Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christus oder Muchammed, (Обществено достояние)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 8 гласа)
Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди IV: Пестникът на светеца

Издателство „Калем-90“ — Пловдив


1. В Марсилия

Когато гражданинът на Марсилия има възможност да говори за предимствата и красотите на родния си град, той не забравя да каже: „Ако Париж си имаше «Канбиер» щеше да бъде една малка Марсилия“. Макар и преувеличено, сравнението не е лишено от основание. „Канбиер“ е най-голямата, поне в миналото, и най-красива улица на Марсилия[1]. Тя пресича целия град и излиза на пристанището. И жителите на този най-голям град на Южна Франция имат пълното право да се гордеят с родното си място. Марсилия има великолепни климатични условия, египетски ясни нощи и, въпреки южното й разположение, въздухът тук е винаги свеж. В града сякаш са се събрали всички националности на земята: сдържаните, церемониални англичани, темпераментните италианци, отраканите янки, хитрите гърци, лукавите арменци, флегматичните турци, скъпите на думи араби, мършавите индуси, китайците с дългите си плитки и жители на вътрешността на Африканския континент с всякакъв оттенък на кожата — от тъмнокафяво до абаносово-черно.

В пъстрата смесица от раси, цветове, носии и езици Изтокът налага отпечатъка си. Той придава на Марсилия онзи азиатско-африкански примес, който човек напразно би търсил в останалите пристанищни градове на Франция. Който възнамерява да отплава за Алжир или Тунис, тук ще намери най-добрата възможност да подготви зрението си към цветовете и слуха към езиците на Черния континент.

Що се отнася до мен, аз доскоро не подозирах, че не сред дълго ще бъда в Средиземно море. Моят приятел, когото мнозина от читателите ми познават като изключителен моряк, владеещ всички езици, а именно капитан Фрик Търнърстик[2] наруши домашното ми спокойствие със следното писмо от Харуич:

„Скъпи Чарли! Легнал съм тук на котва, но след петнадесет дни ще опъна платна към Антверпен и ще те взема от татко Лайдекер. Курсът ми е през Марсилия за Тунис и направо ще те презирам, ако си останеш вкъщи, вместо да ми погостуваш на борда. Остани със здраве и идвай! Очаквам те със сигурност.

Твоят стар Фрик Търнърстик“[3]

Какво да правя? Да си остана вкъщи и да бъда „направо презиран“? Не? Чувствах сърдечна потребност да видя отново храбрия си спътник, а едно пътуване до Тунис обещаваше на всичко отгоре и евентуални приключения. И така, реших да приема поканата, опаковах вещите си и влязох в Антверпен преди уговореното време. Бяха ми необходими два дни, за да открия „татко Лайдекер“. Той беше притежател на малка, но известна странноприемница, в която отсядаха най-вече морски капитани. На третия ден Търнърстик пристигна. Той искрено се зарадва, че съм изпълнил желанието му. Набързо бе вдигната една наздравица за добре дошъл, след което ме помъкна да ми покаже своя нов барк[4] „The Courser“[5]. Бил построен по негови собствени указания и преливаше от похвали, като го наричаше най-бързия ветроход в търговския флот на всички народи. Товарът се състоеше от оръжия и английски текстилни и железарски стоки, с които капитанът смяташе да завърти добра търговия в Тунис. От Антверпен имаше намерение да се снабди с дантели, конци и златни и сребърни ширити, на които маврите и берберите много държат. В Марсилия щеше да прибави копринени изделия, кожарски и пасмантерийни стоки, накити, сапун и свещи. Поръчаният по-рано товар скоро бе вдигнат на борда и ние се спуснахме по Заданата Шелда, излязохме в Северно море и се отправихме към Ламанша.

Търнърстик с право хвалеше „Бързия кон“. Баркът беше построен в съотношение едно към осем, а линиите му навярно предизвикваха възторга и на специалистите. Строежът на кораба свидетелстваше за умението на майсторите, а съоръженията и подредбата при цялата си съобразност бяха толкова кокетни и приятни, че капитанът като духовен създател сигурно много се гордееше с творбата си. Поради непрекъснатия попътен вятър плаването се осъществяваше извънредно бързо и легнахме на котва в Пор дьо ла Жолиет в Марсилия два дни преди предвидения от Търнърстик срок.

 

Капитанът се посвети на задълженията си, а аз тръгнах из града да разгледам забележителностите: великолепната нова катедрала, готическата църква „Сен Мишел“, новия „Отел Дию“ и преди всичко богатото книгохранилище в импозантната сграда на „Екол де Бо-з-Ар“ (Училище за изящни изкуства). А след като Търнърстик се поосвободи, заедно посетихме мястото, за което най-много ми бе говорил, а именно „Зоологическата градина“, разположена зад най-великолепната постройка на Марсилия „Шато д’О“ или „Пале дьо Лонгшам“ (Водната палата).

Пребродихме зоопарка надлъж и шир и каталясали от обиколката, седнахме да се отморим на една пейка. Беше разположена под сенчест чинар, до дълъг жив плет. От другата страна на невисоките храсти се виждаше дървено разпятие. Един надпис уведомяваше, че на това място е бил разкъсан от избягала пантера един от пазачите и завършваше с молба да се изкаже молитва за нещастника…

Тъй като бе делничен ден, рядко се мяркаше някой край това уединено място. Запалихме по една пура и Търнърстик започна да ми разправя новите си преживелици. По едно време ясно доловихме стъпките на двама души, които се приближиха и спряха до кръста.

— Аллах да погуби тази страна! — чух да казва единият на арабски. — Навсякъде стърчат такива идоли, които са ужас за истинския правоверен и пред които християнските кучета петнят достойнството си.

— На забравяй, че и аз съм християнин! — отвърна другият също на арабски, но завалено, което навяваше предположението, че е свикнал по-скоро с френския.

— О — прозвуча отговорът, — достатъчно умен си, за да признаеш това идолопоклонничество като пагубно. Ти си руми[6] и не знаеш нищо за Баба[7], който седи в Рим на фалшивия си трон. Единствено учението на Пророка е правилно. Той е запретил всякакви скулптури и където е проникнал исляма, е изгорил и унищожил иконите. Може ли да ми кажеш какво се чете на кръста?

— Да. Някаква пантера избягала от клетката и разкъсала на това място служител на парка. Кръстът е издигнат, за да се молят минаващите за покойника.

Човекът бе дал обяснението с безгрижен тон.

— О, Аллах, колко са глупави християните! Заслужават да бъдат заплюти. Могъл ли е вашия Христос да спаси този човек? Не! А след като е бил разкъсан, са поставили тук кръст. Молитвата идва твърде късно. Каква полза от нея!

— Тя е за спасението на неговата душа.

— Не ставай смешен! За душата на един мъртъв християнин няма спасение, тъй като всички идолопоклонници се отправят към Геената. Ако аз бях на мястото на умрелия, щях да извикам името на Пророка и пантерата щеше да избяга изпълнена с ужас. Ала от молитвата на никой християнин няма да се уплаши и котка. А колко е безсилен Христос заедно с кръста ви, ще ти покажа още сега.

Непосредствено след думите чух някакво пращене и пукане, от което предположих, че оня събаря кръста. Поисках да скоча и му попреча. Ала Търнърстик неразбрал думите, ме задържа да му разясня за какво става въпрос. Сторих го набързо и се изправих, но твърде късно. Намиращата се в земята част от ствола бе изгнила; той пречупи кръста и го събори към нас, при което удари капитана по главата. Търнърстик подскочи и незабавно ме последва около живия плет към двамата мъже от другата страна.

По чертите на лицето в единия тутакси разпознах арменец. Носеше калпак от овча кожа, къс елек, широки шалвари и високи ботуши, в пояса си бе пъхнал нож. Другият беше бедуин. Прецених възрастта му на около петдесет години. Дългата, със здраво кокалесто телосложение фигура, бе увита с бял бурнус. На главата се мъдреше фес, около който бе навил тюрбан със същия цвят. Мършавото лице издаваше фанатичен мохамеданин. Той ни най-малко не се стресна от появата ни, напротив, изгледа ни кажи-речи подигравателно с тъмните си пронизващи очи.

— Какво ви хрумна! — викна разгневено капитанът на своя американски английски. — Как посмяхте да съборите кръста и го хвърлите към мен!

— Какво иска този мъж? — запита мюсюлманинът спътника си, когото навярно държеше като преводач. Вместо него отвърнах аз:

— Ти току-що извърши нещо, което в тази страна се наказва строго. Оскверни изображението на Разпятието и ако уведомим властите, ще попаднеш в затвора.

Той ме измери с унищожителен поглед и запита:

— Кой си, та смееш да разговаряш така с мен?

— Християнин и като такъв съм длъжен да съобщя за теб.

— Християнин? И въпреки това говориш езика на правоверните като истински мюсюлманин? Тогава си като змията, чийто език е раздвоен и отровен. Ти не ме познаваш и ушите ти никога няма да имат милостта да чуят името ми. Ще ти кажа само, че съм мъж, който е свикнал да плюе презрително на краставото християнско куче, лаещо срещу него.

И той наистина се изплю на три пъти пред мен и то така, че на третия ме улучи. Е, аз съм спокоен човек и се старая да не се поддавам на гнева си. Но сега не мислех да се защитавам с фини, изискани фрази. Едва плюнката докосна дрехата, пестникът ми се стовари върху лицето му и го просна на земята. Той се съвзе бързо й се нахвърли към мен. Търнърстик обаче мигновено го улови за врата и като го натисна отново към земята викна към мен:

— Чарли, доведи полиция! През това време аз ще вържа така здраво платната на негодника, че в разстояние на час, няма и половин инч да се е придвижил по курса.

Сащисаният преводач не се намеси. Поколебах се да последвам съвета на капитана. Навярно след този урок щях да оставя мюсюлманина да се измъкне. Тъкмо в този момент обаче като по поръчка се приближи един надзирател и като забеляза необичайната сцена, запита какво се е случило. Докато Търнърстик продължаваше да натиска злосторника със здравите си моряшки ръце, аз разправих инцидента. Преводачът опита да представи нещата в по-добра светлина, ала при вида на съборения кръст немá успех. В резултат последвахме служителя до управата. Чиновникът сне показанията на мен и капитана и ни освободи с благодарност. Другите двама задържа с обещанието да ги накаже строго.

Намирахме се близо до изхода на зоопарка, където имаше гостилница. Седнахме на една маса на открито да изпием по чаша вино. След може би четвърт час за наше удивление видяхме да се задават с доволни лица двамата виновници. Арабинът приближи, спря на безопасно разстояние и просъска свирепо:

— На драго сърце опрощавам на Франция наказанието от двадесет франка, ала не теб няма да простя! Ти удари един мюсюлманин и никакъв християнски кръст няма да те предпази от отмъщението ми!

Просто не му обърнах внимание и той се отдалечи гордо изправен, с достолепна походка като победител. Когато преведох на Търнърстик заканата, той рече:

— Ако го бе казал на мен, щях да му смъкна платната. Сега той отплава гордо като броненосец и дори смята, че се страхуваме от него.

— Е, аз не изпитвам страх, но все пак трябва да внимаваме. Вярно, че не се намираме в някой арабски дуар, но от един вбесен бедуин може да се очаква всичко. Според неговите разбирания, юмручен удар в лицето може да се измие само с кръв.

Не след дълго станахме и се отправихме към кораба на пристанището. Пътьом забелязахме нашите двама неприятели в един пасаж. Те ни пропуснаха да минем и сетне ни последваха Извършихме няколко обходни маневри, но не ни се удаде да ги отклоним от следите си. Накрая Търнърстик предложи да гребем към замъка Иф. Беше чел „Граф Монте Кристо“ на Дюма и искаше да разгледа подземния затвор на героя от романа. Той се намираше в замъка Иф и всеки можеше да го види срещу нищожно заплащане. Не бях чел произведението на Дюма, но тъй като там се намираше и килията, в която е бил затворен Мирабо през 1774, се съгласих. Наехме малка лодка, за да изпълним желанието на капитана и същевременно да се изплъзнем от преследвачите.

Търнърстик прояви такова съчувствие към несъществуващия граф, че с труд се откъсна от затвора. А и човекът, който ни показа килията, имаше толкова много да разказва, че почти се бе мръкнало, когато се отблъснахме отново от Ил дю шато д’Иф Капитанът управляваше кормилото, а аз и собственикът на лодката гребяхме.

За отбелязване е, че остров Иф лежи на два километра от Орега, ала разстоянието до нашия кораб в Пор дьо ла Жолиет бе два пъти по-голямо. В града вече бяха запалили уличните лампи и ние имахме пред себе си едно доста голямо осветено пространство. Морето беше спокойно, бе времето между отлива и прилива. При все това в наша близост не се забелязваше никаква лодка. Но скоро капитанът промърмори:

— Защо негодникът не се отбива от пътя ни? Застанал е по курса ни и не мърда от мястото си.

Тъй като седеше по посока на движението, трябва да бе съзрял някаква лодка пред нас. Ние двамата седяхме гърбом. Той отклони малко кормилото, за да минем край нея, ала само след няколко загребвания викна гневно по неин адрес:

— Какво е това? Сляп ли си? Извий повече наляво, иначе ще се сблъскаме!

Сега се огледах и аз. Забелязах малка лодка, в която седеше само един човек. Беше облечен в тъмно. Минахме толкова плътно до него, че бих могъл да докосна лодката с ръка. Тогава той се наклони силно към нас и ми се стори, че разпознавам лицето на арабина. Но нали пък оня носеше бял бурнус. Човекът незабавно се извърна и започна да гребе с всички сили след нас Това беше подозрително. Защо се бе спрял на пътя ни, сякаш ни чакаше, а после се наведе така очебийно към нас? Искал е да установи къде съм седнал! Сега ни настигна. Прибра дясното гребло, посегна до себе си и насочи дясната си ръка право към мен. Хвърлих се светкавично на дъното и в същия миг се разнесе изстрел, последван от втори.

— Хола! — извика Търнърстик. — Насам стреля!

— Мюсюлманинът е — отвърнах.

— Well! Ще се погрижим за в бъдеще да не стреля. Залавяйте се за работа! Гребете с всички сили!

С хвърлянето ми на дъното бяхме забавили ход. Но сега плавателният съд се понесе като стрела след бягащия противник. Аз не можех да го видя, тъй като седях гърбом, но забелязах, че Търнърстик не следва права посока, а описва дъга.

— Да не би човекът да гребе в кръг? — запитах. — Или имаш някаква причина да правиш обход?

— Веднага ще видиш причината, ще я чуеш и почувстваш — изръмжа той. — Вие само продължавайте работата си! Не се оглеждайте и внимавайте да не паднете от пейките!

— От пейките? Значи таран? Да не искате да го съборите в морето? Да се удави? Няма да допусна…

Не можах да продължа, понеже капитанът ме прекъсна и хващайки по-здраво кормилото, изви лодката за къс завой.

— Хало! Не роптай, а греби! Трябва да го настигнем. Натискайте, натискайте!

— Аллах керим, Аллах керим! — прозвуча пред нас гласът на преследвания.

Той поиска за трети път да извика „Аллах“, ала в този миг се разнесе трясък и лодката ни така се повдигна отпред, че едва не изпаднахме от пейките.

— Приберете веслата! — заповяда Търнърстик. — И внимавайте, ако се появи главата му!

Моят приятел беше постигнал целта си. Бяхме ударили отстрани и обърнали лодката на арабина; сега тя плаваше край нашата с кила нагоре. Следяхме къде ще се появи крушенецът… напразно. По едно време ми се стори, че забелязвам в далечината някакъв кръгъл предмет, като човешка глава, да се показва на повърхността, но трябва да е било заблуда. Толкова далеч от мястото на крушението би могъл да се отдалечи под вода, без да си поеме дъх, само изключителен плувец.

— Сигурно се е пъхнал под лодката — предположи Търнърстик. — Да я обърнем.

Лесно се правихме. Изчезналият не беше отдолу. Но връхната дреха, която бе свалил, висеше на ключа за греблото. Когато я прегледахме, се оказа, че е бял бурнус. Сега вече нямаше никакво съмнение, че сме имали работа с мюсюлманина. Беше ни проследил и видял, че се отправяме към замъка Иф. Това му е навяло мисълта да ни причака на връщане и ми прати един куршум. И за да няма свидетели, не беше взел преводача със себе си. Тъй като е бил подготвен и за несполука, с положителност можеше да се твърди, че той е не само един безразсъдно дързък човек, но навярно и много добър плувец. Възможно е кръглият предмет, който бях забелязал да е бил неговата глава.

Гребяхме насам-натам, без да открием следа от него. Бях видял, че главата му не бе покрита. Къде ли беше оставил тюрбана си? Вероятно го е сложил заедно с бурнуса в лодката и е потънал. Недоволен от изхода на приключението, не можех да потисна един упрек към Търнърстик:

— Защо трябваше да го блъскаш? Нима нямаше друг начин да се справим с него?

— О, напротив! Но който носи със себе си пищов, навярно има и нож. Ако се бяхме нахвърлили върху него, щеше да има възможността да ни намушка. Но тъй като го катурнах във водата, трябва да е радостен, че се е измъкнал от ръцете ни.

— Нямаше защо да се страхуваме от ножа му. Да го бяхме подгонили към брега, щеше да бъде заловен от полицията и сътрудниците й.

— Messieurs[8] — обади се сега лодкарят, — най-доброто е да отидем на сушата и погребем в мълчание тази история. Така бих посъветвал и вас, и себе си.

Човекът имаше право и ние се съгласихме с предложението му. Когато стигнахме Пор дьо ла Жолиет и преминавахме край редицата закотвени кораби, видяхме един бриг, по чийто борд бе спусната бордовата стълбичка. По нея тъкмо се изкачваше висок, гологлав мъж, чиито панталони и жилетка плътно прилепваха по тялото от мокрота.

— Дали не е нашият човек? — запита Търнърстик. — Вчера разгледах този бриг. Имаше две имена: едно френско „Льо вон“ и някакво друго, което поради непознатия шрифт не можах да прочета. Утре заран ще го проучим по-подробно.

Ала на другата сутрин бригът беше отплавал в открито море. Поразпитахме и узнахме, че е бил туниски кораб. Непознатият шрифт гласял на арабски „Ел Хава“, което означава същото, както и френският „Льо вон“ — „Вятърът“.

Бележки

[1] По лични впечатления на преводача „Канбиер“ и днес си остава най-красивата марсилска улица.

[2] Вж. Карл Май „Край Тихия океан“, „Край Рио де Лаплата“ и „Синьочервения Метусалем“ (Б. нем. изд.)

[3] Писмото на капитана е пъстра смесица от неправилни немски, френски, английски и холандски изрази (Б. пр.)

[4] барк — тримачтов кораб (Б. пр.)

[5] „The Courser“ (англ.) — „Бързия кон“ (Б. пр.)

[6] руми — гръцко-схизматичен християнин (б. нем. изд.)

[7] Баба — папата

[8] messieurs (фр.) — господа (б. пр.)