Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sparkling Cyanide [=Remembered Death], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Искрящ цианкалий

Първо издание

 

Превод Владимир Германов

Редактор Вихра Василева

Художник-оформител Димитър Стоянов

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

Издава „Абагар-холдинг“, София, 1992

Печат: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-8004-70-4

с/о NIKA, Sofia

 

Agatha Christie. Sparkling Cyanide

FONTANA/Collins

First published 1945

First issued in Fontana Books 1960

Fifth Impression, June 1971

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДЕСЕТА

Антъни Браун погледна визитната картичка, която му показа дребният пиколо.

Намръщи се и сви рамене:

— Добре — каза той на момчето. — Нека се качи.

Когато полковник Рейс влезе, Антъни стоеше до прозореца и слънцето грееше косо над рамото му.

Той се обърна към високия мъж с войнишка стойка, бронзово лице и стоманеносива коса — познаваше го отпреди, но не го беше виждал няколко години. Беше слушал много за него.

Рейс видя очертанията на добре оформената глава и стройната фигура пред прозореца.

— Полковник Рейс? — заговори Антъни Браун с приятен глас. — Бяхте приятел на Джордж Бартън, зная. Последната вечер той спомена за вас. Искате ли цигара?

— Да, благодаря.

Антъни му подаде запалена клечка кибрит и добави:

— Вие бяхте седмият гост онази вечер, но не дойдохте. По-добре за вас.

— Тук грешите. Това място не беше предвидено за мен.

Антъни вдигна вежди.

— Така ли? Бартън каза, че…

Рейс го прекъсна:

— Бартън може да е казал всичко, но плановете му за вечерта са били съвсем други. Това място, мистър Браун е трябвало да бъде заето от една актриса на име Клой Уест, когато загасне осветлението.

Антъни го погледна с изненада.

— Клой Уест? Не съм чувал за нея. Коя е тя?

— Тя е млада актриса, не много известна, която на пръв поглед прилича на Розмари Бартън.

Антъни подсвирна.

— Започвам да разбирам.

— Дал й е снимка на Розмари, за да си направи същата прическа, а освен това и роклята, която е носела в деня на смъртта си.

— Значи това е била идеята на Джордж? Лампите се запалват и… але хоп! Свръхестествен ужас! Розмари се е върнала! Виновникът рухва и признава всичко: „Аз, аз го направих!“ — той замълча и добави:

— Ужасно глупаво… дори и за магаре като горкия стар Джордж.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза полковник Рейс.

Антъни се засмя.

— О; няма нищо за разбиране, сър… Един закоравял престъпник не би се държал като истерична ученичка. Ако някой е отровил Розмари Бартън най-хладнокръвно и е бил готов да даде същата доза цианкалий на съпруга й, би могло да се предположи, че тази личност има доста здрави нерви. Само една актриса, облечена и гримирана като Розмари, не би могла да извади от равновесие такъв човек чак дотам, че да го докара до самопризнания.

— Спомнете си как Макбет, доста закоравял убиец, рухва, когато вижда призрака на Банко на пиршеството.

— Да, но Макбет е видял истински призрак! Не е видял второстепенен актьор преоблечен като Банко. Готов съм да призная, че един истински призрак носи със себе си атмосферата на отвъдния свят. Всъщност, признавам, че вярвам в призраци… особено в един… от шест месеца насам.

— Така ли? И чий призрак е това?

— На Розмари Бартън. Можете да се смеете, ако желаете. Не съм го виждал, но съм чувствал присъствието й много пъти. Поради някаква причина бедната Розмари не може да намери покой.

— Мисля, че знам защо.

— Защото е била убита?

— Ако използваме друг израз, била е ликвидирана. Не ви ли харесва повече, Тони Морели?

Последва тишина. Антъни хвърли цигарата си в камината и запали нова.

— Как разбрахте? — попита той след малко.

— Признавате ли, че сте Тони Морели?

— Не бих си губил времето да отричам. Вероятно сте телеграфирали в Америка и сте научили всичко.

— Признавате ли, че Розмари Бартън е разкрила самоличността ви и че сте я заплашвали да я ликвидирате, ако не си държи езика зад зъбите?

— Наистина, направих всичко възможно, за да я уплаша и да я накарам да мълчи — съгласи се Тони примирено.

Полковник Рейс се чувстваше особено. Този разговор не се развиваше така, както бе очаквал. Той се вгледа в човека, изтегнал се на стола пред него… и го обзе странното чувство, че го е виждал някъде.

— Ще позволите ли да резюмирам това, което ми е известно за вас, Морели?

— Ще ми бъде забавно.

— В Щатите сте съден за опит за саботаж. В авиозаводите „Ериксън“. Получили сте няколкогодишна присъда. След излежаването й, властите са изгубили дирите ви. После се появявате в хотел „Кларидж“, тук в Лондон, но под името Антъни Браун. Успявате да се запознаете с лорд Дюзбъри и чрез него се свързвате с някои други известни производители на оръжие. Бил сте гост в къщата на лорда и като такъв сте бил запознат с неща, които изобщо не е трябвало да виждате. Любопитно съвпадение, Морели, е, че след посещенията ви в различни военни заводи и фабрики, следват редица с нищо необясними инциденти и аварии, някои, от които едва не са довели до катастрофа.

— Съвпаденията — каза Антъни, — са удивително нещо.

— Най-накрая, след още известно време, вие се появявате в Лондон и подновявате запознанството си с Айрис Марл, като всячески избягвате да посещавате дома й, така че да не се разбере колко близки сте станали всъщност. Най-накрая вие сте се опитал да я убедите да се омъжи за вас тайно.

— Знаете ли — отвърна Антъни, — учудва ме начинът, по който сте разбрали всичко това. Не, нямам предвид оръжейния бизнес… Имам предвид заплахите към Розмари и нежните гугукания, които сме си разменили с Айрис. И това ли влиза в кръга на интересите на MI5?

Рейс го погледна изпитателно.

— Имате да обяснявате много неща, Морели.

— Нищо подобно. Дори и тези, които изредихте да са верни, какво от това? Излежал съм присъдата си. Запознал съм се с някои интересни личности. Влюбил съм се в очарователно момиче и естествено нямам търпение да се оженя за него.

— Толкова нямате търпение, че искате да се ожените преди семейството на това момиче да е разбрало каквото и да било за миналото ви. Освен това Айрис Марл, е много богата.

Антъни кимна в знак на съгласие.

— Знам. Когато имат много пари, семействата обикновено проявяват голямо любопитство. А Айрис, виждате ли, не знае нищо за тъмното ми минало. Честно казано, предпочитам да не знае.

— Боя се, че ще трябва да научи.

— Жалко — каза Антъни.

— Може би не си давате сметка…

Антъни го прекъсна със смях.

— О! Мога да го кажа вместо вас. Розмари Бартън е знаела за престъпното ми минало и затова съм я премахнал. Джордж Бартън е започнал да ме подозира и затова съм убил и него. Сега целта ми е да пипна парите на Айрис. Много правдоподобна и стройна теория, но нямате грам доказателства.

Рейс продължи да го гледа още известно време и след това стана.

— Всичко, което казах е вярно — отбеляза той. — Но няма да мине.

Антъни го изгледа с присвити очи.

— Какво няма да мине?

— Това, което искате вие.

Рейс се заразхожда напред-назад из стаята.

— Теорията беше много стройна и всичко съвпадаше, но след като ви видях… няма да мине. Вие не сте престъпник. След като не сте престъпник, трябва да сте от нашия бранш. Това е така, нали?

Антъни не каза нищо и се усмихна. След това започна да си тананика тихо.

— Не е ли чудно… Как човек разпознава себеподобните си? Затова именно не исках да се срещам с вас. Можеше да се досетите с какво се занимавам. Тогава беше абсолютно наложително никой да не знае… до вчера. Сега, слава Богу, всичко е наред. Шайката терористи и саботьори е прибрана на топло. Работя по тази операция от три години. Посещавах събрания, агитирах сред работниците… създавах си нужната репутация.

Най-накрая свърших една важна работа и ме вкараха зад решетките… Всичко трябваше да изглежда автентично… Трябваше да ми имат доверие.

Когато излязох, работата се задвижи. Малко по малко се добрах до центъра — голяма международна банда, ръководена от Централна Европа. В хотел „Кларидж“ дойдох като техен агент. Задачата ми беше да се сприятеля с лорд Дюзбъри… трябваше да се правя на светски човек. Така се и запознах с Розмари Бартън — в качеството си на симпатичен младеж, търсещ развлечения. Неочаквано, за мой ужас, се оказа, че тя е научила за присъдата ми в Америка и че съм лежал в затвора под името Тони Морели. Уплаших се за нея. Тези, за които работех биха я убили без никакво колебание, ако разберяха, че знае това. Направих всичко възможно, за да я уплаша, да я накарам да си затваря устата, но не се надявах много. Розмари не можеше да мълчи. Помислих си, че ще е най-добре да се махна… И тогава видях Айрис Марл да слиза по стълбите… Заклех се да се върна, след като свърша работата си и да се оженя за нея.

Когато основната част от операцията приключи аз отново дойдох и се обадих на Айрис, но не исках да ходя у тях, защото нейните хора със сигурност щяха да направят проучвания, а аз трябваше да се крия още известно време. Но се притесних за нея. Изглеждаше болна и уплашена, а Джордж Бартън се държеше странно. Настоях да се омъжи за мен тайно, но тя отказа. Може би е била права. След това дойде поканата за вечеря… нямаше как да я отклоня. Джордж Бартън спомена, че очаква да дойдете, едва когато сядахме на масата. Веднага казах, че съм срещнал един познат от Америка и че може да се наложи да си тръгна по-рано. Всъщност наистина бях видял познат — Колмън Маймуната — макар че той едва ли ме помнеше. Не исках да се срещам с вас. Работата ми още не беше свършена.

Знаете, какво се случи после. Джордж умря. Нямам нищо общо нито със смъртта му, нито със смъртта на Розмари. Не знам кой ги е убил.

— Нямате ли някакви предположения?

— Или е бил келнерът или някой от петимата на масата. Не мисля, че е бил келнерът. Не съм аз и не е Айрис. Може би Сандра Фарадей или Стивън Фарадей. Може би двамата заедно. Но според мен, най-добрата хипотеза е Рут Лесинг.

— Можете ли да я подкрепите с нещо?

— Не. Просто ми се струва най-вероятно да е тя. Но не мога да си представя как го е направила. И в двата случая седеше така, че беше абсолютно невъзможно да сложи отрова в шампанското… И колкото повече мисля, толкова повече ми изглежда невъзможно Джордж да е бил отровен… И все пак това стана! — Антъни направи пауза. — И още нещо… Разбрахте ли кой е писал тези анонимни писма, които го подтикнаха към всичко това?

Рейс поклати глава.

— Не. Мислех, че съм разбрал, но се оказа, че греша.

— Защото тези писма означават, че някой, някъде знае, че Розмари е била убита. И този човек, освен, ако не бъдете много внимателни, може да се окаже следващият мъртвец!