Агата Кристи
Искрящ цианкалий (11)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Полковник Рейс пуфкаше с лулата си и гледаше с любопитство Джордж Бартън.

Познаваше го още от малък. Чичо му беше съсед на семейство Рейс. Между двамата мъже имаше почти двадесет години разлика. Полковник Рейс беше висок, изправен, с военна осанка и загоряло от слънцето лице, с нископодстригана стоманеносива коса и проницателни тъмни очи.

Двамата никога не бяха чувствали някаква голяма близост помежду си, но за полковника, Джордж си оставаше „младия Джордж“ — един от многото изрази, свързани с отминалите дни.

Сега си мислеше, че всъщност не е имал никаква представа що за човек е „младия Джордж“. В малкото случаи, когато се бяха срещали през годините, те не бяха намерили много допирни точки помежду си. Рейс обичаше живота на открито — беше от хората, които изграждаха Империята и по-голямата част от живота си бе прекарал в чужбина. Джордж, от своя страна, беше типичен градски човек. Интересите им бяха напълно различни и когато се срещаха, разменяха единствено поизбелели спомени от „старото време“, след което обикновено настъпваше неловка тишина. Полковник Рейс не обичаше да води дребни разговори и спокойно би могъл да бъде модел за мълчаливия мъж, така любим на писателите от по-старото поколение.

Сега също мълчеше и се чудеше защо „младия Джордж“ толкова беше настоявал за тази среща. Също така бе установил, че у него е настъпила някаква незабележима промяна, откакто го видя за последен път преди година. Винаги беше смятал Джордж Бартън за олицетворение на скуката — винаги предпазлив, практичен, лишен от всякакво въображение.

Сега му се струваше, че нещо с приятелчето никак не е наред. Изглеждаше сякаш всеки миг е готов да подскочи като подплашена котка. Вече три пъти запалваше изгасналата си пура… Това никак не беше характерно за Джордж Бартън.

Полковник Рейс извади лулата от устата си.

— Е, Джордж, какво те тревожи?

— Прав си, Рейс. Нещо наистина ме тревожи. Много се нуждая от съвета ти… и от помощта ти.

Полковникът кимна и зачака.

— Миналата година трябваше да дойдеш да вечеряш с нас в Лондон… В ресторант „Люксембург“. Наложи се да заминеш за чужбина в последната минута.

Рейс кимна отново.

— За Южна Африка.

— Тогава, в ресторанта, жена ми умря.

Полковникът се размърда смутено.

— Знам. Прочетох във вестниците. Не го споменах досега и не ти изказах съболезнованията си, защото не исках да събуждам спомените ти. Но съжалявам за случилото се, старче, знаеш това.

— О, да, да. Но не за това ми е думата. Предполага се, че жена ми се е самоубила.

Рейс се хвана за най-съществената дума и повдигна вежди:

— Предполага се?

— Прочети това.

Джордж мушна двете писма в ръката му. Веждите на Рейс се вдигнаха още по-високо.

— Анонимни писма?

— Да. И аз съм убеден, че в тях пише истината.

Рейс бавно поклати глава.

— Опасно е да вярваш на такива неща. Нямаш представа колко много лъжливи, изпълнени със злоба писания се творят след всяко събитие, отразено малко по-обстойно в пресата.

— Известно ми е. Но тези не са били написани тогава… Написани са шест месеца по-късно.

Рейс кимна.

— Това е нещо друго. Кой, според теб, ги е писал?

— Не знам. Не ме интересува. Важното е, че вярвам на това, което се казва в тях. Жена ми е била убита.

Рейс свали лулата си и се изправи в стола.

— А защо мислиш така? Тогава имаше ли някакви подозрения? Ами полицията?

— Когато се случи, не бях на себе си… Напълно излязох от релси. Просто приех резултатите от следствието и експертизата. Жена ми беше прекарала инфлуенца, беше изтощена. Нямаше никакви подозрения за нищо, освен за самоубийство. Намериха отровата в чантата й.

— Каква беше тя?

— Цианкалий.

— Спомних си. Изпила го е с шампанското.

— Да. Тогава всичко изглеждаше съвсем логично и обяснимо.

— Заплашвала ли е някога, че смята да се самоубие?

— Не, никога — каза Джордж Бартън. — Розмари обичаше живота.

Рейс кимна. Виждал бе жената на Джордж само веднъж. Беше я сметнал за красива празноглавка, но в никакъв случай не и за меланхолична натура.

— Какви бяха резултатите от медицинската експертиза, за душевното й състояние и така нататък?

— Нейният домашен лекар — възрастен човек, който се е грижил за семейство Марл, откакто сестрите са били деца — беше на някакво морско пътешествие. Когато Розмари боледуваше, за нея се грижеше помощникът му, млад човек. Единственото, което каза той, спомням си, беше, че този вид инфлуенца често причинявала сериозни депресии.

Джордж направи пауза и продължи:

— Едва след като получих писмата, разговарях с истинския лекар на Розмари. Не му казах нищо за тях, естествено, просто си поговорихме за случилото се. Тогава той ми сподели, че е много изненадан и никога не би повярвал, че е възможно. Розмари изобщо не била от склонните към самоубийство хора. Това показвало, според него, как дори и пациент, когото си мислиш, че познаваш много добре, може да свърши нещо напълно непредвидимо.

Джордж отново направи пауза и продължи:

— Именно след разговора си с него осъзнах колко неубедителна ми се струва версията за самоубийство. В края на краищата, аз познавах жена си много добре. Наистина, понякога я спохождаха остри пристъпи на тъга, можеше много да се ядосва за това или онова, от време на време вършеше напълно необмислени и прибързани неща, но никога, никога не е изпадала в настроение, което би я подтикнало да сложи край на живота си.

Полковник Рейс промърмори с леко притеснение:

— Не би ли могло да има друг мотив за самоубийство освен депресията? Съществувал ли е повод за някакво дълбоко и пълно разочарование?

— Не, не. Може би беше доста нервна.

Избягвайки да гледа към приятеля си, Рейс попита:

— Беше ли сантиментална, имаше ли склонност към мелодраматизъм? Виждал съм я само веднъж, знаеш. Но има хора, които…, които могат да изпитат удоволствие от опит за самоубийство… особено, ако са се скарали с някого. Детинското обяснение: „Ще ги накарам да съжаляват“. Знаеш какво имам предвид.

— С Розмари никога не сме се карали.

— Да. И освен това, фактът, че е използван цианкалий, премахва тази възможност. Всеки знае, че това не е отрова, с която можеш да си играеш и да оцелееш.

— Това е така. И още нещо. Дори и да е искала да сложи край на живота си, не мисля, че би избрала този начин. Болезнено и грозно е. По-вероятно ми се струва, че би предпочела свръхдоза от някакво приспивателно.

— Съгласен съм. Има ли някакви сведения как се е сдобила с цианкалия?

— Не. Но беше гостувала на някакви приятели в провинцията и един ден те унищожавали гнездо на оси. Предположи се, че тогава е взела кристалите.

— Възможно е. Никак не е трудно да се сдобиеш с този химикал. Повечето градинари държат запаси от него.

Рейс замълча за малко и каза:

— Нека да обобщим. Нямало е никакви сведения за предразположение към самоубийство или за подготовка за такова. Всичко дотук означава, че липсват факти, подкрепящи версията за самоубийство. Но ако е имало някакви други факти потвърждаващи версията за убийство, полицията щеше да ги открие. Те си отварят очите на четири в такива случаи, знаеш това.

— Дори мисълта, че може да е била убита, тогава изглеждаше фантастична.

— Но не ти се стори фантастична шест месеца по-късно.

— Вероятно през цялото време съм се съмнявал. Сигурно, когато прочетох писмата, вече подсъзнателно съм бил готов да приема съдържанието им за истина, без да изпитвам никакво съмнение.

— Да — кимна Рейс. — Добре, кажи тогава. Кого подозираш?

Джордж се наведе напред. Мускулите на лицето му трепереха.

— Това е най-ужасното. Ако Розмари е била убита, трябва да го е направил някой от хората, присъстващи на масата… Нашите приятели. Никой друг не се е приближавал.

— Келнерите? Кой наливаше шампанското?

— Чарлз. Главният келнер на „Люксембург“. Знаеш ли го?

Рейс кимна. Всички познаваха Чарлз. Изглеждаше абсолютно невъзможно той да отрови клиент умишлено.

— А ни обслужваше Джузепе. Познаваме го много добре. От години. Когато съм там, винаги ми сервира той. Приятен, весел дребен човек.

— Добре, стигаме до вечерята. Кои присъстваха?

— Стивън Фарадей, депутат в Парламента. Жена му, Александра Фарадей. Секретарката ми, Рут Лесинг. Един младеж на име Антъни Браун, сестрата на Розмари, Айрис и аз. Всичко на всичко седем души. Ако беше дошъл и ти, щяхме да сме осем. Понеже отпадна в последната минута, не можехме да измислим никой подходящ на твое място.

— Аха… Добре, Джордж, кой според теб го е направил?

— Не знам! — извика Джордж Бартън. — Казвам ти, че не знам! Ако знаех…

— Добре, добре… Помислих си, че имаш конкретни подозрения. Предполагам, че не е било трудно. Как бяхте седнали? Започни от себе си.

— Вдясно от мен беше Сандра Фарадей, разбира се. До нея — Антъни Браун. След това Розмари. После Стивън Фарадей, Айрис и Рут Лесинг. Тя ми беше отляво.

— Така. И жена ти пи шампанско и преди това?

— Да. Пълниха чашите няколко пъти. Случи се… случи се, докато продължаваше вариететната програма. Имаше много шум. Беше някакво негърско шоу и ние всички гледахме към подиума. Тя се свлече върху масата точно преди отново да запалят осветлението. Може да е извикала… или простенала…, но никой не чу нищо. Лекарят каза, че смъртта трябва да е настъпила моментално. Благодаря на Бога за това.

— Да, наистина. Е, Джордж, на пръв поглед нещата изглеждат съвсем ясни.

— Какво искаш да кажеш?

— Стивън Фарадей, разбира се. Той е седял отдясно на жена ти. Чашата й със шампанско трябва да се е намирала близо до лявата му ръка. Най-лесното нещо на света е било да пусне отровата, когато осветлението е било загасено и всички са насочили вниманието си към сцената. Не виждам кой друг би имал толкова добра възможност да го направи. Знам какви са масите в „Люксембург“. Около тях могат да насядат много хора. Не ми се вярва някой да е могъл да се протегне, например от отсрещната страна, и да пусне нещо в чашата, без да бъде забелязан. Същото важи и за този отляво. Той би трябвало да се протегне пред самата нея. Има и още една възможност, но нека първо помислим за очевидната. Има ли някаква причина, поради която Стивън Фарадей, депутат, би искал да убие жена ти? Джордж отговори сподавено:

— Те… те бяха доста добри приятели. Ако…, ако Розмари го е измамила с нещо, би могъл да търси възмездие.

— Звучи доста мелодраматично. Само този ли мотив можеш да предложиш?

— Да — отвърна Джордж. Лицето му беше силно зачервено. Рейс го погледна бегло и продължи:

— Да видим втората възможност. Някоя от жените.

— Защо?

— Драги Джордж, нима е отбягнало от вниманието ти, че щом сте били компания от четири жени и трима мъже, вероятно е имало периоди от време, през които трите двойки са танцували, а на масата е оставала сама една жена? Всички танцувахте, нали?

— О, да.

— Добре. Сега, можеш ли да си спомниш коя от четирите остана сама непосредствено преди вариететната програма?

Джордж се замисли за минута.

— Струва ми се, че да. Айрис, а преди това Рут.

— Помниш ли кога жена ти пи шампанско за последен път преди това?

— Нека да помисля… Танцува с Браун… Спомням си, че се върна на масата и каза, че се чувства уморена… Той е доста буен танцьор. След това изпи виното от чашата си. Няколко минути по-късно започнаха да свирят валс и тя… тя танцува с мен. Знаеше, че валсът е единственият танц, с който се справям сравнително добре. Фарадей беше с Рут, а лейди Александра — с Браун. Айрис остана сама. Непосредствено след това започна програмата.

— Тогава да помислим за сестрата на жена ти. Тя наследи ли нещо след смъртта й?

Джордж започна да пелтечи:

— Рейс, не бъди абсурден! Та Айрис беше дете, още ходеше на училище!

— Познавам две ученички, които убиха човек.

— Но тук става дума за Айрис! Тя обожаваше сестра си!

— Няма значение, Бартън. Имала е възможност да го направи. Искам да знам дали е имала мотив. Доколкото знам, жена ти беше богата. Кой наследи парите й? Ти ли?

— Не. Наследи ги Айрис. Чрез попечителски фонд. Той обясни положението, а Рейс го изслуша внимателно.

— Доста странно. Богата сестра и бедна сестра. Някои момичета биха възнегодували срещу такова нещо.

— Не и Айрис, сигурен съм.

— Може би си прав. Но несъмнено е имала причина. Да се опитаме да разнищим това. Кой друг е имал мотив?

— Никой! Абсолютно никой! Розмари нямаше никакви врагове, сигурен съм. Мислил съм за това. Задавах въпроси, мъчех се да разбера. Дори купих къща в близост до имението на Фарадей, за да…

Той млъкна. Рейс взе лулата си и започна да я чисти.

— Не е ли по-добре да ми кажеш истината, Джордж?

— Какво искаш да кажеш?

— Премълчаваш нещо. Личи си от цяла миля. Може да се мъчиш да спасиш репутацията на жена си и едновременно с това да се опиваш да разбереш дали е била убита или не но ако последното е по-важно за теб, ще трябва да свалиш всички карти.

Двамата замълчаха.

— Добре тогава — каза Джордж сподавено. — Печелиш.

— Поради някаква причина си сметнал, че жена ти е имала любовник, това ли е?

— Да.

— Стивън Фарадей?

— Не знам! Кълна ти се, че не знам! Може да е бил той, а може да е бил и онзи другия — Антъни Браун. Не можах да разбера. Беше истински ад!

— Кажи ми що за човек е този Антъни Браун. Интересно, струва ми се, че съм чувал това име.

— Нищо не знам за него. Никой не знае каквото и да било. Той е симпатичен, забавен тип… Но хората нищо не са чували за него. Предполага се, че е американец, но говори без никакъв акцент.

— Е добре, може би в посолството ще имат някакви сведения. Ти не можеш да кажеш със сигурност кой от двамата е бил?

— Не, не мога. Ще ти призная, Рейс. Тя пишеше някакво писмо и аз погледнах попивателната след това. Беше любовно, без съмнение, но не можах да видя никакво име.

Рейс отклони поглед замислено.

— Виж, това ми дава още един повод за размисъл. Например лейди Александра… Ако съпругът й е имал интимна връзка с Розмари, тя също би имала мотив. Тя е от онези жени, които приемат нещата много навътре. На външен вид са тихи и спокойни, но ако нещо ги предизвика не биха се поколебали и да извършат убийство… Продължаваме… Тайнственият Браун, Фарадей и жена му, младата Айрис Марл. А какво ще кажеш за другата жена, Рут Лесинг?

— Тя не би могла да има нищо общо с това. Поне няма никакъв мотив.

— Казваш, че ти е секретарка. Що за човек е?

— Най-милото момиче на света — заговори Джордж възторжено. — Тя на практика е член на семейството. Дясната ми ръка. Няма друго същество, за което да имам по-високо мнение и в което да имам повече доверие.

— Ти си привързан към нея — каза Рейс замислено.

— Аз я боготворя. Това момиче, Рейс, а абсолютен коз. Разчитам на нея за всичко. Тя е наистина най-почтеното, най-доброто същество на света.

Рейс измърмори нещо, което звучеше като „аха“ и смени темата. Нищо в държането му не подсказа на Джордж Бартън, че мислено е набелязал много сериозен мотив за секретарката му Рут Лесинг, която сам той не познаваше. Не беше трудно да си представи, че това „най-мило момиче на света“ всъщност имаше защо да пожелае изпращането на Розмари Бартън на оня свят. Съществуваха две възможности: или стремеж към материални облаги — да се е виждала като втората мисиз Бартън, или наистина да е била влюбена в работодателя си. Но и в двата случая мотивът беше налице.

Вместо да обяснява това Рейс каза внимателно:

— Хрумвало ли ти е, Джордж, че и сам ти имаш много сериозен мотив да я убиеш.

— Аз!? — Джордж изглеждаше като ударен от гръм.

— Е, спомни си Отело и Дездемона.

— Разбирам какво имаш предвид. Но…, но между мен и Розмари нещата не стояха така. Обожавах я, разбира се, но винаги съм бил наясно, че ще има неща, които ще трябва да изтърпя. Не че тя не беше привързана към мен. Беше. При това — много. И винаги е била мила. Но аз съм стар и скучен, няма спасение от това. Никаква романтика. Както и да е, още когато се ожених, ясно си дадох сметка, че не всичко ще върви по мед и масло. Тя направо ме предупреди в този смисъл. Заболя ме, разбира се, но да си мислиш, че бих могъл да и направя нещо…

Джордж замълча и след малко продължи с друг тон:

— Дявол да го вземе, дори и да съм го направил, защо ще ми е отново да мътя водата? След като официално беше прието, че става дума за самоубийство и духовете са успокоени? Това би било лудост!

— Точно така. Ето защо не мога да те заподозра сериозно, приятелю. Ако беше неразкрит убиец и получеше две такива писма, ти незабавно би ги хвърлил в камината и би замълчал. И това ме навежда на мисълта за единственото наистина интересно нещо в цялата тази история. Кой е написал тези писма?

— Моля? — попита Джордж стреснато. — Нямам никаква представа.

— Изглежда този въпрос не ти се е сторил интересен. Но за мен е. Най-напред те попитах това. Можем да приемем, че не са били написани от убиеца. Защо ще му е да мъти водата, както казваш, след като всички са приели версията за самоубийство и духовете са успокоени? Тогава кой ги е написал. Кой има интерес всичко да започне отначало?

— Прислугата? — предположи Джордж несигурно.

— Възможно е. Ако е така, кой точно и какво е знаел. Розмари имаше ли прислужница, на която се доверяваше?

Джордж поклати глава.

— Не. По онова време имахме готвачка, мисиз Паунд, тя е още при нас, и две камериерки. И двете напуснаха. Не се задържаха много дълго.

— Добре, Джордж. Ако искаш да ти дам съвет, а доколкото разбрах, искаш точно това, ще трябва да обмисля всичко много внимателно. От една страна Розмари е мъртва. Това е факт. Не можеш да я съживиш каквото и да направиш. Няма много категорични доказателства, че се е самоубила, но няма доказателства и че са я убили. Да приемем, че наистина е била убита. Сигурен ли си, че искаш отново да бръкнеш в раната? Би могъл да последва твърде неприятен шум, пране на мръсно бельо пред хората, любовните приключения на жена ти ще станат достояние на всички…

Джордж Бартън трепна и каза разпалено:

— Наистина ли ме съветваш да оставя някоя свиня да се измъкне безнаказано? Тази върлина Фарадей например с помпозните си речи и безценната си кариера… Ами ако през цялото това време се е спотайвал, а е малодушен убиец?

— Просто искам да си наясно с последствията.

— Трябва да знам истината.

— Добре. В такъв случай, ще отида с тези писма в полицията. Вероятно няма да се затруднят особено да разберат кой ги е писал и дали авторът им знае нещо определено. Но трябва да си наясно, че щом полицаите веднъж тръгнат по следата, няма да можеш да ги спреш.

— Не искам да се занимавам с полицията. Затова те повиках. Смятам да заложа капан за убиеца.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Слушай, Рейс. Ще уредя празненство в „Люксембург“. Искам да дойдеш и ти. Ще присъстват същите хора — семейство Фарадей, Антъни Браун, Рут, Айрис и аз. Всичко съм измислил.

— Какво смяташ да правиш? Джордж се засмя.

— Това е тайна. Всичко ще пропадне, ако кажа на някого предварително… дори и на теб. Искам да бъдеш с неповлиян от нищо ум и да видиш какво ще стане.

Рейс се наведе напред. Гласът му изведнъж стана рязък.

— Това не ми харесва, Джордж. Тези мелодраматични идеи, взети от книгите, не вършат никаква работа. Обърни се към полицията. Няма по-добри специалисти от тях. Те знаят как да се справят с такива проблеми. Професионалисти са. Когато става дума за престъпление, аматьорските представления не са за препоръчване.

— Затова искам да присъстваш. Ти не си аматьор.

— Скъпи приятелю. Мислиш така, само защото някога работех за MI5? Освен това, ти желаеш да ме държиш в неведение.

— Това се налага.

Рейс поклати глава.

— Съжалявам, но не мога. Идеята ти не ми харесва и няма да допринеса за осъществяването и. Вразуми се, Джордж, и се откажи от тази работа.

— Няма да се откажа. Всичко съм обмислил.

— Не бъди толкова дяволски упорит. Знам за тези неща малко повече от теб. Не ми харесва замисъла ти. Нищо няма да направиш. Може да бъде и опасен. Мислил ли си за това?

— За някой без съмнение ще е опасен. Рейс въздъхна.

— Нямаш представа, с какво се захващаш. Добре, добре. Не казвай, че не съм те предупредил. За последен път те моля да се откажеш от тази безумна идея. Джордж Бартън само поклати глава.