Карл Май
Синьочервения Метусалем (16)

Глава 16
Под закрилата на просешкия крал

Минхер бе така покъртен от умиление, че помоли Метусалем хем да вземе да се погрижи за една добра, обилна вечеря. Синьочервеният направи знак на съдържателя да приближи, за да му даде необходимите указания. Тъкмо се бяха събрали и обсъждаха нещата, отвън прозвучаха високи възгласи и стоящите пред къщата хора се втурнаха по улицата.

— Каква е тая работа? Какво викат там? — попита Дегенфелд гостилничаря.

— Не можах да разбера добре думите. Ще надникна да видя какво се е случило — гласеше отговорът.

Той излезе пред вратата, ала веднага се върна и се провикна радостно:

— Знаете ли, височайши господарю, кой е дошъл?

— Разбира се, че не. Кой?

— Той, Той, никой друг, а самият Той!

— Я гледай! Кралят на просяците?

— Да, кралят на просяците. Тъй като е вече късен ден, той няма да продължи, а ще иска да остане при мен. Трябва да го поздравя с „добре дошъл“!

Той се отдалечи бързешком.

Метусалем обясни на спътниците си кого очакват хората вън и те приближиха с него до отворения прозорец, за да видят този толкова прочут и влиятелен мъж.

Гласовете на приближаващите ставаха по-високи и по-високи. Чу се конски тропот, а след това се появиха, обкръжени от народа, десетина много добре въоръжени конници, които най-малко от всичко правеха впечатление на просяци. Конете им бяха от благородна кръв, а облеклото навяваше мисълта, че са много състоятелни хора.

Дрехите на най-знатния сред тях бяха съшити изключително от коприна. Носеше драгоценна шпага, а сбруята на коня му бе обкована с масивно сребро. Наброяваше може би шейсет години и имаше много достолепен вид, за което немалко допринасяха дългите сплотени мустаци, достигащи до гърдите. На шапчицата си нямаше топче — сигурен знак, че не е мандарин, но въпреки това неговата поява навярно предизвикваше същото страхопочитание, както тази на някой висш имперски чиновник.

Той скочи от седлото с младежка пъргавина и се упъти към вратата на странноприемницата, където бе посрещнат от съдържателя с дълбоки поклони. Той не се отнесе с него като към нискостоящ, а по много дружелюбен начин — както това би станало между равноправни: сключи ръце и като се поклони, ги положи на раменете на стопанина.

Студентът се отдръпна от прозореца и зае със спътниците си една от определените за посетители пейки. Малко след това кралят на просяците влезе със своите придружители. Той изглежда остана изненадан да завари тук такива знатни чуждестранни гости и поздрави присъстващите с дълбок поклон. Те се изправиха и също се поклониха.

— Идвам, за да остана тази нощ при вас — каза Той на съдържателя. — Имате ли свободни стаи за спане?

— За съжаление, не — отвърна смутено запитаният. — Дадох ги на тези милостиви господа. Височайши закрилнико.

— В такъв случай ще спим тук, в общото помещение.

Тогава Метусалем забеляза вежливо:

— Могъщият крал на бедните и нуждаещите се не бива да се лишава от удобства заради нас. Ние с удоволствие ще му отстъпим една стая.

— Нима знаете кой съм? — попита кралят.

— Току-що разбрах, но и отдавна вече зная каква почит трябва да ви отдава човек.

— Е, тогава навярно сте чул и че Той никога не престъпва законите на вежливостта. Би било нарушение на добрите нрави, ако злоупотребя с вашето великодушно предложение.

— Но не повеляват ли тъкмо тези добри нрави всеки по-млад да отстъпва пред по-стария?

— Да, но и нискостоящият пред високопоставения. А по-знатният от нас двамата сте вие.

— О, не, вие сте крал.

— Само един крал на бедните и злочестите! Мога ли да узная вашите сияйни имане?

— Иманета ни са вписани в този куан на императора.

Подаде му паспорта, получен от Тонг-чи. Той го разгъна и като видя печата и подписа, се поклони три пъти почти до земята. Когато стигна до края, поклони се още веднъж, сдипли паспорта и му го върна с думите:

— Това е най-високата препоръка, която човек може да получи при нас. При все това се осмелявам да ви предложа и моите скромни услуги.

— Вашето благоволение е сърдечно добре дошло при мен, понеже зная, че приятелството на могъщият Той често постига повече от един такъв куан.

— Това е вярно. От време на време ми се отдава възможност да бъда полезен на някого. Вашите блестящи имена имат чуждо значение, но едно от тях ми е познато. Кой от вас е господин Сай-тай-най?

— Този млад мъж тук, наричан от нас Рихард, което в Китай би се изговаряло като Ли-ха-ле-де. Той е племенник на господин Сай-тай-най от Хо-тзинг-тинг, когото може би познавате.

— Познавам го и го уважавам. Вие вероятно възнамерявате да го посетите?

— Да, утре сутринта ще продължим пътуването си, за да му заведем братовия син, когото е поканил.

Той кимна приятелски на гимназиста и още веднъж увери пътешествениците в своята закрила, която може би щяла да им бъде от полза.

— Че тази закрила е много силна, вече го узнахме — отбеляза Дегенфелд. — Ние се намирахме в голяма опасност, но веднага щом удостоверихме, че вашата могъща десница се простира над нас, неприятелите се превърнаха в приятели.

Той направи учудено движение и попита:

— Кой бяха тези хора?

— Куай-тзе. Срещнаха ни по път.

— Куай-тзе действително са приятелски настроени към мен и привържениците ми. Но как успяхте да се позовете на мен? Как им доказахте, че съм ваш закрилник? Та това и на мен самият е неизвестно.

— Показах им втория куан, който притежавам.

Даде му в ръката документа за закрила и свободен пропуск и бе удоволствие да се наблюдава лицето на Той.

— Как? Моят собствен куан! — възкликна. — И то куан първи клас, от който съм издал твърде малко! От един определен знак разбирам, че това е куанът на моя зет от Куанг-чеу-фу!

— Имате предвид Ху-тсин, бижутера. Удаде ни се да му окажем една малко услуга и когато той чу, че възнамеряваме да се отправим към вътрешността на страната, където могат да ни очакват трудности или дори опасности, ни снабди с този куан.

— Оказали сте услуга на моя Ху-тсин? Тя не може да е била обикновена, тъй като заради някоя делнична услуга той не би се разделил с паспорта. Мога ли да науча какво се е случило и как сте се запознали с него? Тъкмо носят чая. Каня ви най-покорно да го изпиете с нас. Същевременно ще можем да разговаряме за моя зет.

— С удоволствие бих ви разказал, но се касае за събитие, за което може да се говори само доверително.

— Тези мъже са мои офицери, мои приятели, от които нямам тайни. Те могат да чуят всичко, което имате да кажете.

Съдържателят беше донесъл набързо приготвения чай. Имаше чаша и за всеки от чуждоземните гости, това съответстваше на китайските обичаи. Бяха му поръчани и лули; тютюн придружителите на Той имаха в себе си, когато малките чашки бяха изпразнени, а лулите запалени, Метусалем подхвана разказа си.

Започна с мисията, с която го бе натоварил Йе-кин-ли, и направи къс оглед на всичко, което бяха преживели до този момент. Китайците се проявиха като много внимателни слушатели. Когато приключи, Той се надигна, направи пред пътешествениците дълбок, почтителен поклон, чийто пример неговите „офицери“ последваха незабавно, и заговори с тон на безкрайно уважение:

— Това, което сега чухме, е сигурно свидетелство, че в отечеството на достойните за възхищение господа живеят хора, които са изключително начетени, неустрашими и разсъдливи. Съобразителността и смелостта, с които сте спасили моя зет, ни задължават към най-голяма благодарност. Ние ще сторим всичко възможно да докажем нашата признателност и молим за благосклонното ви разрешение да яздим утре към Хо-тзинг-тинг във вашето светлейшо общество. И умолявам по-нататък всички вас да бъдете мои гости на днешната вечеря. Аз ще разпоредя веднага за необходимите приготовления.

Метусалем повдигна възражение, ала напразно. Просешкият крал се отправи към кухнята, за да даде заповедите си лично.

По време на тази пауза Дегенфелд сподели със спътниците си съдържанието на разговора. Те естествено се зарадваха, че са спечелили приятелството на този мъж, а дебелият зададе един съвсем неочакван въпрос:

— Mijnheer Methusalem, zai deze gpede koning ook mij in zijn armen nemen? (Минхер Метусалем, този добър крал ще вземе ли и мен под крилото си?)

— Имате предвид дали ще ви закриля? Разбира се!

— Dat is zeer goed, want hij zai mij helpen ingeval ik de steenoil koop. (Това е много добре, защото той ще ми помага, в случай че купя нефта.)

— Ама вие наистина ли имате такова намерение?

— Ik zai heel Ho-tsing-ting kopen. De lucht is hier onvergelijkelijk goed. De lucht maakt mij dik. (Аз ще купя целия Хо-тзинг-тинг. Въздухът тук е несравнимо добър. Въздухът ме прави дебел.)

— Но цената, ако чичо Даниел изобщо се съгласи да продава, ще бъде много висока.

— Dat denk ik ook, maar ik heb geld! (И аз така си казвам, но аз имам пари!) — и смигна съучастнически.

Той отново влезе и Метусалем изпрати човек да покани на вечеря от името на просешкия крал двамата братя и хоей-хоей. След известно време те дойдоха — все още в плен на преживяното — и запреливаха в благодарности към Метусалем. Вечерта още не беше настъпила, а съдържателят се нуждаеше от един по-дълъг срок за приготвяне на яденето. Това време навярно би могло много добре да се запълни с разговор. Та нали имаше толкова много за питане, разказване и обясняване. Но той щеше да е скучен за онези, които не разбираха китайски. Ето защо опитаха да се занимават по друг начин.

Дебелият беше пристъпил към прозореца, от който имаше изглед към наподобяващото езеро разширение на реката. Той наблюдаваше движението по водата. Своеобразният начин на риболов особено привличаше вниманието му. С други думи рибарите не си служеха нито с въдици, нито с мрежи, а със специално приучени птици, които ловко улавяха за тях рибите и им ги носеха. Тъкмо един от тези така наречени водни гарвани се бе потопил отново и се появи с плячка в клюна, той плесна тлъстите си ръце и възкликна:

— Heisa! Daar heeft weer zo’n gans een baring gevangen! (Ю-ху! Там една от онези гъски отново уловки херинга!)

— Херинга? — изхихика Готфрид. — И откъде пък видяхте, че е херинга?

— De haring is toch een vis! (Херингата нали е риба!)

— Да, риба е в действителност, ама не ’сички риби са и херинги. Досегаж ’се съм мислил, че херингите ги ловят само в морето. Тук има други риби — шарани и пъстърви.

— Wat? Karpers en forellen? (Какво-о? Шарани и пъстърви?) — провикна се дебелият. — Daavan moot moot is eten! Ik ga buiten aan het water en koop vissen. (Трябва да ям от тях. Отивам вън при водата и ще си купя риба.)

— При т’ва положение бих предпочел ’се пак сам да си ги хвана!

— Vangen? Ikzelf? Kan ik dat? (Да хвана? Аз самият? Мога ли?)

— Защо не? Та нивгаж ли не сте ловил риба?

— Neen. (He.)

— Е, тръгвайте тогаз с мен! Ша идем вън и ша наемем една лодка с принадлежащата към ней птица за един час.

— Ja, wij zullen gaan. (Да, да вървим.)

Той грабна чадъра си, пушките и дори раницата. Готфрид му направи забележка, че тези неща не са необходими, а, напротив, само ще пречат, но думите му не бяха взети под внимание. Дебелият не можеше да се раздели лесно с вещите си.

Търнърстик и Рихард също се присъединиха към тях. Тълпата значително се бе разредила, така че стигнаха необезпокоявано до брега. Там направиха знак на една лодка да приближи. Призовавайки всичките си познания по китайски, Готфрид съумя да бъде разбран, а като тикна в ръката на човека толкова пари, колкото сметна че са необходими, оня се ухили с цялото си лице и покани „господарите“ с дълбоки поклони да се качат на превозното му средство.

В лодката имаше място най-малко за осем човека. Над бордовете й бяха поставени пръти за водните гарвани, които въобще не се уплашиха от чужденците. Китаецът откара клиентите си доста навътре и спря, за да започне риболова. На дъното на лодката имаше няколко съда, съдържащи уловената риба. Един празен бе напълнен с вода, за да поеме сегашния улов, който щеше да принадлежи на чужденците. По един повик на господаря гарваните се издигнаха във въздуха и се стрелнаха във водата.

Думата „гарван“ всъщност е погрешен израз за тези дресирани още от яйце чу-че. Правилното име е „корморан“ или „шарбе“ (Phalacrocorax sinensis). Те са отлични гмурци и дори изминават значителни разстояния под водата, докато уловят плячката си.

Биват обучавани не само за индивидуален, но и за задружен риболов. При последния се разхвърчават във въздуха и образуват кръг, след което всяка птица се спуска отвесно във водата и подгонва рибата в средата на кръга, където я улавят с клюна и отнасят в лодката.

Такъв един чу-че може да улови доста голяма риба. Ако все пак му е много тежка, надава къс грак, при който му долита на помощ втора, че и трета птица.

За да не изядат сами плячката, на гърлото им бива поставян железен пръстен или кожена каишка. Когато ловът приключи, рибарят снема пръстените, давайки им по този начин позволение да се погрижат сега и за себе си.

Само след четвърт час съдът бе толкова пълен, че не можеше да побере нито риба повече. Имаше и няколко змиорки; останалите бяха от вида на шараните, и то със значителна големина.

— Получи са хубав улов — рече Готфрид. — Ша го занесем на съдържателя да го вмъкне във вемерята.

— Ja, deze visvangst is zeer goed (Да, риболовът бе много добър) — изрази съгласие минхер. — Laten we aan land gaan. Ik zeif zai deze vis braden. De vissen moeten in boter en uien gebraden worden. Ikzelf moet doen. (Да тръгваме към сушата. Аз самият ще приготвя рибите. Те трябва да се подлучат и изпържат в масло. Аз лично ще го сторя.)

Готфрид даде знак на рибаря да гребе към брега. Още не бяха го достигнали и капитанът стана от мястото си. За него, като моряк, това не бе нещо необикновено, а по-скоро саморазбираемо. Минхер безгрижно последва примера му. С очи отправени копнееща към съда, съдържащ рибата, той не взе под внимание, че в следващия миг лодката ще се удари в сушата. Беше застанал на носа, където превозното средство бе най-тясно. Удар, тласък… дебелият изгуби равновесие. Надавайки крясък, той полетя с широко разперени ръце през борда към водата, която тук не бе по-дълбока от човешки бой.

Лодкарят веднага хвърли въжето на Готфрид да върже лодката и скочи след минхер. Последният беше изчезнал за няколко мига, но след малко китаецът изплува с него и загреба към сушата, където го положи на тревата. Докато Готфрид връзваше лодката, Търнърстик улови плаващата във водата шотландска барета.

Дебелият не беше изгубил нито чадъра, нито пушките с висящата на тях войнишка раница. Сега той лежеше, изпънат в цял ръст, със затворени очи и прогизнал до кости. В никой случай не бе изгубил съзнание, тъй като кашляше и плюеше.

Намиращите се наблизо жители на селото притичаха и всички протегнаха ръце да отнесат пострадалия в странноприемницата. Когато го внесоха в стаята, Метусалем и останалите немалко се уплашиха. Минхер бе сложен на една пейка, а Търнърстик разказа какво се бе случило.

Нестихващите силни кихавици на пострадалия не оставяха никакво съмнение, че цялото нещастие се състои само в една студена баня. Това успокои Метусалем и той помоли минхер да стане от пейката.

— Ik kaan niet; ik ben verdronken! (He мога. Аз съм удавен.) — каза онзи и остана да лежи.

В това време влезе притежателят на лодката, носейки рибата. Неговото облекло не бе пострадало от водата, тъй като се състоеше само от една изплетена от трева набедрена престилка.

— Ето че и рибата пристигна! — обяви Готфрид. — Ама пък не е възможно да отпразнуваме смъртта на нашия добър приятел с тържествен пир. Значи не са нуждаем от шараните и змиорките. Нека човекът ги хвърли отново в реката и им дари свободата!

В миг дебелият скочи и изкряска:

— De vissen weer in het werpen? Deze vissen moeten in den keuken en in de braadpan, gij ongelukkig nijipaard! (Да хвърли рибите отново във водата? Тези риби трябва да се занесат в кухнята и да се сложат в тигана, нещастен речен кон такъв!)

— Мислех, че сте мъртъв! — изхили се наруганият.

— Dood? Ik ben niet dood. Ik moet mijn vissen braden, in boter en in uien! (Мъртъв? Не съм мъртъв. Аз трябва да изпържа моите риби в масло и лук!)

— Използвайте тогаз възможността да прострете и себе си над огъня, та да изсъхнете! Та вий сте са превърнал на истински капчук! — посъветва ваксаджията.

Едва сега дебелият плъзна поглед по себе си и към локвата, образувала се под краката му.

— Rechtvaardige hemel, wat is dat! (Праведни небеса, какво е това!) — възкликна. — Ik ben een ongelukkig nijipaard. Oh, mijn kleren en mijn linnengoed! Mijn jas en mijn broek, mijn vest en mijn fraaie das! (Аз съм един нещастен речен кон. Ох, дрехите, бельото ми! Сакото и панталонът ми, жилетката ми и красивата кърпа на врата!)

— Да, вий изглеждате много добре! Самата смърт не може да е така изпосталяла!

— Zo dun en den ik? (Толкова ли съм слаб и мършав?) — изкряска уплашено онзи. — Oh, mijn ledematen, mijn mggegraat en mijn ribben! Mijnheer Methusalem, wat zegt het woordenboek van het verdrinken en verzuipen? (О, мои крайници, гръбнак и ребра! Минхер Метусалем, какво казва речникът за удавените и потъналите?)

— Че човек веднага трябва да си смени дрехите и изпие няколко чаши горещ чай, ако не иска да отнесе някое възпаление на вътрешностите, та даже да умре — отвърна усмихнато запитаният.

— Ik wil met sterven, en ik wil ook geen ontsteking van mijn ingewanden. Geeft mij thee en kleren! Ik hoop, dat ik niet sterven zai, omdat de lucht hier so goen en gezond is! (Аз не искам да умирам и не искам също възпаление на вътрешностите. Дайте ми чай и дрехи! Надявам се, че няма да почина, защото въздухът тук е толкова добър и оздравителен!)

На това изпълнено със страх и настоятелност желание бе веднага откликнато. Дегенфелд отведе нещастника при съдържателя, който незабавно се зае с него. После рибарят получи бакшиш за спасителната операция. Превърнат в немски пари той бе почти нищо и все пак човекът никога не бе имал подобна сума в ръката си. Благодарността му не знаеше граници.

Когато минхер се появи отново в общия салон, видът му бе извънредно забавен. Да се намерят панталони за него беше нещо невъзможно. В Китай пълнотата действително се смята за красота, но за съжаление в цялото село и околностите му нямаше човек, който би могъл да се мери с минхер по отношение тази красота. По тази причина нито една от доставените дрехи не му се бе оказала по мярка. Но така или иначе тоалет трябвало да бъде набавен, и то такъв, че да е съизмерим с достойнството на „Чуждоземния праотец“. Ето защо съдържателят изпратил човек при бонза, който разполагал с единствения тук достоен за внимание изтъкнат предмет, а именно завесата от божия храм на селото. За щастие тези селски пастири на душите обикновено не са прекалено строги и ето как човекът проявил готовност да предостави на разположение святото перде за споменатата несвята цел, но наистина само защото чужденецът бил приятел на просешкия крал.

Завесата имаше мръсна на цвят лакова основа, на чийто фон бяха изписани какви ли не фантастични твари, но така дебело, че коравата кажи-речи като дъска картина едвам се диплеше. По-скоро изглеждаше, като че дебелият се бе обградил с някаква извънредно неправилно фугирана китайска стена, от която само ръцете и главата горе дръзваха да се покажат на дневна светлина.

На тази глава се мъдреше високо, остро, подобно на захарница, войнишко кепе, на чиято предна част бе прикрепена окарикатурената фигура на дракон. От двете страни висяха наушници, които минхер акуратно бе вързал под брадичката си.

За да не се разкъса коравият стенопис, той влезе полека и предпазливо приближи. Приятелите му трябваше да положат неимоверни усилия да не се изсмеят с глас, защото тази страховита обвивка правеше почти двойна и бездруго забележителната фигура на дебелия.

— Hier ben ik weer, mijne heren (Ето ме отново, драги господа) — каза той, изпълнен с достойнство. — Mij gezondheid aan de voeten reikt. Wanneer eten wij? (Моето здраве пак е много добро и аз така огладнях, че стомахът ми се смъкна до стъпалата. Кога ще ядем?)

— Скоро, достопочтений ми — обади се Готфрид. — Ама да не са каните да седнете?

— Neen, dat ik kan niet. (He, няма как.)

— Защо?

— Omdat mijn keizermantel breekt. (Защото кралската ми мантия ще се разкъса.)

— Тогаз наистина ша трябва да стърчите прав, додет’ изсъхне вашият тоалет. Пушкалата ви ний вече почистихме. А войнишката торба трябваше направо да излеем.

— Wat? (Какво?) — попита бързо и нервно. — Was daar zoveel water in? (Толкова ли вода имаше вътре?)

— Да.

— O mijn ongeluk! Wat zai ik doen? (О, нещастният аз! Какво да правя сега?)

Той го изрече с такъв жаловит тон, сякаш наистина се касаеше за най-голямата беда. Поиска да вземе лежащата на пейката раница, ала не успя, тъй като „кралската мантия“ му пречеше да се наведе.

— Какво има? — попита Метусалем. — Защо сте така уплашен?

— Wat er is? Lieve hemel, ik heb mijn bankwissels daarin! (Какво има? Мили Бозке, банковите ми вексели са вътре!)

— Банковите ви вексели? Да не би да са вшити?

— Ja; ik heb ze daarin verstopt. Oh, wat ben ik geschrokkrn! (Да, бях ги скрил вътре. Ох, как ме е страх!)

— Тогава ги извадете, иначе ще се съсипят.

— Dat verhoede God! Maakt open, maakt open! (Боже опази! Отваряйте, отваряйте!)

Хитрецът значи носеше парите си под формата на ценни книжа, пъхнати в невзрачната раница. И това е било причината никога да не я изпуска от очи.

Дегенфелд бързо отпори хастара, който за щастие се състоеше от навосъчено ленено платно и доста добре бе понесъл влагата.

— Steek U de wissels voor korte tijd in uw zak! In mijn keizwrmantel is geen zak. (Сложете векселите временно във вашия джоб! Моята кралска мантия няма джобове.)

Така и в това отношение нещастието премина добре. Водата не бе навредила и на баретата. Търнърстик я бе изстискал и нахлупил на кръглата като гюлле глава на шишкавия домашен бог, курдисан на трон в ъгъла на стаята, за да изсъхне на това достопочтено място.

Междувременно навън се бе стъмнило и съдържателят донесе няколко лампи — истински петролни лампи с широка горелка и цилиндър, втори сигурен признак, че се намират близо до чичо Даниел, След това масата бе подготвена за храна и донесено първото блюдо — рядка супа от пържени рибени перки.

Следващите ястия се състояха от приготвена по различен начин риба и също така разнообразно варено, печено и пържено месо от онова животно, което мохамеданинът и евреинът презира, докато китаецът го отглежда в големи количества. Един австрийски поет дори му е посветил нещо като пелтешка ода, чиято първа строфа гласи:

„Познавам пре… пре… прелестно едно животно, на което ця… цялата си по… почит аз отдавам.

Във все… всеки сел… селски двор живее то и във все… всеки им… мот под аренда даван.

В Бако… ко… конската гора е то родено и живее от това, ко… което изяде.

Вкусно е то… то… топло и вкусно е сту… сту… студено, стига само сочно изпечено да е…е.“

Че минхер не е единомислен с мохамеданите, а с онези разсъдливи народи, които на драго сърце отдават пълната, дължима чест на това благородно зурлесто създание, доказа той с въодушевление. Посягаше ли посягаше, додето имаше какво. Останалите бяха сити, но той продължаваше да яде. А когато внесоха на голям поднос коронното блюдо на менюто, при което съдържателят извика високо и триумфиращо: „Си-ао-т’юн!“, дебеланкото не разбра наистина китайското наименование, ала разпозна младото същество по хрупкаво изпечената кожица и възкликна запленен:

— Een klein, gebraden varken! Dat is goed! Dat eet ik op! (Малко, печено прасенце! Това е добре! Ще го изям!)

Той се нахвърли с такова настървение, сякаш троха не бе сложил в устата си. И го вършеше правостоящ, тъй като не можеше да седне. За да не му прехвърлят цялата работа, другите също си сложиха по едно малко парче, но станалото наистина беше „opgefeten“ (изядено) от храбрия дебеланко.

Накрая имаше ракия и оризово вино. Компанията по-бъбри още известно време в пушене и лули, а Лианг-си и Йин-тзиан отидоха да навестят още веднъж майка си и сестрите.

Настана време да се оттеглят да почиват. Той удържа на думата си — не се повлия от настоятелните молби на чужденците да му отстъпят една стая. Той и спътниците му щяха да спят в общия салон.

Спалните помещения впрочем се състояха от четири голи стени и ниски тръстикови рами, които с помощта на донесените завивки трябваше да бъдат превърнати в легла. Бяха предназначени по за няколко души. Метусалем се бе събрал с Рихард, а Готфрид — с минхер. Последният намери дрехите си изсъхнали и незабавно се освободи от езическата мантия, като промърмори:

— Dit gordijn heeft mijn lichaam stukgewreven. Ik bedank daarvoor en zai nooit weer in water vallen! Gesteld dat de lucht met zo goed was geweest, dan was ik nog voor middernacht dood; ik was gestorven aan de ontsteking van mijn long en lever! (Това перде разрани целия ми труп. Благодаря за това и вече никога няма да падам във водата! Да не беше въздухът толкова добър, още преди полунощ щях да съм мъртъв; щях да почина от възпаление на белия и черния дроб!)

— Да, т’ва е вярно — съгласи се Готфрид, подхилквайки се тайно. — Тъдявашният въздух е превъзходен. Явно е във висша степен лековит.

— Dat is zij, en daarom zai ik hier blijven. (Такъв е и ето защо ще остана тук.)

— Ама вий сериозно ли? Настина ли са тъкмите да закупите предприятието на чичо Даниел?

— Ja, ik koop de hele fabriek; doch nu wil ik slapen! (Да, аз ще купя цялата фабрика. Сега обаче искам да спя!)

— Хубаво, ама не хъркайте!

— Ik? Dat doe ik nooit. Ik slaap zeer stil en mooi; dat kynt U geloven! (Аз? Никога не го правя. Аз спя много тихо и кротко, можете да си го отбележите!)

Но след десет минути той вече хъркаше така, че Готфрид цяла нощ сънува земетресения и канонади.

Когато на другата сутрин пътешествениците влязоха в общия салон завариха Той изцяло погълнат от търговска дейност. Още вчера беше разпратил куриери до околните селища и техните сиан-йос^[1] бяха дошли в ранни зори да му предадат данъците, с които се откупуваха от неговите подчинени — просяците.

Пазарлъкът и търговията бяха много оживени, но в тях взимаха участие единствено онези негови офицери, в чийто район влизаха тези селища. Той винаги изричаше само последната, решаваща дума и Метусалем намери, че сумите, които биваха плащани, бяха изключително скромни. Отчетено по наши пари, от семейство се искаше едва по грош. Несемейните, самостоятелни лица даваха само половината и в замяна тези селища биваха освобождавани за цяло тримесечие от всякакво просяшко посещение. Един китайски Той не търпи в царството си бедняк, който върви на просия за собствена сметка.

След като закусиха, при което минхер отново се впусна храбро в сражението, потеглиха на път.

Лианг-си и Йин-тзиан естествено яздеха с тях. Дебелият помоли днес да не го връзват и по време на цялата езда се държеше доста поносимо на седлото.

Който от населението можеше да тича, съпроводи отряда до извън селото, където един приток на реката бе прерязал тясна странична долина в планинската верига. Тази долина трябваше да следват, за да стигнат до споменатата равнина, богата на въглища. Той увери, че още на втория ден следобед ще са в Хо-тзинг-тинг.

Метусалем се движеше предимно край този мъж, който напълно естествено бе отличен познавач на китайските порядки. От него имаше какво да научи и получи най-изчерпателна информация за всичко, което го запита. Но от време на време се присъединяваше и към спътниците си, които пътуваха вкупом, понеже не можеха да се разбират достатъчно с придружителите на просяшкия крал. Рихард Щайн и Готфрид бяха разменили по няколко думи и реплики с тях. Дебелият дори не се опита да се обърне към хората с трите или четирите китайски думи, които беше запаметил. Въпреки това той беседваше много добре с тях, като им кимваше сегиз-тогиз приятелски, или доброжелателна усмивка озаряваше тлъстото му лице. Търнърстик, разбира се, не бе пропуснал възможността да блесне с прочутите си езикови познания, но естествено не бе разбран и се подрусваше в тръс след малкия отряд възмутен и мърморещ.

Метусалем отново бе насочил коня си към своите съотечественици, където Рихард тъкмо казваше на Готфрид:

— Какви очи ще облещи чичо, като види пристигащите от невиделица немци! Това той веднага ще познае по студентските ни униформи.

— Подобни се носят и в университетите на други страни — намеси се Дегенфелд. — Впрочем на мен не ми се иска веднага да му кажем какво искаме и кои сме.

— Защо?

— За да го изненадаме после толкова повече. Той действително ще види, че сме се посветили на следването, но…

— Ik ook? (Също и аз?) — прекъсна го дебелият.

— Не, защото вие сте се посветил единствено на любимото хранене. Но ние бихме могли да се представим като английски студенти, намиращи се на околосветско пътешествие.

— En ik? Wat ben ik? (А аз? Аз какъв съм?) — попита минхер.

— Вий ли к’ъв сте? — ухили се Готфрид. — Вий естествено не сте никой друг, а дебелият кафърски главатар Цете-вайо, когото са каним да отведем с нас в Лондон, та да го научим как са прави хубав английски коледен пудинг!

— Zo! En gij, wat zijt gij? Gij zijt dat ongelukkige nijipaard, dat ik in London wil laten zien, namelijk voor geld, een silling van iedere heer van goeden huize en een halve silling van iedere baardsscheerder, penselmaker en hogeschoolfagot blazer! (Тъй! A вие! Вие какво сте? Един нещастен речен кон, когото се каня да показвам в Лондон, естествено срещу заплдщане — един шилинг за господин от добра къща и половин шилинг за всеки подстригвач на бради, цапач на картини и университетски духач на обой!)

— Много добре! — захихика Готфрид. — Тук здравата ме населихте и аз признавам, че си го заслужих. Значи ний хубавичко бихме могли да се показваме взаимно за пари. Нали?

— Neen! Ik weten, wat ik in Ho-tsing-ting zijn zai. (He! Аз искам да знам какъв ще бъда в Хо-тзинг-тинг.)

— К’ва роля да изпълнявате? Яжте и пийте! От т’ва по-добро, здраве му кажи.

— Ja, dat is goed; dat laat ik gaarne gelden. Gij zijt mijn vriend, en ik heb U zeer lief. (Да, това е добре. С удоволствие се съгласявам. Вие сте мой приятел и аз много ви обичам.) — При тези думи, които добрякът не изрече иронично, а напълно сериозно, протегна ръка на Готфрид и онзи сърдечно я разтърси.

— Правилно — одобри Метусалем. — Приятелите не бива да мерят със златни везни всяка казана на шега дума. А ти, Готфрид, по-добре сдържай езика си! И към мен понякога ставаш прекалено дързък.

— Нищо таквоз не ми е известно, a к’вото казах на минхер, беше едно малко и много справедливо отмъщение.

— За какво?

— Зарад’ парния му трион.

— Аха! Хъркал е през нощта?

— Хъркал! Що за мек и снизходителен израз! Той бичеше! Цепеше трупи и ги режеше на дъски — трупи дебели и дълги кат’ морски фар, к’ви летви и ламперии само летяха!

— Neen (Не) — протестира дебелият. — Det kan ik met. Daarvan weet ik niets. (Такова нещо не мога да направя. Не знам нищо по въпроса.)

— Е, да, защот’ спите кат’ бъчва, която не помръдва, колкот’ и да са мъчиш да я поклатиш. Опитах ’сичко, запуших ви даже носа, ама и т’ва не помогна, защот’ тогаз захъркахте с устата. Как успявате да го постигнете, не би могъл да ми обясни никой плетач на чорапи или шлосер, които имат ’се пак много шумни занаяти. Никогаж вече няма да ма имате като кротък, спокоен другар! Бях изпълнен с отрова и злъч и ето как ми са изплъзна дебелият кафър, без много да пита предварително за разрешение. Ама така както стоят нещата, даже и в най-лошия случай ’секи трезв съдия ша му отсъди смекчаващи вината обстоятелства. Та нека го прескочим и минем незабавно към дневния ред! Говорехме за чичо Даниел и за плана да се представим кат’ английски студенти. Но сетне при к’ъв повод ще узнае истината?

— При първия подходящ. Не може да се каже предварително — рече Дегенфелд.

— О, напротив! Да допуснем, той е отишъл да почива и заспива, без бичкиджийницата на минхер да му грабне за своя сметка праведната дрямка. Ша сънува той и к’во? Кат’ добър немец естествено свойта прекрасна родина. И докат’ покрай неговия дух преминават Прусия, Саксония, Бавария, Вюртемберг, Баден и Липе-Детмолд заедно с градчетата на Ханзата, ша подкараме ний под прозореца на уютната му стаичка една немска серенада, един терцет, както у дома толкоз често сме пели, когат’ не са ни предразнели случайно и на тримата едновременно гласовете. К’во ша кажете за таз шикозна идея?

— Не е лоша.

— Нали?

— Да, дори е много добра — изказа съгласие Рихард. — Ще изберем някоя от нашите великолепни песни, които майка винаги е слушала с удоволствие. Но на коя да се спрем?

— Естествено на някоя нежна — отговори Готфрид, — тъй кат’ музикалното посвещение ша бъде отправено към потънало в нощен сън лице. Например песничката:

„Край една пастирка малка

две агънца на ливадата пасяха,

на която тучна детелина

и бели парички растяха.“

— Млъкни! — засмя се Метусалем. — Трябва да е нещо крепко, защото моето гърло за друго не става. Някоя здрава, чисто немска песен, каквито е съчинявал Арндт.

— Тук веднага се явява една подходяща — вметна Рихард. — От Арндт е точно и би трябвало да ощастливи всеки немец, който я чуе в чужбина — „Какво е за немеца отечеството?“.

— Да, това е то, нея ще изпеем. Тъкмо за моя бас. „Какво е за немеца отечеството?“ — Последните думи той не изговори, а изпя с познатата на всички мелодия, и то с такъв гръмлив глас, че конете се сепнаха, а ездачите се обърнаха стреснато към него. Той се разсмя, наслаждавайки се на ефекта от гласовите си данни, и продължи:

— Ние знаем всички стихове, а и няма да се провалим, тъй като тримата сме я пели безброй пъти на три гласа — ти напева, Рихард, Готфрид междинния ромон, а аз основните и органовите тонове.

— En ik? (А аз?) — обади се минхер. — Ik wil ook meezingen! (Аз също искам да пея с вас!)

— Вий? — попита Готфрид. — Нима можете да пеете?

— Oh, zeer goed, zeer fraai. Ik kan zingen en fluiten als een merel of nachtegaal. (О, много добре, много красиво. Мога да пея и свиря като някой кос или славей.)

— Ама не на немски!

— Ook duits. (Също и на немски.)

— Къде сте са учил?

— In Keulen. Ik was daar medelid van de Lyra. (В Кьолн. Бях член там на „Лира“.)

— Значи на ня’кво певческо дружество?

— Ja. Wij hebben daar op zaterdag-avonden gezongen. (Да. Пеехме през съботните вечери.)

— Така! Ама песента, дет’ я имаме предвид, сигур не я знаете, а?

— Wat is des duitsere vaterland? Oh, dat kan ik ongemeen fraai zingen. („Какво е за немеца отечеството?“ О, мога да я пея необикновено красиво.)

— А що за глас имате?

— Een zeer gunstige en bijzondere. (Много подходящ, отличен.)

— Имам предвид бас ли пеете, тенор, или баритон?

— Ik zing zeer hoog; ik heb tenmiste diskant en ook nog hoger. (Аз пея много високо. Имам най-малкото сопран, а и още по-висок.)

— К’во-о! Сопран и още по-висок? Тогаз сигур пеете кат’ пикола?

— Jawel; ik zing ook fluit; ik zing veel beter dan de leeuwerik en de kwartel. (Да, така е. Аз пея и като флейта; аз пея много по-хубаво от чучулигата и пъдпъдъка.)

— В такъв случай вий сте истински уиикум и аз съм любопитен да ва чуя.

— Zai ik nu dadelijk zingrn? Ik begin direct! (Още сега ли да пея? Започвам веднага!)

— Да, изпейте нещо хубаво!

— Dan zai ik zingen een duitse zangwijze, namelijk: morgenrood, morgenrood. Niet? (Тогава ще изпея една немска мелодия, а именно: „Утринна зора, утринна зора“. Бива ли?)

Дебелият се прокашля няколко пъти много подчертано, за да прочисти гърлото си, после пъхна пръст зад вързаната около врата кърпа, та да се увери, че там няма нищо, което би могло да запре тоновете. После затвори очи и извика:

— „Opgepast, opgepast“ (Внимавайте, внимавайте!) — сякаш някаква опасност наближаваше към слушателите, и отвори уста да пусне на воля песента. Тогава обаче Метусалем го помоли:

— Не сега, не сега, минхер! Нека по-добре изчакаме до вечерта.

Той се опасяваше дебелият да не стане за посмешище. Този затвори отново уста, отвори очи и каза равнодушно:

— Ik heb niets daartegen. Ik kan ook ’s avonds zingen. Het klinkt eveneens goed. (Нямам нищо против. Мога да пея и вечерта. Ще звучи също добре.)

Задоволен от този резултат, Метусалем насочи коня си отново към краля на просяците, при когото настина щеше да се смее по-малко, но пък щеше да научи повече.