Агата Кристи
Искрящ цианкалий (12)

ГЛАВА ПЕТА

Сутринта на втори ноември дойде дъждовна и мрачна. В трапезарията на къщата, на площад „Елвастън“, беше толкова тъмно, че за закуска се наложи да запалят лампите.

Айрис, противно на навика си, вместо да получи кафето и препечените си филийки горе в стаята си, сега седеше долу на масата, пребледняла като призрак, и побутваше в чинията си неизядената храна. Джордж шумолеше нервно с вестника си, а от другата страна на масата, Люсила Дрейк ронеше обилни сълзи в носната си кърпа.

— Знам, че милото ми момче ще направи нещо ужасно. Той е толкова чувствителен! Никога не би написал, че става дума за живота му, ако наистина не беше така.

Джордж отново изшумоли с вестника си и каза рязко:

— Моля те, не се тревожи, Люсила. Вече ти обещах да се погрижа за това.

— Знам, скъпи Джордж, винаги си толкова мил! Но чувствам, че всяко забавяне може да е фатално. Всички тези запитвания, за които говориш ще отнемат много време!

— Не, ще ги направим достатъчно бързо.

— Пише, че не бива да се бави след трети, а трети е утре. Никога няма да си простя, ако стане нещо със скъпото ми момче!

— Нищо няма да стане. Джордж отпи бавно от кафето си.

— Имам още от онези облигации…

— Слушай, Люсила, остави всичко това на мен.

— Не се тревожи, лельо Люсила — намеси се Айрис. — Джордж ще успее да уреди всичко. В края на краищата, това не се случва за първи път, нали?

— Не се е случвало от дълго време.

— Три месеца — вметна Джордж — Откакто онези ужасни мошеници не го измамиха за проклетото ранчо.

Джордж избърса мустаците си със салфетката, стана, потупа мисиз Дрейк внимателно по рамото и излезе от стаята.

— Престани да се тревожиш, мила. Ще накарам Рут да се обади веднага.

Айрис го последва в антрето.

— Джордж, не смяташ ли, че трябва да отложим празненството довечера? Леля Люсила е толкова разстроена! Не е ли по-добре да останем вкъщи с нея?

— Разбира се, че не! — розовото лице на Джордж стана пурпурно. — Откъде-накъде този проклет млад мошеник, ще се бърка в живота на всички ни? Това е шантаж… шантаж и нищо друго. Ако зависеше от мен, нямаше да получи нищо.

— Леля Люсила никога не би се съгласила с това.

— Тя е глупава, винаги е била. Жените, които раждат след като навършат четиридесет, изглежда никога не могат да се научат на ум и разум. Разглезват децата още от люлката. Дават им всяко проклето нещо, което те пожелаят. Ако някой поне веднъж беше казал на Виктор Дрейк сам да се измъкне от собствената си каша, той би могъл и да стане човек. Не, недей да спориш, Айрис. До довечера ще уредя всичко, така че леля ти Люсила ще може да си легне спокойно. Ако е необходимо, можем и да я вземем с нас.

— О, не. Тя ненавижда ресторантите… И толкова й се доспива на горката… А пък горещината и задимения въздух възбуждат астмата й.

— Знам. Не го предложих сериозно. Отиди и я успокой колкото можеш. Кажи й, че всичко ще се оправи.

Джордж се обърна и излезе през пътната врата. Айрис тръгна бавно към трапезарията. Иззвъня телефонът и тя вдигна слушалката.

— Ало? Кой? — Лицето й се промени. Бледата безнадеждност, изписана на него се превърна в радост. — Антъни!

— Самият той. Търсих те вчера, но не те намерих. Да не би да си обработвала Джордж по някакъв начин?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, той толкова настояваше да дойда на празненството за рождения ти ден довечера. Съвсем не в типичния му стил: „Долу ръцете от прекрасната ми подопечна“. Настояваше да дойда на всяка цена и реших, че може би си започнала тактично да го обработваш.

— Не… не, няма нищо такова.

— Значи променил се е от самосебе си.

— Не точно. Това е…

— Ало? Да не би да затвори?

— Не, не съм.

— Започна да казваш нещо. Какво има, скъпа? Чувам как въздишаш. Случило ли се е нещо?

— Не… Нищо. Утре ще се оправя. Утре всичко ще бъде наред.

— Каква трогателна увереност. Не казваха ли хората, че нищо не бива да се оставя за утре?

— Не знам.

— Айрис, нещо се е Случило.

— Не, нищо. Не мога да ти кажа. Обещах, разбираш ли?

— Кажи ми какво има, скъпа.

— Не, наистина не мога. Антъни, отговори ми на един въпрос.

— Стига да мога.

— Някога… някога бил ли си влюбен в Розмари?

Последва пауза и после смях.

— Значи това било. Да, Айрис. Бях мъничко влюбен в Розмари. Беше много хубава, знаеш. Но един ден както си говорех с нея те видях да слизаш по стълбите и за секунда всичко свърши. Сякаш го отнесе вятърът. В света за мен не остана нищо друго освен теб. Това е прозаичната истина. Не мисли за такива неща. Дори и Ромео, знаеш, преди да бъде запленен от Жулиета за вечни времена, е имал своята Розалин.

— Благодаря ти, Антъни. Радвам се.

— Ще се видим довечера. Днес ли е рожденият ти ден?

— Не, след една седмица. Днес само ще го празнуваме.

— Не ми звучиш много ентусиазирана.

— Не съм.

— Предполагам, че Джордж знае какво прави, но идеята да е на същото място ми се струва доста безумна…

— О, ходила съм в „Люксембург“ няколко пъти след това… след Розмари… Искам да кажа, това не може да се избегне.

— Така е. И по-добре. Имам подарък за теб, Айрис. Надявам се да ти хареса. Au revoir.

Той затвори.

Айрис се върна при Люсила Дрейк, готова да спори, убеждава и успокоява.

Джордж повика Рут Лесинг още с влизането си в офиса.

Когато тя дойде в кабинета му, спокойна и усмихната, с елегантното си черно сако и пола, тревогата донякъде изчезна от напрегнатото му лице.

— Добро утро.

— Добро утро, Рут. Отново проблеми. Погледни това.

Тя взе телеграмата и я прочете.

— Пак Виктор Дрейк!

— Да, дяволите да го вземат!

Тя замълча за миг с телеграмата в ръка. Слабо, загоряло от слънцето лице, сбърчено около носа, когато се смее. Подигравателен глас: „…момиче, което трябва да се омъжи за шефа си…“ Колко ясно си го спомняше. „Сякаш беше вчера“ — помисли си Рут. Гласът на Джордж я върна към реалността:

— Не го ли изпратихме да замине преди около година?

Тя присви очи.

— Мисля, че да. Струва ми се, че беше двадесет и седми октомври.

— Каква изумителна жена си ти! Каква памет имаш само!

Рут си помисли, че има по-сериозна причина да запомни тази дата, отколкото той може да си представи. Все още силно впечатлена от Виктор Дрейк, тя беше чула небрежните думи на Розмари и беше решила, че мрази жената на работодателя си.

— Предполагам, трябва да сме му благодарни — каза Джордж, — че се е задържал там досега. Независимо, че преди три месеца се наложи да му изпратим още петдесет лири.

— Сега иска триста лири. Това не са малко пари.

— Да, никак не са малко. Но няма да получи толкова. Както обикновено, ще трябва да проучим как точно стоят нещата.

— Най-добре е да се обадя на мистър Огълви. Александър Огълви — сериозен, упорит шотландец — беше техният представител в Буенос Айрес.

— Да, изпрати телеграма веднага. Майка му, както обикновено, отново е изпаднала в криза. Държи се направо истерично. Това може да попречи на празненството довечера.

— Да отида ли при нея.

— Не — противопостави се Джордж твърдо. — В никакъв случай. Само ти липсваш там. Имам нужда от теб, Рут. — Той взе ръката й. — Ти мислиш за себе си твърде малко.

— Не е вярно — усмихна се тя и предложи:

— Няма ли да е по-добре да се опитам да се свържа с мистър Огълви по телефона? До довечера ще можем да приключим с този въпрос.

— Добра идея. Струва си разходите.

— Ще се заема веднага.

Тя много внимателно освободи ръката си от неговата и излезе.

Джордж се залови за ежедневната си работа.

В дванадесет и половина взе такси и отиде в „Люксембург“.

Чарлз, добре познатият на всички главен келнер, тръгна към него, сведе благородната си глава и му се усмихна.

— Добър ден, мистър Бартън.

— Добър ден, Чарлз. Всичко наред ли е за довечера?

— Мисля, че ще останете доволен, сър.

— Същата маса, нали?

— Да. Средната в нишата.

— И разбрахте за допълнителното място?

— Всичко е наред.

— Намерихте ли розмарин?

— Да, мистър Бартън. Боя се, че няма да е много красиво. Можем да добавим някакви цветя, няколко хризантеми, например?

— Не, не. Само розмарин.

— Добре, сър. Предполагам, ще искате да погледнете менюто. Джузепе!

С едно щракване с пръсти, Чарлз повика усмихнатия италианец на средна възраст.

— Менюто за мистър Бартън. Джузепе го донесе.

Омари, бульон, соле „Люксембург“, яребици, пилешки дробчета и бекон.

Джордж го прегледа с безразличие.

— Да, да. Много добре.

Той го върна на келнера. Чарлз го придружи до вратата и като сниши глас, промърмори:

— Позволете да отбележа, сър, колко много ценим факта, че отново…, че се връщате при нас.

На лицето на Джордж се появи усмивка, доста зловеща усмивка. Той каза:

— Трябва да забравим миналото, Чарлз. Не можем да живеем само с него. Всичко това вече е свършило.

— Така е, мистър Бартън. Знаете, колко много ни шокира случилото се тогава. Надявам се… сигурен съм, че мадмоазел ще отпразнува рождения си ден много добре и всичко ще бъде както пожелахте.

Чарлз се поклони елегантно, обърна се и се втурна като разгневено водно конче към някакъв начинаещ келнер, който не правеше, каквото трябва на масата до прозореца.

Джордж излезе на улицата със злокобна усмивка. Нямаше достатъчно въображение, за да изпитва съчувствие към „Люксембург“. В края на краищата, ресторантът не носеше никаква отговорност за това, че Розмари беше решила да сложи край на живота си именно в него или че някой беше решил да я убие точно там. Всичко това се отразяваше много зле на заведението, но като повечето хора, които са си наумили нещо, Джордж Бартън не можеше да мисли за нищо друго.

Той обядва в клуба си и след това отиде на директорски съвет.

На път за офиса си след това, от една телефонна кабина набра номер в Мейда Вейл. Излезе с въздишка на облекчение. Всичко щеше да стане както го беше замислил.

Върна се на работното си място.

Рут дойде при него веднага.

— За Виктор Дрейк.

— Да?

— Боя се, че положението е сериозно. Възможно е да го дадат под съд за криминално деяние. В продължение на доста време е присвоявал пари от фирмата.

— Огълви ли каза това?

— Да. Говорих с неготази сутрин и той ми се обади преди десет минути. Каза също, че Виктор Дрейк се държал доста нагло.

— Нищо друго не съм и очаквал!

— Но мистър Огълви обясни, че няма да го съдят, ако възстанови сумата. Говорил е със старшия съдружник. Става дума за сто шестдесет и пет лири.

— Значи мистър Виктор Дрейк се кани да сложи в джоба си чисти сто тридесет и пет лири от тази операция?

— Боя се, че е така.

— Е, поне това ще предотвратим — каза Джордж с известно задоволство.

— Помолих мистър Огълви да уреди въпроса. Добре ли съм постъпила?

— Лично аз с удоволствие бих видял този млад мошеник зад решетките… Но трябва да мислим за майка му. Тя е глупава жена, но с чувствителна душа. И мистър Дрейк печели както винаги.

— Колко сте благороден — каза Рут.

— Аз?

— Мисля, че сте най-добрият човек на света.

Джордж се почувства трогнат. Беше му приятно и неудобно в същото време. Взе ръката й импулсивно и я целуна.

— Мила Рут. Ти наистина си най-добрата ми приятелка! Какво щях да правя без теб?

Стояха много близо един до друг.

Тя си мислеше: „Бих могла да съм много щастлива с него. И него бих направила щастлив. Ако само…“

Той си мислеше: „Трябва ли да послушам съвета на Рейс? Трябва ли да зарежа всичко? Няма ли това да е най-доброто решение?“

Нерешителността го обзе само за миг, после си отиде.

— Ще се видим в девет и тридесет в „Люксембург“ — каза той.