Карл Май
Синьочервения Метусалем (17)

Глава 17
„Какво е за немеца отечеството?“

Отрядът отдавна беше оставил зад себе си планинската верига и се намираше в просторна, необозрима шир, на чиято зеленина изпъкваха къщичките на многобройни села. Гори нямаше, но в близост до заселищата се виждаха немалко овощни дървета. Полетата бяха отделени едно от друго чрез плетове култивиран бамбук. Добре поддържаният път водеше край споменатия приток, докато го изостави в източна посока, за да се насочи към басейна на река Джонг, край чийто североизточен изворен ръкав бе разположен Хо-тзинг-тинг.

Малко преди обяд направиха почивка, колкото да напоят конете. После отново продължиха. Ставаше все по-видно какво място наближаваха. Малки каручки, натоварени с въглища или петролни варели, пресрещаха пътниците. Минаваха отделни работници е изчернени лица, а из въздуха се носеше онази не особено приятна миризма, неизбежна край петролните предприятия.

— Dat ruikt goed (Ухае добре) — отбеляза минхер. — Dat mag ik wel; dat is zeer gezond voor de borst en de longen. (Харесва ми. Много е здравословно за гърдите и белите дробове.)

Влюбил се веднъж в местността, сега на него му харесваше всичко, което предлагаше.

— Да — кимна Готфрид в знак на съгласие. — Петролната миризма е отлично средство против отслабване. Ако бях болен и с хилаво телосложение, щях да си остана в Китай.

— Ja, zeker! Ik ben zwak, en ik Blijf daarom hier. (Да, вярно! Аз съм слаб и затова оставам тук.)

— Много добре ша сторите, защот’ при тоз оздравителен въздух човек не се нуждае ни от чай, ни от речник. Тук бързо-бързо ша са възстановите.

Сега яздеха през едно село — последното преди Хо-тзинг-тинг. До страноприемницата тъкмо възсядаше коня си един ездач — мъж на около трийсет години, облечен по китайски, но не носеше плитка.

— Хер, хер ван Беркен, тук ли се срещаме с вас? Към къщи ли ще яздите? — извика му на немски Лианг-си.

Човекът не беше забелязал конниците. Сега обърна лице към тях. Когато погледът му падна върху Лианг-си и краля на просяците, чертите му светнаха от радост. Насочи коня към тях, подаде ръка на първия, поклони се на последния и каза на китайски:

— Каква изненада! Най-сетне, най-сетне се връщате, драги Лианг-си! Помислихме, че ви се е случило нещастие, тъй като отсъствахте много по-дълго, отколкото бе уговорено.

— И не сте се лъгали. Попаднах сред пиратите.

— По дяволите! Трябва да разкажете. Как се освободихте?

— Сам нямаше да успея. Освобождението си дължа на тези чуждестранни господа, които искат да се запознаят с хер Щайн: четирима англичани и един холандец — минхер ван Ардапеленбош, който извънредно много се зарадва, като узна от мен, че във ваше лице ще види един хер от Белгия.

— Как? Вие сте нидерландец, минхер? — попита учудено инженерът на немски, понеже знаеше, че Лианг-си го владее добре.

— Ja, ik ben een Nederlander (Да, аз съм нидерландец) — отвърна дебелият. — En gij, wat zijt gij? (А вие, какъв сте?)

— Белгиец, родом от Мехелен. Аз съм инженерът на хер Щайн.

— Dat is goed! Dat is zeer fraai! Spreekt gij ook hollands? (Това е добре! Това е много хубаво! Говорите ли и холандски?)

— Да.

— Dan moeten wej hollands spreken! (Тогава нека говорим на холандски!)

— На драго сърце! Много ще се радвам да си послужа отново с този език.

— Ik ook. Wij zullen zeer goed spreken. Hoe is het eten in Ho-tsing-ting? (Аз също. Ние ще си поговорим много добре. Как е яденето в Хо-тзинг-тинг?)

— Het eten? (Какво е яденето?) — отвърна белгиецът, донякъде учуден от този ненадеен въпрос. — Ik kah het slechts loven. Wij eten naar de Chinese, maar ook naar onze vaderlandse keuken. (Мога само да го похваля. Ние се храним и по китайската, и по нашата родна кухня.)

— Dat is zeer goed van deze oom Daniel! (Това е много добре от страна на този чичо Даниел!)

— Ge noemt hem oom, Onkel? U kent ook zijn voornaam? Hoe komt U-erbij om hem oom te noemen? (Вие го нарекохте „чичо“? Знаете и малкото му име? Как стана така, че да му кажете чичо?)

— Daar…aangezien…oTOdat… (Защото… с оглед на… като…) — запелтечи дебелият смутено, осъзнавайки, че е издал нещо, което сега-засега трябваше да остане все още в тайна.

— Аз ще ви кажа — притече се на помощ Метусалем на немски. — Ние наистина не възнамерявахме да говорим още сега за тези неща, но вие няма да ни издадете, а и може би ще се нуждаем от вашата помощ. С други думи ние не сме англичани, а немци.

— Немци, ах! Но да не би и…?

— Е, какво искате да кажете? Но да не би и…?

— От родния край на моя работодател?

— Да, оттам идваме.

— А този млад хер сигурно е племенникът на господаря? — и посочи Рихард.

— Да, той е. Казва се Рихард Щайн.

— Каква изненада! Майно херен, приветствам ви от все сърце. Смятайте се за сърдечно добре дошли! — Той разтърси ръцете им и продължи: — Но как ви е било възможно да дойдете дотук в това облекло?

— Защо да не е било възможно?

— Трябва да сте предизвиквали огромна сензация. Та вашите фуражки даже в родината ви правят впечатление, а какво остава тук!

— Е, да, хората действително ни оглеждаха с голямо внимание. Понякога ставаха и досадни, ала истински неприятности и пакости не са ни създавали.

— Това ме учудва! Този хер пък даже носи и фагот!

— Да, винаги го нося със себе си! — кимна Готфрид. — А и защо да не ми е под ръка? Той ми е израсъл на сърцето, защот’ произхожда от кръстника на моя прадядо, и така е бил наследяван от деца и внуци. Т’ва е университетска вещ. Ако развинтя горе мундщука и запуша дупките, за коет’ са нужни тъкмо дванайсет пръста, то мога да го ползвам кат’ пушкалка, значи може да ми служи кат’ огнестрелно оръжие.

— Изглежда сте весела компания? — засмя се Ван Беркен.

— Да, таквиз сме! И що да не сме? Имаме чиста съвест и пари си имаме, страшно много пари — т’ва го казвам не аз, а нашият Метусалем. И после…

— Метусалем? — прекъсна го учудено белгиецът.

— Та ний още не сме са представили. Аз съм именно Готфрид фон Буйон, комуто езичниците някога си отворили толкоз много работа.

— По времето на, кръстоносните походи?

— Да, че кога иначе! А тоз хер е оня Метусалем, който още в Стария завет си е спечелил почетно споменаване. Вярно, от тогаз той е станал още по-стар, ама изглежда от т’ва духовните му сили никак не са пострадали. Той е един добър, мил…

— Замълчи! — прекъсна го посред думите Дегенфелд. — Аз сам ще се представя, защото от твоя брътвеж никой няма да разбере нищо. Между другото китайците заминаха напред и трябва да ги настигнем. Вие навярно също смятахте да потеглите за Хо-тзинг-тинг, хер ван Беркен?

— Такова беше намерението ми — отговори запитаният.

— Да тръгваме тогава! По пътя ще ви осведомя за най-необходимото.

Той бе продължил бавно с хората си, навярно за да не пречи на поздравленията. Останалите бяха спрели до страноприемницата и сега всички препуснаха бързо. Пътем Метусалем разясни на инженера причините и развоя на пътуването до настоящия час. Когато привърши, последният възкликна:

— Та това е истински роман, човек би могъл да го опише в книга! И, не ми се сърдете, всички вие сте направо особняци!

— Шт! Думата „особняк“ при нас е запретена. Тя съдържа голямо оскърбление. Но вие го казахте с добро намерение, така че няма да стигаме до дуел. Е, да, може да сме малко особени, но иначе много добри момчета, на които навярно ще сторите услугата временно да премълчите кои сме и какво ни води насам?

— Естествено! Няма да издам нищо. Но трябва да внимавате чичото да не отгатне! Той е станал половин янки, хитрец, който бързо прозира хората.

— Ще бъдем предпазливи. Но, кажете, общуването с китайците не му ли създава неприятности?

— По-рано дори значителни. Сега всичко е преодоляно, и то отчасти с помощта на краля на просяците, притежаващ влияние, за което и понятие си нямате, макар да ви се е предоставило доказателство. Хер Щайн сега е един от най-уважаваните мъже в провинцията и се радва на приятелството и закрилата на най-високопоставените мандарини. Предприятието му достигна такива размери, че моите сили вече не са достатъчни. В най-близко време ще дойде и брат ми, който е също такъв инженер, и ще бъде назначен като втори технически ръководител. Въглищните находища и особено петролните извори станаха истинска благодат за цялата околност. Ние даваме работа само на бедни хора, които ни препоръчва Той. Тези китайци изпитват голяма любов и признателност към нас. Построили сме им уютни работнически жилища и ревностно се стараем да задоволяваме всички техни справедливи искания. По-рано дори е било малко опасно да се живее сред тези хора, ала хер Щайн се е приспособил към техните обичаи и възгледи и само в краен случай дава да се разбере, че мисли и чувства различно от тях. По-късно му се удало да спечели приятелството на Той, а сега е даже и под закрилата на мохамеданите, които се бунтуват и правят страната несигурна. Изкусен дипломат е и умее да превърне в изгодни и най-неблагоприятните условия.

— Но е болен?

— Да, ала повече духовно, отколкото физически. Макар да не иска да го признае, аз все пак бих могъл да твърдя, че носталгията по родината е онова, което тайно го подяжда. Сигурно щеше да се върне в Германия, ако предприятието му не го задържаше тук така здраво. За него е свещен дълг то да остане на работниците такова, каквото е сега при него. Възнамеряваше да го продаде, но няма да се намери купувач. Един китаец не би притежавал нито необходимия капитал, нито опита, каквито трябва да има притежателят на едни такива огромни инвестиции.

— Oh, ik heb geld! (0, аз имам пари!) — обади се тогава минхер.

— Gij? (Вие?) — попита белгиецът.

— Ja, ik heb geld ten eerste geld, ten tweede geld en ten gelde ook wieder geld! (Да, аз имам пари, първо пари, второ пари и трето пак пари!)

— Dat klingt precies zo, alsof ge als koper zoudet willen optreden. (Та това направо звучи, като че се явявате купувач.)

— Dat wil ik ook! Ik heb veel geld! En ik heb ook opvoeding en onderwijs gehad; ik ben niet dom; ik been een wijs mens, een zeer wijs mens! (Това и възнамерявам! Аз имам много пари! Получил съм също възпитание и образование. Аз не съм глупав, аз съм мъдър, много мъдър човек!)

— Dat geloof ik hel graag van U; maar is dat de reden om Ho-tsing-ting te kopen? (На драго сърце ви вярвам, но това ли е причината за искането ви да купите Хо-тзинг-тинг?)

— Neen. Ik wil Ho-tsing-ting kopen, omdat hier de lucht zo goed en gezond is. Ik ben ziek en zwak; ik wil hier weer gezond worden, gezond en dik! (He. Искам да купя Хо-тзинг-тинг, защото тук въздухът е толкова добър и здравословен. Аз съм болен и слаб. Искам тук да стана отново здрав, здрав и дебел!)

Ван Беркен плъзна удивен поглед по снагата на мнимия болен и рече усмихнато:

— Nu, ik denk dat U zich hier wel weer vet kunt eten. (E, мисля, че тук ще можете пак да се поохраните.)

— Dat denk ik ook. Ik wil eten en drinken, dat ik zo dik als een nijipaard word! (Така мисля и аз. Искам да ям и да пия, та да стана дебел колкото речен кон!)

Белгиецът изглежда разбра що за образ има пред себе си. Той хвърли развеселен поглед на Метусалем и навярно с удоволствие щеше да продължи разговора, ако тъкмо в този момент не бяха застигнали Той, с когото нали също трябваше да поговори.

От селото, през което току-що бяха минали, до границата на Хо-тзинг-тинг имаше само още четвърт час езда. Полята свършиха. Виждаха се голи насипи, по които стърчаха дървени шахтови къщички — каменовъглените мини. По-нататък се извисяваха високи, своеобразни скели, повечето снабдени с навеси. Това бяха стари борверки, които сега не работеха.

На едно възвишение се издигаше представителна сграда. Беше построена по китайски стил, ала немците все пак почувстваха в нея нещо родно.

— Това е домът на господаря — поясни инженерът. — А там, вдясно и ляво на равнината, виждате работническите поселища. Те се отличават, както ще забележите, с голяма чистота. Толкова са здравословни и удобни, че и един немски работник би бил доволен да може да живее тук.

— А к’ва е оная тарапана дет’ са е насъбрала там горе пред жилището? — поиска да знае Готфрид. — Трябва да има барем неколкостотин човека!.

— Над петстотин. Това са работниците, които получават заплатата си. Днес смяната завърши рано, защото утре ще се празнува.

— Да няма няк’ъв божи празник?

— Не, частен. Хер Щайн има рожден ден, през който той никога не позволява да се работи.

— Рожден ден. Чу ли, Рихард! Знаеш ли какво ша му поднесем ний? Най-доброто, коет’ може да получи, а именно теб.

Рихард не отговори. Той изобщо предпочиташе обикновено да си мълчи. Сега наближаваше мигът да види чичо си. Това най-много го вълнуваше. Очите му бяха овлажнели и той сърдечно съжаляваше, че няма да може да се хвърли в обятията на роднината си.

Хората бяха забелязали приближаващите. Работниците горе при къщата започнаха да викат и ликуват, че идва Той. Мнозина тръгнаха насреща му, за да са първите, които ще го поздравят; останалите образуваха шпалир, през който ездачите се насочиха към мъжа, застанал до една покрита с монети маса. Той пристъпи към тях и приветства Той по китайски маниер, както се прави между равноправни.

Щайн беше висок и сух, над шейсетгодишен. Не носеше плитка наистина, но косата му се спускаше дълга изпод шапката. Беше сребристобяла. Остро изрязаното лице бе дълбоко прорязано от бръчки — следите на дълги душевни и телесни напрежения. От това лице се виждаше, че мъжът притежава твърд, независим характер, но въпреки това от него струеше някаква ведра благост.

Появата на Той и хората му за него бе нещо обичайно. Но когато очите му се спряха на другите, той повдигна учудено вежди и възкликна:

— Нгуот! И-йин! (Какво виждам! Това са чужденци!)

— Да, европейци! — отговори Ван Беркен.

— Облеклото навява това предположение.

— А аз считам за свой дълг да ви ги представя, тъй като аз съм този, който пръв се запозна с господата, на които дължа живота си — намеси се Лианг-си. — После ще го научите в подробности. А сега преди всичко техните имена. Този господин, който е предпочел да носи облеклото на китайски мандарин, е морският капитан Фрик Търнърстик, с чийто кораб останалите господа правят околосветско пътешествие. Те са студенти от университета б…в…в…

Неговите географски познания тук му изневериха.

— В Оксфорд — притече му се на помощ Метусалем.

— Да, в Оксфорд. Ето че пак забравих тази трудна дума. Това са господата…

И той назова имена, които в момента му хрумнаха, и за които знаеше, че са английски. Само минхер беше представен като натурален холандец.

Представянето естествено се състоя на китайски. Той обясни, че тези чужденци са му оказали голяма услуга, поради което се радват на специалното му приятелство. От него Щайн узна, че са дошли със собствените си очи да видят неговото прочуто предприятие.

Той ги поздрави със сърдечно добре дошли — при това на английски — като ги покани да бъдат негови гости и останат, докогато им харесва.

Когато те слязоха сега от конете, работниците веднага се заеха да отведат животните в обора. Гостите бяха поведени лично от стопанина към приемната зала. Тя беше най-голямата стая в партера, подредена изцяло по китайски образец, и съдържаше много маси и столове, което даваше да се предположи, че чичо Даниел често има многобройни гости.

Той ги помоли да се настанят временно, докато даде разпорежданията си, и се отдалечи. Той и Лианг-си тръгнаха с него, без да ги е поканил. Сигурно имаха намерение да му обяснят, че сегашните му гости заслужават особено уважение и внимание.

— Значи т’ва е чичо Даниел — рече Готфрид. — Допадна ли ти?

Рихард, към когото бе отправен въпросът, не отговори. Той не беше в състояние да каже и една дума — толкова голямо бе вътрешното му вълнение.

— Глупав въпрос! — разсърди се Метусалем.

— Да, сега аз съм мистър Джоунс от Оксфорд. Оттам би трябвало да идва интелигентността! По-духовито име Лианг-си не би могъл да ми избере. Впрочем на мен тук ми харесва изключително много. Само дет’ чичо Даниел ми изглежда много непредпазлив човек. Да остави толкоз пари вън, и при туй китайците са наобиколили масата!

— Никой не би взел оттам и най-дребната монета — отвърна Ван Беркен, който бе останал при тях. — Те толкова обичат господаря си, че веднага ще отритнат от себе си онзи, който посегне и на една ли. Всеки човек е добър, ако подходите правилно към него.

Скоро чичото се върна с Той и Лианг-си. С двойно по-учтив тон каза на немците, че е научил колко им е задължен Лианг-си, и повтори молбата да останат възможно по-дълго при него и да се считат като членове на семейството му.

— Истинско семейство аз нямам — добави. — Моите работници представляват семейството ми, а на добре дошлите гости, каквито сте вие, гледам като на свои роднини, докато са при мен. И тъй, чувствайте се като хазаи на моя дом и не премълчавайте нито едно желание, което бих могъл да изпълня! Сега ще ви посоча стаите, които ще обитавате.

Той ги качи на първия етаж. Там ги заведе най-напред в собствения си апартамент, мебелиран напълно по европейски. Състоеше се от всекидневна, спалня и кабинет и очевидно му доставяше голямо удоволствие, защото обясни на Метусалем, че тук човек можел да се чувства като у дома, в отечеството си.

— Имам още една такава стая — каза, — предназначена за европейци. Понякога се случва да ме посети някой такъв от Кантон или Хонконг, или пък някой мандарин, отбил се мимоходом при мен, да изяви желание да поживее веднъж по европейски маниер. Такива господа получават въпросното помещение, в което ще се настаните сега вие, мистър Уилямс.

Именно така бе наречен студентът от Лианг-си. Той получи една прелестна стаичка за гости, в която наистина и един мандарин би могъл да се почувства много добре. В съседство щяха да живеят Рихард и Готфрид, а до тях — Търнърстик и минхер. Метусалем говореше нелошо английски, а Рихард бе изучавал този език като втора специалност. Двамата можеха да минат за англичани, а също и Търнърстик. Но не така стояха нещата с Готфрид, който наистина говореше завалено стотина думи, ала не биваше да изрече нито една, защото иначе чичо Даниел щеше да забележи, че няма как той да бъде мистър Джоунс от Оксфорд.

Сега домакинът се извини, че трябва да се отдалечи за малко, тъй като имал ангажимент с работниците. Щял обаче да им прати господин Ван Беркен, който с удоволствие ще им прави компания.

Малко по-късно им бяха поднесени разхладителни напитки, а след това дойде Ван Беркен да ги осведоми, че ще им служи като водач, в случай че поискат да разгледат предприятието.

— Ja, ik wil de olie zien; ik ga nwe. (Да, аз искам да видя земното масло. Идвам с вас.) — обади се дебелият.

Останалите също изразиха съгласие. След дългото седене на седлата една разходка щеше да е много приятна и ето как започнаха обиколката си край разпрострелите се нашироко съоръжения на предприятието.

Никой от тях досега не бе виждал по какъв начин се добива петролът и как се преработва. Ван Беркен ги развеждаше навсякъде и им показваше всичко. Те имаха чувството, че се намират в някой петролодобивен район на Америка. Много скоро съумяха да си създадат представа за значението, което чичо Даниел имаше за тази околност, а и за цялата провинция.

Минхер беше изцяло пленен от огромното предприятие. Той се заслуша с голямо внимание, когато Ван Беркен изброи какви доходи носи то на притежателя. Разглеждаше всичко с удвоено внимание и най-заплетеното наглед съоръжение възбуждаше интереса му, говореше си сам, от някои места изобщо не можеше да се откъсне и накрая поде решително:

— Zegt gij eens uw breeder spreekt ook nederlands? (Кажете, вашият брат също ли говори нидерландски?)

— Jaffia. (Да.)

— En hij komt werkelijk naar Ho-tsing-ting? (И наистина ще дойде в Хо-тзинг-тинг?)

— Zeker. Hij zai al de vollende week in Kanton arriveren, waar ik hem zai afhalen. (Разбира се. Още следващата седмица ще пристигне в Кантон, където ще го посрещна.)

— Dan blijf ik hier en koop al de olie. Ik krijg vervolgens twee mensen hier, waarmee ik nederlands kan spreken. (В такъв случай оставам тук и купувам цялото земно масло. Ще имам двама души, с които ще мога да разговарям на нидерландски.)

— Dus zoudt U ons als ingenieurs behouden? (Значи ще ни задържите като инженери?)

— Ja, op mijn eer, daarik niets weet van olie. (Да, имате думата ми, защото аз нищо не разбирам от земно масло.)

— Nu, U zoudt zich ook geheel op ons kunnen verlaten. Hot zou mij genoegen doen wanneer de koop tot stand kwam. (Е, вие също бихте могъл изцяло да се осланяте на нас. Ще се радвам, ако покупката се осъществи.)

После ги заведе в собственото си жилище, което се състоеше от партера на една приветлива къщичка, чийто горен етаж вече бе подреден за неговия брат.

Минаха няколко часа, преди да се върнат в главната постройка. Вечерта вече бе сгъстила мрака си и през прозорците — тук те имаха стъкла — струеше светлината на лампите. Пред къщата беше тихо и спокойно, но долу в и пред работническите жилища изглежда цареше голямо оживление. Това си имаше своята основателна причина и добро намерение.

Лианг-си бе разказал на неколцина от майсторите, че дължи живота си на чуждоземните мандарини. Той беше обичана от всички личност. Ето защо тези майстори бързо бяха разпространили вестта и сега цялата, голяма работническа колония бе заета с приготовления, целящи да покажат тяхната почит към чужденците.

Подобно нещо в Китай е невъзможно да мине без фойерверк. Китаецът е роден пиротехник. Всичко, всичко трябва да ознаменува той с фойерверк и правителството не създава ни най-малки пречки. Докато в другите държави възпламеняването на фойерверки се нуждае, по добре обосновани причина, от разрешението на властите, то в Китай с това ежедневно се забавлява и старо, и младо, без някой да име нещо против. Излиза си човек от къщната врата и бива заобиколен от горящи скачащи жаби. Завива зад ъгъла и насреща му се извиват изпускащи искри змии. Съзира напълно удивен на небето пълната луна по време на новолуние и едва след няколко минути забелязва, че тя е изкуствена — измамлива имитация. Преди да бъдат затворени уличните порти, навсякъде се виждат фойерверки от тела, които подскачат, избухват, стрелят, летят, свистят, и всичко това на съвсем тесни улички, чиито къщи се състоят от суха като барут гредова конструкция.

Изцяло от само себе си се разбира, че и работниците от Хо-тзинг-тинг бяха изкусни във фойерверките. Те се готвеха да покажат след падане на нощта изкуството си на чуждестранните гости.

Метусалем не бе седял дълго в стаята си и се появи чичото да го покани лично на трапезата. Другарите му бяха също така уведомени и ги последваха в голямата трапезария, намираща се в приземния етаж. Нейните стени бяха изцяло китайски, ала двете дълги маси по средата имаха двойно по-голяма височина от китайските и бяха подредени съвсем според европейските разбирания. Имаше ножове, вилици и лъжици, а не пръчици за хранене. Между фините прибори от китайски порцелан бяха поставени винени шишета със златни и сребърни гърловини, при чийто вид дебелият дръпна Готфрид за ръката и му нашепна:

— Ziet gij deze flessen? Dat is wijn! (Виждате ли тези шишета? Това е вино!)

— И още как! Мисля даже, че е шампанско. Е, аз няма да са посрамя!

— Ik ook niet, waarachtig niet! (И аз няма, наистина!)

До една от стените се виждаше едно пианино. Ван Беркен обясни на Метусалем, че го е получил от чичо Даниел като коледен подарък, но при условие, че то ще остане тук. Чичото бил голям почитател на музиката, ала не умеел да свири. Голяма радост му доставяло, когато инженерът го настроил.

Той вече беше тук с хората си. Бяха се настанили край трапезата, чието почетно място бе отредено за Метусалем.

Повечето ястия бяха приготвени по европейски, тъй като чичото беше наел от Хонконг един френски готвач.

Произведенията на този майстор от никого не получиха такива пламенни адмирации, както от минхер. При всяко ново блюдо червендалестото му лице ставаше с един тон по-тъмно. Той не намираше достатъчно думи да отдаде заслужената похвала на гозбите, а когато пък към тавана излетя тапата на първото шампанско, беше готов да прегърне целия свят от блаженство. Тъй като не бе представен като англичанин, а като холандец, спокойно можеше да си служи с матерния език, в резултат на което чичото вмъкваше от време на време по няколко немски думи в разговора.

Когато се намериха най-сетне пред десерта, последният се изправи, пристъпи към инструмента, отвори го и помоли инженера да изсвири нещо. Този прие поканата с удоволствие. Изсвири един лек танц — най-доброто, което умееше, но въпреки това предизвика удивлението на всички присъстващи китайци.

Навън работниците се бяха насъбрали пред отворените поради царящата жега, прозорци. Те едва се осмеляваха да дишат. Но когато Метусалем се настани, без да го канят, пред инструмента и пръстите му дръзко полетяха по клавишите, удивлението стана два пъти по-голямо. Той беше много добър пианист и след като прозвуча последният акорд, отвън проехтяха акламациите на слушателите. Но после пък се започна един грохот, съскане, свестено, трясък… фойерверкът бе подхванат.

Гостите излязоха пред къщата. Онова, което видяха, надмина и най-смелите им очаквания. Китайците започнаха с най-популярните неща — жабките, фишеците, огнените колела и ракетите. После престъпиха към по-трудните. Ракетите образуваха думи и картини. Издигна се една светеща сфера и след нея втора. Двете избухнаха. От първата се изстреля дълга огнена змия, а от другата — пламтящ дракон, който я последва във все по-стесняващи се кръгове, докато двете глави отново се пръснаха, за да се появят стотици малки змии и дракони. Един сферичен книжен фенер, в който изглежда гореше свещичка, се издигна лениво. Високо горе той замря, от вътрешността му се измъкна една луна и започна да кръжи бавно около него, а после и звезди, които описваха по-широк кръг. Той се сдоби с шипове и лъчи и се превърна в ослепително слънце, на чийто блясък можеше да се прочете и най-дребният шрифт.

Както работниците се бяха дивили преди туй на клавирните изпълнения на Метусалем, така и той се удивляваше сега на техните пиротехнически постижения, които приключиха едва след час.

Зрителите се върнаха в стаята, където чичото пак загърмя с тапите. Дегенфелд бе помолен да посвири още веднъж. Той даде знак на Рихард и този седна пред инструмента. Така можеха да чуят и него, а той имаше добра школовка. Докато момчето свиреше, Готфрид прошепна на капитана:

— Къдет’ са обичани ’сички, само Готфрид ли ша е мразеният? Аз това ша дам най-доброто от себе си.

— Вие? — изхихика капитанът. — И да не би пък с вашия обой? Е-е, хубава история би се получила.

— Тъй! Смятате ма неспособен за нищо? Чувал ли сте ма барем веднъж?

— За съжаление — да!

— Да, само когат’ съм процедил нещо за майтап. Днес обаче ша ма чуете истински за пръв път и тогаз ша ви затворя аз устата, защот’ от смайване няма да можете да го сторите без таз помощ. Внимавайте!

Той се измъкна тайно, за да донесе обоя си, и се върна тъкмо, когато Рихард свършваше.

— Хайде заедно, а, момко?

— Добре — кимна запитаният. — Ама не някоя глупост!

— Не, а „Когато лястовиците политат към дома“, знаеш я вече! Хайде започвай!

Като видя какво става, Метусалем се надигна от мястото си, изпълнен с подозрение. Готфрид го забеляза и направи успокоителен жест. Студентът се отпусна отново, защото сега знаеше, че ваксаджията няма да върши щуротии.

Готфрид много рядко изсвирваше някое сериозно парче, но когато го правеше, човек оставаше прехласнат. Той беше по свой начин артист на инструмента, от който привидно не умееше да изтръгне нито един верен тон; познаваше всички добри и лоши качества на своя обой. Беше ги изучил както някой ездач опърничавия си кон, който не се подчинява на никого, ала се превръща в отличен бегач веднага щом господарят му се метне на седлото.

Рихард често беше свирил с него. Знаеше всичките му любими парчета, към които се числеше и споменатото. Той започна интродукцията, после встъпи Готфрид. Последният изсвири скромно до края мелодията на познатата, непретенциозна, но задушевна песен. Последва лек съпровод, после по-труден, а след това потекоха перлените звуци на шестнадесетинки и тридесет и дветинки ноти толкова меко и нежно, толкова чисто и характерно, че и най-взискателният познавач би бил принуден да признае, че не е очаквал нито от Готфрид, нито от стария му фагот-обой да са способни на такова нещо. Това действително бе изключително постижение, и то на инструмент, чието значение за солист обикновено се пренебрегва.

Слушателите седяха безмълвни. Чичо Даниел бе дълбоко развълнуван. Една чисто немска мелодия, изпълнена по този начин, нямаше как да не окаже могъщо въздействие на този копнеещ по родината мъж. Той с мъка се овладя да не заплаче и когато Готфрид свърши и облегна фагота си до пианото, възкликна:.

— Excellent! I am very grateful to you, Mr. Jones! That is a german melody. How is it that you can play them? (Прекрасно! Изключително много ви благодаря, мистър Джоунс! Това е немска мелодия. Можете ли да изсвирите и други такива?) — Той естествено говореше на английски.

— Yes — отговори Готфрид.

— And did’you lern them in England? (И в Англия ли сте ги научил?)

— Yes.

— So people also play and sing there german songs? (Значи там свирят и пеят немски песни?)

— Yes.

— Please, would you playing one more? (Бихте ли изсвирил още една, моля?)

— Yes.

Това „Yes“ беше единствената английска дума, за която той добре знаеше, че я изговаря правилно. Метусалем го избави от затруднението, като помоли Рихард да изпълни няколко немски песни.

Гимназистът се отзова на поканата, но се въздържа да ги изпее. Та нали чичото още не биваше да знае, че гостите му владеят немски.

При все това мелодиите оказаха въздействието си върху домакина и той съвсем се натъжи. Забелязвайки, че понижава така предишното весело настроение на гостите си, той се извини:

— Моля за извинение! Немецът си остава меланхолик, където и да отиде. Аз обичам отечеството си, ала условията не ми позволяват някога да го видя отново. Колкото пъти си го помисля, ме избива на тъга. Изкарайте сега по-добре нещо бодро, весело.

— Yes — съгласи се Метусалем. — Mister Jones, will you play once more that famous one which, I believe, is called „Auf dem Bauernhof“! (Мистър Джонс, я изкарайте онова фамозно парче, което струва ми се, е озаглавено „На селския двор“!)

Готфрид разбираше английския къде-къде по-добре, отколкото го говореше. Той знаеше какво има предвид Синьочервения.

— Yes — каза, като отново посегна към инструмента. А на Рихард прошепна тихо: — Върши си твоята работа добре, а мен не отклонявай толкоз често от такта, както обикновено. Ако парчето бъде изсвирено добре, ша видиш как китайците ша са държат за търбусите от смях. Да почваме!

Рихард изсвири много сериозното, съдържащо дори съдържано достойнство встъпление. После Готфрид вдигна фагота си и в следващия миг отново го свали — беше изкукуригал петел. Звуците прозвучаха така измамливо, че китайците се заоглеждаха по ъглите да видят птицата, а дебелият се обади:

— Een haan! Ik zie hem ni’t! (Някакъв петел! Не го виждам!)

Готфрид отново поднесе мундщука към устните и… цяла дружина гъски се разкряка, патици заквакаха, гълъби загукаха. Едва сега незапознатите с изкуството на Готфрид хора видяха и чуха, че тези гласове излизат от неговия инструмент. Измуча вол, кон зацвили, после изврякаха няколко кози. Някаква котка измяука силно, а след нея заджавка куче. Котката буквално изпищя, а кучето лаеше и виеше, та се късаше. Всичко това създаваше ужасна какафония, която обаче спазваше така точно такта, че всеки тон хармонираше със съпровода. Тези гласове и други се повтаряха в най-различни вариации и порядък, докато накрая започнаха да се разнасят толкова бързо един след друг и привидно един през друг, че слушателите наистина си запушиха ушите и се превиваха от смях.

— Тъй — прошепна Готфрид, — добре се справи, Рихард. Сега ела! Ний не сме почитатели на он’ва разделение на труда, според което ний само да свирим, додет’ другите пият.

След последното музикално изпълнение ведрото настроение отново бе взело връх и продължи, докато никой, с изключение на дебелия, не искаше повече да пие. Той пожела да отиде да си легне и масата беше раздигната.

— Ik eet en drink ook niets meer — рече дебелият, — maar slapen kan ik ook nog niet. Ik moot met U spreken, Mijnheer Stein. (И аз не мога да ям и пия повече, но не ми се и спи още. Трябва да говоря с вас, минхер Щайн.)

— За какво? — попита чичото.

— Dat zai ik U zeggen. Laten we naar Uw kamer gaan! (Ще ви кажа. Да отидем във вашата стая!)

— С удоволствие, щом вие го желаете. Но изчакайте тук, моля, докато придружа останалите господа!

Тогава дебелият се сети, че нали ще трябва да пее. Беше обещал да се включи в серенадата. Това бе причината да каже:

— Ik kan het ook morggen. Ik wil nun slapen gaan. (Мога да го кажа и утре. Ще отида да спя като другите-)

И тъй, той се присъедини към останалите и чичото ги разведе по стаите им. Когато се озова с Метусалем в отреденото му помещение, домакинът отбеляза:

— Това беше една изключително приятна вечер, за която нямам думи да ви изразя благодарността си. Такива часове тук никога досега не съм преживявал.

— Наистина ли сте се отказал окончателно да видите отново родината си?

— Да. Няма да намеря купувач. И трябва ли да напусна своето творение, работниците си?

— Нямате ли роднини, които бихте могъл да повикате? Тяхното присъствие поне малко-отмалко ще замести родината.

— Действително. Имам роднини, а и на мен вече ми мина същата мисъл. Писах им.

— И те ще дойдат?

— Не зная, тъй като не съм получил отговор. Може би са безследно изчезнали.

— Я стига, в Германия това все пак не е така лесно.

— Защо? Имах брат, който беше учител. Той навярно е починал. Неговата вдовица не би могла да преживява с децата от мизерната пенсия. Те са се разделили — един насам, друг нататък, и сега никой не може да бъде издирен. Ще бъда наказан, задето толкова години не им пратих вест за себе си.

— Е, човек никога не бива да губи напълно надежда.

— Това е вярно, но аз съм роден в един часа на утрешния ден, или по-точно на днешния, тъй като минава полунощ, и ставам на шейсет и шест години. Така че не остава много време за надежди и чакане. Вашето присъствие ще направи този път рождения ми ден истински ден на радостта. Ние ще го отпразнуваме — за тая цел имам време. Моите хора няма да работят и аз ще наредя да им разпределят ядене и напитки. Спете сега спокойно и до радостна среща след събуждането!

Той си отиде.

— Още преди събуждането, даже още преди засипването — засмя се тихо след него Метусалем.

Той почака още четвърт час докато всичко в къщата се успокои и понечи после да отиде при Рихард и Готфрид. Но в този момент вратата се отвори тихо, последният подаде глава и запита:

— Чакате ли ни? Можем ли да влезем, уважаеми приятелю и другар по серенада?

— Да, влизай! Къде всъщност са другите?

— Следват ме отзаде. Сега ша видите целия Корпус на отмъщението.

Той тикна вътре Рихард, Търнърстик и дебелия. Отвън обаче стояха още Лианг-си, брат му, Ван Беркен и кралят на просяците.

— Добре! — рече Дегенфелд. — Значи събрахме се всички. Домакинът в стаята си ли е?

— Да. Дианг-си беше облегнал една стълба до прозореца и са направи на шпионин. Чичото таман си легна да спи, ама ний няма да го оставим.

— Тогава да вървим! Но тихо!

— Ik ook? (Аз също?) — попита минхер.

— Да, трябва да сме заедно.

— En ik zai ook meezingen? (И ще пея с вас?)

— Не. По-добре да мълчите, драги мой!

— Oh, ik kan zingen, ik kan zeer goed zingen! (О, аз мога да пея, мога да пея много хубаво!)

— Възможно е. Но още не сте ни представил доказателство, така че ще е по-добре само да слушате.

Горящата преди туй в коридора лампа беше угасена. Господата обаче си носеха свещите, значи осветление имаше достатъчно. Промъкнаха се крадешком до вратата, зад която се намираше всекидневната на чичото. Дегенфелд натисна тихо дръжката и отвори. Тримата — Метусалем, Готфрид и Рихард — влязоха. Вляво от тях бе вратата за спалнята на чичото. Тя беше само притворена и светлината от свещите падна вътре през процепа. Той я видя и запита на китайски:

— Кой е там?

Вместо отговор прозвуча биреният бас на Метусалем:

„Какво е за немеца отечеството?“. Готфрид и Рихард подеха мощно. Но още след първите десет-дванайсет такта самите наостриха учудено уши. Те не пееха сами. Към техните три гласа се бе присъединил един чудно хубав тенор, един тенор, толкова звънлив, толкова ясен и въпреки цялата си нежност толкова мощен, че те се обърнаха.

Отзад стоеше дебелият и пееше задно с тях:

„Къде като край Рейн повета цъфти?

Къде като над Белт чайката лети?“

Да-а, можеше да пее този минхер, и то как! Имаше глас и то какъв! Метусалем му кимна поощрително и тогава той изчисти гласа си от всяка боязливост и го отпусна в пълната му сила. Получи се великолепно съзвучие.

Когато песента свърши, чичото застана на вратата. Лицето му представляваше една голяма въпросителна. Сбръчканите му страни бяха поруменели, а очите блестяха от вълнение. С почти треперещ глас извика:

— Вие пеете тази прекрасна песен! Пеете на немски! Значи разбирате и немски! Защо не ми го казахте по-рано?

— За да ва изненадаме — побърза да отговори Готфрид. — Поднасяме ви таз серенада за рождения ден и осъществяваме съкровеното ви желание, погледнете тоз добър момък, тоз… о, уви! Той е вече в обятията му! Край на мойта красива реч!

Рихард не бе съумял да се сдържа повече. Още докато Готфрид говореше, беше изтичал към Щайн и го прегърна с думите:

— Чичо, скъпи чичо, аз съм твоят племенник!

Чичото стоеше вцепенен от радостна уплаха. Ръцете му висяха отпуснато.

— Моят племенник… ти… си моят племенник? — заекна.

— Навън! — прошепна Дегенфелд на останалите, изтиквайки ги назад. — Сега тук ние сме излишни.

Той бутна вратата след себе си. Отвътре звучаха гласовете на чичото и племенника — хлипащи и ликуващи същевременно. В коридора Готфрид запита:

— Къде отиваме междувременно?

— Междувременно? — отвърна Синьочервеният. — За „междувременно“ естествено не може и дума да става. Отиваме да спим.

— Т’ва би било крайно несправедливо, тъй кат’ чичото скоро ша ни потърси, за да ни благодари.

— Искаш благодарност за твоя втори панаирджийски тенор? Засрами се!

— Е-е, не съм имал таквоз нещо предвид. Ама той ша иска да говори ’се пак с нас. Ша трябва да му разказваме!

— За тая работа времето утре ще е по-подходящо от сега. Впрочем Рихард може и ще му разкаже всичко. Да оставим двамата насаме!

Той отиде в спалнята си и си легна. Волю-неволю другите трябваше да последват примера му. Още не беше заспал и на вратата се почука. На неговия въпрос отговори гласът на Рихард:

— Вуйчо Метусалем, трябва да дойдеш при чичо Даниел.

— За какво?

— Трябва да слезем долу в трапезарията да разказваш.

— Другите къде са?

— Ще заведа и тях, но дойдох първо при теб.

— Тогава ги остави да почиват и ме извини! И аз имам правото да не ме безпокоят, пък и ти също можеш да разкажеш. Утре е дълъг ден, рожден ден, който ще отпразнуваме. Ще трябва да съм си отспал. Лека нощ!

Рихард бе принуден да си тръгне с този отговор. Доблестният Метусалем обаче заспа със съзнанието, че този час е изпълнил задачата си докрай.

На сутринта го разбуди повторно чукане. Погледна часовника си. Слънцето вече ярко грееше, но бе едва седем часът.

— Кой чука! — попита раздразнен.

— Аз — отговори Готфрид. — Исках да уведомя, че дебелият минхер…

— Какво е станало с него?

— Тъкмо т’ва е, коет’ не знам. Изчезнал е безследно.

— Глупости!

— Възможно, т’ва е само няк’ва глупост! Ама той наистина е заминал.

— Че кога пък?

— Т’ва не знае нито даже Буда.

— Почакай, идвам!

Облече се набързо и излезе. Отвън стояха Готфрид, Рихард и Търнърстик.

— Най-сетне! — рече първият. — Кой би помислил, че такъв един дебеланко ша е способен на такваз магария!

— Доколкото знам, той спа в една стая с капитана. Трябва все пак да му е казал нещо!

— И през ум не му мина — отговори Търнърстик. — Захърка като някой морж, така че с часове не можах да мигна. Накрая намерих малко спокойствие. Когато се събудих после, беше офейкал.

— Отишъл е да се поразходи.

— Той? Тоя поспаланко? Никога няма да му хрумне.!

— Къде са всъщност вещите му?

— Взел си е пушкалата, торбата, чадъра, накратко казано — всичко! И тъкмо това е, което толкова ме безпокои.

— Ба! Как може да си мислите, че минхер ще ни зареже. От вещите си той никога не се разделя. Че ги е взел със себе си, не е доказателство, че е искал да офейка.

— Но е станал преди нас!

— Това настина е доста необичайно за него. Чичо Даниел станал ли е вече?

— Сигурно — отговори Рихард. — Ние седяхме до разсъмване в неговата стая. После ме прати да спя. За себе си обаче каза, че навярно няма да може да заспи.

— Да разпитаме и търсим.

Осведомиха се от прислугата за дебелия — никой не го беше виждал. Излязоха от къщата да го търсят. Но бе напълно излишно, защото едва бяха оставили вратата зад себе си и го видяха с двете пушки на гърба и провесената на тях войнишка раница. До него крачеше чичо Даниел, с когото явно провеждаше някакъв много усърден разговор. Когато двамата съгледаха чакащите, тръгнаха към тях с бързи крачки. Чичо Даниел се провикна още отдалеч:

— Добро утро, хер Дегенфелд! Добро утро, майне херен! Вече на крак? Това ме радва, защото толкова по-рано ще мога да ви благодаря от цялото си сърце! Кой би могъл да си го помисли и заподозре! Кой…

— Моля! — пресече го Метусалем. — Наистина няма причина за чак такава особена благодарност. Доведохме ви племенника, в замяна на което се радваме на гостоприемството ви. Значи сме квит!

— Не е вярно. Не мога да се съглася. Вашето присъствие даде на моя живот едно съвсем ново, щастливо направление, особено след като говорих сега с този хер.

— С минхер ван Ардапеленбош? А, да, тъкмо него търсим. Я кажете, минхер, какво правихте днес!

— Heden? (Днес?) — попита дебелият.

— Да, тази заран.

— Toeten ben ik opgestaan. (Ами станах.)

— Хубаво! И после?

— Toeten ben ik weggegegaan. (Ами излязох.)

— Тъй! Защо?

— Waarom? Daar ik al de olie kopen wil. (Защо? Защото искам да купя всичкото земно масло.)

— Да — потвърди чичо Даниел. — Минхер ван Ардапеленбош може би иначе има качеството да си поспива добре и дълго, ала днес едно палещо желание не го оставило на мира. От радост аз не можах да заспя. Когато се разсъмна, поисках да направя една разходка и срещнах на стълбището минхер. Явно бях добре дошъл за него, защото сега му се отдаваше възможност да ми каже онова, което не бе съумял да каже вчера, поради включването си в серенадата.

— И вече сте се споразумели?

— В значителна степен. Той иска да се консултира с инженера и да се порови из книгите.

— Това наричам аз експедитивност! Вие сте човек със замах, минхер!

— Ja, ik ben dapper. Ik ben zwak, en ik wil dik en gezond worden. De lucht is hier zeer goed. (Да, аз съм храбър. Аз съм слаб и болнав, а искам да стана дебел и здрав. Въздухът тук е много хубав.)

— Е, за мен това е добре дошло — рече Щайн. — Аз считах за невъзможно да намеря купувач. А ето че минхер ван Ардапеленбош изяви готовност да закупи предприятието и на мен ми олекна на сърцето. Моите работници ще се сдобият с добър господар, а аз ще мога да се завърна в родината. Ще го препоръчам на закрилата на Той, а за хоей-хоей съм убеден, че ще бъдат благоразположени към моя приемник също както към мен. За езика няма защо да се притеснява, тъй като инженерът го говори, а доколкото е необходим китайски, за да се разбира с работниците, скоро ще го усвои. Разбира се, такива неща не се уреждат за ден-два и нито за седмица. Но нали имаме време и колкото по-дълго останете при мен, толкова ще ми е по-приятно. Сега да вървим на закуска и след това ще ми разкажете за родината и пътуването си!

Върнаха се в къщата. Дебелият вървеше бавно отзад и си бърбореше:

— En ik doe het toch. Ik koop al de olie en heel Ho-tsing-ting! (И ще го направя аз. Ще купя всичкото земно масло и целия Хо-тзинг-тинг!) — Той остана на мнението си и този, и следващите дни.

Оглеждаше и изучаваше всеки предмет, и същевременно проявяваше учудваща подвижност и издръжливост. Неговото добродушие и общителност скоро му спечели привързаността на работниците. Той не можеше наистина да говори с тях, ала знаеше китайския поздрав и неговото „чинг-чинг“ прозвучаваше още отдалеч за всеки срещнат. При това кимаше така любезно с глава и така сърдечно се усмихваше, че те буквално бяха принудени да го обикнат.

Изтекоха три седмици и сделката бе сключена. Този ден се превърна в нов празник за гостите, мандарините, които съставиха и подписаха договора за покупко-продажба и за работниците. Минхер закупи всичко, така че чичото вече нямаше задръжки със заминаването си.

От само себе си се разбира, че Рихард бе писал междувременно на майка си. Метусалем също писа на Йе-кин-ли, съобщавайки, че е съумял да изпълни своята коанг-кеоу. Писаха му също така и Лианг-си, и Йин-тзиан. Чичо Даниел бе изпратил тези писма по сигурен бързоходец до своя съдружник в Кантон, който трябваше да ги препрати по първия заминаващ кораб.

Не е трудно да си представи човек с каква тъга се разделяше Щайн със своето творение, но от друга страна го облекчаваше мисълта, че се завръща в свидната родина. На немците също бе трудно да се сбогуват с Хо-тзинг-тинг. Бяха обикнали много дебеланкото и се разделяха с него с тъжното убеждение, че вече никога през живота си няма да видят този добряк.

Отначало те се бяха притеснявали, че не е човекът, който ще ръководи безметежно едно такова предприятие в сърцето на Китай. Но скоро се убедиха, че въпреки добротата и привидната си безпомощност той е много способен и делови бизнесмен. Неговата безпомощност се разпростираше само до частния му начин на живот. Като търговец еша си нямаше. Това го успокои по отношение неговото бъдеще.

И когато сега спряха конете си пред неговия дом, за да си вземат сбогом, от очите му се отрониха едри, бисерни сълзи.

— Ik kan met meerijden; ik moet hier blijven (Няма да мога да яздя с вас, трябва да остана тук) — каза той. — Ik kan het niet helpen, ik moet snuiven en snuiten. Reist met God, mijn lieve, goedevrienden, en denktsomtijds aanuwzwkkeAardappelenbosch! (He мога да си помогна, трябва да се издухам и се изсекна. Пътувайте с Бога, скъпи мои, добри приятели, и си спомняйте понякога за вашия хилав Ардапеленбош!)

В селото, в което живееха съпругата и дъщерите на Ие-кин-ли, предстоеше още едно сбогуване. Бяха поканили хоей-хоей, комуто бяха толкова признателни, да тръгне с тях за Германия, ала той не можа да се реши. Сега трябваше да се разделят с него.

— Ако бях богат или поне заможен, щях да го възнаградя — сподели Лианг-си със Синьочервения.

— Как?

— С някоя сума, която би му спестила грижите в живота.

— Какъв размер би трябвало да има тази сума?

— О, ако имах пари, щях да му дам сто хиляди ли!

Тази сума звучи чудовищно, ала превърната в немски пари прави само 641 марки. Метусалем бръкна в един таен джоб на куртката си, измъкна една кесия и я олекоти с известен брой английски златни монети. После ги подаде на китаеца с думите:

— Това е малко повече от сто хиляди ли. Дайте му ги. Аз ви ги заемам.

Лианг-си направи физиономия, сякаш е видял невъзможното да се превръща във възможно.

— Хер! — възкликна. — Та това е направо страхотна сума! Как всъщност бихте могъл да знаете, че някога ще съумея да ви я върна?

— Зная.

— Навярно защото смятате че баща ми има добър бизнес в Германия?

— Не само затова. Сто хиляди ли в Германия не са много. Там например един месар коли вол, който струва тъкмо толкова. А има коне, чиято цена надхвърля един милион ли. Вашият баща следователно би могъл да ми върне парите. Но вие ги имате и тук в Китай.

— Ние? Тук?

— Да, ви не го знаете и аз не съм говорил досега по този въпрос. Баща ви е бил тук много богат човек.

— Бил е, но при арестуването са му иззели всичко.

— Не. Той много умно бил закътал парите си, а като избягал, ги заровил.

— Вярно ли? Той ли ви го каза? Знаете ли къде се намират?

— Да.

Братята, защото Йин-тзиан също присъстваше, станаха огън и пламък. За китаеца никоя друга дума няма такова добро звучене, както двусричната „пари“.

— Но междувременно някой друг, някой непознат, може да ги е намерил! — извика Лианг-си.

— Те са още там, зная го със сигурност.

— О, Небеса, о. Всемир, о, Земя! И го казвате толкова спокойно! Не би ли трябвало в случая да подскачате от радост?

— Не. Много е хубаво човек да притежава пари, но съществуват и по-големи ценности. Човек може да е богат откъм страна на чест и слава, удовлетвореност, щастие, здраве, та и още къде по-големи. Аз посетих мястото и се уверих, че парите са си още там.

— Къде?

— Горе в планините, където бяхме отседнали в сийе-киа и ни нападнаха хоей-хоей.

— И нищо да не ни кажете!

— Имах си основателна причина: известието, че имате там заровено съкровище, щеше да ви отнеме спокойствието. Виждате сега, че без риск мога да ви заема сто хиляди ли.

— Щом е така, приемам ги и ще ги дам на хоей-хоей. Нека го направят щастлив.

Радостта на човека, когато получи златните монети, изобщо не подлежи на описание. Той танцуваше из стаята, правеше лудешки скокове във въздуха и целуваше ръката или подгъва на дрехата на всеки, до когото се добереше. Този дар във висока степен омекотяваше тъгата, с която се разделяше с жените, приети някога от него като бежанки-просякини.

Нощта прекараха отново в местната странноприемница, понеже Той бе помолил да го чакат тук, тъй като искаше да придружи и осигури безопасността на пътешествениците до Кантон. Той дойде през нощта с неколцина ездачи и на утрото потеглиха — мъжете на коне, а трите жени ползваха носилки. Багажът им предварително вече бе изпратен с този на чичо Даниел в Кантон.

Естествено и сега чужденците правеха навсякъде същата сензация, както на идване. Те предпочитаха да отсядат не в малките селища, а в усамотените домове за отмора.

Когато стигнаха до онзи, край който Метусалем бе претърсил с Готфрид и Рихард старото марабу, вечерта вече наближаваше, така че трябваше да останат тук. Дегенфелд уведоми всички спътници, че е дошъл моментът да се изкопае съкровището. Той ги отведе в клисурата и до къщичката. Всеки поотделно пролази вътре, за да опита да отгатне къде трябва да се търси. Чукаха по пода и стените да открият някъде кухина — напразно. След това Метусалем извади камъните и измъкна двете торби. Двамата братя се втурнаха да ги отварят. Дегенфелд позволи да го сторят, но отбеляза:

— Тези кюлчета принадлежат на вашия баща. Вижте ги, преброите ги, за да ми свидетелствате по-късно, че не се е изгубило нито едно парче. Но после ще ги съхранявам изключително аз. За целта ще взема един товарен кон със самар и покривало.

Кюлчетата бяха преброени още на място, след което Дегенфелд завърза торбите и нареди да ги отнесат в страноприемницата. От този миг нататък с нощната почивка на братята бе свършено. Страхуваха се от разбойници, каквито изобщо нямаше, и надзираваха с аргусови^[1] очи мястото където спеше Метусалем редом с торбите.

Пътуването продължи по съвсем същия път, по който бяха дошли. На сутринта стигнаха до опасния мост, а вечерта — до Шин-хоа, но този път минаха транзит през града, за да пренощуват в първия сийе-киа.

По този начин пътешествениците спечелиха малка преднина и можаха да стигнат още следващия следобед в Шао-чеу, където бяха получили военния ескорт по пътя за насам.

Метусалем отиде при мандарина и беше посрещнат от него още по-почтително отпреди — последица от присъствието на просешкия крал. Понеже се касаеше да наемат речен кораб, трябваше да останат тази нощ при него. И Той действително намери една джонка, чийто шкипер хранеше към него такова благоговение, че изяви готовност да подготви, плавателния си съд до сутринта.

Метусалем върна на мандарина конете и всички предмети, които войниците при бягството си бяха изоставили. За заплащане не стана въпрос. Когато попита за старши лейтенанта, получи уклончив отговор.

На сутринта пътешествениците бяха придружени до реката от голяма свита, където джонката лежеше в пълна готовност. Тъй като не искаха да я напускат преди Кантон, се бяха запасили богато с провизии.

Хо-чанг на речния съд склони да пътува и през нощта. Ето защо, а и понеже плаваха по течението, обратният път бе осъществен по-бързо.

Беше ранно утро, когато пристигнаха в Кантон. Тук чужденците и Йин-тзиан не биваше да бъдат видени. Той се нагърби да потърси Тонг-чи и Хо-по-со и да им изкаже благодарността на благополучно завръщащата се в родината компания.

След два часа вече се бе върнал с Хо-по-со и съобщи, че за преследване на Йин-тзиан не е ставало дума. Хо-по-со помоли да напуснат Кантон колкото може по-скоро, като за тази цел щял да им предостави специална джонка.

Не мина много, един бърз ветроходец приближи на гребла и пристана борд до борд с джонката на Шао-чеу. По този начин пасажерите съумяха да се прехвърлят, без да привлекат вниманието на намиращите се по близките кораби китайки.

Настъпи моментът да си вземат сбогом с краля на просяците и Хо-по-со. Дължаха много благодарности на последния и още повече на първия. Докато шкиперът на джонката даваше, заповедите си, Хо-по-со уреди нещата с няколко поклона. Независимо че дължеше живота си на чужденците, той сърдечно се радваше, че те се връщат в родината си. Дегенфелд поиска да върне Той-куана на просешкия крал, ала бе помолен да задържи паспорта като спомен. След това кралят подаде ръка на всички, обеща да поздрави зет си и Тонг-чи и преди всичко да се грижи за минхер и се сбогува после със сърдечност, от която бе видно, че искрено е обикнал чужденците.

Малко по-късно екипажът вдигна двете платна и джонката се понесе към Хуемпоа, за да се отправи през Бога Тигрис към Хонконг, чието пристанище достигнаха в зорите на следващото утро. Там се разплатиха с джонката, след като багажът бе прехвърлен на клипера на Търнърстик. Самите пътешественици обаче се отправиха към хотела, в който се бяха запознали с почтения минхер. Съдържателят се ухили доволно, като ги видя да се проправят път през навалицата начело с нюфаундлендера към неговото заведение. Търнърстик този път бе предпочел да върви. Нямаше охота пак „да търчи в носилката“. Но дамите бяха отнесени до хотела в паланкини. Поради неподозирано бързото и благополучно протичане на начинанието, Готфрид предложи да не напускат Китай, без да са отпразнували сбогуването още веднъж на чаша благороден ечемичен сок. Когато това похвално намерение бе осъществено, Търнърстик се отправи към кораба си, за да погледне дали всичко е наред. Той скоро се върна и съобщи, че фрахтът е разтоварен, на борда е взет нов и още на следващия ден могат да вдигнат ветрилата.

Пътуването с параход щеше да бъде по-бързо и навярно по-удобно, ала добрият Търнърстик ги бе молил толкова дълго, докато накрая обещаха да ползват неговия кораб на връщане. Той искаше, а това щеше да е в голям негов ущърб, да придружи приятелите до родния им град, за да се запознае с Йе-кин-ли и майката на Рихард и… да вземе своя дял от славата, която очакваше там завръщащите се пътешественици.

На борда на клипера трябваше да бъде изготвен изчерпателен доклад за преживелиците и да бъде изпратен напред с първия заминаващ параход. Търнърстик спа през нощта на борда. Другите останаха в хотела. Когато на сутринта пристигнаха на клипера, той беше свалил мандаринското облекло и отново облякъл южнокаролинския фрак заедно с кърпата за врат и папионката. През нощта собствената му кабина бе очарователно подредена за дамите, а и за мъжката част от пасажерите се бе попрестарал да намери добри места.

Командирският му глас звучеше бодро по палубата. Котвата бе прибрана, платната вдигнати. Тласкан от отлива и бриза, стройният клипер се плъзна извън пристанището.

Всички пътници стояха на палубата, отправили погледи към древната, необикновена страна, която навярно никога вече нямаше да видят. Когато тя се канеше да изчезне, Търнърстик сне пенснето и като прекара ръка по очите, заговори:

— Странна земя с още по-странни хора! Ни един път не могат да поговорят правилно на матерния си език; ни най-малко понятие си имат от едно правилно китайско окончание! И въпреки това със съжаление се сбогувам с нея. Може би само защото трябваше да оставим тук дебелия.

— Т’ва ша е! — съгласи се Готфрид. — Да не ми беше чак толкоз скъп обоят, щях да му го оставя кат’ спомен от неговия Готфрид. И на мен раздялата ми навява тъга, ама от друга страна пък мисълта, че сме удържали наш’та конг-кеоу, ма изпълва с блаженство. Зат’ва по дяволите траурните чувства! Поздравих Китай с „чинг-чинг“ и са сбогувам сега с него с „чинг-леао“, коет’ означава повече от: „Да те закриля Бог, Страна на дръпнатите очи!“ Сърдечно ма е жал за теб, защот’ току-що ти изгуби завинаги своя прекрасен Готфрид!