Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Траперите „Детелиновия лист“ (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zobeljäger und Kosak, –1887 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

КАРЛ МАЙ

ТРАПЕРИТЕ „ДЕТЕЛИНОВИЯ ЛИСТ“ III

ЛОВЦИ НА СОБОЛИ И КАЗАЦИ

Издателство „КАЛЕМ — 90“, Пловдив, 1994 г.

 

Zobeljager und Kosak

Band 63

Originaltitel: Deutsche Herzen, deutsche Helden (1885–1887)

Karl May — Verlag, Bamberg

История

  1. — Добавяне

1. НА СЪБОРА ВЪВ ВЕРХНИЙ УДИНСК

В сибирския град Верхний Удинск редовно се провеждат два всеизвестни събора. Единият се пада през пролетта. Тогава идват ловците, носейки за продажба кожите, придобити през зимата в покритите със сняг гори или в пустите, самотни тундри. А на есенното тържище те се снабдяват с припасите, необходими им за зимния лов на кожи.

В онези необятни равнини, класифицирани под наименованието тундра, може да се ловува само през зимата, когато дремят под ледената си покривка. Напролет тя се стопява и всичко потъва в недостъпни, бездънни блата.

Но когато зимата заметне оковаващата си завивка, ловците на соболи се сдружават на групи от по десетина-дванайсет човека, за да се отдадат на лова на животните, чийто скъпоценни кожи толкова много се търсят по руските и китайски пазари.

 

Такива ловци по онова време, когато се разиграва този разказ, бяха или местни жители, задължени да плащат своя налог на царя само в кожухарски изделия, или заточеници, принудени ежегодно да доставят едно определено количество от тези тъй търсени кожи, ако не искаха да изтърпят тежко наказание.

Самотните ловци в онези райони са подхвърлени на огромен риск. В тундрата студове от петдесет и пет-шестдесет градуса по Целзий не са рядкост, а страхотните снежни виелици, вилнеещи из Сибир, стоварват върху дърветата масиви от сняг, които ломят и сплескват леса на цели мили. В меки дни се спускат мъгли, чиято гъста, кажи-речи досегаема маса, с видимост не повече от две крачки, остава да лежи върху равнината седмици наред. Те правят и бездруго трудния занаят на ловеца невъзможен. Ето защо собольниките[1] трябва да се събират на дружинки, та при опасност да си помагат един на друг.

Чуе ли се, че някой е отишъл сам в девствената гора или тундрата в продължение на седмици, че и чак за две, дори най-дръзките мъже поклащат глава.

— Он сошел с ума! (Той се е побъркал!) — казват те.

И имат право. Да се предприеме такова нещо, най-малкото се иска голяма мяра безразсъдна смелост. Пита се наистина дали един американски трапер не би се скитал и в най-лютите студове по сибирския лес също така добре, както из горите на Мисисипи и Мисури. Но пък и траперът е издялкан от съвсем друго дърво в сравнение с руския заточеник или даже хант, тунгусец и бурят… На есенния събор днес във Верхний Удинск бе застъпена пъстра смесица от сибирските народи.

В селището обикновено квартируваше малък военен отряд. Понастоящем обаче бе командирована цяла сотня[2].

От държавните мини в Чита, където работеха под земята предимно заточеници, беше избягал известен брой от тези нещастници. Беше се разбрало, че са се насочили към околностите на Верхний Удинск. Казаците бяха изпратени насам да претърсят областта и да заловят и предадат бегълците за най-строго наказание. Есаулът[3] на сотнята бе синът на околийския началник във Верхний Удинск. Той познаваше местността като собствения си джоб и бе в състояние да разбута всички скривалища.

Синът на околийския беше известен като строг, навъсен и опасен офицер и в неговия ескадрон нямаше ни един, на чийто симпатии той да се радва.

Баща му живееше в най-представителната сграда на Верхний Удинск, с чиято големина можеше да се мери само още една друга. Това бе постояльш двор[4], чийто притежател — хазяинът[5], се числеше към най-имотните хора на града.

В постояльш двор бе много весело и шумно. Русите са запознали исконното население на Сибир най-първо с ракията. Сибирецът обаче не може да носи много, бързо се напива. И интересно, че пияното му състояние не е тежко, но затова пък толкова по-трайно. Само от няколко чаши водка той е пиян в продължение на два дена, след което търчи и препуска блажен насам-натам, и изтрезнее ли, надига отново чашата.

В салона на кръчмата не се виждаха ни маси, ни столове. Околовръст стените бяха проснати тръстикови рогозки. По тях седяха, подвили крака, клиентите с дръпнати очи. Те пиеха каквото имаше в наличност — айран, водка, квас или гърне керемиденочервен чай. И при това езиците им никога не спираха.

Който ги чуеше как вряскат, като нищо би помислил, че кръв ще се лее. И все пак те водеха един приятелски, пристоен разговор.

Внезапно всички гости замлъкнаха. Беше влязъл един, някъде към средния ръст, другоземец — „господар“. Под господар местният жител разбира всеки мъж с кавказки черти и добро облекло.

Новият гост беше навлякъл широки сини шалвари, които се губеха в кончовите на високите ботуши, над тях дългопола рубашка с шнурове и върху нея лек кози елек. На главата бе нахлупил астраганен калпак, каквито обичат да се носят в Персия и из кавказките страни.

Една гъста, черна брада почти изцяло скриваше лицето му. Единствено пронизващите, неспокойни очи можеха ясно да се видят, а те в никой случай не създаваха будещо доверие впечатление. Руско лице човекът нямаше. Съдейки по чертите му, човек би го сметнал за французин или грък.

Той поздрави присъстващите небрежно и с високомерен поглед.

Хазяинът притича, събаряйки неколцина от посетителите и се поклони едва ли не доземи.

— Здравствуй, батюшка! Что прикажеш? (Добре дошъл в моя дом, бащице! Какво ще заповядаш?) — Могу ли я прожить у тебя? (Мога ли да отседна при теб?)

— Да, батюшка! (Да, бащице!) Ама да не би да си сам?

— Не. Слугата ми е с мен.

— Той къде е?

— Вън при кибитката[6].

— О, пресвети отче от Остроленка! Ти имаш кибитка? Дошъл си с кола? И аз да не съм го забелязал? Прощавай, господарю! Ще принеса в дар на моя светец-закрилник, свети Николай, нова книжка с картинки, за да не ми зачете след смъртта тази немарливост. Немедленно[7] ще погледна кибитката ти.

— Тогава ела!

Мъжете излязоха. Пред входа бе спряла, натоварена с няколко куфара, една от онези леки, двуконни каруци, окачествявани с названието кибитка. Брадатият колар стоеше при конете.

— Веднага ще заповядам да се вкара всичко вътре — каза съдържателят. — За колко време искаш да отседнеш при мен?

— Още не знам колко ще ме задържат тук работите. Чух, че имало събор.

— Да, господарю.

— Нещо не го виждам. Къде се намира?

— О, пазарен площад във Верхний Удинск няма. Пазарът се провежда извън града, на полето. Мога ли да науча откъде идваш?

— От Иркутск.

— Значи от запад. Тогава няма как наистина да си видял събора. Той е разположен източно от града.

— Навъртат ли се насам и ловци на соболи?

— Много, господарю.

— Бих желал да наема известен брой.

— Искаш да вземеш на служба собольники? Хм-м, господарю, това е рискована работа. Ти можеш да спечелиш много голяма сума, но също и да изгубиш.

— Който иска да спечели, трябва да рискува.

— Пита се също колко мъже се каниш да наемеш.

— Ти можеш ли да ми назовеш неколцина добри ловци? Възнамерявам да сформирам ловна дружина.

— Няма да успееш да го направиш, господарю.

— Защо не?

— Тези хора сами си избират компанията. Никой от тях не би допуснал да му натрапиш другар, когото той не желае. Ти трябва да се споразумееш с някой кадърен ловец и на него да предоставиш да потърси необходимия брой спътници.

— Ще се вслушам в съвета ти. Ти сигурно ще можеш да ми назовеш един такъв ловец.

— О, няколко, господарю! Най-прочутият от всички е… да-а, де да можеш с него да се сдобиеш, господарю!

— Че с кого пък?

— Номер осемдесет и четвърти.

— Номер осемдесет и четвърти? Името му?

— Него никой не го знае освен съдиите, които са го осъдили. Нито на тукашните власти е известно даже. Той е най-добрият ловец надлъж и шир. Вярно, не говори много, ала всеки го иска за спътник. Само че той винаги сам си подбира хората и носи с дружината си вкъщи най-богатата плячка.

— Млад ли е все още?

— Сигурно брои някъде към шейсетте.

— Тук ли е вече?

— Аз още не съм го виждал. Но него всеки го познава и ако питаш, ще ти го покажат. Ама преди туй трябва да направиш една визита на околийския началник.

— Преди туй? Толкова ли е спешно?

— Да. Първо, нямаш право без негово разрешение нито час в моя дом да пребиваваш; да, да, изобщо във Верхний Удинск. После, не бива без негово позволение да отидеш на есенния пазар и трето, не можеш да сключиш с някого договор, без околийският да ти го подпише и подпечати.

— И в замяна на това да прибере някаква такса?

— Да, господарю и за наказание тази такса ще бъде отмерена толкова по-високо, колкото по-дълго се забавиш да му се представиш както подобава. Наистина не мога да ти дам по-добър съвет от този, незабавно да отидеш при него.

— Проклятия Росс… (Проклета Рус.)

Непознатият не доизрече думата, ала си промърмори някакво проклятие в брадата.

— Добре, тогава ще вървя — продължи после гласно. — Докато се върна сигурно ще си ми приготвил стаята.

Той закрачи към съседната постройка и влезе през главния вход. Над една от вратите се четеше думата „Присутствие“, което означава „канцелария“.

Там стоеше един мъж в куртката на обикновен казак. Непознатият се обърна към него.

— Къде да намеря исправника[8]?

Той не получи веднага отговор, защото казакът отскочи стъписано назад и се вторачи в него с разширени очи.

— Неуже ли это возможно? (Възможно ли е?) Флоран? Ти? В Сибир?

Непознатият смени боята. Той също отскочи крачка назад, ала бързо се окопити.

— Нещо бъркаш. Аз не те познавам.

— Не е изключено. Но толкова по-добре те познавам аз. Вярно, минаха много години от последната ни среща, а и лицето ми доста се е променило, но твоите черти са такива, че който ги е видял веднъж, не може вече да ги забрави.

— Забележително! — рече непознатият, свивайки рамене. — И кой, викаш, съм бил?

— Камердинерът Флоран!

— Камердинер? При кого?

— При Бруно фон Адлерхорст.

— Никога през живота си не съм чувал това име.

Казакът се приближи до него.

— За Бога — каза той дрезгаво, — колкото повече те разглеждам, толкова по-сигурен ставам. Това си ти, Флоран! Не се преструвай!

Иностранецът трепна.

— Надявам се, нямаш намерението да ме оскърбиш! Носиш отличителния знак на заточеник, което ще рече, че си тикнат в някой сибирски полк за наказание. Ще ми коства само една-едничка дума да ти се утежни наказанието. Колко лесно би могъл да бъдеш насаден от втора в пета категория!

Въпреки заплахата казакът си остана на твърдението.

— Бих се обзаложил, че не се лъжа! Невъзможно е двама души да си приличат толкова много.

— А какво ще е друго освен прилика? Не намирам за нужно да споря с някакъв си заточен казак, но нека ти докажа, че грешиш. Ето паспорта ми… чети!

Непознатият измъкна паспорта си и го подаде на казака. Беше изваден на името Фьодор Ломонов, търговец от Оренбург, издаден от тамошните власти и подписан от губернския началник. Значи повече не можеше да има никакво съмнение. Въпреки това казакът започна да сравнява отличителните белези в паспорта с външността на непознатия.

— Тук е вписано „два предни зъба липсват“… ти нямаш празнини — каза той. — Как се съгласува тая работа?

Разярен, непознатият издърпа паспорта от ръката на казака.

— Защото си сложих протеза, овча главо! Те са изкуствени. Впрочем не ти си околийският началник, та да даваш преценка за паспорта ми. С теб свърших и ще те питам само дали исправникът приема.

— Той е вътре. Влизай!

Чакалнята имаше три врати. През едната бе дошъл търговецът Фьодор Ломонов, през другата сега влезе при исправника, а третата водеше директно в двора.

— И все пак е той! — рече казакът на себе си. — Какво ли търси тук? Къде е пребивавал през всичките тези години?

Не му остана време да продължи размишленията си върху тази работа, понеже третата врата се отвори и влязоха три персони.

Най-отпред един нисък, тантурест юначага с коси монголски очи, изпъкнали ябълчни кости и огромен мечи калпак. Беше облечен изцяло в кожи. Върху кожуха бе пристегнал колана на тежък сарас, а в дясната ръка държеше здрав камшик за езда. Но у него те не изглеждаха кой знае колко опасни, понеже от безобидното му лице надзърташе едно дружелюбно носле, а около устата се ширеше усмивка, за която бе малко да се каже, че е добродушна.

Следваше го жена, издокарана също като него. И тя имаше камшик в ръката си. Само мечата гугла липсваше. Носеше гладко причесаната си коса спусната на две тънки плитки по гърба, две големи златни халки красяха ушите й, а на гърдите висеше тежка сребърна верижка. Лицето й, ако изобщо бе възможно, беше още по-добродушно от това на нейния мъж. А и беше по-дебела от него, така че с известен труд успя да се провре през отверстието на вратата Зад двамата крачеше едно момиче — израсло високо и съразмерно, в доста характерно облекло. Малките крака бяха обути във високи ботуши с връзки, изящно изработени от ощавена в червено кожа от корема на лос. Палтенцето не достигаше и коленете и бе съшито от кожухчетата на високо ценния сибирски собол[9].

Корсет от същата материя обгръщаше тънкия кръст. Дългите ръкави се разширяваха по ориенталски маниер при китките, а горе при рамото бяха цепнати. Златни аграфи свързваха свободно шлица и от блестящата тъмнота на кожуха просветваше изваяната бяла като сняг ръка.

Около грациозната шия трептяха блясъците на накит от четириъгълни златни плочки. В тежките черни коси бяха вплетени също такива златни пластини и сребърни верижки. По високото, красиво заоблено чело лежаха няколко низа златни монети, придържани от сребърни, украсени с диаманти топчета. Със скъпоценни камъни бе осеяна и дръжката на използваната при езда жилава пръчка, с която тя небрежно си играеше.

Но повече от всички тези възхитителни и драгоценни джунджурии пленяваше лицето на момичето — лице, с каквото природата-творец твърде рядко дарява някой простосмъртен. Благородството на една недокосната, чиста душа сияеше от дълбоките мечтателни очи, а сериозната уста неосъзнато носеше искрицата на онази усмивка, която може да блика единствено от ведрината на едно любвеобилно сърце.

Девойката беше красива, но не само външно, а и по характер.

Ниският мъж се изтърколи ухилено към казака.

— Ты здесь на карауле стоиш, сьшок мой? (На стража ли стоиш тук, синчето ми?)

— Да, батюшка. (Да, бащице.)

Всички рускоговорящи народи обичат да употребяват учтивите, умалителни форми: бащице, майчице, братле, сестрице. Понякога този начин на изразяване прекалено често се използва и тогава любезността се обръща на забава и фарс.

— Познаваш ли ме? — продължи да пита дебелият.

— Не, но може би ще имам радостта да узная кой си.

Лицето на шишкото засия още по-приятелски.

— Да, милото ми синче, на драго сърце ще ти създам тая голяма радост. Аз съм Була, тейшът[10] на бурятите. Сега позна ли ме, сърчицето ми?

— Да, бащице, сега те познах.

— А това е моята женичка, княгинята. Тя се казва Калина[11]. Не намираш ли, че името много й подхожда?

— О, много е подходящо, миличък бащице!

— Може би знаеш дали добричкият околийски началник си е у дома?

— Да, бащице. Той е в стаята си.

— Тогава ще влезем за малко. Дошли сме да му направим посещение.

— Само че ще трябва да те помоля да почакаш още минута-две, добричък бащице, защото има човек при него.

— Кой?

— Някакъв търговец, който иска да си покаже паспорта.

— Е, добре, тогава ще изчакаме. Но се надявам, че околийският няма да се занимава прекалено дълго с тоя паспорт. Тук съм за събора и имам много да пазарувам.

— Исправникът бързо ще свърши. Или да доложа за теб?

— О, не! Не ми е чак толкова спешна работата. И за да не ни се стори времето дълго, ще те запозная с дъщеричката ми — моето сърчице, моето безценно камъче, моето бяло агънце! Погледни я само! Казва се Карпала. Не й ли приляга?

От всички тюркски народи бурятите са съхранили най-чист езика си. Кар означава „сняг“, а паламак — „блестя“, „сияя“. Името Карпала следователно гласи: Сияйна като сняг.

Казакът сега отправи изцяло очи към красивата девойка. Неговата крепка, много пропорционална фигура като че се изпъна, погледът му заблестя, страните се зачервиха.

— Да, добре си избрал името й, бащице.

Карпала пристъпи към казака, протегна му десница и каза с глас, чийто ясен, звучен тембър проникна дълбока в душата му:

— Подаваме си ръце като познати, които не са се забравили!

Тя стисна сърдечно ръката му. Бащата и майката се спогледаха учудено.

— Как? Познати?… Нима вече сте се виждали? — попита Була.

— Да — отговори дъщерята радостно. — Това е той… той… моят спасител!

Напрегнато и леко задъхани двамата дебеланковци подпряха ръце в хълбоците.

— Твоят спасител?

— Да.

— Който те измъкнал от леда? — продължи да се покачва удивлението на княза.

— Да — кимна момичето.

— Не се ли заблуждаваш?

— Не. Познах го още щом го видях.

— Според описанието ти аз съвсем другояче си го представях този мъж.

— И все пак е той.

— Какое чудо! (Какво чудо!) Нима е вярно, че си нейният спасител, милото ми казаченце?

— Щастлив съм, че ми се отдаде възможност да окажа услуга на твоята дъщеря — отвърна казакът скромно.

— Значи няма заблуда? Ти си наистина? Позволи да те прегърна!

Буля притегли казака към себе си и го тикна после към Калина.

— Майчице, притисни го и ти до сърчицето си! Заслужил си е да му благодариш.

„Майчицата“ поиска да го целуне по бузите, ала снагата й бе с такъв голям диаметър, че не успя да го достигне с устни и звучната целувка експлодира във въздуха като граната от миномет.

Тейш Була с голямо удоволствие проследи тази проява на изключителна нежност от страна на съпругата му. После обаче вдигна ръка и рече лукаво:

— Само не си мисли, че и дъщеря ми ще вземе да те прегръща и целува! Нейните целувки принадлежат на друг. Тя е годеница на есаула, синът на моя приятел околийския началник. Но ние гледаме на теб като на приятел, макар да си само един дисциплинарно наказан казак!

Карпала се извърна смутено. Страните на казака пребледняха.

— Аз не съм престъпник — заяви той с тъжен поглед към момичето. — С мен безпричинно се отнасят като със затворник.

— Аз ще ходатайствам за теб.

— Не. Не го прави! Това нищо няма да помогне, а само ще навреди, бащице.

— Не го вярвай, синчето ми! Моята дума много минава пред ротмистъра.

Карпала приближи бавно пак към казака и го погледна в очите.

— И на мен ли няма да позволиш да се застъпя за теб?

— Не, принцесо! Моля те, не го прави.

— Смяташ, че той ще отблъсне първата молба на годеницата си?

Лицето на казака внезапно се опъна и той отговори едва ли не остро:

— Не желая милост от него.

Карпала сведе натъжено глава. После очите й проблеснаха.

— Съжалявам, че не бива да ти помогна. Но може би ще съумея да ти се отблагодаря по друг начин. Разреши ми засега да ти дам за спомен това!

Тя извади един пръстен от пръста и хвана ръката му, за да го надене на него.

В този миг от приемната излезе търговецът Фьодор Ломонов и така широко отвори вратата, че зад него се видяха околийският, синът му — ротмистъра и един казашки лейтенант.

— Була, князът! — извика околийският.

Докато Фьодор Ломонов побърза да се отдал ечи, ротмистърът приближи рязко към казака.

— Какво става тук?

— Открих моя спасител — усмихна се Карпала.

— Да, своето спасителче! — намеси се князът. — Не се ли радваш и ти ротмистърче!

Оня направи негодуващ жест.

— Каква е тая работа с пръстена? — попита сухо.

— Подарявам го на спасителя си — отговори Карпала с голяма сдържаност, подразнена от прекалено пестеливия тон.

— Как? На него, един заточеник? Това наистина трябва да забраня! Ела, момче!

Ротмистърът сграбчи ръката на казака, измъкна пръстена от пръста му, надяна го на своя и каза, обръщайки се към бащата, майката и дъщерята:

— Влезте, моля!

Казакът стоеше неподвижен — символ на желязна дисциплина. Само около мустаците му нещо едва забележимо потрепваше, а клепачите се сведоха, за да не издаде погледът какво става в сърцето му.

Карпала замълча със здраво стиснати устни. Последва другите като под някаква вътрешна принуда, изтласкала кръвта й в лицето.

— Не скърби! Пак ще се видим! — прошепна бързо на казака. После вратата се затвори зад нея.

Едва сега казакът се раздвижи. Той си пое дълбоко дъх, обтегна се и размаха заканително юмрук.

— Ще удари и моят час! — процеди и с усилие си наложи спокойствие, мислите се надпреварваха в мозъка му. — Аз ще бъда пак свободен и тогава… Какъв ден! Първо тоя Флоран! Той беше. Кълна се в това. А сега Карпала… годеницата на ротмистъра. О, Боже!

Гърдите му дълбоко поеха и изпуснаха дъха. Отпусна юмрук и се извърна полека като човек, който напразно се бори с някое тежко разочарование.

Бележки

[1] собольник (рус.) — ловец на соболи (Б. нем. изд.)

[2] (рус.) — казашки ескадрон (Б. нем. изд.)

[3] есаул (тюрк.) — ротмистър в казашките войски (Б. пр.)

[4] постояльш двор (рус.) — хан, странноприемница (Б. нем. изд.)

[5] хазяин (рус.) — собственик (Б. нем. изд.)

[6] кибитка (рус.) — покрита каруца, кола, шейна (Б. пр.)

[7] Немедленно (рус.) — незабавно (Б. Bhorse)

[8] исправник (рус.) — околийски началник в миналото в Русия (Б. пр.)

[9] Соболът е по-популярен у нас под названието самур (Б. пр.)

[10] тейш (бурят) — княз (Б. нем. изд.)

[11] Калина — Дебелата (Б. нем. изд.)