Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Die Gum, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com

Die Gum, Karl May Verlag, Bamberg, 1952

Издателство "Отечество, том 16

История

  1. — Корекция

Първа глава
Джесар Бей, удушвача на хора

Африка!

Поздравявам те, страна на тайните! На благороден жребец и на бързонога камила ще яздя по твоите голи пусти степи, ще прекося твоята жарка Хамада (Част от Сахара, покрита с едри камъни. Б. пр.), ще се разхождам под сянката на твоите палми, ще гледам твоите миражи и в някой зелен оазис ще мисля за миналото ти, ще тъгувам за настоящето ти и ще мечтая за бъдещето ти.

Поздравявам те, страна на знойното слънце, на тропическия пулс и на необятните простори! В ледения север чувствах топлината ти, вслушвах се в прекрасния свят на твоите приказки, долавях далечното шумолене на палмите, които твоята завладяваща природа издига към небето. По твоите степи с тътен летят вълните на скокливата антилопа, хипопотамът блажено плава в дълбоката вода, гората се тресе под тежките стъпки на слона и на носорога, в тинята се валя крокодилът, а между храстите на трънливата мимоза похърква спящият лъв. И да са били вързани краката ми, душата ми е искала да полети към теб. Там гърмят пушките на бурите, чуват се ударите на хотентотските и кафърските копия в щитовете, черни човешки фигури се гърчат в жестока борба, дрънчат вериги, плачат роби, тежко натоварен керван се е проточил на изток, ала корабът се е устремил на запад.

В самотния дуар (Село. Б. пр.) ехти оглушителният хор на харирите (Музиканти. Б. нем. изд.), от високото минаре мюезинът призовава към молитва, синовете на пустинята обръщат поглед към слънчевия изгрев, а джелабът мелодично припява своето смирено „лубека Аллах хюмех — аз съм тук, о, мой Боже“!

Поздравявам те, страна на моите копнежи! Сега най-после виждам как твоят бряг приветливо ми маха, вдишвам чистия ти въздух и се потапям в сладкия дъх на твоите благоухания. Твоите езици не са ми чужди и все пак не ме посреща нито едно приятелско усмихнато лице, и нито една ръка не се протяга да стисне моята, но откъм зеления бряг ми кимат короните на палмите, а грейналите под слънчевата светлина хълмове сякаш дружески ме поздравяват със своето „хабакек“ — бъди ни добре дошъл, о чужденецо!…

Отвъд океана в „Далечния запад“ се бях срещнал с един човек, който също като мен, само от любов към приключенията, беше дръзнал съвсем сам да навлезе в „мрачните и кървави поля“ на индианската територия и във всички преживени опасности той си беше останал мой верен приятел. Сър Емери Ботуел беше рядко срещан човек — горд, благороден, хладнокръвен, мълчалив, съобразителен, смелостта му стигаше до дързост, беше силен борец, сръчен фехтовач, безпогрешен стрелец, а ако веднъж сърцето му се бе отворило за приятелски чувства, той бе способен на безусловна жертвоготовност.

Редом с тези многобройни положителни качества добрият сър Емери си имаше някои дребни чудатости, които веднага го бележеха като англосаксонец и дори бяха в състояние да отблъснат някой непознат човек. Но мен те никак не ме смущаваха, напротив, често ми бяха доставяли тайно съвсем невинно удоволствие и накрая се бяхме разделили в Ню Орлиънс като най-добри приятели. Бяхме си обещали отново да се срещнем. И тази среща трябваше да се състои в… Африка!

Решението ни да изберем Алжир не беше взето без основателна причина. Моят доблестен Ботуел беше също като мен онова, което хората обикновено наричат „скитник по света“. Кажи-речи беше обиколил всички най-затънтени краища на земното кълбо, но от Африка беше виждал само Капщат на юг и на север тъй наречения „Гарб“, както арабите са назовали крайбрежието от Мароко до Триполи. Съвсем естествено беше желанието му да опознае и вътрешността на този континент, и то преди всичко Сахара и Судан. После се канеше през Дар Фур и Кордофан по Нил отново да се върне към цивилизацията. В Алжир живееше негов роднина, вуйчо, при когото преди години беше пребивавал по-продължително време, за да изучи арабски език. Този човек беше французин, казваше се Латреомон и беше управител на търговска къща, която поддържаше твърде плодоносни връзки със Судан. Бяхме се уговорили да се срещнем при него.

Що се отнася до мен, аз вече от години имах особена слабост към арабския и се бях занимавал с него. Нашето съвместно скитане из прериите ни беше дало чудесната възможност взаимно да се упражняваме в този език и затова се качих на борда на парахода „Вулкан“, собственост на спедиторска фирма „Империал“, в Марсилия с успокоителното убеждение, че няма да ми е никак трудно да се разбирам с децата на Сахара на техния роден език.

Както всички други хора, така и ние имахме представа за Африка като за страна на велики, все още неразгадани тайни, които щяха да ни предложат предостатъчно забележителни неща, а навярно и опасни преживявания. Но особено едно нещо ни изпълваше с големи очаквания и въодушевление. Тъй като вече бяхме убивали сиви мечки и бизони, много ни се искаше да опитаме пушките си и в стрелба по черни пантери и лъвове. С чувство, доста наподобяващо ревност, Емери Ботуел беше слушал историите за Жерар, смелия ловец на лъвове, и беше твърдо решил непременно да се сдобие с няколко лъвски кожи с хубави гриви.

Бяха изминали вече три месеца от раздялата ни, но той знаеше приблизителното време на моето пристигане, а и тъй като беше предварително уведомен, че ще дойда със споменатия френски параход, то аз изпитах известно разочарование, когато не го видях нито сред пъстрата тълпа, която очакваше на кея слизането на пътниците, нито сред хората в лодките, втурнали се да посрещнат приятели и познати.

Алжир е разположен на западния бряг на морски залив с формата на полумесец. Градът бе обърнат фронтално към кораба и предлагаше странна, почти призрачна картина. От зеления планински склон надолу към пристанището сякаш втренчено гледа тебеширенобяла компактна маса от сгради без покриви и прозорци, която прилича на варовикова скала, на огромна композиция от гипсови фигури или на огрян от слънцето глетчер. Високо горе, на върха на планината личат укрепленията на императорския форт, а в подножието на възвишенията се проточват зидовете както на крепостта Мерса Еддубен, тъй и редица други бастиони.

По кея се движеха различни групи от хора в бели бурнуси, негри и негърки в много пъстри одежди, жени, загърнати от глава до пети в бели воали или наметки, маври и евреи в турски носии, мелези с какви ли не цветове на кожата, дами и господа в европейски дрехи и френски войници и офицери с всякакви чинове и от всевъзможни военни части.

Оставих багажа си да го откарат в хотел „Париж“ на улица Баб ал Уад, самият аз се подкрепих според нуждите си в хотела, а после се отправих към улица Баб Азун, където се намира жилището на Латреомон.

Предадох визитката си и домакинът веднага се появи на прага на работния си кабинет.

— Soyez le bienvenu, (Добре дошли! Б. пр.) монсеньор, но не тук, не тук! Моля, елате с мен, за да ви представя на госпожата и на госпожицата! От доста време ви очакваме с болезнено нетърпение!

Това неочаквано посрещане не можеше да не ме изненада. Мен, непознатия, ме очакваха с болезнено нетърпение?! Защо ли?

Латреомон, дребен подвижен човечец, беше изкачил вече широките мраморни стъпала, преди още да бях оставил и половината от тях зад гърба си. Очевидно по-рано къщата е била дворец на някой богат мюсюлманин и съчетанието между арабската архитектура и френската мебелировка оставяше твърде особено впечатление. След като ме преведоха през луксозно и пищно подредена приемна, накрая попаднах в семейната всекидневна, едно необикновено оказване на чест, което сигурно беше в някаква връзка с болезнено нетърпеливото очакване на моята персона.

Четейки някакъв роман, госпожата седеше на нисък стол. Беше облечена в рокля от черна коприна с европейска кройка. Госпожицата лежеше върху плюшен диван и носеше удобното ориенталско облекло. Широките й копринени шалвари стигаха до глезените, а босите й крака бяха обути в сини пантофи, везани със златни нишки. Гарнитура от фина дантела с втъкана златна и сребърна сърма закриваше врата и гърдите й, а върху нея тя носеше турско елече от кадифе, което бе украсено със скъпи орнаменти и с две редици много ценни копчета. Черната й коса беше сплетена с нанизи от дребни златни монети и перли и беше вързана с кърпа от индийска коприна на сини и розови райета.

При влизането ми двете дами станаха от местата си. Трудно им беше да скрият изненадата си от това нарушаване на етикета от страна на домакина, който допускаше непознат човек да влезе в това помещение без предварително известяване за посещението му. Но веднага щом чуха името ми, неприятната им изненада отстъпи място на нескрита радост.

Госпожата се втурна към мен и ми хвана ръката.

— Какво щастие, монсеньор, че най-после дойдохте! Безграничен беше копнежът ни да ви видим. Е, сега вече можем да сме малко по-спокойни, защото вие ще догоните нашия храбър и доблестен Ботуел и ще му помогнете да намери Рено!

— Разбира се, мадам, ще го направя, щом така желаете. Само ви моля да ми кажете, кой е Рено и каква връзка има той с Емери, когото се надявах да заваря тук!

— Още ли не знаете, наистина ли не знаете? Mon Dieu (Боже мой! Б. пр.), та вестта вече отдавна се разнесе из целия град!

— Но, Бланш — намеси се Латреомон, — не забравяй, че във всеки случай монсеньорът току-що е пристигнал с кораба!

— Vraiment, наистина! Няма как да знаете. Моля, седнете! Клерон, поздрави нашия гост, де!

Младата дама се поклони, а майката ме заведе до отреденото ми място. Това посрещане бе твърде загадъчно и аз с любопитство очаквах да видя какво щеше да се случи.

— Намирате ни в едно такова положение — поде Латреомон, — което ни принуждава да се откажем от общоприетите формалности. Емери ни е разказвал толкова много за вас, а при неговия затворен характер този факт ни дава основание да ви се доверим напълно.

— Да, имате цялото наше непоклатимо доверие, монсеньор — потвърди и госпожата, използвайки според учтивия обичай на юга обръщението „монсеньор“ вместо простичкото „мосю“. — Заедно с нашия племенник сте се впускали в толкова дръзки и опасни приключения, че навярно няма да се изплашите да изпълните и настоящата ни молба.

Не можех да не се усмихна на начина, по който тези мили хорица набързо започнаха да се разпореждат с мен. Но вярно, че все още не знаех причината за това поведение, а ако се съдеше по думите на госпожата, цялата работа изглеждаше свързана с някаква опасност.

— Дами и господа, позволете ми изцяло да се поставя на ваше разположение! — отвърнах аз.

— Eh bien (Е, добре! Б. пр.)! Според всичко, което чухме за вас, не можехме и да очакваме нещо друго, макар в интерес на истината да трябва да ви кажа, че всъщност молбата ни идва от страна на Ботуел.

— Стига да е по силите ми, непременно ще я изпълня!

— Благодаря ви, монсеньор — каза Латреомон. — Понесохме голяма загуба, сполетя ни ужасно нещастие…

— Да, наистина страхотно нещастие, монсеньор — намеси се госпожата и очите й се напълниха със сълзи.

Също и дъщерята Клерон извади носната си кърпичка, за да потисне своето хлипане.

— Моля ви, мадам, говорете!

— Не, не мога да ви го разкажа. Тревогата ми отнема способността да говоря.

Дребната нежна жена внезапно се показа толкова разстроена, че се притесних за нея. Затова се обърнах към Латреомон и го помолих:

— Монсеньор, нетърпелив съм да чуя от вас какво се е случило!

— Знаете ли ги имошарите? — попита той, но по оживения и припрян маниер на южняците веднага сам допълни: — Не, няма как да сте запознат с тях, понеже нали едва днес пристигнахте тук. Но аз ще ви кажа, че имошарите, или туарегите, са ужасен народ, а точно през техните земи минават пътищата на керваните, тръгнали от Аин ес Салах за Дженех, за Аир и Сокото, а именно те пренасят стоките ми до Судан. Моята търговска къща е единствената в Алжир, която поддържа непосредствени връзки с Тимбукту, Хауса, Борну и Уадаи, ала тъй като сме далеч от всички търговски пътища и за съжаление чак през Аин ес Салах или Гадамес и Гат можем да се свържем с тях, то често поддържането на тези толкова несигурни търговски връзки е придружено от големи жертви и тежки загуби. Но най-жестокия удар понесохме с последния кафила (Търговски керван. Б. нем. изд.).

— Нападнали са го туарегите, така ли?

— Отгатнахте, монсеньор. Джумът (Разбойнически керван. Б. нем. изд.) ги е връхлетял и е изклал всичко живо. Избягал е един-единствен човек. Още в самото начало на схватката той се е престорил на умрял и по-късно ми донесе вестта за това страшно нещастие, сполетяло моето семейство.

— Монсеньор, сигурно вашата търговска къща ще го превъзмогне.

— Фирмата — да, но семейството — никога! Загубените стоки могат да се прежалят, но Рено, моят син, единственият ми син, беше с кервана и не се върна!

След тези думи жените избухнаха в силни ридания, а и Латреомон не бе в състояние по-дълго да прикрива мъката си. Оставих ги известно време, без да ги смущавам. После попитах:

— Не получихте ли някаква вест за неговата участ? Обикновено разбойниците на пустинята не щадят никого.

— Още е жив!

— А-а! На това трябва да гледате като на истинско чудо, освен ако не е вярно!

— Сигурен съм, че е жив, защото получихме вест от него.

— По какъв начин?

— По един туарег, изпратен от агида (Предводител на джума. Б. нем. изд.). Поиска ни и откуп.

— И платихте ли?

— Трябваше. Нямаше как.

— В какво се състоеше откупът?

— В стоки, които ми бе наредено да изпратя в Гадамес.

— И какво стана със сина ви?

— Въпреки това не се върна. Вероломните разбойници ми излязоха с ново искане.

— И вие го задоволихте?

— Да.

— Със същия успех, нали?

— Още не мога да кажа. Когато дойде вторият пратеник, Бот-уел току-що беше пристигнал. Това стана преди около два месеца. Дмери се появи тъкмо навреме!

— Подозирам какво се е случило по-нататък, монсеньор. Правителството с всичките си средства, с които разполага, не е могло с нищо да ви помогне. Били сте предоставен сам на себе си и Ботуел ви е предложил той да се нагърби с всичко…

— Така беше.

— Какви мерки взе той?

— Изпрати исканите стоки, но сам тайно тръгна подир тях.

— Смела постъпка! Кой го придружаваше?

— Само един водач и един-единствен слуга арабин.

— Накъде се отправи?

— Този път стоките бяха предназначени за Аин ес Салах.

— Какво ви поискаха?

— Готови бурнуси и кърпи за глава, дълги кремъклийки, ножове, одеяла, силно изрязани обувки, каквито обикновено носят арабите и куп други неща, които служат за опъване и оборудване на палатки и за нас почти нямат никаква стойност.

— Виждам, че джумът е решил да ви изнуди да изпратите всичко, от което се нуждае, и пак да не ви върне сина. Арабинът не смята, че върши грях, ако измами неверник, и иска ли човек да е сигурен, че той наистина ще изпълни дадено обещание, то трябва да го хване натясно, като използва някои от чувствителните му места. Но монсеньор, нали Емери е наредил всички стоки да бъдат белязани?

— Откъде го знаете? — изненада се французинът.

— Никой не ми го е казвал. Но той и тук действа като истински уестман, а от тази страна и двамата се познаваме много добре. Онзи, който години наред е живял сред индианските племена на Дивия запад и кажи-речи всеки час над главата му е била надвиснала смъртна опасност, той е свикнал да бъде винаги предпазлив и находчив, а тези качества могат и в Сахара да са му извънредно полезни. Как белязахте стоките?

— С началните букви на името ми Андре Латреомон, тоест с А. Л. Накарах да ги поставят с нажежено желязо върху прикладите на пушките и върху дръжките на ножовете, както и да ги избродират с различни винетки върху бурнусите и в ъглите на кърпите и одеялата.

— По тях Емери ще разпознае разбойниците. Получихте ли от него някакво известие?

— Да, съвсем ясно и определено известие. То дойде още преди две седмици и оттогава очаквам пристигането ви с голямо нетърпение, защото всъщност то се отнася най-вече до вас, монсеньор.

— Иска да го последвам, нали?

— Така е. Ето ви няколкото реда, които ми изпрати от Синдер.

Писмото лежеше върху масата, а това беше сигурен признак, че през тези четиринайсет дни тримата често го бяха препрочитали. То бе твърде късо. Ботуел все още не бе имал никакъв успех, но въпреки всичко молеше близките си да не се обезкуражават. Към мен пък отправяше настоятелната молба веднага след пристигането си да го последвам.

— Кой ви донесе писмото? — осведомих се аз.

— Един арабин от племето кабабиши, който е получил заповедта да изчака пристигането ви и да ви служи като водач.

— Къде е той?

— Тук, при нас, у дома. Монсеньор, ще заповядате ли да го повикам?

— Моля ви за това!

Тайно в себе си би трябвало да се нарека щастливец, понеже още със стъпването си на африканска земя бях въвлечен в мистерия, чието разрешаване ми обещаваше какви ли не най-забележителни и примамливи преживявания. Латреомон позвъни да доведат арабина и в очакване на предстоящия разговор двете дами, макар и за кратко, забравиха своята мъка.

Кабашът (Ед. ч. от кабабиши. Б. нем. изд.) влезе в стаята. Арабите рядко надхвърлят среден ръст и обикновено са стройни или кльощави хора. Но този човек беше почти великан. Беше толкова висок и широкоплещест, че от устата ми за малко да се изтръгне учудено възклицание. Освен това неговата дълга гъста брада, както и фактът, че бе въоръжен до зъби с какви ли не оръжия, му придаваха извънредно войнствен вид. Във всеки случай той бе придружител, който надминаваше всичките ми очаквания и не можех да си пожелая по-добър от него, защото само гледката, която представляваше, несъмнено щеше да изплаши всеки неприятел.

Със скръстени на гърди ръце той се поклони ниско и с дълбок боботещ глас поздрави:

— Ес селям алейкум — мир вам!

— Мархаба, бъди ни добре дошъл! — отвърнах му. — Ти си уш на храбрите кабабиши, нали?

Святкащите му черни очи се спряха на мен с горд поглед.

— Кабабишите са най-прочутите чада на великия Абу Зет, сихди. Племето им обхваща над двайсет афрак (Мн. ч. от феркат, подразделение. Б. нем. изд.), а най-храброто измежду тях е ен Нураб, към което се числя и аз.

— И как се казваш?

— Името ми се изговаря трудно от езика на един ингилиз. То е Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули.

Не успях да сдържа усмивката си. Пред мен бе застанал един от онези араби, които към обикновеното си име прикачат цялото си родословно дърво. Смята се, че така те отдават почит на дедите си, но всъщност това става най-често за да се направи силно впечатление на всеки, който го чуе.

Ето защо му отговорих:

— Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули. Езикът на всеки френец може да изговори дори и име, което, ако се напише, ще стигне от Бенгази до Катсена, но все пак ще те наричам само Хасан, защото Мохамед е казал: „Не изговаряй десет думи, когато и една-единствена стига!“

— Сихди, викаш ли ми само Хасан, ушите ми ще останат затворени за теб. Всички, които ме познават, ме наричат Хасан ал Кебир, Хасан Велики, защото трябва да ти кажа, че аз съм Джесар Бей, Удушвача на хора!

— Аллах акбар — Бог е велик! Него познава всяко живо същество, ала за Джесар Бей, Удушвача на хора, никога не съм чувал и дума! Кой те нарича така?

— Всеки, който ме познава, сихди!

— И колко хора си удушил вече?

Той смутено заби поглед в земята.

— Степта трепери, а Сахелът (Равната пустиня. Б. нем. изд.) се тресе, когато Джесар Бей се появява, сихди, но сърцето му е изпълнено с милост, търпение и състрадание, защото благочестивият Абу Ханифа, комуто се подчиняват всички правоверни, учи: „нека ръката ти бъде силна като лапата на пантерата, но и нежна като стръкчето трева в полето“ .

— Тогава името ти е макаш (Нищо. Б. нем. изд.) и аз ще го използвам едва след като се убедя, че го заслужаваш.

Започнах да подозирам, че въпреки великанското си телосложение и целия оръжеен склад, който бе накичил по себе си, добрият Хасан ал Кебир беше изключително безобидно човешко създание. Пустинята също си има своите самохвалковци и разказвачи на небивалици, както ги има в пивницата или по приемите.

— Заслужил съм го, иначе нямаше да го имам, сихди — гордо ми отвърна той. — Виж тази пушка,, тези пистолети, тези куса (Ножове. Б. нем. изд.), този мусра (Меч за две ръце. Б. нем. изд.) и това абу-тум (Копие. Б. нем. изд.), пред което хуква да бяга дори и най-храбрият уелад олиман! И ти ще ми отказваш правото да нося името си? Даже и Сихди Емир ми го признава.

Сихди Емир? Да не би да превръщаше английското име Емери в ориенталската титла емир? Попитах го:

— Кой е Сихди Емир?

— Рабена калиек — Бог да те запази, сихди, теб и твоя разум! Нима не знаеш името на човека, който ме изпраща при теб?

Наистина, от нашия Емери той беше направил Емир! Не можеше да не ме развесели милото и любезно пожелание, което той ми изказа в голямото си учудване, но все пак си послужих с по-строг тон, за да му покажа, че не бива да прекрачва известни граници.

— Разкажи ми за Сихди Емери!

— Бях в Билма, откъдето поведох един кафила към Синдер. Ти трябва да знаеш, сихди, че Хасан ал Кебир е прочут кабир (Водач на керван. Б. нем. изд.), който знае всички пътища през Сахара и има такъв поглед, от който е невъзможно да се изплъзнат и най-малките дуруб и асар (Следи и дири. Б. нем. изд.)!

Ако това беше вярно, тогава наистина неговото присъствие щеше да е от голяма полза за мен. Реших веднага да го изпитам.

— Истината ли казваш, Хасане?

Той изпъчи гордо гърди и ми отговори с въпрос:

— Сихди, знаеш ли какво представлява един хафис?

— Човек, който знае Корана наизуст.

— Умен си, макар да идваш от страната Алмания. Е, добре, сихди. Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули е такъв хафис, който може да каже като по вода всичките сто и четиринайсет сури и всичките шест хиляди шестстотин и шест айат на Корана. Но ти си гяур. Нима ще се усъмниш в думите на един истински мюсюлманин?

— Внимавай какво говориш, Хасан, защото не съм свикнал да търпя някой да ме ругае, пък ако ще да е и десет пъти хафис и сто пъти мюсюлманин! Понапрегнеш ли паметта си, сигурно ще се сетиш, че християните не са неверници, защото и те също като вас са получили една свещена книга. Тъй казват и всички мъдреци, като се започне от първия Емир ал муминин, та стигнеш надолу чак до твоя благочестив Абу Ханифа. Ти си учил Корана, но запознат ли си и с Илм тефсир ал Куран (Обяснения, тълкувания към Корана. Б. нем. изд.)? Там се казва, че само парсите и идолопоклонниците са гяури.

— Мъдър си като някой софта, (Студент по теология. Б. нем. изд.) сихди, но щеше да си още по-мъдър, ако вярваше на всичко, което ти казвам.

— Ще ти повярвам след като ми кажеш кои оазиси представляват ключ към северноафриканското крайбрежие.

— Аин ес Салах, Гадамес, Гат, Мурсук, Ауджила и Сиут.

— А към Судан?

— Агадес, Билма, Бергер, Хартум и Донгола.

— Как се пътува от Кордофан до Кайро?

— От Ал Обеид през Курси към Хартум. Това пътуване продължава десетина дни. Или пък от Ал Обеид до Дебех, като се мине през Бара, Кагмар, Джебел Хараса и Ум Белила. Този път е с осем дни по-дълъг, но е по-хубав от другия.

— А колко време е необходимо, за да стигнеш от Суакин до Бербер?

— Пътят минава през прочутия кладенец на Рауай и през земите на племената амерар, хадендоа и омараб, които без изключение са нубийски пастири. Можеш да го изминеш за дванайсет дни, сихди.

Арабинът ми отговаряше бързо, вярно и с такова изражение на лицето, в което явно се четеше удовлетворение от блестящия начин, по който издържа краткия изпит.

— Вярвам ти, Хасан — простичко отсякох аз. — А сега продължавай да разказваш! И тъй, ти поведе един кафила към Синдер.

— От Билма за Синдер. Там срещнах Сихди Емир. Той ми даде всичко, от което се нуждаех, и ме изпрати да дойда тук, където съм щял да заваря един храбър сихди от Алмания, когото ще трябва да заведа при него.

— Къде ще го намеря?

— При Баб ал Гуд (Врата на дюните. Б. нем. изд.), където от подвижните пясъчни хълмове се влиза сред скалите на Серира (Каменна (скалиста) пустиня. Б. нем. изд.). Ти чувал ли си за злите джинове на пустинята, сихди?

— Знам ги. Страхуваш ли се от тях, Хасане?

— Да се страхувам ли? Хасан ал Кебир, великият Хасан, не се страхува нито от шейтана, нито от злите джинове. Той знае, че те ще избягат веднага щом започне да казва молитвите сурат ен нас и сурат ал фалак. Но ти си християнин и не можеш да се помолиш с нито една сура и затова те ще те изядат още щом се появиш в Серира, където живеят.

— Ами защо тогава си пуснал Сихди Емир да тръгне за Баб ал Гуд? Когато стигнем там, те сигурно вече ще са го изяли.

Това неочаквано възражение донякъде го смути, ала той бързо съумя да се измъкне от неудобното положение.

— Ще се моля за него!

— За един неверник? Добре, Хасане, че ти си благочестив син на Пророка. Моли се и за мен! За него ще кажеш сурат ен нас, а за мен — сурат ал фалак и тогава ние няма защо повече да се боим от джиновете на пустинята. Утре, още при изгрев слънце тръгвам на път.

— Аллах акбар — Бог е велик, сихди! Той може всичко и му е позволено всичко, ала човекът трябва да му се подчинява и не бива никога да започва пътуване на зазоряване. Времето за тръгване на път е в три часа следобед или пък когато е свещената Аср, тоест два часа преди свечеряване.

— Хасане, ти забравяш, че това време важи само за керваните. Самотните пътници могат да тръгват когато си пожелаят.

— Сихди, ти наистина си учен факих (Сведущ по законите, юрист. Б. нем. изд.) и аз оплаквам часа, който е направил един френец твой баща и една християнка твоя майка. Виждам, че си истински хафис, който знае наизуст не само Корана, но и Илм тефсир ал Куран. Ще ти бъда верен, ще ти се подчинявам и ще те водя накъдето поискаш.

— С какви животни разполагаш?

— С никакви, сихди. Тръгнах от Синдер с две джемал (Камили, мн. ч. от джемел. Б. нем. изд.). Едната падна в техама (Равна пустиня. Б. нем. изд.) и там си остана, а другата, с която пристигнах тук, бе толкова изтощена, че се видях принуден да я продам.

— Тогава от тук до Батна ще пътуваме със степната поща, а оттам пък ще вземем пустинната поща до осемнайсетте оазиса на Сибан, където още в Бискра ще можем да се снабдим с добри худжун (Ездитни камили — мн. ч. от хеджина. Б. нем. изд.). И така, бъди готов за път още при изгрев слънце и ако до Баб ал Гуд ме убедиш в твоята храброст, с удоволствие ще се съглася да те наричам Джесар Бей, както и ал Кебир!

— Сихди, да не би да ме мислиш за тушан (Страхливец. Б. нем. изд.)? Не се боя нито от лъва, нито от самума. Ловя с ръце асалеха (Вид змия. Б. нем. изд.), както и птицата щраус. Ходя на лов за газели и за антилопата гну и убивам пантерата и скорпиона. Когато проехти гласът ми, всички се разтреперват и ти няма да ми откажеш името, което съм заслужил. Ес селям алейкум — мир вам!

След дълбок поклон той излезе от стаята.

Мадам Латреомон отново се приближи до мен и ми хвана ръката.

— Значи действително ще удовлетворите молбата ни, монсеньор, въпреки че тя е толкова голяма и тъй дръзка? И още утре искате да тръгнете на път, без да сте се порадвали на нашето гостоприемство?

— Мадам, изпаднали сме в такова положение, което изисква бързи действия, и ако ми разрешите, след като се завърнем с Емери, ще се възползвам от гостоприемството ви. Може би ще ми позволите дотогава да оставя при вас моя багаж, който няма да мога да взема със себе си.

— Sur, assurement (Разбира се, непременно. Б. нем. изд.), монсеньор! Веднага ще изпратя някой слуга да отиде на борда на кораба и да…

— Пардон, мадам, но вече съм отседнал в хотел „Париж“.

— Наистина ли така постъпихте? А знаете ли, монсеньор, че за нас това е голяма обида?

Първо трябваше да изслушам още няколко приятелски упреци, а после цялата разправия с багажа бе предоставена на един прислужник. Тъкмо се канех да се оттегля в отредената ми от домакините стая, когато ни бе съобщено, че някакъв арабин искал да говори с господин Латреомон. Приеха го в мое присъствие.

Той имаше слаба и жилеста фигура. Бурнусът му беше силно пострадал. Шнуровете от камилска вълна около главата му се бяха изпокъсали и провиснали, а всяка педя от него издаваше истинския син на пустинята, който не трепва пред никаква опасност и с безразличие умее да понася всички лишения.

— Сел — алейк! — поздрави той гордо, съкращавайки двете думи. Не забелязахме и най-незначителното свеждане на главата му. Прикладът на дългата му пушка безцеремонно изтрополя по мраморните плочки, а черните му очи огледаха всички ни подред с такъв израз, който издаваше чувството за превъзходство на свободния правоверен мъж.

— Разговаряйте вие с него, монсеньор! — прошепна ми Латреомон. — Това е туарегът, който идва вече веднъж при мен заради Рено.

Нищо друго не можеше да ми бъде тъй добре дошло, както появяването на пратеника още този ден.

— Сел — ал…! — отвърнах аз още по-кратко. С този начин на изразяване бедуинът обича да оповестява степента на уважение или на неуважение към човека, с когото разговаря. — Какво искаш?

— Ти не си онзи, с когото трябва да преговарям!

— Аз съм единственият, с когото можеш да говориш!

— Не съм дошъл при теб.

— Тогава си свободен да си вървиш!

Обърнах му гръб. Останалите също се насочиха към изхода.

— Сихди! — обади се той. Не се спрях.

— Сихди! — извика той по-настоятелно.

— Какво има? — подхвърлих през рамо.

— Ще говоря с теб.

— Тогава помъчи се да бъдеш по-учтив, иначе ще се намериш пак на улицата. Как се казваш?

— Махмуд Бен Мустафа Абд Ибрахим Якуб Ибн Башар.

— Името ти е по-дълго от твоя поздрав. Вашият пророк, великият Мохамед Ибн Абдалах ал Хашеми казва: „Бъдете учтиви както с неверниците, така и с враговете ви, за да се научат да уважават вашата вяра и Каабата!“ Запомни тези думи! Ти си туарег, нали?

— Туарег и имошар.

— От кое племе си?

— Хеджан Бей, Удушвача на кервани, не позволява на воините си да казват на френците от кое племе са.

Изтръпнах. Значи Рено беше пленник на покрилия се с ужасна слава Хеджан Бей! Това беше най-лошото, което можех да науча. Самият аз, и то далеч от тези земи, бях чувал вече за този колкото жесток, толкова и дързък разбойник на пустинята и знаех, че се е превърнал в страшилище за всички кервани. Никой не бе в състояние да каже към кое племе принадлежи. Цялата необятна пустиня се бе превърнала в негов ловен район. Името му бе известно от алжирските степи на юг до Судан и от египетските оазиси та чак до Уадан и Уалата в Западна Сахара. Той се появяваше внезапно ту на едно, ту на друго място, но винаги изчезваше също тъй бързо, както се и беше появил. Навсякъде набезите му струваха живота на много хора и загубата на големи количества различни стоки. Този човек сигурно разполагаше с тайни скривалища, пръснати из цяла Сахара. Несъмнено имаше и помагачи, които го осведомяваха за всеки по-значителен кафила и после му съдействаха при разпродаването на заграбените стоки. Но личността и деянията му бяха обгърнати в толкова тъмна тайнственост, че и до ден-днешен се бе оказало невъзможно да се хвърли върху тях дори и най-оскъдна светлина.

Все пак сметнах за по-уместно да се престоря пред пратеника му, че изобщо не съм чувал за него.

— Хеджан Бей ли? Кой е той?

— Нищо ли не знаеш за Удушвача на керваните? Нима ушите ти са глухи, та все още не си чул за него? Той е господарят на пустинята. Ужасен в гнева си, жесток в яростта си, страшен в омразата си и непобедим в боя. Младият неверник е негов пленник.

Изсмях се.

— Непобедим в боя? Тогава навярно той се сражава само с дребните чакали и страхливите хиени, а? Никой френец няма да се изплаши нито от него, нито от неговия джум. Защо не освободи пленника? Нали вече на два пъти получи откуп?

— Пустинята е голяма и Хеджан Бей има много воини, които се нуждаят от дрехи, оръжия и палатки.

— Удушвача на кервани е лъжец и измамник! Сърцето му не познава истината, а езикът му е коварен. Той е раздвоен като езика на змията, чиято глава човек размазва с крак. С каква вест те е изпратил при нас?

— Дай ни бурнуси и обувки, оръжия и барут, остриета за нашите копия и платно за палатките ни!

— Вече на два пъти сте получили каквото сте пожелали. Оттук нататък няма да видиш нито ъгълчето на кърпа, нито пък зрънце барут!

— Тогава пленникът ще умре!

— Хеджан Бей няма да го пусне дори и ако получи всичко, което иска от нас.

— Той ще му подари свободата. Удушвача на кервани ще се омилостиви, щом види откупа.

— Колко иска?

— Колкото вече е получил

— Хич не е малко. Ти ли ще вземеш стоките?

— Не. Ти ще му ги изпратиш, както стана и предишните два пъти.

— Къде?

— Ще ги закарате до Баб ал Гуд.

Та това бе същото място, където Емери ми беше определил среща! Дали англичанинът бе узнал, че разбойникът ще се навърта наоколо?

— Там ли ще стане размяната на стоките срещу пленника?

— Да.

— Ти вече два пъти каза да, а ме излъга. Закълни ми се сега!

— Заклевам се!

— В душата на баща си?

— В… душата на… моя баща! — колебливо и с явно усилие изрече той.

— И в брадата на Пророка!

Този път той се смути и се опита да се измъкне:

— Заклех се и това е достатъчно!

— Ти се закле в душата на баща си, която едва ли струва повече от твоята. Ще се закълнеш ли в брадата на Пророка?

— Не.

— Значи думите ти пак са само лъжа и измама. Тогава няма да видиш повече звездите в пустинята. Очите му гневно засвяткаха.

— Знай, невернико, че ако не се върна навреме при Хеджан Бей, душата на пленника ще отиде в геената. В този случай мога да ти се закълна в брадата на пророка, който винаги съумява да защити своите правоверни!

— Но тогава твоята душа ще я изпревари, а не след дълго костите на Удушвача на кервани, както и костите на неговия джум ще останат да се белеят под слънчевия пек. Кълна ти се в това, а ти можеш да си съвсем сигурен, че френецът винаги спазва клетвата си!

С рязко движение той гордо изправи глава и зарови пръстите на дясната си длан под брадата си, което при бедуините е израз на презрение.

— Вие ще ни изпратите всичко каквото желаем. Вече два пъти идвам при вас и не се осмелихте да сложите ръка на пратеника на Хеджан Бей. Няма да го направите и днес. И сто мъже като теб няма да успеят да го победят, а и хиляда мъже от твоя сой няма да смогнат да се справят с неговия джум, защото ти си… гяур!

С вдигнат юмрук пристъпих към него.

— На теб главата ти да не е празна или пък умът ти се е изсушил, та се осмеляваш да ме хулиш с тази дума, ти, който не си нищо повече от чакал, страхливо животно, прогонвано само с ритници?

Той незабавно пусна пушката си на пода и вдигна двете си ръце. На всяка от китките му висеше по една островърха кама, чието острие бе дълго около двайсетина сантиметра. Докато обикновените бедуини носят само по един такъв нож, то тези разбойници на пустинята имат по два, които използват по следния начин: просто прегръщат неприятеля си с две ръце и забиват остриетата в гърба му. Явно моят туарег се приготвяше да използва този тъй „приятен“ способ за умъртвяване.

— Ще си вземеш ли думите обратно? — попитах го аз.

— Напротив, ще ги повторя — ти си гяур!

— Тогава падни на колене пред гяура!

Преди да успее да направи каквото и да било движение, юмрукът ми го удари в слепоочието. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята в безсъзнание. Това беше един от онези мои прочути удари, заради които ми бяха дали прозвището Олд Шетърхенд — Поразяващата ръка.

— О, mon Dieu! — изпищя госпожата. — Убихте човека! Мъртъв е!

Госпожицата лежеше почти в несвяст на дивана, до който бе стояла допреди малко, а Латреомон бе направил такава физиономия, сякаш току-що пред него бе паднал гръм от ясното небе.

— Не се тревожете, мадам! — опитах се да я успокоя. — Този тип е все още жив, макар че за известно време ще остане в безсъзнание. Добре познавам юмрука си. Ако исках да го убия, трябваше да замахна малко по-силно.

Думите ми накараха изплашения французин да се посъвземе.

— Но, монсеньор, та вие имате направо великанска сила! Ако бях на ваше място щеше да ми се наложи да го ударя поне стотина пъти, за да го пратя на земята.

Наистина, дребното човече, което едва ми стигаше до рамото и имаше почти детски ръчички, беше право. Можеше с часове да обработва с удари черепа на туарега, без арабинът да изпита особено силна болка.

— Моля ви, монсеньор — казах му аз, — погрижете се този бедуин да бъде вързан и предаден на полицията. Наистина, нейната власт не се разпростира над пустинята, но тук тя с удоволствие ще се постави на ваше разположение.

— Mon ciel (Небеса, о Боже! Б. пр.), не бива да поемаме такъв риск, защото тогава ужасният Хеджан Бей ще убие нашия нещастен Рено! Дори мисля, че и само този страхотен удар е една изключително рискована постъпка!

— Ще ви обясня основанията си, но дотогава най-настоятелно ви моля да действате така, както аз искам! Не казахте ли преди малко, че се ползвам с пълното ви доверие?

— Разбира се, разбира се, монсеньор! Ей сега ще повикам прислугата.

Той се завтече към шнура на звънеца и след необикновено силния му звън в стаята се втурна цялата прислуга, която се намираше в момента на разположение.

— Вържете този човек и го заключете в някое от подземните помещения със здрава врата. Нека стои там, докато дойде полицията да го прибере! — заповяда им домакинът с такава физиономия, сякаш самият той бе нанесъл онзи „страхотен удар“.

С истинска южняшка разпаленост и стръв хората се нахвърлиха върху изгубилия съзнание човек и за броени секунди така го овързаха с всевъзможни подръчни материали, които поне донякъде им вършеха работа, че след като се съвземеше, сигурно нямаше да му е възможно да помръдне и малкото си пръстче. После осем чевръсти ръце сграбчиха пленника и го повлякоха към вратата.

Един-единствен човек от прислугата обаче се беше спрял на входа и не взе участие в усилията на другите. Той имаше набита и широкоплещеста фигура, а лицето му никак не подхождаше на ориенталското му облекло. След като видя с какви огромни усилия четиримата мъже влачеха туарега към вратата, той пристъпи към тях и ги разбута настрани.

— Машаллах, мътните го взели, кво е туй блъскане и дърпане! Я се омитайте, некадърници такива, щото сам ще свърша таз работа!

Той сграбчи туарега и с мощен замах го метна на гръб.

От радост тъй неочаквано да чуя немска реч аз го оставих почти да излезе от стаята, без да го задържа, но след като вече отвори вратата и се накани да прекрачи прага, аз извиках:

— Чакай! Ти немец ли си?

Въпреки товара си човекът светкавично се извърна към мен. Широкото му добродушно и открито лице сияеше от едното ухо до другото.

— Ами тъй ми се струва, господине! Исусе! И вие ли?

— И аз. Откъде си?

— От Калтенбрун при Щафелщайн.

— Значи от Бавария. Но твоят диалект се различава от говора на хората от областта на Щафелщайн, където съм пил толкова хубава бира!

— Да, господине, туй е… абе я пак си го вземете този негодник! Замъкнете го където си щете! — прекъсна се той сам и пусна туарега на пода. Пленникът беше изнесен, а сънародникът ми отново се обърна към мен, сърдечно ми подаде ръка и продължи: — Тъй, сега ръцете ми пак са свободни. Помози Бог, господине, да се срещнем тук в Африка! Да, в Щафелщайн, там има бира, бира ви казвам, дето съвсем сама ти влиза в гърлото! Значи там сте били, а? Е, туй е хубаво, туй е чудесно! А за моя говор са виновни единствено хората от Баден и Райнпфалц, дето са тук, и кажи-речи ми развалиха чистия щафелщайнски език.

— Тук има и сънародници от Южна Германия, така ли?

— Предостатъчно, господине. Живеят извън града в селото Дели Ибрахим край Ал Биар, дето се намира манастирът на трапистите (Членове на църковен орган, основан през 1664 г. Б. пр.). Ами вий отде сте?

— Саксонец съм.

— Машаллах, мътните го взели, значи сме кажи-речи съседи! Мога ли да ви попитам колко дълго ще останете тъдява?

— Още утре рано сутринта ще отпътувам.

— Вече! Ами накъде, ако разрешите тоз въпрос?

— Навътре в Сахара.

— В онази пясъчна яма, дето е свърталище само на разбойници и убийци. И аз съм навлизал малко в нея, а именно до Фарфар и отдавна се канех пак да ида там. Машаллах, господине, не може ли и аз да дойда с вас?

Въпросът му ми беше добре дошъл. Наистина ми беше нужен слуга, а във всички случаи щях да предпочета един немец пред някой друг.

— Действително ли ще тръгнеш с мен?

— На часа, и то с голямо удоволствие!

— Можеш ли да яздиш?

— Да яздя? Като самия дявол, господине! Та нали стигнах дотук с Чуждестранния легион, а после бях и в редиците на Chasseurs d’Afrique (Африканските стрелци. Б. пр.).

— Разбираш ли арабски?

— Да, тъкмо колкото ми е нужно.

— Какъв си бил по-рано?

— Дърводелец. Но съм учил и по-хубави, и по-полезни неща, господине, и особено как да се бия. После просто тръгнах по широкия свят и така попаднах в легиона, дяволите да го вземат! След туй работих в Дели Ибрахим, докато ми дадоха тук таз служба. Питайте господаря де! Сигурно е доволен от мен.

— Ще дойдеш с мен. Ще издействам съгласието му!

— Машаллах, мътните го взели, та туй е също като коледен подарък! Ще ни придружава ли и Хасан Велики, дето има толкоз дълго име?

— Да, той ще ни бъде водач.

— Иха-а! Той ми харесва! Откакто е тук, ние двамата само се веселим и си мерим силите. Можете да разчитате на мен, господине! Идвам с вас! Иха-а, машаллах!

След като млясна с език и щракна с всичките си десет пръста, той бързо изхвръкна през вратата.