Карл Май
Синьочервения Метусалем (12)

Глава 12
Посещението на храма и последиците

Гостите спаха добре и дълго. Когато се събудиха, им бе сервиран чай в градината и узнаха, че мандаринът вече се е отправил към служебните си задължения. Беше заръчал на майордома да заеме неговото място при тях. Като чуха, че преди обяд той няма да се върне у дома, те помолиха управителя да приготви носилките.

Преди да потеглят, Метусалем направи обещаната визита на ювелира. Готфрид го придружи, крачейки зад него по обичайния начин, докато кучето вървеше отпред.

Ху-тсин ги посрещна много сърдечно и ги покани да влязат в семейната стая. Тя представляваше голямо помещение, което при необходимост можеше да бъде разделяно от плъзгащи се стени. Иззад една от тези стени пристъпи съпругата, която те вече бяха видели снощи на светлината на фенерите. Чертите на лицето й бяха монголски, ала много нежни и привлекателни. Тя им протегна двете си ръце и ги помоли да изпие чаша чай с тях, което бе прието с удоволствие.

Масата, край която заеха места, бе много по-ниска от тези у нас, а столовете съобразно нея имаха незначителна височина. Изискваше се практика и навик, за да се почувства човек удобно.

Естествено събитието от вчерашната вечер бе основната тема на разговора. Дегенфелд строго заповяда на китаеца да не разгласява нещата така, както в действителност се бяха случили.

Докато разговаряха, чуха приглушени детски гласове зад една от стените. На въпроса на Дегенфелд Ху-тсин отвърна, че там седят неговите деца и се занимават с четене.

Деца и да четат, в Китай! Това за Метусалем бе изключително интересно да се види. Той помоли да види малките и бижутерът избута стената настрани. Там до една малка маса седяха с текст пред себе си две момчета и едно момиче, най-голямото от които не беше на повече от единадесет години. Те веднага се изправиха, приближиха и се поклониха толкова дълбоко, че малките им тънки плитчици се преметнаха през главите. Сериозните, тържествени физиономии, които същевременно направиха, им придадоха извънредно комичен вид.

Метусалем помоли за книгата и хвърли един поглед, като я получи, на заглавието и втори по-продължителен на съдържанието.

— Считаш ли го за възможно, Готфрид — възкликна, — юношеско четиво!

— К’во? Юношеско четиво? Вярно ли? В Китай четиво за юноши!

— Да, с илюстрации и написано в рими.

— Т’ва за мен е ново! Не съм очаквал таквоз нещо при китайците!

— О, тук се намираш в голяма заблуда. В Китай може да чете по-голям процент от населението отколкото, да речем, във Франция.

— Ама наш’та немска младеж сигур превъзхожда тукашната, а?

— Естествено!

— Жалко, дет’ не мога да прочета нищо! Говоря наистина някоя дума и разбирам също, ама с четенето здравата накуцвам. И к’во всъщност е писано вътре? На к’во учат младежта тук?

— Само добро. Ето например:

„Тсцьо пу хио феи зо и;

Йеу пу хио Лаоховей?“

— И к’во ша рече т’ва?

„Не учило дете, какво го бива, не учило момче, старец какъв струва?“ Или по-свободно казано: „Който не учи като дете, става некадърник; който не учи като юноша с какво ще се занимава като възрастен?“ Книгата има заглавие „Сантсцьо-кинг“ — Книга на трите думи, защото всеки ред се състои само от три думи.

— Я още едно такова стихче, моля!

— С удоволствие. Ето друго:

„фи пу пиан, сио чу киан, фи ву шу,

Цие у миан.“

Това означава: „Той пишеше на рогозка, бамбукова кора като хартия вземаше, тези хора бяха без книги и все пак учеха те прилежно.“ На младия читател тук са представени примери от историята, достойни за подражание. Съвсем същата цел има и следващият куплет:

„Юнангинг,

Юингзиуе,

Киа зуи фин

Хио по чуе.“

Което се превежда: „Той учеше за сиянието на светулките и отражението на снега, въпреки че от къща бедни бяха, не пропускаха те учението.“ Приложените картинки илюстрират приведените примери. Аз самият не знаех, че тук има такива превъзходни текстове за юноши.

Хората много се зарадваха, че двамата възприеха с такова голямо удоволствие заниманието на децата. От благодарност за оказаната вчера голяма услуга мъжът отиде и донесе от дюкяна едно пълно със разни скъпоценности ковчеже и ги помоли да си изберат за спомен няколко предмета.

Метусалем поиска да откаже, но с това така оскърби добрите хора, че накрая се съгласи да приеме една дреболия.

Той получи една от онези резби от слонова кост, които могат да бъдат създадени единствено с безкрайното търпение на китаеца. Тя представляваше миниатюрна къщичка, не повече от цол дълга, толкова висока и едва наполовина широка и все пак беше къща, която се състоеше от партер и етаж с много заврънкулки. Партерът имаше четири прозореца, през които можеше да се види как в първата стая един китаец се храни, във втората — една жена да чете, в третата — един мандарин да пише, а в четвъртата — някакъв селянин да пуши. Етажът се състоеше от две стаи — в първата седяха мъж и жена, заети с някаква работа, а във втората спяха в четири легла децата им. И всички тези хора и предмети бяха въпреки микроскопичните си размери така фино, ясно и изкусно изработени, че явно производителят е бил майстор в занаята си и са му били необходими дълги години, за да завърши това прелестно произведение на изкуството.

Готфрид прие един фино надупчен мундщук за лула, от който човек можеше да издуха дим с различни чудновати фигури — подарък от голяма стойност за него, както увери, като таен съпушач на хуках.

Но имаше още един подарък, много, много по-ценен от другите два, макар да не му личеше. Бижутерът донесе една малка книжчица с дължина и ширина само три цола. Подвързията беше от пресована кожа, а съдържанието й се състоеше от един-единствен лист, изписан от двете страни с непознати знаци. Метусалем не успя да ги разгадае и запита какво означава тази миниатюрна книжка.

— Това е едно много ценно притежание, а именно Той-куан — отговори Ху-тсин.

— Той-куан, значи „паспорт от краля на просяците“?

— Да, паспорт от моя тъст. Не смятате ли, че би могъл да ви бъде от полза?

— Какви предимства би ми донесъл? Аз не съм поданик на Той.

— Този паспорт не е за неговите хора, а за непознати. Имате ли си вече някаква легитимация?

— Да, Тонг-чи също ми даде един превъзходен паспорт.

— За което можете да се радвате, тъй като този мъж трябва да надзирава чужденците, и когото закриля лесно не може да му се случи беда. Но тези паспорти все пак са нищо пред куана на моя тъст.

— Как тъй?

— Понеже…е, аз вчера ви обясних какво представлява кралят на просяците и какво означава това. Той в действителност притежава по-голямо могъщество и от най-висшия мандарин. Куанът на Той е издаден от власт, която обкръжава невидимо всеки един и може да залови всеки един по време и място, когато най-малко очаква. Заповедта на един мандарин внушава уважение, но тази на краля на просяците предизвиква ужас. Вие няма да останете тук, а ще продължите още навътре в империята, нали?

— Такова е наистина намерението ми.

— Е, там ще срещнете хора, които ще се изсмеят на повелята на властите, но ще зачетат заповедта на Той, сякаш им е дадена от самият Син на небето.

— Този куан ли е документът, за който вчера ми говорихте, че се получава от Той срещу заплащане, и залепен на вратата служи като защита срещу просяците?

— О, не. Бележката, за която ви споменах, е само едно указание за просяците да подминават съответната врата. Този куан обаче е документ, който закриля притежателя си и му осигурява свободен пропуск. Той се издава много рядко, и то само на лица, към които Той е във висша степен задължен. Онзи, който не съблюдава паспорта, се излага на най-голяма опасност. Уведомете Той, че някой вицекрал не ви е закрилял, след като сте представил куана, и моят тъст ще изпрати да виснат на врата на тоя висш чиновник дружина от най-натрапчивите си служители и да го терзаят, додето замоли за прошка. Аз получих паспорта за самия себе си, но ви моля да го приемете, и сърдечно бих се радвал да узная, че ви е допринесъл полза.

— Имате ли право всъщност да го преподарявате?

— Само на лице, извършило ми голяма услуга. И също така съм длъжен веднага да съобщя с пратеник на Той, понеже трябва съвсем точно да знае в какви ръце се намират тези важни и редки куани. След това той ще ми изпрати друг. Надявам се, няма да отблъснете молбата ми. Така поне ще чувствам, че съм изплатил една малка част от дълговете си към вас.

Метусалем прие редкия подарък, като благодари най-вежливо, и двамата немци се сбогуваха с любезните хора, които се разсипаха в учтивости до последния чинг чинг. На излизане от дюкяна видяха известен брой полицаи пред къщата на Винг-кан, от която излизаха тежко натоварени кули. Властите бяха тук, за да реквизират имуществото на арестувания, чиято най-ценна част всъщност Тонг-чи още снощи бе обсебил.

И тъкмо влизаха в къщата на последния, откъм входа на улицата се чуха ударите на гонг. Нощният пазач отново правеше обиколка, но този път за да съобщи, че откраднатите богове сами са се освободили, и още през деня ще бъдат върнати в техния храм. Той добави, че злодеите са заловени и ще последва справедливото им наказание.

Междувременно майордомът беше изпълнил отправеното към него желание относно носилките. Пътниците се качиха и потеглиха с двама бегачи начело и двама слуги отзад. Метусалем бе оставил неудобното наргиле и нюфаундлендера, за когото не знаеше дали ще може да го води навсякъде със себе си. Оставиха също така и обоя — нещо, което костваше на Готфрид немалка вътрешна борба.

Желанието да посетят някой храм скоро се реализира. Носачите спряха пред една постройка, която квалифицираха като „Светилището на петстотинте духа“. Пътниците слязоха от паланкините, за да го разгледат.

Влязоха в един покрит, сводест вход, отстрани на който стояха две каменни чудовища. Към тях пристъпи охранен бонз^[1], за да ги поздрави с едно любезно чинг чинг, на което бе отвърнато със снизходително дружелюбие. Той се предложи за водач и ги въведе в дълго двукорабно хале, до чиито стени седяха петстотин позлатени човешки статуи, изобразяващи най-прочутите ученици и ранни будисти. В първия момент всичките тези неподвижни фигури създаваха едно кажи-речи потискащо впечатление. При по-внимателното оглеждане обаче човек би могъл като че ли да се сприятели с тази мълчалива компания, тъй като те в никой случай нямаха вид на свирепи или чак пък кръвожадни богове.

Понеже в Китай схващането за красота е неразривно свързано с голяма пълнота, а „величавите светци“, разбира се, трябва непременно да са красиви, то всички тия скулптури се приближаваха повече или по-малко до обиколката на минхер ван Ардапеленбош, дори понякога я превъзхождаха. Лицата, без каквото и да е изключение, имаха крайно добродушни черти — повечето даже се смееха, като мнозина по такъв начин, че тлъстите им зурли бяха зейнали широко, а косите очи съвсем разкривени, та човек би могъл да очаква в следващия миг веселата компания да изпадне във всеобщ пристъп на смях.

Само една-единствена фигура имаше много сериозна физиономия и се отличаваше също така от останалите по различната носия. На въпроса на Метусалем кого представлява тази фигура, бонзът поясни:

— Това е най-великият и най-прочутият, най-могъщият и най-светият бог на този храм. Той се нарича Ма-ра-ка-па-ла, но освен това му се кланят под още много други почетни имена.

Това беше следователно статуята на прочутия венецианец и пътешественик от Средновековието^[2], благодарение на когото останалият свят получи толкова важни и обстойни сведения за Китай и Източна Азия, и чието име, макар и изопачено по китайски, се съхранява там и до ден днешен. На него му бе определена честта да бъде настанен между богове и даже да заема сред тях най-висок ранг.

Малката компания отначало се бе огледала много сериозно в халето. При по-внимателното вглеждане в ухилените богове обаче лицата им все повече и повече губеха своята сериозност. Чертите на Готфрид фон Буйон започнаха да преливат от веселост; минхер хапеше устни; Търнърстик разчесваше замислено фалшивата си плитка — той почти не бе в състояние да удържа напушващия го кикот, но пък не знаеше дали е позволен смехът на това свято място. Бонзът видя това и сам се зарази. Той присви малките си очички и разчекна уста, посочвайки един бог, който изглеждаше най-големият веселяк от всички, защото така се кикотеше, макар и беззвучно, та на човек му се струваше, че вижда рукнали сълзи от очите му. В резултат опасенията изчезнаха. Готфрид избухна в смях и се провикна с пълно гърло:

— Без обиди, моля, господа богове, ама във ваш’та почтена компания са настройвам така канибалски, че ми е невъзможно да се разрева. Вие сте най-чудесните сваковци, които нявгаж съм срещал. Чинг, чинг, чинг!

Минхер се присъедини към кикота; Търнърстик го последва; Метусалем и Рихард не останаха по-назад; Лианг-си се разсмя от душа, а когато развеселените посетители погледнаха към бронза да видят как възприема тяхното толкова малко почтително веселие, видяха и чуха, че той от все сърце се старае да върши съвсем същия грях — направо си примираше от смях.

Покрай двукорабното хале бяха разположени жилищата на бонзите. Гидът придружи чужденците до някои от тях, за да им покаже как са се подредили пазителите на Петстотинте духа. Навсякъде им предлагаха благовонни пръчици и изписани с молитви пъстри листчета, тъй като бонзите търгуват с подобни неща. Метусалем разпредели една шепа ли сред хорицата и даде ком-ча на водача, следствие на което бе съпроводен от цялата дружина с многогласни „чинг чинг“ чак извън храма, където все още развеселените посетители се качиха в носилките си.

Оттук пътешествениците преминаха през няколко улички, навлязоха в една мрачна, тунелообразна постройка, после изкачиха ред стъпала и се намериха на зида, опасващ града. Покрай старите ръждясали топове се отиваше до Червената пагода — гигантски строеж, често посещаван заради неговия вид. Тя е четириъгълна и има пет етажа с широки, издадени корнизи с много извивки, но без някаква стройна, доставяща наслада форма, а сбита и тромава. Компанията се изкачи по дървеното стълбище до най-горния етаж и се наслади оттам на изгледа, откриващ се далеч извън чертите на града.

На юг се простираше величественото море на градските къщи. По покривите на сградите се виждаха пълни с вода стомни — мярка срещу пожари, изисквана от властите. Над тях се извисяваха пагоди, покривите на многобройни храмове и високи дървени скелета, служещи като наблюдателници. На изток се издигаха масивите на Тиан-ванг-линг, а на югозапад — възвишенията на Сай-хиу. На север се ширеше просторна, добре напоявана равнина, преминаваща в близост до града в онези хълмове, в които Кантон вече от хилядолетия погребва своите покойници.

От тази пагода пътешествениците бяха отнесени до Синг-пу, Криминалната палата. Те слязоха пред отворената врата, където стояха на пост въоръжени с пики войници, преминаха през тесен двор и стигнаха до обширна зала, чиито таван се поддържаше от колони. Тук имаше много хора, които огледаха с учудени погледи непознатите пришълци. Но те не обърнаха внимание на предизвикания интерес и си пробиха път възможно по-напред.

До една маса там седеше възрастен мандарин с огромни очила върху малкото носле, а плитката му, висяща зад стола, достигаше земята. Актове и принадлежности за писане никъде не се виждаха. Чиновникът изглежда не държеше много-много на такива излишни неща и заведените дела направо се импровизираха.

Пред неговата маса стояха шест души — двама като ищци и четирима като ответници. Извънредно късият разпит установи, че първите двама са съдържатели на магазин за обувни артикули, а последните — призовани като небрежни клиенти. Длъжниците признаха, че са се крили, но твърдяха, че са бедни и не могат да платят. След кратък размисъл мандаринът обяви всички за виновни, дори тъжителите, тъй като поради лекомислено дадения кредит са обезпокоили напразно властите и трябва да бъдат наказани. Той подхвърли някаква полугласна заповед на стоящите зад него, въоръжени с бамбукови тояги съдебни разсилни, вследствие на което те сграбчиха шестимата, за да им отдават на самото място определения брой удари.

Героите на процеса трябваше да легнат един до друг на земята, с гръб нагоре. За изпълнение на наказанието бяха необходими трима полицаи. Първият натискаше главата на престъпника, вторият коленичеше на краката му, а третият изпълняваше с бамбука онова прочувствено действие, за което и някои некитайци и иначе честни хора съхраняват добър спомен от своите млади години. Всеки получи по петнадесет удара, и то с все сила. Никой не изкрещя — може би подобни произшествия бяха станали при тях традиционни. После те се изправиха, поклониха се на мандарина и се измъкнаха оттук. Когато двамата тъжители минаваха край немците, единият тъкмо казваше на другия:

— Пут-ко чу-сан, пут йит-чи. (Само първите три боляха, другите — не.)

Явно човекът притежаваше опит в тази специалност, на който някой европейски познавач в същата област вероятно би възразил.

Те още не бяха изчезнали и вече бе започнало разглеждането на ново дело. Появиха се двама мъже, единият от които показа на лицето си една обагрена в тъмно подутина с твърдението, че е следствие на удар от страна на другия; обвиняемият най-решително го отрече. Веднага си показа, че за двамата щеше да е по-добре, ако разгледаният преди малко случай им бе послужил за поука. Те бяха сполетени от съвсем същата съдба — в лицето на полицаите, разбира се — и получиха по четиридесет удара в същата половина на тялото, след което направиха своите поклони и с много доволни физиономии, ала с нежно лежащи ръце на пострадалата област, се изгубиха зад кръга зяпачи.

— Да вървим! — рече Готфрид. — Хваща ме страх и бъз, та тоя мандарин може ’сичко от едно гърне. Т’ва е за мен твърде опасно. Не искам да ма сметнат за страна на няк’ъв процес и да ма лекуват по тоз начин. Чинг чинг!

Те се отдалечиха, за да наредят да ги отнесат до Хинг-миао — „Храмът на ужасите и наказанията“. Това е най-посещаваният храм в Кантон, а неговият идол е духът-закрилник на Кантон. През една украсена с много орнаменти врата влязоха в двор, в който стояха стотици просяци, за да връхлетят с див вой върху посетителите. Цялата сган буквално се изсипа върху носилките, така че пасажерите едва успяха да слязат.

Тогава на Метусалем му хрумна да изпробва своя Той-куан. Извади дребната книжчица, отвори я и я тикна, без да каже нито дума, в мръсните лица на най-близкостоящите дрипави фигури. Резултатът бе светкавичен.

— Той-куан-киюн! (Притежател на Той-куан!) — извика един здрав тип, комуто липсваше едната ръка.

— Той-куан-киюн! — закрещяха след него останалите.

Викът се разпространи и хората се изтеглиха почтително обратно към зида. След необузданите преди малко крясъци настъпи дълбока тишина.

Дегенфелд видя какво поразително въздействие упражни паспортът, ала той не бе имал намерение да отпрати просяците. Кимна на един мъж да приближи и го запита дали има някой „главен“ сред тях, когото другите биха послушали. На въпроса бе отговорено положително и бе извикан тъкмо онзи едноръкият. Метусалем му даде един сребърен долар — монета, която с охота обменят в Кантон, и го помоли да разпредели дара между хората. Мъжът благодари благоговейно, сякаш имаше крал пред себе си, и се отдалечи, вървейки заднешком в знак на своето дълбоко уважение.

Освен просяците в двора имаше и други хора — знахари, фокусници, зъболекари, магове, при които човек можеше да надникне в бъдещето, сладкари, гостилничари и други търговци. Храмът е много посещаван и е следователно място, където тези хора можеха да очакват добър пласмент.

Светилището дължи своето име на наличните графични изображения на страхотиите, които очакват грешника след смъртта. Тук се виждаха всички наказания, които човешката фантазия е в състояние да измисли.

На едно място грешник висеше вместо език в една камбана и биеше на умряло; тялото на друг беше усукано като тирбушон; трети лежеше между две дъски, сплескан като тесто. Виждаха се души да се пържат в масло, други нарязани с нож на дребни късове, разкъсани от впрегнати волове, задушени в хоросан, набити на кол, печени на скара, обесени с главата надолу, смазани от колела… Гледката беше толкова страховита, че Метусалем много скоро даде ком-ча на придружаващия ги жрец и подкани спътниците си да напуснат това място на ужасии.

Съпроводени от благодарственото „чинг чинг“ на просяците, те прекосиха двора, за да бъдат отнесени до „Дома на стоте небесни господари“, където вчера вечер бе извършена кражбата.

Това щеше да е последното разглеждане, тъй като предиобедът вече почти бе отминал. После възнамеряваха да обядват в някоя гостилница.

Предният двор, през който трябваше да минат, беше пуст. Един-единствен бонз стоеше там. Той ги поздрави и попита дали и те са дошли да видят мястото, където вчера бе извършено едно такова ужасно деяние.

— Днес храмът не остана празен — продължи. — Но сега всички хора отидоха да придружат боговете, които ще бъдат церемониално доведени от нашите жреци. Ще бъде едно голямо триумфално шествие. Само великият Тонг-чи е тук, комуто дължим залавянето на крадците. Той иска да види какви приготовления сме направили за посрещане на шествието.

Храмът се състоеше от две части, като по-голямата бе разположена отзад и съдържаше повечето божества. Немците влязоха в предната, по-малката. Тук стояха осемнадесет фигури; два постамента, от които бяха детронирани откраднатите, бяха празни. В тяхна близост видяха Тонг-чи, който забърза радостно към тях.

— Вие сте тук! — каза той, като поздрави. — Направихте ли една обиколка из града?

— Само през част от него — отвърна Метусалем. — Този храм ще е последното място, което ще посетим преди масата.

— Правилно. Но аз за съжаление не мога да ви придружа понеже още съм зает с делата на боговете. Те в най-скоро време ще бъдат донесени и вие ще можете да станете свидетели на празненството. Да вървим нататък! Искам да ви покажа междувременно главния храм.

При двамата стояха само ваксаджията, Рихард и Лианг-си. Те го последваха в основната част на храма, а бонзът тръгна бавно след тях.

Търнърстик и минхер бяха свикнали да вървят последни в шествието. Те не се бяха разбързали прекалено, когато влязоха в двора. Огледаха се там безметежно и поради това стъпиха в предния храм едва когато другите вече го напускаха. Не бяха разбрали речта на бонза и не знаеха следователно, че очаква шествието на жреците със завръщащите се богове, Сега те се огледаха в предния храм. Като видяха двете празни места, Търнърстик каза:

— Минхер, там очевидно са седели откраднатите божества. Какво ще кажете за тая работа?

— Wat ik zeg? (Какво ще кажа?) — отговори дебелият. — Ja, daar hebben zij gestaan. (Да, там са стояли.)

Те приближиха и разгледаха площадките. Площта им бе толкова голяма, че един мъж съвсем удобно можеше да седне. Търнърстик наклони делово глава настрани и рече:

— Никак не лошо място за сядане. Често съм седял и на по-лоши. Ама пък и не съм бог. Ще ми се да зная как се чувства един такъв идол. Сигурно хич няма да е лошо да ти се молят и да кадят благовонни пръчици под носа ти! Нали?

— Ja, het moet zeer heerlijk zin. (Да, трябва да е превъзходно.)

— Е, та нали тук човек може да види как е. Възможността е отлична. Ще взема да се наместя на тоя постамент и ще си въобразя, че съм китайски бог. Любопитен съм дали другите божества ще рекат нещо по въпроса.

Колкото бързо му бе дошла тази идея, толкова бързо и я осъществи. Капитанът седна, натъкми се както подобава, зае удобно положение, кръстоса крака, както го бяха сторили другите богове, и запита после:

— Бе, минхер, какво впечатление правя?

— Zeer goed. (Много добро.)

— А сега и ветрилото! Много жалко, че сме сами! Как ми се иска да дойдеше някой китаец. Ще ми се да зная дали ще ме сметне за Буда, или за Фрик Търнърстик. И ужаса, когато после го заговоря на моя великолепен китайски! Поклоните!

— Ik zai ег een voor U maken. (Аз ще ви направя един.)

Търнърстик бе разперил исполинското ветрило и го държеше грациозно с дясната ръка, докато през лявата бе плъзнал плитката си. На чипия нос се мъдреше пенснето. Дебелият се изтъпанчи пред него, поклони се и заговори:

— Mijn komplimenten, Mijnheer Buddha! Hoe staat het met uw gezondheid? (Моите почитания, минхер Буда! Как сте със здравето?)

— Как съм със здравето? Отлично, особено откак съм един от Стоте небесни господари. Но, минхер, да седиш тук като бог наистина е чудесно. Не ви ли се иска и вие да опитате, а?

Дебелият потърка замислено брадичката си и отговори:

— Zai men dan mogen? (Ама позволено лц е?)

— Позволено? Че защо пък не? И още питате! Та нали виждате, че аз си позволих, че седя! Или може би се страхувате?

— Neen! (He!)

— Хайде, последвайте тогава примера ми! Имам желание и вас да видя един път като бог.

— Als god Mij? Mij? Goed, ik zai het proberen. (Като бог? Мен? Добре, ще опитам.)

В усърдието си двамата въобще не обърнаха внимание на един отначало далечен, ала бързо приближаващ шум. Сега ясно можеха да се чуят звуците на гонгове, пищялки, звънци, хлопатари и други китайски музикални инструменти.

Дебелият се намести с пъшкане на другия постамент, зае изпълнена с достойнство поза и после запита:

— Ziet U mij, Mijnheer Turerstick! Zie er net zu uit als een god? (Погледнете ме, минхер Търнърстик! Не изглеждам ли и аз досущ някой бог?)

— Точно като такъв. Само че ще направите още по-божествено впечатление, ако разпънете чадъра си.

— Мога да го сторя. Затова нося чадъра винаги със себе си.

Той отвори фамилния подслон и се огледа гордо наоколо. Същевременно хвърли доста труд да наподоби позата на Търнърстик, ала само с голямо напрежение успя да кръстоса късите, дебели крачета.

Сега музиката и данданията станаха толкова силни, че нямаше как това да не им направи впечатление.

— Що за флейти са това? — попита минхер.

— Що за флейти? Хм-м! Някой кортеж ще е, противопожарната част може би или градските стрелци, които имат състезание по стрелба — отговори Търнърстик съвсем безгрижно.

— Състезание на стрелците? В Китай?

— Да! И защо пък не? Изглежда минават край нас. Жалко! Колко хубаво щеше да е някой да влезеше, та да можем да видим дали ще ни сметне за богове! Изпълняват туш. Сигурно са задължени да го правят пред всеки храм. Можем да приемем, че се извършва в наша чест. Нали?

— Да, нека така, си мислим.

— Чуйте! Сега продължават.

Очакваното шествие бе пристигнало пред портата. То се състоеше от бонзи заедно с техните върховни жреци, безчет служебни лица и свита любопитни, наброяващи стотици. Върху покрити с килими тезгерета върховните жреци носеха украсените с цветя богове. Вървящите начело музиканти спряха отвън, приветстваха с проглушителни фанфари и започнаха някакъв марш, за да пропуснат шествието да влезе в храма.

И тъй като музиката не приближаваше, клетият капитан бе помислил, че „Общинската гвардия“ беше продължила пътя си.

От една китайска музикална трупа не бива да се очаква европейска камерна музика. Налице са гонгове, звънци, камбани и хлопатари, също музикални триъгълници, метални плочи, музикални урни, там-таме, дървени черепи за храмова музика, флейти, кастанети, двуструнни цигулки, три или четириструнни китари, кресливи тромпети и чудновато оформени бамбукови полици с висящи от тях малки звънци, чието местно име може да се преведе като „Музикално дрънкало“. Всеки обработва своя инструмент колкото му държат сили, без ноти и такт. За някаква хармония и дума не може да става и който вдига най-голямата олелия, минава за най-добър музикант.

Ето защо не бе за чудене, че при адския шум, който музикантите създаваха, стъпките на приближаващото шествие не се чуваха, и че авангардът му се появи на входа на храма, докато двамата мними богове се чувстваха все още напълно сигурни, а капитанът дори продължаваше да лелее желанието да дойде някой, та да може да си направи шега с него.

Междувременно Тонг-чи беше показал на другите по-голямото отделение на храма и бе излязъл заедно с тях през една задна врата в двор, околовръст който се намираха жилищата на бонзите. Пътем Метусалем се осведоми шепнешком:

— Значи сега ще донесат боговете. Но как стоят нещата с тримата злодеи?

— Те всъщност би трябвало да бъдат водени за прослава на триумфалното шествие. В този случай вероятно щяха да бъдат разкъсани от публиката.

— Значи вие сте го предотвратил?

— Не, тъй като нямам необходимата за тази цел власт. Жреците го изискваха и Синг-куан нямаше да може да им откаже. Но тримата крадци вече не бяха налице.

— Не бяха вече налице? Значи са офейкали?

— Офейкали са! — кимна мандаринът с лукава физиономия.

— Разбирам — усмихна се Метусалем. — Те са в изгнание, както вчера им обещахте?

— Така е. През нощта са се измъкнали.

— Сигурно с чужда помощ?

— Много вероятно, понеже бяха здраво запрени. За тая работа, разбира се, „Главата на затвора“ ще бъде наказан, но животът му е вън от опасност.

— Хм. Вчера видях някакви си жетони, които отваряли вратите на затворите. Но в такъв случай нима освободителят не е известен?

— Не, защото един такъв жетон отваря всяка врата дори на някой непознат. Сега нещата са отминали и няма защо да ги коментираме, но ще ви помоля, докато сте мой гост, да не действате повече без мен, за да не изпадна отново в подобно затруднение! Утре ще ви посети Хо-по-со, когото спасихте заедно с мен. Той още не знае, че се намирате тук. Днес трябва да инспектира реката нагоре до остров Лу-тзин. Свърши ли по-рано, както очаква, ще направи визитата си още днес. Ако имате намерение да напуснете Куанг-чеу-фу по вода, той при всички случаи ще ви е от полза. Но, чуйте музиката! Шествието идва!

Те дадоха знак на останалите да приближат и се върнаха в храма. Главният кораб беше все още празен, но от малкия преден храм се донесе многогласна неясна врява.

— Мили Боже! — възкликна студентът. — Шествието е тук, а Търнърстик и минхер още не са при нас. Те изостанаха. Кой знае каква глупост са забъркали!

Той понечи да избърза напред, ала мандаринът го задържа за ръката и предупреди:

— Стойте! Ако са извършили някаква грешка, по-добре е да не се знае, че сме заедно с тях. Не през вратата! Да погледнем вътре отстрани!

Дегенфелд осъзна, че китаецът има право, и се остави да бъде поведен настрани. Вдясно и ляво на вратите бяха монтирани тесни бамбукови решетки, през които човек можеше да погледне от едното отделение в другото, без самият да бъде лесно забелязан. Те се упътиха нататък и надникнаха вътре. Онова, което видяха, в никой случай не бе успокоително. На Метусалем по-скоро косите поискаха да се изправят…

Когато двамата фалшиви богове съгледаха шествието на жреците, Търнърстик избълва припряно, но тихо думите:

— Хей! Та те идват!

— Да, идват — кимна дебелият. — Тихо! Нито дума! Дръжте се съвсем неподвижно и спокойно като някой истукан! Нека видим дали са толкова умни да открият, че не сме буди.

Той седеше като вкаменен, държейки огромното ветрило пред себе си, и гледаше втренчено в една посока. Дебелият стори съвсем същото. Никой от тях не бе схванал правилно опасността, на която се подхвърляха.

Начело идваха осем полицаи, зад тях върховният жрец с двете носилки. Сега Търнърстик проумя, че по отношение „Тържественото шествие на пожарната команда“ или „Състезанието на стрелците“ страшно се бе лъгал. Той отгатна какво предстоеше да се извърши тук и му стана изключително душно под мандаринската шапчица.

— Всички дяволи! — прошепна на своя „събог“. — Те връщат идолите и се канят да ги поставят на площадките, на които седим! Какво да правим?

Движението на устните му не можеше да се види, тъй като държеше ветрилото пред себе си.

Дебелият също бе обхванат от голям страх. Той осъзна, че има моменти, когато и боговете предпочитат да са обикновени хора и си пожелават да са далеч от храма.

— Да — изписука. — Какво да правим?

— Има само едно-единствено спасение. Да останем седнали, без да мърдаме! Може пък нашите постаменти да не са онези, които принадлежат на двата идола.

Гледайки втренчено пред себе си, вкочанени като дърво, но вътрешно напрегнати, те зачакаха какво ще се случи.

Полицаите бяха пристъпили напред, без да забележат, че са налице два бога в повече. Те не знаеха къде са били откраднатите. Главните жреци обаче бяха насочили машинално погледи натам, където щеше да се проведе тържеството. Видяха местата заети и от изумление спряха. А когато бяха подбутнати от следващите ги бонзи, оставиха дървените носилки на земята и посочиха междувременно пристигналите богове.

Възможно ли беше! Небесни ли бяха благоволили да се спуснат, за да компенсират манастира за кражбата, сядайки на осиротелите места? По телата на благочестивите будисти пробяга студена тръпка. Те не се осмелиха да продължат напред, но все повече бяха избутвани от задните, така че се озоваха в непосредствена близост до двете чудодейни фигури.

Стоящите във вътрешността на предния храм прошепнаха на намиращите се отвън вестта за чудото. Всеки поиска да го види и се започна едно бутане и блъскане, на което бонзите сложиха край, като заключиха вратата, но това стана, разбира се, само с употребата на сила.

Сега в храма останаха единствено полицаите, главните жреци, бонзите и няколко мандарини, които се бяха намирали в шествието непосредствено зад носилките. Вън музиката бе замлъкнала. Приглушената гълчава проникваше като тихо жужене; във вътрешността на храма все още цареше тържествена тишина.

След това жреците си зашепнаха тихи забележки. Съветваха се какво да правят. После Та-се^[3] на храма пристъпи към двамата богове, поклони се дълбоко и запита:

— Шуи ни-мен, тиан-тзе? (Кои сте вие, Небесни синове?) Не последва никакъв отговор.

— Хи-вей иют-тзи? (Защо сте тук?) — продължи той. Божествата не благоволиха да отговорят. Никакво движение от тяхна страна не подсказваше, че се радват на едно съвсем земно битие. Само от слепоочията на дебелия се търкаляха тежки капки студена пот, които обаче не бяха забелязани от никой.

Тогава То-се се обърна към жреците и каза:

— Шу-чи-хо, шок-чи-хо? (Какво да мисли човек за тая работа, как да се държи?)

Търнърстик съумяваше да остане съвсем спокоен. Минхер обаче нямаше такава власт над себе си. Цялото му тяло жарко пламтеше. По неизцяло покритото от шотландската барета плешиво теме се насъбра пот и започна да се рони на едри перли. Ръката му затрепери, от което чадърът се заклати, наистина не прекалено, но един все пак го бе забелязал. Той беше млад мъж, може би на двадесет и една години, най-младият сред присъстващите. Стоеше сред мандарините. Сега пристъпи напред, избута Та-се настрани и му каза:

— Нго йен хуо T’a-мен. (Аз ще говоря с тях.)

Приближи до двамата и го огледа. После отиде до ъгъла, където на нещо като олтар тлееха пръчици тамян, взе една, върна се и я поднесе под носа на дебелия.

Минхер с всички сили се постара да устои на острия и приятен мирис, но напразно. Пушекът проникна в носа му и… едно „Ха-а-а-пчих!“ изригна като вулкан от гърдите му.

— Тиан-на, нгуот-тик! (О, Небеса, о, чудо!) — прозвуча наоколо.

Младият мандарин повтори експеримента и с Търнърстик. Този стисна зъби, решен да не киха в никой случай. Но и той не можа да противостои. И при него последва една също толкова мощна експлозия като при дебелия.

— Тиан-на! Нгуот-тик! — завикаха наново околностоящите.

Тъй като Търнърстик носеше китайско облекло, те го мислеха за роден бог, но минхер за бог от някакви чужди, все още непознати небеса. Че двамата бяха кихнали, беше както едно голямо чудо, така и сигурен признак, че жертвеният пушек им е допаднал. Та-се вече мислеше за прославата, която щеше да придобие храмът благодарение на тези две тайнствени същества, и за приходите като естествена последица. Мандаринът обаче го изтръгна от илюзиите му:

— Та мен пут тиан-тзе, т’а мен ти-йин! (Това не са небесни синове, а земни хора!) — При тези думи той взе чадъра от ръката на дебелия и го бодна в тялото.

— Oei, seldrement! (Боли, по дяволите!) — викна минхер, като се хвана с две ръце за удареното място.

И капитанът получи един силен удар, което го накара да изреве гневно:

— Мътните го взели! Внимавай, негоднико!

Сега в храма се надигна неописуема врява. Хората разбраха, че имат пред себе си обикновени простосмъртни, и че светилището е осквернено. После се спуснаха към двамата.

— Rechtvaardige Hemel! Dat verhoede God! (Праведни Небеса! Боже, опази!) — изкряска минхер, като се изтърколи от постамента, за да подири укритие зад капитана.

Видял истинска опасност пред себе си, последният забрави всякакъв страх. Той скочи, протегна свитите си пестници към нападателите и ревна:

— Назад, китайценг!! Няма да позволинг да ме докоснетенг! Можете ли да се боксиратенг? Искате моя юмрукунг да почувстватанг?

Те наистина отскочиха назад и това беше мигът, когато Метусалем бе приближил от другата страна на решетката, за да надникне вътре. Той видя капитана, чието пенсне се бе изплъзнало от носа, да стои в заплашителна поза върху постамента. Отгатна какво се бе случило и схвана надвисналата над двамата опасност.

Търнърстик се възползва от отстъплението на своите противници да им дръпне една гръмовита реч, в която изтъкна каква опасност ги застрашава, ако се противопоставят на мирното им оттегляне.

— Каква непредпазливост! — възкликна Метусалем. — Те едва ли ще се отърват. Трябва да вляза!

— Не, не! — възрази Тонг-чи. — Тези безразсъдни хора са заели местата на боговете и са били изненадани там. Ако им се притечете на помощ, вие също сте изгубен, а и всички ние! Можем да ги спасим само отдалеч.

— Аз ще ги спася! — обади се Лианг-си. — Най-малкото ще докарам нещата дотам, че сега да не пострадат. Ще ги тикнат в затвора, но се надявам да ги измъкнем.

Той понечи да тръгне. Метусалем го задържа и поиска да знае:

— Какво се каните да правите?

— Оставете ме! Те са лами от Лхаса.

— Никой няма да го повярва!

— Нека се усъмняват! Сега-засега все пак ще трябва да се отнасят с тях като с такива.

Той се отдели от тях и влезе в предната зала, но без да бърза, сякаш се е намирал в задното отделение и е бил привлечен от олелията.

Търнърстик още стоеше тук и говореше. Той искаше да съкруши присъстващите със силата на словото си, но те естествено не разбираха нито дума.

Младият мандарин съгледа влезлия, пристъпи към него, хвана го за дрехата и запита:

— Какво търсиш тук?

— Посещавам храма.

— Това сега не е позволено! Никой чужденец няма право да влиза!

— Та нали и тези двамата са чужденци!

— Значи го признаваш?

— Не. Но разбирам техния език и чух този лама да говори.

— Що за език е?

— Тибетски.

— Владееш ли го?

— Да. Бил съм два пъти в Тибет.

— Тогава остани! Ще ни бъдеш преводач.

Търнърстик привърши сега речта си, без да е забелязал Лианг-си. Този му викна на немски:

— Ако искате да се спасите, направете се, че не ме познавате, иначе сте изгубени.

Капитанът се извъртя към него и отговори:

— Не ме е страх от тия типове. Имам си пистолетите, пред които всички те ще драснат.

— Сметката ви е погрешна. Вие извършихте тежко престъпление и дори да се изплъзнете оттук, все пак ще ви преследват и всички ние ще трябва да споделим последиците от вашата грешка.

— По дяволите, това е глупаво!

— Аз ще опитам да ви измъкна оттук. Вас ви представих като свят лама от Лхаса. Седнете спокойно, сякаш имате право да седите на този постамент, и нека минхер стори същото.

— Добре! Но ако някой обесник ми закади пак под носа, ще му лепна такава плесница, че дълго време да я помни. Качете се отново на трона си, минхер!

— Той иска да ни измъкне? — попита дебелият полугласно.

— Да. Нали чухте, че инак лошо ни се пише. Той седна отново и разпери ветрилото. Дебелият също се изкатери на постамента и зае предишната си поза. Лианг-си измъкна най-непринудено чадъра от ръката на мандарина и го върна на холандеца с думите:

— Сега не се движете и гледайте втренчено пред себе си, като че сте бездушни статуи.

Присъстващите наблюдаваха държането на Лианг-си, без да му попречат, ала по лицата им се четеше огромно удивление. Тук се намираха мандарини, които бяха значително по-възрастни, а и по ранг стояха по-високо от младия служител, който бе поел инициативата, но те изглежда го познаваха и знаеха, че работата е в добри ръце. Той от своя страна прие за напълно естествено да продължи да води нещата. Сега се обърна гневно към Лианг-си:

— Как посмя да ми вземеш чадъра?

— Защото той не ти принадлежи.

— И — продължи мандаринът с още по-остър тон — как дръзна да си позволиш да ми говориш на „ти“?

— Понеже и ти се обръщаш така към мен.

— Аз съм Куан-фу и Moa-ce^[4]!

— Можеш ли да твърдиш, че аз не съм точно същият?

— Как може да си Куан-фу, след като не носиш облеклото на такъв?

— Който е дал обет, трябва да свали всички знаци на своя сан, докато не го изпълни.

Лианг-си играеше рискована игра, но като я бе започнал веднъж, длъжен бе да я води до край. Мандаринът го изгледа недоверчиво и каза с по-мек тон:

— Обет ли? И какъв?

— Ти свещеник ли си, комуто мога да се доверя?

— Не. Запази го за себе си! Откъде идваш?

— От Чинг-ту в провинцията Сце-чуен.

— Това е далеч оттук!

— Моят обет ми повели да тръгна за Куанг-чеу-фу и да посещавам три пъти дневно този Дом на стоте небесни господари. Родният ми край е разположен високо горе до границата с пустинята и ето как съм ходил в Тибет и научил езика на тази страна. Когато се намерих сега тук в храма, чух да приказват много хора и после един глас, който говореше на тибетски. Дойдох насам да видя кой е. Не съм сторил нищо нередно, а ти разговаряш с мен, сякаш съм престъпник.

— Знаеш ли какво се е случило снощи тук?

— Узнах го от улицата!

— Хора откраднаха боговете. И когато сега ги връщаме, светилището отново бе осквернено.

— Осквернено? — запита Лианг-си с тон на най-голямо изумление. — Кой го е сторил?

— Тези двама непознати мъже.

— Тези? Мога ли да те попитам дали знаеш какво означава лама?.

— Да, зная. Ламата е монах, който живее в някой манастир.

— Казваш това и искаш да си Доктор на перото? Нищо ли не си чувал още за Далай Лама, за Тзонг Каба, за Хобилгам, за Панчам Рампучи? Не са ли те богове, чиито души са преминали в избраниците? Лхаса не се ли нарича Градът на стоте хиляди светии? Не са ли събрани в Ку-рен три пъти по сто хиляди лами, които никога не умират, защото техните души преминават от едно тяло в друго?

Той го изрече с тон на превъзходство и същевременно изпълнен с укор. Метусалем стоеше зад решетката и му се удивляваше. Той не бе очаквал такива познания и мъжество от младия китайски търговец. Лианг-си сякаш внезапно се бе преобразил.

Разбира се, за него бе добре дошло, че китайците са много лоши географи; тяхната национална гордост не им позволява да се занимават задълбочено с другите страни и народи.

Младият мандарин изглежда се смути. Той отвърна с видимо по-учтив тон:

— Отдавна съм слушал всички тези имена.

— Имената да, но взаимовръзките явно са ти неизвестни. Далай лама не е подвластен на китайския Небесен господар, тъй като последният му праща ежегодно скъпоценни дарове, за да му окаже своето благоговение. Всеки лама е бог и има всички права на такъв. Ламата може да издигне храм в своя чест, а от другата страна на Великата стена има прочути лама, които са толкова свети, че хиляди поклонници отиват до тях, за да им опростят греховете и получат безсмъртие. Към тези прочути същества принадлежат двамата, които виждате пред себе си. Единият е дори лама на войната и е победил в много битки орос^[5] — враговете на китайците. Защо са дошли в Куанг-чеу-фу, не зная, понеже още не съм имал възможност да ги питам, но те няма да се застоят тук, тъй като не са намерили необходимата почтителност, която хората са длъжни да им отдават.

— Те са се настанили на троновете на нашите богове!

— Кой може да им го запрети, след като те самите са богове? Осведоми се и ще разбереш, че говоря истината! Един лама не бива да се храни заедно с обикновен човек; никой няма право да го гледа, когато се мие. Когото докосне с ръката си, става свят за цял живот. Дори вицекралят е задължен да стане от мястото си, когато влезе при някого някой лама, и да му го предложи.

— Нищо от това не може да се прочете в Книгата на церемониите.

— Защото в страната ни няма лами. Но я провери в Книгата на обичаите на народите отвъд Великата стена! Веднага ще го намериш.

— Ще направя справка. Но как стана тъй, че тези лама са облечени различно?

— Защото обитателите на различните храмове се отличават по облеклото. А ако се съмняваш, че тези светци трябва да се тачат наравно с боговете, само ги погледни! Не са ли вглъбени изцяло в Безкрая? Виж този Лама на войната! Нима безсмъртието не е изписано на челото му?

Търнърстик действително седеше така, сякаш цялата тази земя му беше съвсем безразлична.

— Да — призна мандаринът. — Неговата душа изглежда не е при него.

— Тя е унесена в глъбините на Всемира. И погледни другия! Не би ли го нарекъл Бог на красотата и щастието?

Минхер хич не се чувстваше божествено, нито пък прекомерно щастлив, но правеше възможно най-безгрижна физиономия, и тъй като бе извънредно пълен, то изцяло задоволяваше изискванията, които китайците влагат в статуята на един бог.

— Да, той е красив — отговори мандаринът. — Но я ги питай все пак, можем ли да узнаем причината за тяхното идване в Куанг-чеу-фу!

— Поставяш ми задача, която ме принуждава да бъда неучтив спрямо боговете. Ако те са се вглъбили в дълбините на мъдростта, грях ще е да ги обезпокоим. Ще се подхвърля на опасността да стоварят гнева си върху мен, както вие го навлякохте преди малко върху себе си.

— Военният лама беше разгневен, да, ала другият — не. Той скочи от седалището си, за да се скрие.

— Станало е не от страх, защото ако зависеше само от неговата воля, можеше всинца ви да погуби. Но изцяло от себе си се разбира, че когато един лама на мира е разгневен, ще се обърне към лама на войната.

— Значи ти не желаеш да го питаш? Тогава ще го сторим ние!

— Не, не! Вие не бихте го извършили с подобаващото благоговение. Така че ще рискувам. Може пък да им е приятно да ни дадат информация.

Той приближи до двамата богове, поклони се дълбоко и каза на немски:

— Не ми отговаряйте веднага, а продължавайте да гледате втренчено в ъгъла, ще го направите по-късно, сякаш се разбуждате от дълбок размисъл. На първо време трябва да ми заговорите с гневен тон.

Двамата не помръднаха. Лианг-си се обърна към мандарина:

— Виждаш колко са далеч от настоящето, те не чуват гласа ми. Трябва да продължа да им говоря.

Сега той разказа на двамата какво е говорил с мандарина и че се надява да ги оставят да си вървят необезпокоявано. После отиде да вземе една разнасяща благоуханен дим пръчица и обясни на китаеца:

— Все още не ме чуват. Може би ще ми се удаде да ги върна с благоухания към действителността.

Той размаха насам-натам пръчицата пред боговете. Търнърстик вдъхна дълбоко, събра рязко ветрилото, огледа се в околния кръг и запита разлютено:

— Няма ли да свърши час по-скоро тая комедия? И през ум не ми минава да остана седнал тук по-дълго. Изпитвам вълчи глад! Сигурно и вие, минхер?

Дебелият даде вид, като че идва на себе си, завъртя очи и отговори:

— Ja, het is tijd dat wij aan tafel gaan. (Да, време е да вървим на масата.)

— Чухте ли? Действайте значи така, че да си тръгваме! Къде е нашият Метусалем?

— Стои до решетката зад вас. Той не бива да рискува да се показва, но по-късно ще направи всичко за вашето спасение.

— Спасение? Толкова ли зле стоят нещата?

— Да се надяваме, не. Но не се знае какво ще решат жреците и мандарините.

— Че сега пак ли ще преговаряте с тях?

— Трябва да ви питам защо вие, като лами, сте дошли насам.

— Знам ли? Вие най-добре трябва да го знаете, защото вие ни ръкоположихте за лами.

— Наистина не знам какво да отговоря.

— Кажете им тогава, от мен да мине, че търсим тук речни коне, които възнамеряваме да учим да играят на въже. Нали тъй, минхер?

— Ja, ongelukkige nijipaarden. (Да, нещастни речни коне.)

— Или кажете, че сме невероятно богати, не си знаем парите и ни е текнала мисълта да им построим тук пагода, в която ще ги избесим до един.

— Това за избесването ще премълча, но пагода?… Идеята е много добра. Почакайте!

Той се обърна към мандарина и го осведоми:

— Светите лами се разсърдиха, задето бяха обезпокоени още веднъж, но въпреки това благоволиха да ми дадат информация. Дошли са тук, за да постоят един голям храм на благодеянията, който ще може да приема хиляди бедняци.

— Тиан! (Небеса!) Тогава те трябва да са много богати. Но могат ли и да докажат, че наистина имат такова намерение?

— С какво може да се докаже дадено намерение, освен с дела? Тъй като за втори път били обезпокоени, те щели да си тръгнат оттук, за да подирят някое друго място, където никой да не смущава тяхната свещена вглъбеност.

— Искат да си вървят? — попита мандаринът, като на устните му трепна особена усмивка. — Щом настина са толкова прочути и свети лами, както казваш, ще е много жалко, ако трябва да ни напуснат. Би ли ги попитал дали и кога и къде ще можем да ги видим отново?

Думите бяха изговорени много любезно. Лианг-си повярва, че е спечелил играта. Но имаше един, комуто те не харесаха, и този един беше Метусалем.

Той бе доловил всяка дума от тези преговори и тъй като много добре можеше да обгърне всичко с поглед, внимателно наблюдаваше лицата. Най-напред му бе направило впечатление, че чертите на младия мандарин притежават удивителна прилика с тези на Лианг-си. Странна случайност! Но по-важно бе поведението на този млад служител, който вече притежаваше твърде желаната титла „моа-се“, макар едва да бе прехвърлил двайсетте.

Той не правеше впечатление на човек, който лесно може да бъде измамен. Въпреки сегашната му любезност, в него се забелязваше някаква самоувереност, изчаквателност, които не съумяваше напълно да скрие. Дегенфелд имаше чувството, че този мъж държи в ръцете си някаква невидима примка, която ще стегне внезапно около Лианг-си. И студентът подозираше от какво естество е тази примка.

Колкото и умело да се бе държал Лианг-си, все пак бе допуснал една голяма непредпазливост. Той на няколко пъти бе назовал дебелия „минхер“, а и Търнърстик си бе послужил с тази дума. В Макао, Хонконг и Кантон имаха немалко холандци, с които китайците влизат в контакт и са запомнили и употребяват немалко от често срещаните думи. Чуе ли немецът думата „мосю“, то със сигурност ще сметне въпросния за французин. Нарекат ли някоя дама „лейди“ или „мис“, тя много вероятно е англичанка или американка. Следваше да се очаква, че думата „минхер“ не е непозната в Кантон, и можеше да се приеме, че човек с качествата на мандарин ще знае няколко холандски думи. Беше ли такъв случаят, то той щеше да знае, че един чужденец, към когото се обръщат с минхер, няма как да е лама от Лхаса.

Лианг-си откликна на подканата на служителя. Той се обърна към Търнърстик и рече:

— Казах, че за доброто на тукашните бедняци искате да постоите храм със собствени пари, и това ви спечели тяхното уважение.

— Е-е, той няма да е прекалено голям! — отбеляза капитанът. — Моите капитали не са ми паднали от комина, та да мога да ги профукам в полза на тия хора, сигурно и на вас, минхер?

— Neen, mij ook met, voornamelijk daartoe met. (He, на мен също не, особено за такава цел.)

— Хората обаче го вярват — продължи Лианг-си — и сега ще ви оставят да си тръгнете безпрепятствено, преди туй обаче искат да знаят кога и къде ще могат да ви видят и срещнат.

— На луната, така им кажете — отвърна Търнърстик. — Нали, минхер?

— Ja, op de maan, en indien wij buiten zijn, in de maansverduistering (да, на луната или из лунното затъмнение, когато не сме там) — потвърди дебелият, като разтегли широко уста и изхихика доволен от собствената си шега.

— Тук имате право, минхер — каза Лианг-си. — За всички нас ще е най-добре да се потулим веднага щом се махнем оттук. Когато ви кажа, че можете да тръгнете, слезте с необходимото достойнство и излезте навън, без да удостоявате присъстващите с поглед.

— А вън в паланкините ли да седнем? — попита Търнърстик.

— Не, тъкмо това не! Така ще разберат, че сме заедно, защото те естествено ще ви наблюдават. Отклонете се надясно от храма, после влезте в първата улица наляво, завийте отново вдясно, така че оттук да е невъзможно да ви видят, и ни чакайте там. Ние ще ви изпратим две носилки, в които бързо ще се качите, за да ви отнесат у дома.

Мао-се бе следил разговора с напрегнато внимание. Около устните му заигра лека усмивка, когато се обърна към Лианг-си:

— Е, отговориха ли ламите на моя въпрос?

— Да. В момента не знаят накъде ще се насочат оттук. Но те всеки ден ще идват насам.

Мандаринът му кимна с лукава радушност и каза:

— Може би светите лама ще ми позволят да им посоча жилище, достойно за тяхното високо положение?

— Те няма да пожелаят да ти бъдат в тежест.

— Не може и дума да става по тоя въпрос. Моят дом е много гостоприемен и има място за много хора. В него често живеят повече от стотина гости с различен ранг. А ако ламите мислят, че моят ранг е твърде нисък, за да отседнат при мен, то ще ти кажа как се казвам и кой съм. Служебното ми име е Линг^[6], домът ми се нарича „Хуок-чу-фанг“^[7], а аз съм поставен там като Панг-чок-куан^[8].

Лианг-си отстъпи крачка назад и изгледа с несигурен поглед събеседника си. Тъй като лицето на тоя бе все така приветливо, както преди, той отново се успокои и отговори:

— Понеже заемаш много важна служба, времето ти е много ангажирано и не бива да те безпокоят частни лица.

— О, моят дом е отворен за всеки, комуто другаде не се харесва. Но ако ламите наистина не пожелаят да ме придружат, тогава ще ги помоля да се подчинят на обичаите на тази страна. Когато някой идва толкова отдалеч — от Тибет до Куанг-чеу-фу трябва да има паспорт издаден и подписан от китайският Ванг в Лхаса. На драго сърце бих погледнал тези паспорти.

— Какво си въобразяваш! Да питам тези двама свети лами, почитани наравно с боговете, за техните паспорти? Невъзможно!

— Б, ти си бил в Лхаса и трябва да го знаеш по-добре от мен. Така че ще оставя въпроса висящ дали имат паспорти, или не, защото ще се пазя да оскърбя светите лами. Но да не би и ти самият да си лама?

— Не.

— Ти каза, че родният ти край е Сце-чуен. Директно оттам ли идваш?

— Да.

— Тази провинция се намира твърде далеч оттук и когато човек предприема едно такова пътуване, той се снабдява с всичко необходимо за тая цел. Ти сторил ли си го?

— Да.

— Най-необходимото в случая е паспортът. Съгласно предписанията, всеки, който отива от една провинция в друга, е длъжен да има паспорт, за да може да го показва и да удостоверява кой е. Ти познаваш този закон, защото нали и ти си мандарин и притежаваш литературна титла. Та си мисля, че си бил или при тзунг-ту^[9], или при фу-юен^[10], за да ти издадат една такава легитимация. Сторил ли си го?

— Не, обетът запретяваше.

— Много рискован обет! И ми е жал за теб, защото ти желая доброто. Признавам ранга ти, макар да не можеш да докажеш, че го притежаваш. Благодарен съм ти и за любезността да бъдеш наш преводач и повече няма да те обременявам. Сега можеш да си вървиш, но кажи преди туй на тези светци от Лхаса, че и на тях позволявам да напуснат храма!

Когато каза това, сред жреците, бонзите и останалите мандарини се надигна негодуващ ропот. Тези хора не бяха съгласни с тръгването на ламите. Та-се приближи и каза:

— Ваше младо достойнство забравя, че аз като най-главен в този храм също имам думата да говоря с чужденците. Трябва със сигурност да се убедя, че наистина са светци. Не е ли такъв случаят, то те ще са осквернили седалищата на боговете, така че тези не биха могли да заемат отново местата си. Аз изисквам следователно ламите да останат тук.

Мандаринът му даде с очи един таен знак, който трябваше да го успокои, и отговори:

— Аз моля Ваше благочестиво достойнство да нареди все пак да отворят портата! Ние не можем да докажем, че не са лами, значи не бива да им додяваме. Впрочем те ще се връщат всеки ден тук, при което ще имате възможност да говорите с тях.

Лианг-си бе изслушал със страх протеста на Та-се, но отговорът на мандарина го успокои. Сега той се обърна към Търнърстик:

— Можете да тръгвате. Веднага ще ви отворят портата. Но се отдалечете с възможно най-голямо достойнство!

— Да не би да ни липсва достойнство! За тези хора ще окача най-гордата си физиономия. Да вървим, минхер, ставайте! Преситих се от тая комедия!

— Ik oook. Ik will ook mee opstan en weggaan; ik heb honger! (На мен също. Искам да стана и да си вървя. Гладен съм!)

Той се изправи с труд от седналото положение и се хързулна от постамента, за да закрачи след Търнърстик към вратата. Двамата се движеха с бавни и премерени стъпки, вдигнали високо глави, без да поглеждат надясно или ляво. Младият мандарин пропусна Търнърстик край себе си, после сложи бързо ръка на рамото на дебелия и попита:

— Mijnheer, gij zijt Nederiander, met? (Минхер, вие сте холандец, нали?)

Дебелият се остави да бъде надхитрен. Той спря и отговори с любезно кимване:

— Zeker, ik bon Hollander. (Действително, аз съм холандец.)

Тогава мандаринът го изблъска обратно, улови бързо капитана за плитката, за да го задържи, и викна на полицаите:

— Не пускайте никого, те са измамници! Те са фу-лен^[11] и оскверниха тези свещени места. Арестувам ги!

Търнърстик не бе разбрал наистина китайските слова, но схвана все пак какво се има предвид. Поиска да скочи към вратата, при което мандаринската шапчица естествено се отдели от главата му, тъй като плитката бе в ръката на коменданта на затвора. Бонзите се нахвърлиха с крясъци към него. Той ги отблъсна с бесни юмручни удари, метна неколцина надясно и наляво, ала не съумя да си пробие път, тъй като бяха прекалено много. Беше надвит и здраво уловен от десет, дванайсет, шестнайсет ръце.

Що се отнася до минхер, той в никой случай не бе страхливец. Преди туй не се бе скрил зад Търнърстик от липса на кураж, а това бързо отстъпление бе резултат на чиста изненада и особеността на положението, в което се намираше. Но сега, когато бе блъснат назад от мандарина и видя същевременно как бонзите се нахвърлиха неприятелски към Търнърстик, започна храбро да се брани. Захвърли чадъра и блъсна с двата си юмрука върховния жрец, който се намираше най-близо до него, с такава сила в областта на стомаха, че оня прелетя над едното тезгере и катурна намиращия се на него бог. Сетне се втурна сред мандарините и жреците и заудря по такъв начин около себе си, че те се сриваха един през друг на всички страни.

— Dapper, maar steeds dapper, Mijnheer Turnerstick! (Кураж, продължавайте все така храбро, минхер Търнърстик!) — викаше той същевременно към капитана. — Wij zullen deze Heidenhoofden onze vuisten onder de neus wrijven! (Да заврем юмруците си под носовете на тия езичници!)

Лианг-си се бе изплашил много от холандския въпрос на мандарина и последвалия непредпазлив отговор на минхер. Той бе изгубил опасната игра и трябваше преди всичко да се погрижи за собствената си сигурност. Осъзнал това, побърза към входа на голямата зала, за да излезе на двора и оттам да се спаси.

Но със същата бързина младият мандарин бе извикал заповедта да не пускат никого. Трима полицаи се спуснаха да заловят Лианг-си. Останалите петима се втурнаха към минхер, който все още удряше и тъпчеше около себе си с истински бяс. Те го връхлетяха отзад и го повалиха.

— Brand, brand! (Огън, огън!) — изкряска той. — Zij hebben mij! Help, help, Mijnheer Turnerstick! (Те са върху мен! На помощ, на помощ, минхер Търнърстик!)

— Невъзможно, тъй като те са и върху мен — отвърна капитанът, все още запъхтян от усилията. — Така ни се пада, като се правим на истукани!

Чадърът и шотландската барета на дебелия, ветрилото, пантофите, перуката с плитката и шапчицата на Търнърстик се търкаляха по земята. Цяло щастие бе, че на капитана не хрумна да използва оръжията си!

Метусалем бе принуден да наблюдава тази възбудена сцена, без да може да се притече на помощ на изпадналите в беда приятели. Когато бяха надвити, Тонг-чи го сграбчи за ръката и му прошепна припряно:

— Сега да изчезваме, бързо да се махаме, защото те ще влязат сега и тук!

Измъкнаха се бързешком навън, последвани от Готфрид и Рихард. В двора не се виждаше никой, дори и бонзът, който преди малко ги бе придружавал. Един ходник водеше между килиите, които им бяха показани, към малка зеленчукова градина, граничеща с тази на едно павилионче, в което представител на храма продаваше пръчици за кадене. Двете малки градини бяха свързани с порта, а павилиончето се издигаше на тясна задна улица, успоредна на тази пред храма.

Четиримата стигнаха на тази улица, минавайки през портата и дюкяна.

В момента вече не ги застрашаваше някаква непосредствена опасност, но въпросът сега бе да отидат до носилките, без да направят някому впечатление. Тонг-чи поведе спътниците си по една пресечка, която ги изведе на улицата на храма. От ъгъла видяха стоящите пред входа на Пек-тиан-чу-фан музиканти. Носачите на паланкините бяха направили място на шествието и стърчаха от другата страна на улицата. Единият от тях случайно погледна насам и водя мандарина, който незабавно му даде знак. Онзи го съобщи на другарите си и те дотичаха с носилките.

— Вкъщи ли отиваме? — попита Метусалем.

— Вие да, но аз — не — отвърна мандаринът. — Ще се кача, но ще наредя да ме носят само на късо разстояние и да спрат, за да последвам после полицаите, които ще водят спътниците ви в затвора. Искам да знам какво ще правят с тях, след което ще ви донеса новини. Още веднъж ви моля да не предприемате нищо, което би могло да вкара вас, а следователно и мен, в беда. Сегашният инцидент е много по-неприятен и опасен от вчерашния. Вашите другари пристъпиха не само мирските, но и църковните канони, и предпазливостта ми повелява да затворя отсега за всички ви къщата си. Но аз зачитам гостоприемството и ви дължа благодарност за спасяването на живота ми, така че не бих желал да ви изоставя сега в опасността.

— Наистина ли е толкова голяма?

— Много голяма, тъй като вашите спътници имат срещу себе си не само закона, но и гнева на жреците и народа. Щастие ще бъде, ако ги вкарат в затвора, без да им посегне тълпата.

— В такъв случай ми се струва малодушно да ги изоставя сега. Длъжен съм да отида при тях и да споделя съдбата им.

— Не, защото по тоя начин бихте погубил и себе си, и мене. Можем да ги спасим единствено ако не дадем да се разбере, че са от нашата компания. За ваша угода ще рискувам да се върна в храма. Това няма да направи впечатление, тъй като аз имам правото да присъствам на завръщането на боговете, понеже съм заловил крадците. Но се надявам спътниците ви да са достатъчно умни да не издадат, че ме познават.

— Мисля, че ще бъдат предпазливи. Лианг-се нали каза на двамата, че това трябва да остане неизвестно.

— И тъй, наредете спокойно да ви отнесат вкъщи! Аз ще опитам преди всичко да ги предпазя от саморазправа. Спечелим ли време, вероятно ще съумеем да ги освободим.

Студентът осъзна, че трябва да се помири. Качи се с Готфрид и Рихард в носилките и носачите затичаха с тях към дома. А Тонг-чи нареди да го отнесат до храма. Музикантите и насъбралата се пред храма публика се разстъпиха благоговейно пред неговия ранг и му освободиха пътя.

За свое успокоение той забеляза, че вратата на храма е все още затворена за тях. Това бе добър знак, понеже даваше да се предполага, че тълпата още не знае какво се е случило в светилището. За да отиде на съвсем сигурно, той запита предностоящите:

— Защо входът не е отворен? Защо не ви пускат?

Те се поклониха дълбоко и един отвърна:

— Ваше великодушие трябва да знае, че са пристигнали велики непознати богове.

— Откъде?

— Не знаем. Вероятно не искат да пуснат досегашните богове на седалищата им, тъй като чухме голям шум и високи гласове, които не звучаха приятелски.

Мандаринът се заслуша и долови звучния глас на младия служител. Похлопа силно и трябваше да повтори, преди някой отвътре да попита:

— Шуи-кин? (Кой е там?)

— Куан-фу Тонг-чи (мандаринът Тонг-чи) — отвърна той.

Вратата се отвори незабавно, но бе веднага заключена отново зад него, за да не влезе и някой друг. С един бърз поглед той огледа положението. Арестантите стояха един до друг, здраво държани от полицаите, а пред тях комендантът на затвора, който, както можеше да се очаква, току-що ги бе подложил на безпощаден разпит. Бяха им върнали изгубените в битката вещи.

Тъй като Тонг-чи заемаше по-висок пост от присъстващите мандарини, всички му се поклониха, а младият служител скромно му отстъпи мястото си.

Забелязвайки техния домакин, Търнърстик прошепна на спътника си:

— Слава Богу, тук е Тонг-чи! Но нека бъдем благоразумни и не се издадем, че го познаваме!

Тонг-чи проучи удивено групата, като човек, който и понятие си няма какво се е случило тук. После запита:

— Защо е заключен храмът? Какво се е случило? Навън чух, че са пристигнали непознати богове.

— Те се представиха за такива — отговори младият мандарин, — а и ние ги сметнахме първоначално за такива. Но Ваше Високоблагородие веднага ще разпознае в тях измамниците.

Той му направи обстоен рапорт. Тонг-чи го изслуша внимателно, огледа строго арестантите и каза:

— Значи тези мъже се представиха за свети лами и въпреки това говореха езика на фу-лен? Да не би моят колега нещо да се заблуждава?

— Не. Аз твърде често съм имал служебна работа с такива фу-лен и съм запаметил много от техните варварски изрази. Този чужденец заслужава двойно наказание, понеже без всякакво право си е присвоил облеклото на мандарин.

— Не е ли такъв?

— He. — Комендантът на затвора смъкна шапчицата на капитана заедно с плитката, размаха насам-натам дегизировката и каза: — Тази коса негово притежание ли е? Остригана ли е главата му както подобава на китаец и особено на мандарин? Не, той позорно носи цялата си коса като варварин и не е оставил да му израсте плитка на главата. Следователно той не е китаец и още по-малко бог, който има правото да се установи между достойните за преклонение!

— Но — подметна дипломатично Тонг-чи, — аз често съм чувал, че ламите носят фалшиви плитки. Може би все пак е такъв!

Търнърстик се ядоса, дето младият мандарин се отнася така непочтително с плитката му. Той попита тихо Лианг-си:

— Какво иска тоя? Каква работа има с перуката ми? Какво казва?

Лианг-си също така тихо и бързо му обясни.

— По дяволите! Ще му кажа, че главата си е моя и мога да правя с нея каквото си поискам. Тая плитка ми костваше два долара. Платил съм я и няма да го оставя да се отнася с нея като с магарешка опашка!

Той пристъпи две крачки напред и се сопна ядовито на младия мандарин:

— Давай перукатанг! Давай! — и я изтръгна от ръката му. — Тя е моя собственост и ти не можеш да й сложишенг ръка! Аз моганг да нося каквото искам — фалшива перуканг или даже фалшиво оконг, точно както ми отърванг. На, гледай тук млада жабо! И това ли ще ми забранишенг?

Той имаше, както е известно, изкуствено око. Като постави палец в крайчеца на окото, той го избута от кухината, взе го с два пръста и то показа с подигравателно-ухилена физиономия.

Хората отскочиха назад. Двамата полицаи, които го държаха, го пуснаха и се дръпнаха стъписано.

— Е? — запита ухилен. — Кой може като мен да го направинг? Кой от вас моженг да си изкаранг окотонг?

Никой от тях не бе виждал някога нещо подобно. Всички стояха вкаменени и безмълвни. Върховният жрец пръв възвърна речта си и изкряска:

— Тиен-ти-йин! (О, Небеса, земя и хора!) Миао-я, миао-я! (Чудо след чудо!) Той може да си вади очите!

— Миао-я му, миао-я му! (Вълшебни очи, вълшебни очи!) — разшумяха се изплашените хорица наоколо.

— Йип-мо т’а юет, йип-мо т’а йет? (Какво каза той, какво каза?) — попита младият мандарин, изплашен като останалите, Лианг-си.

Последният беше работил в продължение на четири години при чичо Даниел и бе научил много от него. Знаеше също, че техниката в Европа е напреднала дотолкова, че се произвеждат изкуствени очи, напълно наподобяващи истинските. За да се възползва от всеобщия страх, той отговори:

— Иска да докаже, че е свят и чудотворен лама. Както сне собственото си око, така иска да отстрани очите и носовете и на останалите присъстващи. Готов е дори да им отдели ръцете и краката от тялото. Кой желае да се убеди в необикновената му мощ?

— Нго-пут, нго-пут (аз не, аз не) — извика се наоколо, при което бонзите и мандарините се отдръпнаха още по-далеч от Търнърстик.

— Никой? Няма защо да се страхувате, тъй като той ще постави всеки откъснат крайник отново на мястото му. — А на немски добави: — Пъхнете обратно окото си и дайте вид, че се каните да откъснете крака на върховния жрец.

Търнърстик постави пак стъкленото око в очната кухина. Но когато приближи до върховния жрец и се наведе, посягайки към крака му, оня отскочи стреснато и попита:

— Какво иска той? Какво е намислил?

— Иска да докаже тяхната святост, че може всичко, което е казал. Възнамерява да откъсне двата ви крака.

Тогава заплашеният офейка в най-отдалечения ъгъл зад боговете и проплака:

— By, ву! Нго пут юк нго; пут кам; нго киао! (Не, не! Не искам, не го желая, ще викам!) Дори Тонг-чи не знаеше какво да каже за чудото. Не знаеше как да си го изтълкува, но беше убеден, че нещата си имат естествено обяснение. Уплахата, обхванала всички, бе за него направо добре дошла. Той помоли Лианг-си:

— Кажи му, че не искаме да изпитваме неговото чудо. Вярваме го, защото и бездруго видяхме как го прави със себе си. Лианг-си даде знак на капитана и обясни на мандарина:

— Късмет извади Та, като избяга. Тези господа се отнесоха непочтително към лама. За наказание той щеше да размени краката на Та и да му ги постави обратно — десния на мястото на левия и двата с пръстите назад.

— Ву, ву! (Не, не!) — закряска Та от дълбочина. — Нго пут юк, нго пут юк! (Не искам, не желая!)

Тонг-чи се обърна с много сериозна физиономия към коменданта на затвора:

— Моят малък сродник сигурно е действал твърде прибързано. Бил ли сте някога в Тибет?

— He — отговори запитаният, загубил донякъде самоувереността си.

— Или сте виждал вече някой лама?

— Не.

— Или познавате законите, по които живеят ламите, и учението, което проповядват.

— Все още не съм чел въпросните книги. Но нека Ваша знатна и пресветла мъдрост има милостта да помисли, че аз нямаше как да не сметна тези чуждоземни създания за фу-лен, тъй като едното от тях говореше езика на фу-лен!

— Това е много лесно за обяснение. Докато е седял на мястото си, вглъбен във Всемира, неговият дух е бродил по чужди земи и ето как е чул езика на фу-лен. Тъкмо в този миг вие сте принудил душата му да се върне и тя все още е имала в ушите и на устата си този език. Но дори и да се приеме, че тези достойни за уважение господа са фу-лен, то бих искал да попитам моя млад брат дали има правото да ги подлага на разпит?

Запитаният се загледа смутено в земята и не отговори.

— Вярно, че сте още млад, но като Куан-фу и Моа-се трябва добре да знаете границите на различните служебни учреждения. Всеки фу-лен за нас е един Ю-йин, чужденец. Надявам се знаете към чия област спадат чужденците?

— В онази на Ваше величие, Тонг-чи.

— Защо тогава не изпратихте веднага за мен?

Тонът му бе станал много суров. В помещението се възцари тягостна тишина. Панг-чок-куан стоеше съкрушен, а и останалите мандарини едва смееха да дигнат поглед. Младият служител опита да се измъкне донякъде от конфузното положение. Той отговори:

— Тъкмо когато Ваше величие дойде, бях решил да пратя един вестител, за да помоли Ваша голяма опитност да си даде труда да дойде насам. По-напред обаче исках да разпитам чужденците, та да мога да отговоря на въпросите на Ваше пресветло превъзходителство.

— Но вие сте им посегнали, а това не биваше да се случва. Нали знаете, че нямаме право да наказваме чужденци. Ако някой от тях престъпи нашите закони, длъжни сме да го предадем за наказание на неговия консул. Дори тези хора да са само фу-лен, те ще се оплачат от вас на представителя на техния владетел, а след това можете да изгубите не само ранга си, но и литературната степен! Но съобразявайки се с младостта ви, ще помоля тези господа да се откажат от едно такова оплакване и се надявам, че отсега ще бъдете по-учтив и внимателен с тях, тъй като те ще останат временно под ваша закрила.

И когато другият го погледна въпросително, той продължи с назидателен тон:

— Моят млад колега е сметнал вината на тези господа за по-голяма, отколкото е в действителност. Ако те са лами, тогава изобщо нямат вина, тъй като тяхната святост им дава правото да се установяват във всеки храм. А ако са фу-лен, вината им е незначителна, понеже не биха могли да знаят, че това, което вършат, е забранено при нас и се наказва много строго. Аз лично ще се заема с този случай и ще го проуча внимателно, а дотогава ви поверявам тези хора. Дайте им добро жилище във вашия затвор и се грижете за всичките им потребности! Ние действително трябва да си подсигурим техните личности, докато съумеем да произнесем правилна присъда, но сме длъжни да се въздържаме още отсега да ги обявяваме за виновни и грешници. Наредете да дойдат носилки за тях, също и за този млад човек, който им е бил преводач и ще ни е необходим, защото не знаем езика им. Но това трябва да стане тайно, за да не бъдат обезпокоени от стоящата вън тълпа. Аз самият ще избързам напред и ще ги дочакам в Хуок-чу-фанг, тъй като искам да се уверя, че сигурността им е обезпечена и няма да имат после основание да се оплакват от нас.

Той се отдалечи, при което всички му се поклониха дълбоко. Вратата бе отново затворена бързо зад него.

Търнърстик бе все още свободен. Никой от полицаите не притежаваше безразсъдната дързост да сложи отново ръка на него. Върховният жрец продължаваше да стои предпазливо в ъгъла си и сега се обади, отравяйки страхлив поглед към капитана:

— Чухте ли какво е необходимо да се направи? Трябва да се отведат. Отведете ги в двора и пратете паланкини за тях! Могат да минат по задната улица, където никой няма да им обърне внимание. Но аз трябва да държа храма заключен, докато се разбере що за хора са. Ако са фу-лен, нашите богове ще могат да се върнат на седалищата си едва когато същите бъдат пречистени и станат отново свещени. Изведете ги навън! Вървете с тях!

Той би направил всичко само и само да не вижда повече Търнърстик. Да му бъдат изтръгнати двата крака и после насадени наопаки, това за него изглежда бе връх на нещастието.

Младият мандарин приближи до пленниците, направи поклон и каза:

— Височайшите господа чуха какво повели могъщият Тонг-чи. Ще имат ли те добрината да ме последват?

— Какво рече тоя? — попита капитанът.

— Иска да ни отведе — поясни Лианг-си.

— Къде?

— В затвора.

— И на ум не ми идва! Ако иска да опандизи сам себе си, то нямам нищо против, но аз няма да се оставя да ме тикнат зад ключалки и резета. Нали тъй, минхер?

— Neen, ik ook niet. Ik heb hinger; ik will eten! (He, аз също не. Аз съм гладен. Искам да ям!)

— Трябва да се подчините — настоя Лианг-си. — Няма да ви е зле в затвора. Ще получим хубави стаи и храна.

— Да, но каква!

— Хубава! Тонг-чи заповяда да се грижат добре за нас. Съпротивата би била съвсем безполезна. Само ако се подчиним, ще можем да бъдем спасени. Можете да бъдете уверени, че хер Дегенфелд няма да ни остави в кафеза.

— Да, това наистина е сигурно. Да вървим ли с тях, минхер?

— Ja (да) — отговори дебелият, който изобщо винаги искаше само каквото желаеха приятелите му. — Wij zullen mee geen. (Трябва вървим с тях.)

— Е, добре! Но преди туй искам да всея още един страх на върховния жрец. Той ме гледа както зайчето полярната мечка. Трябва страшно да го е бъз от мен. Как се казва на тоя неразбираем диалект: „Аз искам очите ви?“

— Нго яо линг-йен — отговори Лианг-си тихо.

— Нго яо линг-йен. За момента мога да го запомня. Той закрачи бавно към главния бонз, извади окото си, върна го обратно в очната кухина и протягайки ръце към лицето на изплашения човек, изговори:

— Нго яо линг-йен!

— Пен йен! Тиен-на, Тиой шин! (Моите очи! О, Небеса, на помощ!) — изкрещя застрашеният, побягвайки отново.

Така капитанът напусна бойното поле като победител и последва спътниците си навън до междувременно пристигналите носилки, с които ги отнесоха до затвора.