Карл Май
Синьочервения Метусалем (3)

Глава 3
Едно продължително препускане в носилка

Трапът бе спуснат от борда до кея и четиримата авантюристи напуснаха кораба.

Търнърстик крачеше бавно и изпълнен с достойнство като някой китайски мандарин. Другите трима го следваха — Метусалем и Готфрид точно в същата процесия, както в родината ги бяха виждали да циркулират три пъти дневно до „Приносителя на записа от Ниневия“ и обратно.

Отпред пристъпяше важно-важно огромният нюфаундлендер. Той и тук вярно носеше в мордата си голямата бирена чаша. Освен това на гърба му бе закопчано като седло нещо подобно на войнишка раница, съдържаща разни необходими предмети. До раницата се мъдреше и един калъф, в който щеше да се помества чашата при по-дълги излети.

Зад кучето със сериозна важност вървеше Метусалем. Той носеше родния си студентски костюм, беше пъхнал ръце в джобовете, мундщука на наргилето в устата и изпускаше пред себе си гъсти облаци дим.

Следваше го Готфрид фон Буйон, спазвайки точно три крачки дистанция. Напреки на гърба му висяха двете магазинни пушки. В лявата ръка носеше наргилето, чийто край бе в устата на крачещия отпред господар, а в дясната държеше — да го смята ли за възможно човек! — своя обой! Доблестният Готфрид беше така неразделен със своя духов инструмент, че и през ум не му беше минало да се запита дали той ще му е от полза или в тежест в Китай. Беше го опаковал, сякаш това се разбираше от само себе си, а на господарят не бе му и хрумнало да му направи забележка.

Зад този оръже и наргиленосец идваше Рихард Щайн.

Той носеше зелената си гимназиална фуражка, а по отношение останалото облекло бе вярно копие на Метусалем, който преди заминаването го бе навлякъл в съвсем същата „гала студентска униформа“.

Когато преминаха по трапа, Търнърстик се насочи надясно, където предполагаше, че се намира параходът за Кантон. Метусалем обаче му подвикна:

— Чакайте! Накъде, мастър?

— Към стиймъра^[1] естествено — отвърна, спирайки, капитанът.

— Сега още не. Първо ще изпием по едно. Трябва да отпразнуваме тържественото си влизане в Средното царство. Та нека видим какви питиета точат тук!

— Но така ще изгубим време!

— Ба! Човек навсякъде и ’за всичко губи време — при пътуване и седене, в кръчмата и на работа, в смях и плач. Освен това непременно трябва да посетя нашия консул тук, за да му се представя и получа някои сведения. Така че ще ви отведа до хотел „Хонконг“, където можете да изчакате, докато се върна.

— Well! И за мен е удобно. Но как ще минем през тая навалица. Какво ли искат тия хора от нас!

— Какво искат? Ще ви отговоря с един чудесен студентски стих, като променя само името, именно: „Тук чудовище едно дотича, Търнърстик се то нарича. И стои пред него тълпа, като крава пред нова врата!“

Метафората, с която си послужи, никак не беше лошо подбрана само че вместо името на капитана трябваше да постави своето собствено, тъй като хората зяпаха къде-къде повече него, Готфрид и Рихард, отколкото Търнърстик. Трима така облечени мъже тук никога не бяха виждали. Още докато крачеха по трапа всички намиращи се в зрителното поле мъже и жени се бяха стекли насам и образували полукръг около тях. Мъже с всякакъв цвят и носия, премесени с нечисти жени-кули и още по-мръсни дечурлига, стояха тук и се пулеха в нечуваното зрелище. Но удивлението им бе изпълнено с почит. Виждаше се, че смятат трите персони за съвсем необикновени, високопоставени люде, за което допринасяше най-вече тяхното достолепно държане.

Но докато тези се правеха, сякаш въобще не забелязват предизвиканото внимание, гордостта на капитана се пробуди. Той беше убеден, че възхищението се отнася предимно за него, и ето как стигна до мисълта да се представи за висш мандарин. По тая причина каза на другите:

— За хора като нас, с хиляда и осемстотин ли на врата, подобава да пътуват или най-малкото да ползват паланкин. Ей къде виждам да стоят носачи, да ги наемем!

Той посочи група кули, стоящи наблизо с носилките си.

— Нещо нямам желание — отвърна Метусалем. — Толкова дълго бях на кораба, че истински се радвам малко да се поразтъпча. Така че наредете да ви носят напред. Ние ще ви последваме пеша и ще се срещнем в хотела!

— Хубаво! После на себе си приписвайте вината, когато хората не се отнесат към нас с подобаващото дълбоко уважение.

Метусалем не отговори. Той се осведоми на английски от един кули за хотел „Хонконг“ и след като получи необходимата информация на същия език, тримата закрачиха нататък с кучето в досегашната последователност. На устните на студента заигра особена усмивка. Изглежда бе на мнение, че леша ще стигне може би по-добре до хотела, отколкото капитана в неговата носилка. А че в това отношение не бе се излъгал, още след няколко мига щеше да си проличи.

С други думи Търнърстик бе приближил до групата кули и каза на двамата, притежаващи най-приличната носилка:

— Колко струванг да ме занесетенг оттук до хотелунг „Хонконг“?

Те го изгледаха удивено, поклатиха глави и единият отговори:

— Yes, sir! You are in Hongkong.^[2] — Той бе разбрал само думата „Хонконг“ и бе на мнение, че Търнърстик иска да знае дали се намира в Хонконг, фактът, че го нарече сър, беше сигурен белег, че въпреки китайското му облекло не го смята за син на Средното царство. Капитанът се ядоса, намести пенснето на носовия люк, метна през него един от най-величествените си погледи към кулито и каза:

— Аз настояваминг с мен на китайски говоретенг! Аз съм мандаринг най-висока класонг и нямам желание чужди диалектинг да понасямунг! Та колко да плащаменг до хотел?

— Хотел? — запита кули, разбрал сега думата.

— Да, хотел „Хонконг“.

— Ah, we shall besr to Hongkong-hotel?^[3]

— Да, дотаминг искаманг да ме носетенг. Колко трябванг за това да плащамонг?

Тъй като при „да“-то бе кимнал в знак на съгласие, беше разбран. При последния въпрос пък направи пантомима на броене на пари, която във всички страни означава едно и също. Ето защо на кулито му стана ясно какво иска да каже и отговори:

— Fifteen fen or candarins.^[4]

— Петнадесет фена са сто и петдесет ли, значи цяла макара; твърде много е! — промърмори си капитанът, а високо прибави: — Толкова много да платинг не ми и хрумванг. Аз съм китайски мандаринг и не позволяваманг на никой кули де ме оскубенг. Вие ще получетинг сто ли, но нито пфениг повече!

Той развърза едната връв, отброи сто ли и ги даде на единия кули. Оня ги преброи, поклати глава и каза:

— Hundred-fifti li, not hundred!^[5]

— Аз давам сто и така си оставанг — заинати се капитанът.

Кулито разбра по физиономията му какво има предвид и отвърна:

— Sir, do you are а miser, a niggard, a churt?^[6]

— Каквоо, бил съмунг скъперник? Скръндза? Това е прекалено! Това е във висша степен оскърбителинг! Върнете ми парите! Аз ще накарамунг други да ме носятенг!

Той го извика така високо и гневно, че многобройните зяпачи се занатискаха насам в очакване на някаква сцена. Двамата кули си размениха полугласно няколко изречения на китайски, измериха още един път Търнърстик — по-внимателно отпреди — и понечиха после да му дадат отговора си. Той обаче ги изпревари, като разтвори огромното ветрило, за да им влее респект, посочи златните йероглифи и се обърна заповеднически към тях:

— Ако не сте разбралинг кой съм в действителненг, то прочетете тук моята визитна картичканг! Търнингстикинг, куо-иган та-фут-тсианг! Аз съминг генерал-майоринг! Ясно-ниг? Ще ви отнесатанг дяволитенг, ако не се подчинитунг! Ще ме носите за сто ли, иначе ще ви издърпаманг ушитенг!

Околните зароптаха мърморещо. Кулито обаче ги успокои с няколко китайски думи, които Търнърстик не разбра, а на него каза с дълбок поклон:

— Well, hundredli; get in, sir!^[7]

Същевременно отвори вратичката на носилката и покани с ръка капитана да седне вътре. Търнърстик се зарадва на победата, която според него беше извоювал. Той не забеляза злорадите, изпълнени с очакване погледи, които бяха отправени към него, и се качи.

Едва се бе настанил удобно на тапицираната седалка и двамата силни кули дигнаха прътите на раменете си. Същевременно притичаха други двама кули — единият от дясната, другият от лявата страна на носилката. Нейното дъно беше раздвижено; то можеше да се отваря надолу — за удобство при почистването, — като се откопчееше по една кука отдясно и ляво. Последно споменатите двама кули го сториха; дъното на носилката се отвори с хлопане, Търнърстик се сурна естествено след него и застана на крака.

— Всички дяволи! — кресна той. — Какво означаванг това? Носилкатенг наместо с дъно е снабденанг с капак! Искам…

По-нататък не стигна, защото двамата носачи се понесоха, без да му обръщат внимание. Те тичаха според възприетия тук начин в бърз тръс. Напъхан в носилката, Търнърстик бе принуден да търчи заедно с тях, независимо искаше или не, но крясъците и виковете му за помощ се чуваха още отдалеч. Свидетелите на това немного достойно за него произшествие се подхилваха тихо над сполучливата дяволия, без да дават гласност на задоволството си. Та нали трябваше да се правят, сякаш изобщо не забелязват злополуката с „генерал-майора“.

Всеки, край който минаваше необикновеният транспорт, застиваше на място. Хората виждаха да се задават стремглаво двама кули със затулена носилка, чието дъно висеше. Отдолу забелязваха два крака с пантофи от червена коприна, които трескаво се стремяха да поддържат темп с кулитата. Същевременно нещастният притежател на тези крака ревеше непрекъснато:

— Стой! Стой! Веднага спритенг! Гръм и мълния! Не мога повече да тичаминг, без дъх останах! Стой, казвам, мерзавцинг, спрете, стоп, ау-о-а!

Гледката на странния транспорт принуждаваше и най-сериозните хора да се усмихват. Тълпа хлапетии търчаха отзад, викайки, кряскайки и свирейки. Най-драматично въздействаха сериозните физиономии на двамата кули, които развиваха такава голяма бързина и не даваха вид да знаят, че пасажерът им е принуден да припка с тях.

Те трябваше да минат и покрай Метусалем, Готфрид фон Буйон и Рихард Щайн. Тримата чуха зад себе си ругаещия глас на своя спътник. Спряха и погледнаха назад. Тогава видяха в какво положение се намира техният Търнингсти-нинг коу-нган та-фу-тсианг, ала преди да им бе възможно да се намесят, кулитата префучаха с носилката край тях.

— Исусе! — извика Готфрид фон Буйон. — Кой беше т’ва? Ако не бяха нозете на нашия морски герой, значи не мога занапреж да разчитам на собствените си зъркели! А и гласът беше неговият. Как му е хрумнало са разхожда по тоз начин?

— Наистина да не повярва човек на очите си — отвърна Метусалем. — Търнърстик беше, няма никакво съмнение. Но как се е озовал в това смехотворно положение? Голям позор!

— Гва е вярно. Да брои пара за един такъв паланкин-долап и въпреки т’ва да топурка — таз мисъл е таман толкоз бездънна, колкото самото тезгере. Еднъж видях да транспортират слон по подобен начин. Пък едно таквоз животно то си има своята причина, ама за човек може са нарече необосновано.

— Кой знае каква глупост е забъркал. Но ще се разбере. Хайде да побързаме, та да не вземе да похване нови неприятности.

Те закрачиха по-бързо, отколкото досега, и нямаха време да обръщат внимание на сензацията, която предизвикваха.

Хонконг, наричан от китайците Хианг-Кианг, е скалист остров, който се намира вдясно пред входа на устието на Чу-кианг. Той притежава едно от най-добрите пристанища на китайската държава и може да се оприличи като английският Гибралтар на Изтока. Столицата е Виктория. Тя е застроена изцяло по европейски, има широки улици, красиви сгради, великолепни магазини и елегантни вили. Който иска да се запознае с китайския живот, не се заседява тук, а се възползва от първата възможност да отиде до Кантон, каквото всъщност бе и намерението на Синьочервения Метусалем.

Когато той и спътниците му стигнаха до хотела, чуха от вътрешността да се разнася високият, гневен глас на Търнърстик. Влязоха в салона на ресторанта и видяха капитана, обкръжен от навлечени в дълги, сини одежди келнери и неколцина полицаи. Последните бяха най-вече от индийски произход, носеха тъмносини униформи и бяха въоръжени с къси боздугани.

Тези хора слушаха разказа на моряка, ала не можеха нищо да разберат, тъй като той не бе и помислил да говори английски. Разблъсквайки стоящите на пътя му, той побърза да отиде при Метусалем и каза:

— Това е нечувано, наистина нечувано! Първо ме принуждават да търча в носилка, за която преди туй здравата са ме оскубали, а когато искам да се оплача, нито един от тия туземци не разбира китайски. Това е просто отчайващо!

— Заблуждавате се, капитане, ако смятате тези хора за туземни жители — осведоми го студентът. — Я ги заговорете на английски и те ще ви разберат.

— Английски? Хич не ми и хрумва! Щом се намирам в Китай, значи ще си служа с езика на Небесната империя. Искам зората да ме разбират, мен, един мандарин с хиляда и осемстотин сапеки!

— Ама вие още не сте в Китай, а в Англия. Хонконг е английско владение.

— Много добре го зная, но искам да зарадвам хората тук с езиковите си познания. Знаете ли какво ми се случи?

— Да. Сметнал сте за добре да се поупражнявате на дълго бягане в носилка.

— Сметнал съм за добре? Да не се каните и да се занасяте с мен? Заставиха ме, коварно ме заставиха!

— А вие защо го допуснахте?

— Нима можех да не го допусна?

— Защо не?

— Защото щяха да ми строшат главата, ако не бях търчал с тях. Аз се настаних с доволство в носилката, но из един път подът под мен пропадна и попаднах с краката на долния свят. Това още нямаше да е кой знае колко зле, защото дъното лесно можеше отново да се закачи. Да ама наместо да го сторят, типовете се затичаха презглава и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да хукна с тях.

— Може пък да не са забелязали, че сте се озовал от горния етаж на партера?

— Охо! Знаеха си го те много добре. Та нали исках да спра само че те ме бутаха с все сила. Получавах тласък след тласък. Главата и досега ми бучи като някой контрабас, гърбът ми прелива във всички оттенъци на дъгата, а в краката имам усещането, сякаш съм танцувал по въже. Всичките ми деветдесет и девет стави треперят, вие ми се свят, а потта се стича по тялото ми на обилни вади и потоци. Трябваше ли да понеса всичко това?

— Я кажете по-напред къде са двамата кули!

— Къде са? Да, къде ли наистина? Това не знам.

— Но нали точно вие най-добре би трябвало да знаете къде се намират. Та нали вие сте им наредил да ви носят.

— Наредил да носят! Наредил да носят!!! Що за проклетия от ваша страна! Хем ви казах, че не бях носен, а търчах! Благодаря за такава Китайска империя, където човек трябва да прати сто ли, за да има правото да препуска в носилка! Всичко се разви така набързо, че нямах време да се уловя за някоя спасителна мисъл. Знам само, че ревях като тигър, ама това нищо не помогна, защото нехранимайковците не разбираха ни думица китайски. И когато най-сетне спряха тук пред вратата, така катурнаха носилката, че аз се пльоснах заднешком на майката земя, а те офейкаха. И отгоре ми извикаха „чинг леао“. Какво значи то?

— Китайският прощален поздрав.

— Благодаря за такъв поздрав! Аз естествено веднага влязох тук и поисках полицията и прокурора. Вместо тях обаче дойдоха тия сини работни облекла, дето нищо друго не правят, а само зеят муцуни. Да не би да са им такива порядките и адетите?

— Не, то вероятно е станало само от изумление пред вашите езикови познания.

— Ако е такъв случаят, тогава ще го понеса.

— За съжаление тези почтени люде все още твърде малко работа си имат с китайския. Хората тук си служат предимно с пиджин-инглиш. Искате ли да ви разберат, то трябва да говорите на английски.

— За жалост изглежда сте прав. Но не е ли срамота, тук в Хонконг да не знаят китайски. Течно като в Германия наистина. Долнонемецът не може да разбере горнонемеца и понеже аз говоря най-чист горнокитайски с елегантни окончания, то тия хорица не могат да се оправят в моята лингвистика. Значи ако искам да получа удовлетворение, ще трябва да си послужа с английски. Защото негодниците трябва да бъдат наказани, наказани за назидание. Трябва да ми ги предадат. Аз ще ги транспортирам до кораба и ще наредя така да ги нашибат, та да ме запомнят за вечни времена, че и за по-дълго!

Той говореше все още с най-яден тон. Полицаите и хотелскитят персонал стояха в любопитно очакване как ще се развият по-нататък нещата. Появата на капитана за тях беше нещо необичайно, но много повече влизането на трите по студентски облечени персони. Не знаеха за какви да ги смятат, ала изпълнените им с респект физиономии показваха, че имат високо мнение за тях. Вярно, не разбираха какво говори Метусалем, но неговият тон и сериозното му, самоуверено държание им импонираше. Той сметна за целесъобразно да възпре капитана от усложнения. Ето защо го дръпна за ръка настрани й му каза:

— Я по-добре да се откажем от нашибването, драги ми приятелю.

— Да се откажем? Какво ви скимна! Ако се каните да ме лишите от удовлетворението, то хич не е необходимо да ме наричате „драги приятелю“. Мой приятел е само онзи, който действа съобразно интересите ми.

— Та нали тъкмо това правя, като ви предпазвам да не се компрометирате още веднъж.

— Да се компрометирам… още веднъж? Нима вече съм се изложил?

— Дори страшно много.

— Охо, хер Дегенфелд! Как си позволявате! Да ме обидите ли искате? В такъв случай ще ме принудите да реша нещата помежду ни с острието на сабята!

— За вас това само би могло да вземе един лош обрат, защото ще ви кажа, че у дома ме смятат за най-добрата шпага. Вашата многоуважавана, смъртна черупка вероятно ще направи едно интимно, ала неприятно запознанство с моето острие. За една такава процедура впрочем трябва да е налице по-съществена причина, а аз нямам зли, а най-сърдечни намерения спрямо вас. Но все пак доста странно впечатление правеха краката ви да се наблюдават в една такава усилена дейност. Аз самият едва удържах смеха си.

— Тъй ли? Значи сте ме видял?

— Да.

— И не ви мина и през ум да ми помогнете, да ме избавите от това фатално положение!

— Естествено имах такова намерение, ала не съумях да го изпълня, тъй като вие минахте с такава бързина край нас. Кулитата несъмнено знаеха, че дъното на носилката е откачено: трябва следователно да е имало някаква причина да се държат така, сякаш не го забелязват.

— Разбира се! Типовете искаха да си отмъстят за петдесетте ли, които им смъкнах. Понеже в действителност трябваше да им заплатя сто и петдесет.

 

— А-а! И вие сте им дал само сто? Смъкнал сте им някакви си мизерни трийсет пфенига? Достойно ли е това за един мандарин, какъвто искате да сте?

— Да не би не?

— Не. Един генерал не се скъпи за петдесет ли. С тази неуместна пестеливост сте се издал, че не сте нито китаец, нито мандарин. Ако ви бяха сметнали за такъв служител, сигурно нямаше да се осмелят да ви разхождат с носилка. А настоявате ли за наказание на тези хора, то злополучното за вас събитие вероятно още повече ще се разчуе, отколкото досега. Властите ще поискат да се легитимирате като генерал-майор и понеже вие не можете да го сторите, ще изпаднете в положение, което поне на себе си не пожелавам.

Търнърстик дигна ръце да се почеше зад ушите.

— По дяволите! — изръмжа. — Не помислих за това. Нима ще трябва да застана като обвиняем пред тия чинг-чинг-чонги? В такъв случай предпочитам да оставя негодниците на мира.

— Тъкмо това беше, което исках да ви посъветвам. Вие подметнахте, че не ни подобавало да вървим пеша до хотела. Въпреки това вие не само вървяхте, ами и търчахте. Казахте, че нямало да се отнесат към мен с необходимото дълбоко уважение. А на вас какво дълбоко уважение всъщност ви оказаха?

— Е, да, сега наистина можете да се перчите! Но такова нещо определено вече няма да ми се случи!

— Същото казахте и когато бяхте измамен от сарафина!

— Хм-м, да! Не е приятен тоя „чинг-чинг“, с който ме поздрави Средното царство, ама аз ще принудя все пак „Синовете на небето“ да ме почитат. Като добър дипломат ще се откажа от преследването на кулитата. Но горко на китаеца, комуто скимне за в бъдеще да си позволи подобна шега с мен! Ще го обеся на собствената му плитка. Та значи работата е уредена. Сега какво ще правим?

— Това, което моето куче ни дава за пример: ще пием по едно.