Включено в книгата
Оригинално заглавие
Auf fremden Pfaden, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)
Корекция
Boman (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

КАЛЕМ-90, Пловдив, 1996

 

Auf fremden Pfaden

Band 23

Karl May — Verlag, Bamberg


СКВЕРНИТЕЛЯТ

1. ОЛД КЪРСИНГ-ДРАЙ

Докато се подготвям да разкажа следния случай, няма как да не се сетя за едно събитие от моето детство, което и до днес е така ясно в паметта ми, сякаш съм го преживял едва вчера.

Ние стояхме, пет или шест момчета, на пазарния площад в родния ми град и зяпахме един каруцар, чиито коне не можеха да потеглят с тежката кола. Той дълго време ги шиба напразно и накрая, увлечен от гнева си, избълва едно проклятие, което придружи с такива здрави удари, че конете издърпаха товара през препятствието. „Е, да, когато вече нищо не помага, едно «гръм и мълния» свършва работа“ — ухили се той и продължи пътя си. Околностоящите се разсмяха заедно с него, а ние хлапетата така се впечатлихме от ругатнята, че тутакси я включихме най-ревностно в играта. Известно време се „гръм-и-мълниеросваше“ с истинско блаженство, докато баща ми го чу и ми даде от прозореца онзи познат знак, който на мига ме поставяше в едно крайно меланхолично настроение. Така и този път, и то не без причина, защото трябваше да изкупя употребата на ругатнята с това, че не получих обяд и с много угнетителни чувства трябваше да наблюдавам как се услажда тлъстият сутляш на братята и сестрите ми. Това твърде недоброволно лишение ми причини толкова болка, че аз взех твърдото решение никога вече да не казвам „гръм и мълния“. Похвалното ми намерение бе затвърдено още повече от това, че след трапезата моята достопочтена, по онова време седемдесетгодишна баба, ме отведе настрани и така енергично ми изтри устата с едно грубо спарче, че бистра вода потече от очите ми.

„Пфу, пфу! — казваше същевременно. — Който ругае, мърси устата си и трябва порядъчно да я изтърка. Отбележи си го и никога не го върши пак, ако искаш да останеш мой любимец!“

Ако искам да бъда откровен, то трябва да призная, че това „изтъркване“ ми оказа едно още по-голямо въздействие от лишаването от храна, защото каквото баба кажеше, за мен то бе по-свято от всяка друга дума. Та аз се оттеглих значи в едно тихо кътче, за да продължа със собствена ръка очищението на устните, и при тая процедура ми дойде на ума, че аз нали не бях единственият, който бе ругал. Следствие на това влязох в тайно владение на споменатото спарче и се измъкнах да събера всички съвиноновници. Когато това ми се удаде, аз им разясних на каква съдба биха се подхвърлили при дадените обстоятелства и ги отведох при голямата чешма с поилото, дето се намираше от горната страна на пазара. Там ние се отдадохме на „изтъкването“ с такова пламенно усърдие, че водата се стичаше по краката ни и трябваше да се излегнем на слънце, за да изсъхнем.

Колкото и голямо удоволствие да бе доставило на всички ни това мнение, то работата за мен все пак си оставаше сериозна и аз трябва да кажа, че от онзи ден произхожда погнусата, която и до днес изпитвам срещу всяко проклятие и хула. Колкото и да ми е симпатичен даден човек, се чувствам отблъснат, щом чуя една такава дума от него, а окаже ли се чак пък, че си е ругател по привичка, то за мен той престава да съществува.

Доколко далеч може да докара този лош навик човека, разбрах по един мъж, за когото днес искам да разкажа, понеже неговият пример същевременно представлява ярко доказателство за това, че с търпението и милосърдието на Бога шега не бива.

По времето, когато се случи този епизод, аз се намирах с Винету, вожда на апачите, при навахите, които също го признаваха за свой върховен предводител, тъй като в по-широк смисъл и те принадлежаха към народа на апачите. По него време те бивакуваха между хълмовете на местността, наречена Агва Гранде, и възнамеряваха оттам да се спуснат към Колорадо, но не преди да са пристигнали неколцината бели ловци, на които бях определил среща при тях.

Докато чакахме тези хора, нашите червени стражи доведоха в бивака двама непознати индианци, които бяха заловили при много подозрителни обстоятелства. Те естествено бяха разпитани веднага, ала отказаха да дадат какъвто и да било отговор. От тях не беше измъкната нито дума; лицата им не бяха оцветени и тъй като не носеха и никакъв опознавателен знак за произхода си, то беше кажи-речи невъзможно да се определи към кой народ принадлежаха. Ние знаехме, че в последно време юта бяха проявявали враждебност към навахите, и по тая причина забелязах на Винету:

— Струва ми се, че са юта, понеже това племе се изтегля все по на юг и изглежда планира нападение срещу навахите. Може би тези двама типа са изпратени от тях, за да разузнаят местопребиваването на навахите.

Мислех, че с тези думи съм нацелил истината, ала Винету познаваше по-добре от мен скитащите се тук горе индианци. Той отговори:

— Те са пай-юта, но моят бял брат има право, като ги смята за съгледвачи.

— Да разбирам ли, че пай-юта са се съюзили с ютите?

— Винету не се съмнява в това, защото ако беше другояче, тези двама войни нямаше да се противят да ни дадат информация.

— В такъв случай трябва да бъдем предпазливи! При местност като тукашната може да се приеме, че съгледвачите са отдалечени най-много на три дни от своите. От това можем да заключим колко далеч са приблизително от нас враговете.

— Уф! Ние ще ги потърсим.

— Кой?

— Ти и аз.

— Друг никой?

— Четири добри очи виждат повече от сто лоши, а колкото повече войни вземем със себе си, толкова по-рано могат да ни открият.

— Това е вярно, но може да ни се наложи да изпратим вестител до бивака.

— Тогава ще вземем един навах с нас, но повече никого. Хоуг!

Последната дума при него винаги служеше за подсилване. Тя означаваше нещо като: уговорено, баста, свършено. Ето защо аз се отказах да му правя по-нататъшни предложения.

Отделението навахи, при което се намирахме, наброяваше, изключвайки възрастните мъже, жени и децата, около триста войни, намиращи се под предводителството на Нитзас-Кар[1] — един много кадърен вожд. Това бяха достатъчно хора, за да се отблъсне един враг, за когото приемахме, че няма да е многочислен, ала въпреки това проявихме предпазливостта да пратим един вестоносец до най-близкото подразделение, за да го уведомим за приближаващата опасност. Едно кратко съвещание с Нитзас-Кар даде желания от Винету резултат. Апачът, аз и един млад, но добре изпитан воин потеглихме на коне, за да открием местонахождението на противника, а навахите останаха да бивакуват на същото място при двойно разставени постове и зорка охрана на двамата пленници в очакване на нашето завръщане или това на пратеника ни.

Беше още много рано сутринта и следователно ние имахме цял ден пред себе си. Общо взето знаехме, че юта лагеруваха в южната част на едноименната територия, докато пай-юта трябваше да се търсят приблизително там, където се събираха ъглите на Юта, Колорадо, Аризона и Ню Мексико. Това беше, наистина, доста неопределено, още повече като трябваше да си кажем, че червенокожите, ако действително възнамеряваха някакво нападение, вероятно вече са напуснали района. Накъде тогава трябваше да се насочим? Така би попитал само някой, който не е уестман; ние обаче знаехме един пътеводител, на който можехме да разчитаме, а именно дирята на двамата съгледвачи, която открихме веднага щом напуснахме бивака.

Намирахме се в една от най-плодородните области на Аризона, което обаче в никой случай не означава много. В страната валежите са незначителни; малкото реки са прокарали коритата си в дълбоки проломи; главната река, а именно Колорадо, протича между скални стени, които често се възкачват почти отвесно на повече от две хиляди метра, а високото плато горе се простира на всички страни голо и бедно откъм растителност, изоставено на произвола на слънчевия зной и брулещите ветрища. Много рядко има някоя течаща вода, която човек може да следва, без да се налага да се спуска до една едва ли не безкрайна дълбочина и тогава действително има зеленина от трева, храсти и дървета, която толкова повече радва окото, колкото погледът досега е бил принуден да се плъзга все по гола скала. Там, където малки рекички се приближават една към друга, има дори гори, между които се простират тучни прерии. Такъв беше случаят и при нас и ето как не се искаше прекомерна проницателност за откриване дирята на двамата съгледвачи.

Тъй като тези хора бяха заловени още с пристигането си, следите бяха така пресни, че стъпкалата от копитата на конете им трева още не беше се изправила и ние можехме да яздим в галоп, без дори веднъж да изгубим отпечатъците от очи. Съгледвачите явно цялата нощ са били на път, понеже не намерихме място, където да се наложи да яздим по-бавно, за да внимаваме по-добре. А в тъмнината те не са могли да бъдат достатъчно предпазливи и дори в твърдия камънак за нас имаше ясни белези, които да ни сочат правилния път.

Едва вечерта стигнахме до един поток, където те вчера бяха направили почивка. Там намерихме скрити медицините им и гърненцата с боите, от които подразбрахме, че пай-юта се намират на бойната пътека. Почивахме цялата нощ и на утрото продължихме ездата.

За съжаление следите оттук нататък вече не можеха да се различат, което обаче изобщо не ни постави в затруднение, защото беше необходимо само да спазваме посоката към Рио Сан Хуан, за да се натъкнем на тях съвсем сигурно. Та яздехме значи на изток-североизток — изпървом по една савана, чиято трева ставаше все по-оскъдна, и сетне по една скална равнина, толкова гладка и гола, сякаш беше излята от цимент.

Беше по обяд, когато видяхме на далечния хоризонт три точки, приближаващи към нас. Понеже нямаше никакво скривалище и не можехме да знаем с бели или червени ще се срещнем, слязохме от конете, накарахме ги да легнат и клекнахме до тях на камънака. По този начин нямаше да ни видят толкова скоро.

С приближаването си точките ставаха все по-големи, докато видяхме, че това бяха трима ездачи. Винету засенчи очи с ръка, вгледа се по-зорко в тях и после възкликна:

— Уф! Дик Хамердал, Пит Холбърз и някакъв бял, когото не познавам!

Хамердал и Холбърз принадлежаха към ловците, които очаквахме. Сега и аз ги разпознах и скочих. Тъй като Винету и навахът сториха същото, бяхме видени и ние и тримата ездачи спряха. Ние накарахме конете да се изправят, качихме се на седлата и започнахме да яздим към тях. Хамердал и Холбърз ни познаха и препуснаха в галоп към нас с високи ликуващи викове.

Трябва да кажа, че двамата мъже бяха такива големи чешити, каквито човек само в Дивия запад можеше да намери. Те биваха наричани от всички свои познати Обърнатите тоустс. Под тоустс се разбира, както е известно, слепени препечени филии с масло. Дик и Пит имаха навика в ръкопашен бой да застават гърбом един към друг, за да могат по този начин по-добре да се отбраняват срещу своите неприятели; оттук и Обърнатите тоустс.

Хамердал беше дребен и — което в Запада е много рядко — извънредно шишкав тип, поддържащ с максимална грижовност гладко избръснато прорязаното си от белези и нишани лице. Неговата хитрост се равняваше на безогледната му дързост, което го правеше един много добре дошъл спътник, макар за мен често да бе било по-добре, той да действаше повече предпазливо, отколкото дръзко. Той имаше някои чудати особености, с които почти винаги предизвикваше усмивка по лицата на спътниците си.

Пит Холбърз в противоположност на него беше много дълъг и много слаб. Мършавото му лице беше — за малко да кажа — обгърнато от гъста цялостна брада, което щеше да е една грандиозна неистина, защото тази брада се състоеше от едва ли стотина косъма, които в самотно разселение обрасваха двете бузи, брадичката и горната устна и оттам се спущаха дълги и рехави почти до пояса. Това създаваше впечатление, като че молци бяха опоскали девет десети от брадата му. Скъп на думи и отмерен, Пит беше много добър боен другар, който говореше само когато бъдеше запитан.

Третия ездач ние не познавахме. Той беше кажи-речи по-дълъг и от Пит и при това до ужасяване дръглив. Човек почти можеше да се поддаде на измамата, че чува кокаляците му да тракат. Аз от пръв поглед почувствах, че не бих могъл да се сприятеля с него: лицето му беше грубо издялано, а погледът — предизвикателен. Ако имаше някой безогледен човек, то във всеки случай беше този мъж.

Докато препускахме едни към други, Дик Хамердал извика:

— Винету, Олд Шетърхенд!!! Виждаш ли ги, Пит Холбърз, старий куне, виждаш ли ги?

Кун е съкращение от ракун — миеща мечка, галеното име, с което Хамердал имаше навика да нарича своя Пит Холбърз. Последният отговори въпреки изпитваната радост по своя суховат начин:

— Ако ти мислиш, Дик, че ги виждам, то сигурно правилно си уцелил.

Те сграбчиха ръцете ни и ги заразтърсваха с всичка сила. Същевременно Хамердал продължаваше да вика:

— Най-сетне, най-сетне сме заедно!

— Най-сетне? — попитах аз. — Вие все пак не можехте да очаквате да ни срещнете още сега, понеже ви бяхме заръчали да дойдете при Агва Гранде, докъдето има още ден и половина път. Толкова ли голям е бил копнежът ви по нас?

— Естествено! Безкрайно голям!.

— Защо? Къде са другите?

— Та това е то, я! Ей затова копнеехме по вас и затова гонехме конете си до смърт. Ние трябва незабавно да тръгнем за Агва Гранде, за да заберем един порядъчен отряд навахи.

— За каква цел?

— За да нападнем пай-ютите, които плениха нашите другари. Хайде да тръгваме, да тръгваме, мешърз, иначе ще идем твърде късно!

Той поиска да продължи ездата. Аз улових юздите му и казах: — Не толкова разгорещено, Дик! Преди всичко ние трябва да знаем какво се е случило. Слизайте и ни разкажете!

— Да слезем? Не ми и хрумва! Аз мога да ви го разправя и по време на ездата.

— Аз обаче искам да го чуя на спокойствие; нали знаете какъв съм в това отношение. С прибързване човек лесно може да погуби всичко и затова разсъдливостта трябва да предшества всяко нещо, което предприема.

— Но ако няма време за размишления?!

— Аз ти казвам, че ние имаме достатъчно време. Преди всичко трябва да ни кажеш кой е мъжът, дето се намира при вас!

Винету беше вече слязъл. Аз последвах примера му и седнах до него. Така другите нямаше как да постъпят другояче.

— Ее, Пит Холбърз, старий куне, май ще трябва да си губим тук скъпоценното време — изръмжа Хамердал вкиснато. — Ти какво ще речеш по въпроса?

— Щом Олд Шетърхенд и Винету го желаят, то сигурно така е правилно — отговори запитаният.

— Дали е правилно, или не, все едно, нужна е незабавна помощ. Но щом като така се иска, длъжни сме да се подчиним.

Те седнаха при нас на земята. Непознатият ми беше подал ръка за поздрав по такъв начин, сякаш сме се виждали и говорили не веднъж и дваж, а аз само я бях докоснал, защото не съм свикнал да стискам ръката на някого, комуто не съм предложил по-рано своята. Когато той я поднесе после и на Винету, този се престори, че не е видял движението. Апачът значи имаше по отношение този мъж съвсем същото предусещане като мен.

— Вие искате да знаете кой е този джентълмен — заговори Дик Хамердал. — Той се казва мистър Флетчър, вече е от почти три десетилетия в Дивия запад и се присъедини към нас с четирима другари, за да се запознае най-сетне с Винету и Олд Шетърхенд.

— Да, мешърз, вярно е това, което каза мистър Хамердал — намеси се тук с важна физиономия Флетчър. — Аз се скитосвам вече трийсетина години из Запада и съм си поставил задачата да покажа на тия прок… червенокожи, че Дявола дирят те на нашата… земя. Такива… каналии, трябва… да пречуква и тъй като се надявам, че вие сте със същите разбирания като мен, то трябва… да си напъха гагата, ако… негодяи не се видят принудени да си отнесат… кокалите там, където Сатаната ще ги стъпче на… брашно!

Аз буквално се уплаших от начина на изразяване. Та това бяха думи, които изобщо не мога да изговоря и още къде по-малко да запиша! Всяка дума, която съм заменил тук с многоточие, беше проклятие. Осем проклятия в едно толкова кратко слово! И при това оня ни погледна, сякаш очакваше да бъдем направо запленени. Аз, тъкмо наопаки, се почувствах така, като че бях получил осем удара по главата. И сега знаех точно кой беше той — по-добре, отколкото можеше да ми каже Хамердал. В мое присъствие хората често бяха разказвали за този човек, когото и най-чуждият можеше веднага да разпознае по неговите грозни изрази. Да, той беше уестман, само че от най-долнопробен сорт. Нямаше деяние, на което да не е способен; въжето често бе надвисвало над врата му; в своята ненавист към индианците той надминаваше и най-лютия враг на червената раса и за него се разказваха неща, при които на човек буквално му се изправяха косите. Към това се добавяше и фактът, че той направо се къпеше в проклятия, когато говореше, така че дори и най-грубите хора не искаха повече да знаят за него. Досега се бе изплъзвал с едно непонятно щастие от наказанието на закона и отмъщението на индианците, макар всеки, който се бе запознал с него, да казваше, че не заслужава нищо друго, освен да бъде пребит като диво животно. Поради неговата извънмерно мършава фигура и привичката му да вмъква ругатня във всяко изречение, излязло на устните му, беше получил прозвището Олд Кърсинг-Драй[2]. Но беше известно, че всеки, който се осмели да го нарече така в лицето, залага живота си на карта.

— Ее, да не би да сте неми, мешърз? — запита той сега, като не получи веднага отговор. — Аз все пак мисля, че вие двамата можете да говорите.

Винету седеше с ниско спуснати мигли и каменно лице. Ако трябваше да говори, той щеше да го стори само с ножа, не с уста. Ето защо се наех аз да отговоря, като приканих човека:

— Я ми кажи дали се лъжа, като те смятам за Олд Кърсинг-Драй!

Оня също беше седнал, скочи обаче в миг, измъкна ножа си и ми кресна:

— Как… какво… кой съм… как ме наричате! Да ви забия ли това желязо във вашето… тяло? Ще го сторя, ако веднага не ме помолите за прошка и…

— Замълчи! — пресякох го аз, като извадих револвера си и го насочих към него. — При най-малкото движение с ножа получаваш куршум в главата! Олд Шетърхенд не е мъжът, който ще се остави толкова лесно да бъде намушкан, както ти, изглежда, си мислиш. Я виж, че Винету вече държи револвера си готов за стрелба! Днес си налетял на хора, които не са свикнали мнрго-много да се церемонят. Забелязваш, че пръстът ми лежи на спусъка. Та отговори значи определено, ти ли си Олд Кърсинг-Драй, или не?

Неговите очи просветнаха коварно, ала той съзна, че беше в неизгодно положение, втъкна ножа обратно в колана, седна и каза с привидно спокойствие:

— Аз се казвам Флетчър. Как ме наричат другите… мошеници, за мен е все едно и това вас хич не ви засяга!

— Охо! Сигурно малко все пак ни засяга що за човек се присъединява към нас! Дик Хамердал, ти знаеше ли, че този мъж е Олд Кърсинг-Драй!

— Не — отговори дебелият смутено.

— Колко дълго вече сте заедно?

— Трябва да има една седмица. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий куне?

— Ако ти мислиш, Дик, че е толкова дълго, то навярно е така — отговори Холбърз.

— Дали е така, или не, все едно, но е точно една седмица — ни по-дълго, ни по-късо.

— В такъв случай неговите проклятия трябваше да ти направят впечатление! — продължих аз.

— Неговите проклятия? Хмм, да! Действително сегиз-тогиз си помислях, че би могъл малко по-инак да се изразява, ама че е Олд Кърсинг-Драй, не знаех.

— Тогава няма какво да ти кажа, но да си знаел кой е и въпреки това да го доведеш при нас, то… знаеш сигурно какво искам да кажа. В негово присъствие се приказва пристойно, проклятия ние не търпим и ако на някой това не му отърва, ще си иде бързо-бързо, макар да не му се иска да си върви! А сега достатъчно по тоя въпрос! Имаме да обсъдим по-належащи неща. Ние очаквахме с вас двамата още четирима мъже. Те също ли паднаха в ръцете на пай-юта?

— Да.

— Кога?

— Вчера вечер.

— Къде?

— При Рио Сан Хуан.

— По какъв начин?

— Дали по този или онзи начин, все едно, аз не знам нито начина, нито метода.

— Не го схващам. Вие би трябвало все пак непременно да знаете какво се е случило!

— Това щеше да е вярно, ако се беше случило в наше присъствие, мистър Поразяваща ръка.

— А-а, вие не сте били там?

— Не, бяхме тръгнали да набавим месо и понеже не намерихме веднага някакъв дивеч, се отдалечихме доста от бивака. Когато поехме обратно, вече се беше смрачило и ние щяхме да яздим право в ръцете на пай-ютите, без хич нищо да подозираме, ако мистър Флетчър не беше ни пресрещнал, за да ни предупреди.

— По-нататък! Вие сте били на коне?

— Да, защото искахме да се пробваме за антилопи.

— И Флетчър също яздеше?

— Естествено! Когато ни срещна, скрихме конете и се запромъквахме към бивачното място, което пай-ютите междувременно бяха заели. Удаде ни се да стигнем толкова близо, че можехме да видим осмината пленени спътници — лежаха вързани посред червенокожите.

— Никой мъртъв?

— Не, нито даже ранени.

— Хмм, извънредно странно! Никакви изстрели ли не чухте?

— Не, бяхме се отдалечили твърде много от бивака.

— Не забелязахте ли някаква следа, че се е състояла битка?

— Двама индианци лежаха мъртви край огъня.

— Това е още много по-странно! Вие, разбира се, сте подслушали какво се е говорило?

— Дали сме подслушали, да не, все едно, не беше изговорена нито дума. Ние въобще бяхме рискували вече твърде много и трябваше да помислим за безопасността си. Ето защо много скоро потърсихме конете и препуснахме.

— Накъде?

— Естествено насам, защото не ни оставаше нищо друго, освен да потърсим вас и сетне с помощта на навахите да освободим пленените другари. Затова предлагам веднага да потеглим към Агва Гранде и…

— Само търпение! — прекъснах го аз. — Още далеч не сме стигнали чак дотам. Ние трябва да сме наясно, преди да можем да вземем някакво решение. Касае се преди всичко за двата индиански трупа. Кой е убил тези двама индсмани? Ти дали не знаеш, мистър Флетчър?

— Оставете ме на мира! — отговори оня грубо. — Какво ми влизат в работата… червени нехранимайковци!

— Твоите бели другари, които са пленени, също ли не те интересуват?

— Ако сред тях не бяха моят син и племенникът ми, можеше и тях… да отнесе!

— Слушай, изразявай се другояче, иначе ще те изгоним и после си бери дерта как ще освобождаваш близките си! Ние сме готови да помогнем, но искаме непременно да узнаем истината. Та ти не знаеш значи по какъв начин е бил отнет животът на индсманите?

— Не.

— Тогава кажи как бе извършено нападението!

— И това не мога да кажа, защото изобщо не съм присъствал.

— Ти също ли си се бил отдалечил от бивака?… Накъде?

— Да донеса месо.

— На теб ли всъщност се падна жребият да отидеш на лов?

— Не, но ми доскуча и ето как тръгнах с коня си. Когато се връщах с настъпващия здрач, чух бойния крясък на червените в нападнатия бивак. Не можех да сторя нищо, освен да пресрещна мистър Хамердал и мистър Холбърз и да ги предупредя. Това е всичко, което знам за тая… история.

— Колко души са приблизително пай-ютите?

— Може да са някъде към триста. Ако само успеем да се сдобием с наполовината толкова навахи, обещавам да изтръгна живота на тия… непрокопсаници от… тела, така че…

— Мълчи! — прогърмя тогава към него апачът, който досега не беше обелил и дума. — Ти си този, който е убил двамата пай-юти!

— Не, не съм аз!

— Това е лъжа. Ти си убиецът!

Очите на двамата се дълбаеха едни други. Бронзовите черти на Винету бяха студени и горди като на крал, докато по лицето на Флетчър пламтеше необуздана страст. Той не съумя да издържи погледа на апача по-дълго от няколко секунди, трябваше да сведе своя, ала издигна пръст като за клетва и извика:

— Нека ослепея и бъда разбит, ако съм аз убиецът! Това говори достатъчно и сега ме оставете на мира с вашите… червени дяволи!

Побиха ме студени тръпки от ужас. Аз също го смятах за убиеца, но не му го бях казал. Сега тези думи! Това означаваше да си стоварва наказанието свише с безпримерно безбожие и наглост! Езикът ми отказа. Винету обаче се изправи и заговори с тона на пророк, пред чиито духовни очи бъднините лежаха разбулени:

— Този сквернословен бледолик прокле преди малко още при приветствието цялата червена раса, следователно всички мои братя и също мен. Винету го премълча, защото знае, че добрият Маниту превръща клетвата на злия в благословия. Но сега сквернителят охули и призова към отмъщение самия велик и справедлив Маниту; той заложи пред Всемогъщия светлината на своите очи и целостта на крайниците си. Винету вижда да го поразява Висшият съд и не може да има дял в него. Великият Маниту знае също така добре както аз и Олд Шетърхенд, че той е убиецът и ще стори с него това, което той поиска. Хоуг!

Когато апачът седна отново, за нас другите бе невъзможно веднага да проговорим, Флетчър обаче скочи и повтори богохулството по такъв начин, че буквално ме изхвърли нагоре. Аз пристъпих към него, вдигнах пестник и му се сопнах:

— Замълчи моментално, човече, иначе ще те смажа като гадина, чиято смърт е благоденствие за другите създания! Аз също се отказвам от теб. Каквото и да ти се случи, от нас помощ не очаквай!

Оня се сви, ала все пак имаше още наглостта да каже полугласно и подигравателно:

— Отказвайте си се в името на…! Аз не се нуждая от вас, защото нещата не касаят мен, а пленниците. Това било значи цялата подкрепа, която човек може да очаква от тези двама възхвалявани уестмани! Благодаря!

— Ти няма защо да благодариш, тъй като от нас вече нищо не можеш да искаш. Що се отнася до пленниците, ние ще сторим всичко, което е по силите ни. Ако спасението е възможно, те ще го имат.

— Но трябва да побързаме! — помоли Дик Хамердал. — Ти сигурно съзнаваш, мистър Поразяваща ръка, че не бива нито минута в излишък да губим. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий куне?

— Хмм! — изръмжа запитаният замислено. — Като разсъдя правилно, не можем да сторим нищо по-добро, освен да се предоставим на мистър Винету и мистър Поразяваща ръка. Те са по-умни от теб, старий Дик, за мен пък съвсем да си премълчим!

— Тогава щеше да е много по-добре хич нищо да не беше казал! Такъв кун като теб всъщност изобщо не би трябвало да говори!

— Well! Тъй като тук сигурно си страшно прав, умолявам те за в бъдеще хич вече да не ме питаш. Тогава старият кун ще може да си сдържа човката.

Това естествено беше речено на шега, понеже никога не се бе случвало двамата на сериозно да се скарат. То би било съвсем против качеството им на тоустс. Хамердал трябваше точно да ни опише мястото, на което се бе намирал бивакът им.

— Но вероятно няма да можем да сварим червенокожите вече там. Аз по-скоро съм убеден, че те ни преследват по петите. Ето защо настоявам да продължим бързо ездата.

— Ти си в заблуда, Дик — отговорих аз. — Вие не сте преследвани. Ако пай-юта знаеха, че трима са се изплъзнали, отдавна вече да сме ги видели. Те със сигурност имат убеждението, че са пленили всички бели.

— Но нашите следи! От тях трябва да им стане ясно все пак, че ние сме били на лов и следователно не сме присъствали при нападението!

— Нападението е извършено вчера вечерта след спускане на мрака, а днес заранта следите ви са били толкова неясни, че вече изобщо не е можело да се различи кога са възникнали — дали преди, или след ненадейното завземане на бивака. А вашите другари ще се пазят, ако ги запитат, да ви издадат, тъй като от вас зависи спасението им. Към това се добавя, че пай-ютите се намират на бойната пътека и следователно няма да могат да мъкнат насам-натам със себе си два трупа. Те ще погребат мъртъвците. Макар че ще са принудени да съкратят предписаната церемония, все пак няма да свършат преди утре по обяд и значи няма да потеглят по-рано. Освен това няма да бързат, понеже трябва да чакат завръщането на двамата съгледвачи, за които не знаят, че са попаднали в ръцете на навахите. Ти следователно си даваш сметка, че имаме време?

— Дали има време, или не, все едно, но аз ще се ръководя от решението ви, защото вие наистина сте по-умни от Пит Холбърз, стария кун. Това той преди малко самият го каза.

— За себе си ти естествено изцяло си мълчиш, драгий Дик — вметна Холбърз с комична сериозност.

— Я по-добре си трай! Та нали каза, че не искаш повече да говориш. Какво в крайна сметка смяташ сега да правиш, мистър Поразяваща ръка?

— Това ще определи Винету. Аз само проведох изясняването, за това ще предоставя по-нататъшното на него.

Винету и аз се познавахме, както рядко двама души се познават. В мигове, когато се касаеше да се вземе някакво решение, често биваше така, сякаш двамата имахме само една душа и мисъл. Каквото изречеше единият, другият преди туй вече в себе си го бе сметнал за правилно. Така и сега. Апачът хвърли един изпитателен поглед към лицето ми и когато му кимнах, се обърна към наваха, който бе дошъл с нас и досега беше седял мълчаливо, защото когато вождовете говорят, обикновеният воин не бива да се осмелява да се обади.

— Познава ли моят млад червен брат добре Деклил-Насла[3] на река Сан Хуан?

Запитаният кимна мълком и със страхопочитание. Апачът продължи:

— При двата му края се спускат надолу тесни пътеки, които могат да намерят само войните на навахите. Нека Нитзас-Кар, вашият храбър вожд, поведе своите бойци към каньона — едната половина съвсем долу при задния край, а другата при предния край, но не съвсем долу, та да не могат да бъдат забелязани, тъй като ние ще примамим пай-ютите в каньона. Едва когато те са проникнали в него, предният отряд може да слезе долу до водата и да се покаже. Тогава пай-ютите ще бъдат заградени от двете отделения и ще бъдат принудени да се предадат, ако не искат да бъдат застреляни до последния човек, защото те ще се намират между високите, гладки стени на каньона, докато войните на навахите няма да могат да бъдат улучени от куршум, понеже ще се крият зад скалите, стесняващи отпред и отзад пролома. Разбра ли ме брат ми?

Отново същото мълчаливо кимване.

— Тогава нека той възседне веднага коня си и да язди бързо обратно към бивака!

Няколко мига по-късно навахът препускаше в галоп, без да е изрекъл и една дума. После ние също възседнахме и потеглихме бързо към Сан Хуан, чиито брегове Винету и аз много добре познавахме. А и да не беше такъв случаят, имахме в лицето на Хамердал и Холбърз благонадеждни водачи. Към Флетчър не отправихме нито дума, нито поглед за подкана да ни последва. Давахме вид, сякаш той изобщо не присъства, но оня пое, след като се бе замислил известно време, подире ни. За нас щеше да е много по-приятно, наистина, ако беше си останал…

Бележки

[1] Нитзас-Кар — Голямата стрела (Б. а.)

[2] Олд Кърсинг-Драй (англ.) — Старата ругаеща мърша (Б. пр.)

[3] Деклил-Насла — Тъмния каньон (Б. а.)