кажат това и това“, които са толкова лицемерни дори пред самите себе си, че стигат до края на живота си, убедени, че всяко тяхно отвратително и долно деяние е било извършено, защото не са егоисти! Опитай се да разбереш, че съществува и пълната противоположност на тези хора. Това са такива циници, които дотолкова не вярват на себе си, че могат да приемат за истински мотиви за действията си само най-лошите възможни. Ти беше жената, от която имах нужда. Това поне е вярно. И сега наистина вярвам, като се замисля, че ако не беше така, никога нямаше да докарам нещата докрай.

Тя каза горчиво:

— Ти не си ме обичал.

— Не съм. Не бях обичал никого. Бях гладно, безполово същество, което се гордееше с целомъдрената студенина на природата си. И после се влюбих „от другия край на стаята“ — глупава, безумна, кучешка любов. Нещо като лятна буря — ненадейна, неземна, кратка. — Той добави с горчивина:

— Наистина думи казани от идиот, пълни с шум и бесове, незначещи нищо…

Той замълча за малко и продължи:

— Тук, във „Феърхейвън“ се събудих и разбрах истината.

— Истината?

— Че единственото, което има значение в живота ми, си ти… И любовта ти…

— Ако знаех…

— Ти какво си мислеше?

— Предполагах, че кроиш планове да избягаш с нея.

— С Розмари? — той се изсмя. — Това наистина щеше да е доживотна присъда.

— Нима тя не искаше да заминеш с нея?

— Искаше.

— Какво се случи?

Стивън пое дълбоко въздух. Бяха се върнали там. Пред тях отново бе неясната заплаха.

— Случи се това в „Люксембург“ — отговори той.

И двамата млъкнаха, виждайки, че мислят за едно и също нещо. Посинялото от цианкалия лице на една красива жена.

Двамата гледат изумено мъртвата, след това вдигат очи, за да срещнат погледите си…

Стивън каза:

— Забрави това, Сандра! За Бога, нека го забравим!

— Безполезно е. Няма да ни позволят да забравим. Последва пауза. После Сандра попита:

— Какво ще правим?

— Каквото каза преди малко. Ще посрещнем нещата заедно… Ще отидем на това проклето празненство каквато и да е причината за него.

— Вярваш ли, че Джордж Бартън казва истината за Айрис?

— Не. А ти?

— Би могло и да е така. Но дори и да е, не това е причината да ни покани.

— Каква според теб е истинската причина?

— Не знам, Стивън. Но се боя.

— От Джордж Бартън?

— Да. Мисля, че знае.

— Какво знае? — попита Стивън рязко.

Сандра обърна бавно глава към него и погледите им се срещнаха. Тя прошепна:

— Не бива да се страхуваме. Трябва да бъдем смели. Повече от всякога. Ти ще станеш голям човек, Стивън. Светът има нужда от теб… Нищо няма да се изпречи на пътя ти. Аз съм твоя жена и те обичам!

— Защо мислиш, че Джордж прави всичко това?

— Предполагам, че е капан.

— И ние сме готови да се хванем в него? — попита той бавно.

— Не можем да си позволим да му покажем, че знаем какво е намислил.

— Така е, наистина.

Изведнъж Сандра отметна глава назад и се разсмя.

— Прави, каквото искаш, Розмари! Няма да спечелиш!

Той я стисна за рамото.

— Тихо, Сандра. Розмари е мъртва.

— Дали? Понякога… понякога имам чувството, че е жива…