Карл Май
Синьочервения Метусалем (18)

Глава 18
Конг-кеоу, честната дума

Непонятно, напълно необяснимо! Господа професорите и доцентите стояха, клатеха глави и не можеха да намерят обяснение на чудовищния факт, че и днес не се бе явил ни един-единствен слушател. Такова нещо никога не беше бивало. Такова нещо не се поддаваше дори на мъдростта на иначе неопровержимия Бен Акиба!

И все пак обяснението лесно можеше да се намери, стига да поразпиташе човек в „Приносителя на записа от Ниневия“. Нещата имаха следната проста причина: Вълнението в академичния свят от внезапното изчезване на Метусалем постепенно бе улегнало. Чувстваха липсата му наистина, но не говореха повече за него. И ето че от Китай пристигнаха писмата до фрау Щайн и Йе-кин-ли — докладът за щастливия развой на авантюристичното начинание. Запленени, получателите нарушиха в радостта си досегашното мълчание. Сега се разбра накъде е заминал Синьочервения и какво се е канел да върши там. Ако го бяха узнали по-рано, хората щяха да го осмеят. Но тъй като сега обяснението бе дошло заедно с вестта за успеха, то удивените хвалебствия нямаха край и завръщането на героя се очакваше с напрежение. Считаше се за напълно естествено да му бъде устроено едно достойно посрещане.

Подозирайки го, Метусалем се бе споразумял със своите спътници да изненадат близките си. Всички бяха дали ободрението си — също и Готфрид фон Буйон, ала тайно той не бе съгласен със спогодбата. Смяташе, че си заслужава да има едно тържествено посрещане, и ето как тази заран раздавачът на телеграми получи за предаване една депеша с адрес „Приносителя на записа от Ниневия“. Когато съдържателят отвори телеграмата, прочете:

„Довечера Метусалем идва влака десет часа. Четири господа три китайки двама китайци един полукитаец едно куче Готфрид фон Буйон“

Завръщането на двамата най-добри постоянни посетители хвърли съдържателя в такова радостно възбуждение, че той веднага даде гласност на депешата, следствие на което неговата възбуда завладя с невероятна бързина цялото академично съсловие. За лекции не можеше и да се мисли. То се събра в „кръчмата“, за да вземе важно решение, и скоро всички въжари в града бяха усърдно заети с приготвянето на празнични факли от меки кълчища и гъста смола.

Метусалем и понятие си нямаше какво вълнение цари у дома заради негова милост. Той бе взел цял вагон втора класа, та да могат спътниците му да се настанят удобно. Двете торби с кюлчетата лежаха на мекия плюш, грижливо вързани в покривки, понеже не бе пожелал да ги повери на багажното отделение.

Така пътуваше доволно и безгрижно към родината и малко преди пристигането се надигна от мястото си, за да види през отворения прозорец най-първо светлините на гарата.

— Да запаля ли лулата? — попита Готфрид. — Натъпкал съм я вече.

— Да, всичко трябва да е наред.

Готфрид се подхили тайно и му подаде мундщука. Дегенфелд започна да пуши. Ваксаджията закопча раницата на гърба на кучето и пъхна в устата му неизменната бирена чаша. Пронизителна свирка, сигнал на камбана, пищене и стържене на колела… влакът спря.

— Всички дяволи! — изруга Синьочервеният. — Каква е тая работа? Вън гъмжи от фуражки във всички цветове. За кого е предназначен тоя панаир?

Но хората вече бяха видели главата му. Вратата се отвори с трясък и от неколкостотин гърла прозвуча едно гръмовно „Salve Methusala!“. Измъкнаха го от купето, обградиха го ликуващо и го забутаха напред. Той чуваше викове като: „Къде са дамите? Къде са автентичните плитки? Къде е полукитаецът? Ето кучето, пуснете го да мине! Вземете торбите! По дяволите, колко са тежки! Да не би монети да има вътре?“ В този миг бяха запалени факлите. Той забеляза три украсени коли. Видя също, че китайките бяха вежливо отведени и настанени — всяка в отделен файтон. Поиска да се възпротиви, но напразно. Започна да ругае с все глас. Висок смях бе отговорът и той трябваше да се помири.

Музикалният корпус поведе шествието. Следваха дванадесет членове от управата на студентската корпорация с ешарпове и лъскави рапири. Зад тях тепаше кучето с войнишката раница и бирената чаша. После идваше Метусалем, кипящ от гняв като вулкан. По петите му крачеше Готфрид фон Буйон с наргилето, обоя и доволна усмивка на лукавата физиономия. Следваха Рихард и чичо Даниел, облечен в европейски дрехи. Следващият беше Търнърстик с мандаринския тоалет, пенснето на носа и ветрилото в ръката. Личеше му, че се чувства като героя на деня. Сега идеха на ред Лианг-си и Йин-тзиан в родната си носия, следвани от трите коли. Зад тях вървяха няколко носачи, които носеха двете торби и част от багажа на дамите в колите. А завършекът образуваше едно едва ли не безконечно шествие от студенти с факли в ръка. Факлоносци крачеха и от двете страни на триумфаторите.

Ето как се движеше шествието през града, докато стигна жилището на фрау Щайн и Йе-кин-ли.

Те естествено бяха научили за пристигането на близките си. Стояха заедно на вратата, когато челото на шествието се зададе под съпровода на тържествения марш. Но тогава порядъкът на очакваните с такъв копнеж бързо се разтури.

Кучето се озова заедно с раницата и чашата с няколко бързи скока в къщата и изкачи стълбите. Рихард се хвърли със силен радостен вик в обятията на майка си. Братята пристъпиха с почтителни крачки към Йе-кин-ли, когато оприличиха по облеклото като своя баща. Дегенфелд, Готфрид и Търнърстик отвориха вратичките на файтоните, за да подкрепят дамите при слизането и ги отведат при търговеца. После всички тези лица изчезнаха в къщата, последвани от носачите с техните вещи. Преносвачите скоро се върнаха, другите естествено — не.

Какво изобилие от радост и блаженство обхващаха сега тези стени, онези, които останаха на улицата, можеха добре да би представят. По време на последната сцена те се бяха държали мирно и продължаваха още известно време да мълчат. След това обаче прозвуча — първо поотделно, а после — всеобщо — викът: „Метусалем на прозореца!“ Той бе повтарят, докато Метусалем се показа там горе.

— В „Приносителя“! — викнаха му. — Вземи и Готфрид!

— Днес не, тази вечер не!

— Няма да тръгнем преди туй. Ще чакаме. Или искаш котешки концерт?

— Откачени типове! Е добре, идваме.

Той даде съгласието си само защото чувството му за деликатност го посъветва да предостави засега двете щастливи семейства сами на себе си. Скоро се появи на вратата с кучето, Готфрид и Търнърстик, който естествено смяташе за напълно справедливо да се наслади докрай на празника. Те отново бяха включени в редиците и под звуците на музиката поведени към „Приносителя“, чиято голяма, ярко осветена зала едва побра участниците във факелното шествие.

Какво се изпи там, пя, разказва, на какво се дивиха и… смяха? Хм, шушука се нещо за някакъв прочут Тър-нинг сти-кинг Куо-нган та-фу-тсианг, за фамозни окончания, за едно пенсне, което никога не иска да остане на носа, за някакъв псевдомандарин, който пил брудершафт с всички присъстващи и ги заговарял после поотделно с обръщението „минхер дебели“. Какво от това е за вярване, знаят онези, които са присъствали, факт е, че тъкмо когато живеещият на „Хумболдтщрасе“ пекар подреждаше на витрината редовете пресни земелки, трима мъже и едно куче, носещо празна бирена чаша, завиха край ъгъла на „Пфефергесхен“ и след продължително дрънкане с ключа се изгубиха в къщата, в която Метусалем от години държеше своята „студентска квартира“.

Шушука се по-нататък, че Търнърстик изкачил стълбите с помощта на паланкин, по-точно паланкин от четири ръце, което той, ако действително се е случило, навярно е сторил само за по-голямо удобство. Но със сигурност се знае, че когато бил сложен в леглото на Готфрид, захъркал веднага здравата и разбудил сам себе си, извикал разгневено: „Не хъркай, дебеланко! Аз искаминг да спя! Да пием за побратимяване, Готфрид! Наздраве, Метусалемунг!“ Той остана цяла седмица при своите приятели, но още на първия ден бе сменил дългата китайска роба с южнокаролинския фрак. После се върна в Хамбург, където клиперът му лежеше на котва.

Ако някой е бил на мнение, че Метусалем ще поднови редовните си, ежедневни „тегели“ до „Приносителя“, то много се е лъгал. Е, да, той всеки ден излизаше с Готфрид и кучето по точно предишния начин и последователност, но само веднъж и не към прочутия стар локал, а към един усамотен страничен път. Попитаха ли го защо е въвел този нов порядък, отговаряше: „Ik wil niet drinken. De lucht is hier zeer goed.“ (He искам да пия. Въздухът тук е много добър.) Хората естествено поклащаха глави и след няколко напразни опита да го насочат отново по стария, отъпкан маршрут го оставяха да си върви спокойно по пътя. A „de lucht“ (въздухът) изглежда действително много добре му понасяше. Лицето му малко по малко придобиваше по-светли краски, а носът все повече и повече се приближаваше по облик до онези носове, които не са станали синьо-червени, следствие „удар от сабя“.

На един от по-ранните събратя по чашка, казват, доверил сериозно: „Бил съм глупак. Човек трябва да има други цели, не пиячката, която единствено разсипва тялото и духа. Не се нуждая от служба, защото съм богат, но искам да живея за пример на доблестния младеж Рихард Щайн, за да не се впусне по моя предишен път. Той трябва да учи двойно — веднъж своето и втори път онова, което аз съм пропуснал.“ Чичо Даниел живее със своята снаха и децата й като рентиер от лихвите на състоянието си. Дегенфелд е на квартира при тях. Фрик Търнърстик ги посещава всяка година, за да „провери дали Метусалем все още не е научил китайския“. А минхер пише всеки месец.

Който тръгне по Главната улица, ще му направи впечатление причудливо оформената табела, съдържаща фирмата „Лианг-си, дрогерист“. Магазинът е бляскаво обзаведен с помощта на известните златни кюлчета, а звънчето на вратата подрънква почти непрекъснато от ранна утрин до късна вечер.

Двете сестри Меи-пао и Сим-минг посещават един институт, за да научат по-бързо немски и получат немско възпитание.

Който живее сега, когато са минали няколко години, в Университетското градче, има възможността да наблюдава трима студенти, които със сигурност нито веднъж не са пропуснали лекция. Те винаги вървят под ръка. Средният има висока, плещеста фигура и трябва вече да е прехвърлил четирийсетте. Вторият е с приятно, открито, румено лице, а на горната му устна тъмнее мъхът на малки мустачки. Третият притежава монголски черти, чиито очертания обаче не бият на очи. Тези трима са Метусалем, Рихард Щайн и Йин-тзиан. Те се състезават в следването — последните двама от усърдие за бъдещата си професия, а първият, за да ги вдъхновява фактът, че той, възрастният, седи по време на лекции между много по-млади, отначало предизвикваше леки усмивки, него обаче това не можеше да смути. Той бе дал честна дума на самия себе си, че ще им служи за ярък пример, и както бе удържал обещанието си в Китай, така удържаше и тази дума, тази негласна:

„КОНГ — КЕОУ“