Карл Май
Синьочервения Метусалем (6)

Глава 6
Заклинание с духове

Отреденото за пасажерите помещение се оказа доста просторна каюта. Тя беше празна наистина и застлана само с една рогозка, ала толкова висока, че човек можеше да стои изправен вътре, и с такава дължина и ширина, че петимата пътници имаха предостатъчно място. А след като изпратените на сушата моряци донесоха поисканите завивки, тя се превърна в много удобен кът за нощувка.

На пасажерите стана приятно, че за тяхното специално обслужване бе прикрепен към тях един матрос, който владееше поносимо английски. Той нямаше монголски черти, беше дребен и сух и сподели с тях, че е малаец и е научил английски в Източна Индия. Беше много любезен и надомъкна разни предмети, които му се струваха подходящи да добие каютата обитаем вид.

От само себе си се разбира, че корабните офицери си имаха и друга работа, а не само да се занимават с пасажерите. Последните се настаниха един до друг на палубата, за да изчакат завръщането на пратениците, които по китайски маниер се бавеха необикновено дълго. Междувременно се бе стъмнило и малаецът закачи в тяхна близост един книжен фенер. После седна така, че да може веднага да чуе заповедите им. Дали щеше да се вслушва в техния разговор, им бе все едно, тъй като си служеха с немски — език, който тук най-вероятно никой не разбираше.

Най-после пристигнаха матросите със закупените предмети и трябваше да ги отнесат в кухнята. Пасажерите естествено също отидоха нататък. Това даде на малаеца възможност да се отправи незабелязано от тях към капитана, при когото в този миг се намираше свещеникът.

— Well (И тъй) — попита първият на английски; — did you hear anything (подслуша ли нещо)?

— Извънредно много. Сега ги познавам така добре, сякаш седмици наред съм бил техен прислужник. — Малаецът сега говореше един много добър американски английски, докато пред пасажерите даваше вид, че го заваля. — Четирима от тях са немци, а дебелият е холандец.

— Rich? (Богати?)

— Според вида им имат много пари у себе си.

— А какви са? Оня със синьо-червения нос каза, че бил от висшата аристокрация. Назова своя родоначалник Адам.

— Вярвам го. Адам е първият сътворен човек, следователно родоначалник на всички хора.

— Значи тоя човек ме е излъгал?

— Може би редицата на неговите деди е прославена. Той и двамата му придружители носят носия униформата на онези млади хора, които в Германия искат да станат куан-фу.

— Значи още не са такива! Тези мошеници! Какви са другите двама?

— Дебелият е хонг-тзе, търговец, който възнамерява да основе тук някакво предприятие, и следователно трябва да има много пари в себе си. А оня с китайското облекло бил хо-чанг като теб. Той е малко смахнат и се представя за фу-тсианг.

— И какво се канят да правят тия немци в Китай?

— Търсят чичото на най-младия от тях, който бил богат, много богат. Търсят също една жена и децата й.

— Това ли чу? Нима те говореха на английски?

— Не, на немски, на матерния си език.

— А ти разбираш ли го?

— Да. Нали знаеш, че съм чистокръвен янки и съм избягал от моя капитан, защото забих ножа си в тялото на един моряк и щяха да ме оковат. Дойдох на „Кралицата на водите“, където никой, няма да ме намери и много повече ще ми хареса, когато тепърва овладея по-добре китайския. Пътувал съм с немски моряци и дотолкова научих езика им, който е сходен с английския, че доста добре разбирам петимата пасажери.

— Това е отлично! Продължавай да си слушаш, но не се издавай! Ще те възнаградя богато. У себе си ли държат парите?

— Естествено! Но тези хора не носят състоянието си в метал, а във вексели и други книжа.

— От тия неща нищо не разбирам. В такъв случай ще им прибера монетите, а книжата ще продам на Хуи-чу^[1] в Шан-тоу.

— Значи нямаш намерение да отиваш към Куанг-чеу-фу?

— Дори и през ум не ми минава! Докато типовете спят, ще излезем в открито море.

— Но сега има прилив, ще ни е трудно да се придвижим.

— Ще чакаме, докато настъпи отливът.

— Хората ще забележат.

— О, не, защото ще им сипем опиум в питиетата, а бризът от сушата ще ни отнесе безшумно в морето, където ще ги хвърлим във водата. Документите ми са в ред, така че мога да отплавам, когато ми е угодно.

— Да ги удавиш ли искаш?

— Разбира се! Ти да не би да им съчувстваш? Мислиш, че трябва да ги оставя живи, та после да издадат, че моята „Шуи-хой“ е Тзеулунг-йен?

— Не мисля така. Но сега още не бива да умират, а едва по-късно — в Шан-тоу при Хуи-чу.

— Защо?

— Защото без тях няма да можем да продадем или оползотворим по друг начин книжата им. Зная го.

— Ти действително трябва да го знаеш по-добре от мен. Необходимо ли е всъщност да присъстват?

— Да, те трябва да дадат съгласието и подписите си.

— Няма да го сторят.

— Ще го сторят, защото ще им кажеш, че в противен случай ще умрат. Те ще помислят, че по този начин ще се откупят от смъртта.

— И когато го сторят, все пак ще ги убием! Нали това имаш предвид?

— Да.

— Ти си умен мъж и ще бъдеш добре при мен. А сега се връщай при тях и се опитай да узнаеш още нещо! Въпреки оръжията им ще ги надвием лесно, защото ще спят като мъртви. Само кучето ме безпокои. То е грамадно, силно животно.

— Дай му отровно месо!

— Имаш право. Съветът ти е добър и аз ще го последвам. Хайде сега върви! Ние ще се заемем с конг-пит и ще ги поканим. Така ще ни се предостави възможност да им дадем да пият Сам-ху с опиум.

— И на още нещо искам да ти обърна внимание. Може би ще им хрумне и те да зададат въпроси на духа. Ако той е разумен дух, лесно може да аранжира отговорите си съобразно сведенията, които ти дадох.

Той си тръгна и се отправи към каютата, където завари пътниците да се устройват възможно най-удобно. Докато им помагаше, си служеше отново с неправилен английски и внимаваше за всяка дума, която биваше изговаряна.

След това дойде капитанът, за да вземе пасажерите си за конг-пит.

В Китай хората обикновено пишат с помощта на фина четчица. Названието „Слизане до четката“ следователно охарактеризира процес, при който някакъв дух слиза, за да отговори писмено на поставените му въпроси с помощта на специално конструирана за целта чупка. Духът не се показва като видима фигура, а винаги си служи с определено лице с изтъкнато положение, за да се появи. Следователно човек си има работа — точно както на нашите спиритични сбирки — работа с „медиум“. Това така наречено писмено общуване със света на духовете съществува в Китай вече от столетия и е интересно да се знае, че и конг-пит принадлежи към онези „открития“, с които китайците са ни изпреварили.

Предварително се отрязва със съответните церемонии от някое кайсиево дърво един тънък клон. Същевременно хората се извиняват на дървото за причиненото нараняване, като изрязват на кората му знаци, които му казват, че клонът ще бъде използван като „четка на духа“. После набавят парче бамбук, дебело един цол и около един фут дълго. Кайсиевият клон се оформя като четка и се пъха точно в средата на бамбуковото стебло, така че да образуват латинската буква „Т“.

Медиумът хваща това приспособление с изпънати нагоре ръце за двата края на бамбука, като кайсиевата четка сочи напред, и придържа после четката над някоя маса, чийто плот е посипан с фин, гладко заравнен пясък. Сега духът може — като въздейства на ръцете на медиума и води четката по пясъка — да отговаря на поставените му въпроси.

От неестественото положение ръцете скоро започват да треперят, ала за трениралият медиум не е трудно да възпроизвежда четливи йероглифи по пясъка. Самоподразбира се, че при щекотливи въпроси винаги се дава отговор, допускащ различни тълкувания, от които едно навярно ще се сбъдне и ще налучка вярното.

Тъй като конг-пит се разглежда като религиозен акт, може да се предприема само с определени церемонии. Освен това духът трябва да се легитимира. Трябва да съобщи името си, своето положение и династията, при която е живял като човек. Колкото е по-стара последната — в данните обаче не са от значение неколкостотин или дори хиляда години — с толкова по-голямо благоговение се отнасят към духа.

Когато мъжете стъпиха на палубата, беше тъмна нощ. Между средната и задната мачта висяха книжни фенери, които осветяваха задоволително пространството. В близост до вече спомената маса, съдържаща светите дарове за духа, стоеше втора, която бе покрита с равен слой пясък. Екипажът образуваше около това място кръг, в който хо-чанг въведе немците. С помощта на сандъци там бяха приготвени за тях места за сядане.

Когато всички се настаниха под всеобщи поклони, свещеникът пристъпи напред и подхвана, естествено на китайски:

— Ние възнамеряваме да се допитаме до някой дух относно протичането на нашето плаване. Изпълнени сме за тази цел с най-сериозни, възвишени убеждения и ще отправим нашата молба към Мат-су-по, величественият суверенитет на морето.

Той даде знак, при който бяха донесени две кресла и статуята на морското божество. Той постави двата стола плътно един до друг от едната страна на отрупаната с жертвени дарове маса и покани божеството да заеме почетното място. Тъй като в Китай знатният сяда отляво, то скулптурата бе поставена във въпросното кресло, докато празният все още стол бе отреден за очаквания дух.

Сега свещеникът извади някаква жълта, изписана хартия и прочете високо съдържанието й. То гласеше:

„Ние сме приготвили тази вечер Сам-ху и други дарове и умоляваме нашия могъщ бог-покровител да ни повика някой всеведущ дух, на когото да можем да поставим нашите въпроси. Ще го посрещнем там при корабната стълба.“

Той изгори хартията и разпръсна пепелта във въздуха. Възникна една неколкоминутна пауза на очакване, защото все пак трябваше да се предостави време на божеството-покровител да намери подходящ дух. Докато траеше тази пауза, свещеникът покри идола с една кърпа, за да загатне, че морското божество е заето с „търсене“ надуха и следователно отсъства.

После отстрани покривалото. Статуята стоеше на мястото си — божеството значи се бе върнало и вероятно беше довело някакъв дух, който сега чакаше долу при трапа. Ето защо духовникът даде знак на хочанг и то-кинг да отидат и го доведат.

Двамата офицери отидоха до стълбата и призоваха високо и учтиво духа да се качи горе и седне при тях. Както изглежда, той се отзова на поканата, тъй като те го поведоха помежду си, като му се кланяха непрекъснато. Свещеникът го посрещна със също така дълбоки поклони и го помоли най-почтително да заеме мястото си на приготвения за него стол. Тази сцена бе така странна, че немците едва съумяваха да потискат смеха си. Духът естествено беше невидим и по тая причина поклоните и отравяните към него слова изглеждаха извънредно комични.

Всички въпроси, задавани на някой дух, трябва да се записват на лист, който после се изгаря, за да се придаде, както се смята, духовна форма на изписаните йероглифи. Свещеникът написа най-напред въпроса дали „движещият се сред облаците“ дух се е явил, изгори хартията и пръсна пепелта във въздуха. След това хвана четката на духа по описания начин и я задържа над посипаната с пясък маса. Ръцете му започнаха да треперят, инструментът се задвижи и кайсиевият клон тръгна доловимо за слуха по пясъка. Метусалем погледна — там бе ясно записано: „То“, т.е. пристигнал е.

Следователно той беше тук. Понеже свещеникът държеше четката, налагаше се капитанът да записва въпросите и да превръща хартията в пепел. Духът съобщи чрез четката, че последно се е казвал Киа-тзонг и при династията Ву-ти^[2] е бил ванг^[3] на Изтока. Тъй като прочутите Ву-ти са живели преди повече от четири хиляди години, а един ванг е най-висшият служител в империята, то невидимо присъстващият вицекрал при всички случаи беше дух, с когото хората можеха да се гордеят.

Свещеникът естествено го съзнаваше. Почувствал се задължен да прояви най-голяма вежливост, той остави настрани четката, поклони се доземи и помоли духа да бъде така добър да опита ракията. Тя не беше от грозде, а от ферментирал ориз, наричана сам-ху. Един дух е твърде горд естествено да яде или пие, когато го зяпат хора, които още не са умрели. Ето защо фенерите бяха затулени с приготвените за тази цел рогозки, така че наоколо стана тъмно.

Метусалем беше единственият от пасажерите, който разбираше всичко. Вярно, по време на пътуването Готфрид фон Буйон и Рихард Щайн също се бяха занимавали с китайски, ала все пак не бяха напреднали дотолкова, че да могат да следят една такава словесна канонада. Търнърстик и дебелият обаче не разбираха нито сричка. По тая причина Дегенфелд се възползваше от всяка настъпила пауза, колкото и малка да беше, да им преведе с тих глас чутото и обясни видяното.

Масата с пясъка беше поместена веднага щом започнаха въпросите и отговорите до жертвената, така че на последната оставаха само три страни свободни. Първата от тези страни заемаха двете кресла, на които господстваха морското божество и духът; на останалите две страни седяха петимата пасажери, и то така, че минхер се намираше до дясната ръка на духа, когато затъмниха сега фенерите, Синьочервеният му прошепна:

— Внимавайте, минхер, дали духът ще пие! Вероятно ще може да се чуе.

След кратка пауза дебелият уведоми със също така тих тон:

— Hij drinkt, hij drinkt! Ik hoor ’t slurpen. (Той пие, пие! Чувам глътките.)

— Това е свещеникът!

— Deze vos! (Тази лисица!)

Когато сетне рогозките бяха отстранени от фенерите, всеки можеше да види, че духът е пил, тъй като съдържанието на съда бе намаляло.

Сега духът бе запитан дали ще имат хубаво време, ще бъде ли плаването благополучно и ще направят ли добри сделки. Паднаха се такива благоприятни отговори, че свещеникът се почувства задължен да покани духа да си вземе парче сладкиш от масата.

Кейкът изглеждаше извънредно апетитен и бе разрязан на осем еднакво големи части. Лампите бяха отново затулени — този път за по-дълго време, тъй като един дух се нуждае от повече време да изяде парче сладкиш, отколкото да изпие глътка ракия.

Но когато фенерите бяха отново открити, всички останаха смаяни. Духът не се бе задоволил само с една осминка, а бе изконсумирал целия кейк. Навярно бе слязъл от някой много отдалечен регион, за да има такъв вълчи глад. Най-слисан от всички беше самият свещеник. Очите му гледаха изплашено чинията, в която се бе намирал сладкишът. Плитката му понечи да се изправи от страх. Той бе имал на ума си да извърши един фокус-мокус. Нима наистина имаше духове? Нима конг-пит не бе измама? Нима в привидно празното кресло наистина седеше дух, който за толкова кратко време бе погълнал останалите седем осминки? Защото едната бе взел той, свещеникът, под закрила на тъмнината.

Държането му от този момент стана неуверено. На главните въпроси бе отговорено и сега бе разрешено на моряците да се обърнат за информация към духа. Суеверните люде се възползваха предостатъчно от това. На офицерите бе приятно, защото чрез сентенциите на оракула придобиваха власт над тези иначе толкова трудно управляеми хора.

Духът и сега даде такива отлични отговори, че свещеникът го помоли да им окаже милостта да изпие още една глътка. Веднага щом бяха затъмнени фенерите, мошеническият заклинател се промъкна да посегне към каната и отпие порядъчна глътка. Как само се изплати, когато ръката му намери празно мястото, където съдът току-що бе стоял. Едва не се разкрещя. Значи все пак имаше някакъв дух, който ядеше сладкиш и пиеше сам-ху. Какъв триумф, ако можеше да покаже това на хората! Каква гледка би представлявала една висяща във въздуха кана, без да се вижда пиещият! Той незабавно разпореди да отстранят покривалата от лампите. Когато това стана… каната отново си стоеше на мястото, но бе съвсем празна, изпита до дъно. Духът трябва да е бил точно толкова жаден, колкото и гладен, физиономията на свещеника не подлежеше на описание. А Рихард Щайн прошепна на седящия до него минхер:

— Какво да мисли човек? Аз наистина чух да се пие.

— Zo? (Тъй ли?) — усмихна се дебелият. — Ik kat’t met geloven! (He мога да повярвам!)

— О, напротив! Чух къркорене и преглъщане, сякаш някой се мъчеше час по-скоро да свърши.

— Dan is de dorst zeer groot geweest! (Значи жаждата е била много голяма!)

Докато свещеникът и офицерите, знаещи шмекериите на конг-пит, се стъписаха от ужас, екипажът ликуваш, убеден че наистина има дух, и то много знатен, който не се задоволява само с глътка оризово вино и парче сладкиш. Заклинателят се окопити и попита сега гостите дали не желаят и те да отправят някой въпрос към духа. Метусалем вече си бе наумил да помоли за това, така че веднага се съгласи с предложението. Нареди да се напише въпроса дали той и спътниците му ще постигнат целта на пътуването. След като духът изписа с помощта на медиума отговора върху пясъка, Дегенфелд приближи, за да прочете сам известието. Той изпадна в най-голямо изумление, защото то гласеше: „Да. Вие ще намерите богатия чичо и също жената с децата, а холандецът ще купи голямо предприятие.“ Метусалем преведе на другарите си отговора на немски, което ги слиса до немай къде. Беше ясно: духът знаеше намеренията им, държани от тях в най-голяма тайна. Задоволството на свещеника от тяхното видимо смайване бе толкова голямо, че той изцяло забрави възникналите относно духа съмнения и го покани учтиво да си вземе парче печено.

Печеното, разбира се, беше изстинало. Седемте или осем големи къса, които лежаха в чинията, изглеждаха съблазнително, почти като хрупкаво телешко печено. Естествено светлините бяха отново затулени, а свещеникът се прокрадна да посегне тайно. Но понеже нямаше вяра в нещата и бе очаквал, че като заместник на духа ще може здравата да си похапне — цял ден не бе сложил нищо в уста, грабна две парчета, та да не загази съвсем. Изяде на бърза ръка тези две парчета и нареди да открият отново фенерите. Едва падна светлината върху масата и се видя, че чинията бе съвсем празна.

Свещеникът се скова от ужас, толкова повече като забеляза опасните погледи, които му метнаха посветените в изкусните му похвати офицери. Онези парчета, които духът обикновено оставяше, бяха предназначени за тях. Сега те си мислеха естествено, че са изиграни от медиума; логично бе да допуснат, че свещеникът е прибрал липсващото, за да го изяде по-късно.

— По дяволите! — изруга полугласно Метусалем. — Духът на вицекраля трябва наистина да е гладувал над четири хиляди години. Та той се тъпче и пие като немски ратай по вършитба!

— Жал ма е за клетия, мил дядка! — рече Готфрид фон Буйон. — При тоя благословен апетит търбухът му ша са пръсне и сетне край с неговото добро здраве.

— Аз го чух да яде — забеляза Рихард. — Преглъщаният и млясканията бяха съвсем ясни.

— Тъй ли? — попита дебелият. — Здравата ли се мляскаше?

— Добре доловимо. Беше толкова близо, сякаш бяхте вие.

За да излезе от затруднението си, свещеникът се видя принуден да се сбогува с духа. Той написа на лист една учтива благодарност и го изгори. Но духът владееше не по-малко добрия тон, защото влезе в свещеника и го принуди да напише с помощта на четката по пясъка:

„Господа, много съм радостен, че се запознах с вас, и ви благодаря най-сърдечно за даровете, с които ме ощастливихте и подкрепихте. Сега трябва да потеглям час по-скоро защото и други чакат моята помощ, и ви моля най-любезно да ме изпратите до стълбата.“

На тези прощални думи бе незабавно откликнато. Всеки от присъстващите получи по един запален жълт лист в ръка и после се сформира шествие, което придружи духа като почетен кортеж до трапа. Той вървеше отново така, както беше дошъл — между капитана и кормчията, и при все че не се виждаше, всички му се кланяха непрекъснато, докато напусна кораба.

Немците бяха останали по местата си. И през ум не им минаваше да участват в шашмата и да породят по този начин впечатление, че вярват в нея. Някои неща, разбира се, им бяха неясни.

— Порядъчен гастроном и пияч беше тоя дух — обади се Готфрид. — Трябва много дълго да е постил.

— Глупости! — отсече Търнърстик. — Свещеникът е изпил и изял всичко.

— Тоя мършав, дребен негодник? Т’ва не ми го побира главата. Оттук подуших, т’ва изобщо не беше ракия. Миришеше на деветдесетградусов спирт. И едно таквоз пълно гърне? Не, не е бил свещеникът.

— Аз бях — поясни тогава дебелият. — Аз изпих ракията.

— Вие? — запита учуден Метусалем. — Вие ли му отмъкнахте каната?

— Да.

— И я изпразнихте до дъно?

— Ja; hij was toch zeer klein en de brandewijn zwak. (Да та тя беше твърде малка, а ракията — слаба.)

— Сега нещата действително ми се изясняват. После сигурно сте изял и целия сладкиш?

— Ik heb hem opgevreten. (Аз го излапах.)

— И всичкото месо?

— Heb ik ook opgevreten. (Него също излапах.)

— Ама преди туй в хотела вие така обилно се нахранихте! И как сте сега? Как се чувствате?

— Zeerwel, allerbest; ikhoudveel van koek en ook van vices. (Много добре, превъзходно; аз много обичам кейк и също месо.)

— Е, в такъв случай не ми е чудно! Мисля, че бихте изял дори щъркел!

— Een ooievaar? Waarom niet, als hij goed gebraden is? (Щъркел? Защо не, ако е добре препечен?) — Той го каза толкова сериозно и непринудено, че останалите избухнаха във висок смях. В това време се върнаха китайците от съпровождането на духа. Моряците се пръснаха по палубата, а офицерите взеха свещеника помежду си и раздразнено го заразпитваха за изключителния апетит, който беше проявил духът. Той се закле в невинността си, ала те не му повярваха и го заставиха да си покаже джобовете. Как само се изумиха, когато те се оказаха празни! Не бяха изпускали свещеника из очи, значи той не бе скрил сладкиша и месото някъде другаде, и ето как допуснаха накрая, поклащайки глави, че днес по изключение е имало истински дух.

Метусалем ги наблюдаваше отдалеч. По движенията им той отгатна предмета и съдържанието на техния разговор. Сега те приближиха, за да се осведомят какво впечатление е направил конг-пит на него и спътниците му. Дегенфелд с удоволствие би изразил искреното си мнение, ала с това веднага щеше да се дискредитира, тъй като благоприличието повеляваше на китаеца при всички случаи да бъде учтив и не позволяваше никакво изключение от правилото. Ето защо Синьочервеният прикри неверието си и отговори на оставения му въпрос с възможно най-голямо безразличие. Това така ги изуми, че хо-чинг запита:

— Нима присъствието на духа не ви смути?

— Не. Как би могло?

— Духът все пак е по-висше същество от човека.

— Така твърдите вие, но навярно ще позволите аз да съм на друго мнение. — може ли да го узнаем това мнение?

— Да. Кое е най-висшето същество на земята?

— Човекът.

— От какво се състои той?

— От тяло и дух.

— Съвсем правилно. Тялото само за себе си може ли да представлява човек?

— Не.

— А само духът?

— Също не.

— Щом като нито тялото, нито духът поотделно са достойни да се нарекат човек, то тяхното обединение, човекът, стои високо над двете. Как би могло тогава да му смути присъствието на един дух, след като аз се числя към категорията на най-висшите земни създания, а той стои под мен!

Заключението слиса хо-чанг. Въпреки това той намери възражение:

— Но този дух е бил ванг!

— Сега вече не е, а вашата прочута Ли-кинг, Книгата, към която се обръщате при всяка ситуация, ви повелява да отдавате всекиму почитта на съсловието, към което той в момента принадлежи. Как може да се страхувате от един дух, който наистина е бил ванг, но вече не е!

— Може би вашият народ има право, може би — нашият. Нека не се караме. Но тъй като ни бе пророкувано едно толкова щастливо пътуване, ние трябва да се радваме и ще отпразнуваме тази радост с пиршество, на което най-почтително ви каним.

— Благодарим ви! Ние знаем какво ни повелява етикецията и ето защо ви молим да се храним сами.

— Разбрахте ме погрешно. Ние ви отправяме поканата си с цялата й сериозност.

— И аз също така най-сериозно отказвам. След като вие сте толкова учтиви да ни поканите, как бихме си позволили неучтивостта да ви досадим, като изпълним желанието ви!

Според китайските разбирания Синьочервеният беше съвършено прав. Човек има право да се отзове само на онази покана, поднесена по всички правила на голям, цветен, специално за тая цел предназначен лист хартия.

— Нашето желание наистина е с искрено намерение — настоя хо-чанг. — Ние нямаме на борда си напечатани покани и понеже говоря английски, не изказвам поканата си на китайски.

— Мога ли да го повярвам?

— Да, дори настоятелно ви умолявам.

— В такъв случай ще рискувам да приема поканата ви. Кога ще започне яденето?

— След половин час. Аз лично ще дойда да ви взема. Месо за съжаление няма да мога да ви предложа, защото духът го изяде.

— Досега не знаех, че духовете ядат месо. Вероятно те имат особено предпочитание към онова печено, което бяхте сервирали. Ще бъдете ли така добър да ми кажете от какво животно беше месото?

— Беше джи, най-доброто ястие, което изобщо може да има. Затова духът не ни остави за жалост нищичко.

Докато се връщаше при спътниците си, които по време на този разговор бяха стояли настрани, той тайно се подсмихна на това джи. Съобщи им, че са поканени на вечеря и добави усмихнато:

— Но минхер ван Ардапеленбош навярно няма да може много да си позволи.

— Waarom niet? (Защо не?) — попита дебелият. — Ik heb evenwel al weer honger? (Аз въпреки всичко съм вече гладен.)

— Манхер, възможно ли е? Що за стомах имате!

— Ja, mijn maag is goed, m ar mijn buik niet. Hij is zo zwak. (Да, стомахът си ми е добър, ала коремът — не. Той е така слаб.) — Той постави с печална физиономия ръце на търбуха си и запита после Метусалем с настоятелен тон:

— Wet zegt het woordenboek van de buik?

— Какво казва речникът за корема? Нека не обсъждаме това. Аз считам за много по-интересно да ви запитам дали знаете какво месо сте ял.

— Печено телешко.

— Не. Не е било теле, а джи.

— Джи? Не познавам такова.

— Не знаете какво е джи? Я отгатнете тогава!

— Добре, животно ли е?

— Да, животно е.

— Може ли да лети?

— He, не може да лети.

— Да плува?

— Да, може да плува.

— А да тича?

— Може и да тича.

— От ловец ли е било застреляно?

— Не, не е било застреляно от ловец. Никой ловец не стреля по него, защото то оказва най-добра помощ при лова.

Кръглото лице на минхер видимо се удължи.

— О, моя Холандия и Нидерландия! — възкликна той уплашено. — Да не е куче?

— Да, куче е. „Джи“ означава куче. Не знаете ли, че в Китай отглеждат специална порода кучета, които бързо се угояват, за да ги колят после и консумират?

— Кучешко месо, ял съм месо от куче! — изкряска дебелият.

Той скочи от мястото си и понечи да се затича, ала явно му дойде друг ум. Завъртя се отново, плесна доста енергично ръце и извика:

— Neen, en driemaal neen, en duizendmaal neen! Wat in de maag dat moet ook in de maag blijven! (He, три пъти не, хиляди пъти не! Което е в стомаха ми, трябва да си остане в стомаха!)

— Дори и да е куче! — ухили се Метусалем.

— Ja, de hond moet blijven! Ik eet er nog gebraden viees bovenop. (Да, кучето ще остане! Върху него ще добавя още печено.)

Всички се засмяха. А той седна отново на мястото си и по неговото тлъсто, доволно лице не се забелязваше ни най-малка следа от погнусата, която току-що бе изпитал.

— Тъй, погребахме кучето — продължи Синьочервеният. — Сега нещо друго! Не се ли учудихте на отговора, който духът даде на моя въпрос?

— Извънредно много! — обади се Търнърстик. — Беше доста странно.

— Да. Навярно всички сме на мнение, че не става дума за дух. Свещеникът дава писмените отговори по свое усмотрение, а не под въздействието на някакво свръхестествено същество. Той следователно трябва да знае каква цел преследваме в Китай. Узнал го е, но от кого?

— От мен ни думица! — увери Готфрид.

— Van mij ook niet! (От мен също не!) — врече се тържествено минхер.

— Напълно го вярвам. Възможно е единствено обяснението, че сме били подслушани, и то тук на кораба. Кога говорихме за нашите намерения? Когато седяхме в каютата си преди мръкване. И кой от екипажа беше тогава при нас? Малаецът, който ни прислужва. Значи той трябва да е бил онзи, който е предал подслушаното на свещеника.

— Но как ша е възможно т’ва? Та нали говорехме на немски.

— Не може ли един малаец да е влизал в контакт с немци? И този човек наистина ли е такъв, за какъвто се представя? Вярно, лицето му е обръснато, но има такава гъста окосменост, което не се среща сред малайците. Цветът му не е много мургав, а за изпъкнали скули и дума не може да става. Към това се добавя, че неговият английски има един своеобразен американски оттенък. Говори завалено, ала от време на време употребява съюзи, с които може да си послужи само някой владеещ свободно езика. На всичко това преди туй не отдавах значение, но сега съм обхванат от подозрение и се сещам. Почти съм сигурен, че е янки, а при това положение не е за чудене, че разбира немски, тъй като в Съединените щати има милиони наши сънародници.

— Един янки сред китайски моряци? — усъмни се Търнърстик. — Може ли някой дотолкова да се самозабрави?

— Защо не. Не би ли могъл да избяга по някаква причина от кораба си?

— Хм-м! Такова нещо всъщност често се случва. А тия типове с плитките на драго сърце ще приемат наистина някой опитен моряк. Ако сте прав, то нехранимайкото е дезертьор, от когото нищо добро не може да се очаква.

— Такова е и моето мнение. Защо е подслушвал? Защо крие националността си? Защо не си признае открито, че ни разбира? Защо точно той ни бе пратен за прислужване? Той се намира в разбирателство с капитана срещу нас. Крои ни се нещо лошо.

— Нещата надали стоят така зле. Ако той действително е избягал моряк, то, разбира се, си има причини да го крие от нас.

— Нека е тъй! Но ние трябва да го наблюдаваме внимателно и да не говорим вече в негово присъствие за нашите работи. Аз ще го поразпитам, и то така, че да се издаде. Бих предпочел обаче да напусна кораба, физиономиите тук никак не ми харесват.

— Pshaw! Кой пък ще ни мисли злото. Не ви смятах за толкова страхлив, както ви намирам сега.

— Аз съм само предпазлив, не страхлив. Ако бях сам, щях да сляза от борда и да оставя пътните си да отплуват. Но вие сте на друго мнение и аз трябва да се подчиня.

— Wij blijven op uw schip (оставаме на нашия кораб) — обади се дебелият. — Wij krijgen een goed avondeten. Zouden wij weggaan, dan zouden wij zeer ongelukki nijpaarden zijn. (Ще получим добра вечеря. Тръгнем ли си, бихме били много нещастни речни коне.)

Такова бе становището и на другите, и ето как Метусалем бе принуден да се подчини.