Карл Май
Синьочервения Метусалем (2)

Глава 2
„Чинг, чинг, чин!“

Сред онези наши любезни читатели, живеещи в някой от пристанищните градове край Северно или Балтийско море, вероятно има такива, които са чували името Търнърстик или пък дори са се срещали очи в очи с този честен и много опитен моряк.

Капитан Фрик Търнърстик, един истински фризийски морски вълк, от дълги години бе на служба при един нюйоркски корабопритежател и понеже работеше предимно с американски моряци, бе трансформирал своето наистина странно немско име Дрехслерщок в английското Търнърстик^[1]. Въпреки че бе възприел някои американски привички, той си оставаше немец от най-чиста проба.

Беше известен по всички морета като способен, дързък, изкусен и опитен мореплавател, който освен това притежаваше извънредно похвалното качество да се отнася към подчинените си по-скоро като грижовен баща, отколкото като строг началник. Ето защо винаги имаше на борда си само благонадеждни и кадърни мъже, които го обичаха и уважаваха, и си затваряха очите за някои неща, които други навярно не биха отминали.

С други думи капитан Търнърстик притежаваше някои чудатости, напълно подходящи да предизвикат насмешките на неговите подчинени. Причината да не му се присмиват зад гърба, бе чисто синовният респект, който изпитваха към него.

Че е склонен към странности, подсказваше дори външният му вид. Независимо от значителните си моряшки познания той нямаше много одухотворена физиономия. Насред нея се мъдреше онова, което морякът нарича „преден носов люк“. Той беше извънредно натрапчиво вирнат нагоре, а от един юмручен удар, получен от добрия капитан на младини, бе отплеснат доста настрани, което придаваше на лика му изключително разхайтен вид. Грамадни мустаци караха това чипо после да изглежда дваж по-наивно и комично — обстоятелство, което не търпеше никакво подобрение от грамадния индийски предпазен шлем, носен обикновено от Търнърстик като шапка.

В една битка с малайски пирати беше изгубил дясното си око и носеше наместо него изкуствено, което впрочем трудно се забелязваше.

Никой не го бе виждал някога другояче, освен във високите, катраносани, непромокаеми ботуши, стигащи му чак до торса. Също така неизменна част от него беше един южнокаролински фрак, украсен с позлатени копчета с формата на котва, без който той изглежда въобще не можеше да живее. По-нататък носеше извънредно висока „отцеубийца“^[2], около която бе вързал яркочервена кърпа, а пък отпред имаше-закачена огромна пеперудоподобна папионка. Към тия неща се добавяше едно златно пенсне, висящо на широка лента от черна коприна — една много добре обоснована предпазна мярка, тъй като пенснето и за миг не можеше да се задържи на отредения му пост. То постоянно се изхлузваше, поради което едната ръка на капитана бе непрестанно заета да притиска смъкващото се пенсне към недостатъчно израслото носле.

Откровено казано, добрият Фрик Търнърстик си беше малко нещо суетен по отношение на своя кораб, който винаги, доколкото бе възможно, беше образец на чистота и ред. Това естествено не можеше да не окаже влияние и върху външния му вид.

Неговите езикови познания бяха напълно достатъчни за потребностите му. Повече не можеше да се изисква от него. И все пак имаше един, който виждаше в негово лице истински гений по езиците, и този един беше… самият той.

Посетил всички възможни морски държави, той бе отнесъл отвсякъде по някоя дума от съответния език. Тези резултати на пътуванията лежаха в главата му в безпорядък, напомнящ кажи-речи развалините на дерайлирал влак. Въпреки това бе напълно убеден, че владее няколко дузини езици и диалекти, и при всеки удобен случай внасяше в разговора филологични неразбории. От време на време наистина изглеждаше, сякаш се промъква и една лека, лека самоирония, защото капитанът много обичаше да вижда около себе си ухилени физиономии.

Днес Фрик Търнърстик се намираше в едно направо розово настроение и си имаше всички основания. Под краката му лежеше палубата на най-бързия клепер, който някога бе командвал. Чудесен попътен вятър издуваше платната. Хоризонтът се простираше върху морето като рязко очертана линия, а небето се усмихваше безоблачно към ведрите лица на мъжете.

Към всичко това се добавяха и обстоятелствата, че се намираха в близост до пристанището, и че капитанът возеше пасажери, които бяха съумели да си спечелят неговото особено благоволение. Той ги бе взел от Сингапур и трябваше да ги закара до Кантон. За него това бяха великолепни дни. Такова развлечение от години не бе имал на борда. А целта, водеща тримата пътници към Кантон, бе за него така обаятелна, че беше решил да не се отделя скоро от тях. Можеше да им посвети повече време, тъй като кормчията му беше извънредно благонадежден, спокойно би могъл да му повери кораба и всички задължения.

Тези трима пасажери бяха студентът Фриц Дегенфелд, наричан Синьочервеният Метусалем, неговият ваксаджия Готфрид Цигенкопф, известен като Готфрид фон Буйон, и накрая Рихард Щайн, гимназистът, когото пътят водеше към встъпване във владение на китайското наследство.

Те седяха заедно на кърмовата палуба и се наслаждаваха на хоризонта пред себе си, където се виждаха няколко платна. Но странен бе редът, в който седяха. Сгъваемите столове, на които се бяха наместили, не стояха един до друг. Това би било за добрия Готфрид против всяка субординация. Години наред той бе търчал подир своя Метусалем и му бе невъзможно да допусне да внесе сега някакъв друг порядък. Ето защо той седеше зад него на традиционната дистанция от три крачки и държеше в ръце наргилето, чийто шлаух завършваше в устата на студента. Преди отпътуването то бе снабдено с нов стъклен балон.

Двамата, както господарят, така и ваксаджията, си бяха все още облечени, както хората бяха свикнали да ги виждат по родната „Хумболдтщрасе“. Рихард седеше до Метусалем, а няколко фута пред тях се бе курдисал познатият нюфаундлендер, който също като Готфрид се грижеше да се придържа към порядъка от родината.

Метусалем изпусна от устата си обичайните гъсти кълба дим и кимна добродушно на капитана, който тъкмо идваше отпред и се качи при тях на кърмовата палуба.

— Е, комодоре, как е? — запита Дегенфелд. — Ще видим ли скоро бреговете на Небесното царство?

— Ама, разбира се — отвърна запитаният. — Следобед вече ще сме хвърлили котва в Хонконг. Скоро платната там отпред, които имат същото направление, ще се увеличат.

— В такъв случай сме направили отлично плаване!

— Несравнимо! Скоростта ни е седемнайсет възела. А това говори нещо. За четири непълни дена от Сингапур дотук, нека някой друг го направи като Фрик Търнърстик!

— Да-а, вие и вашият добър кораб го постигнахте. Не съм и мислил, че толкова скоро ще мога да поздравя Китай.

— А знаете ли всъщност как да поздравите тази благословена страна на плитките?

— Е-е, как?

— „Чинг чинг!“ трябва да викнете. Това е истинският китайски поздрав.

— Я гледай! Да не би пък да говорите и малко китайски?

Търнърстик намести пенснето на носа, задържа го там здраво, защото то иначе като нищо щеше да се смъкне тутакси, метна укоризнен поглед към Дегенфелд и отговори:

— Как може да питате така! Та нали вечен студент като вас достатъчно дълго се е наприказвал в университета, за да знае, че човек не бива да засяга така капитан Търнърстик. Малко китайски! Тук сте акостирал пред топа и такела, отклонен най-малко на седем румба от курса! Взел веднъж въжето в ръка, аз го изтеглям изцяло.

— Значи много добре говорите китайски?

— Естествено! Как другояче?

Беше изговорено с тон, сякаш бе запитан дали може да пие вода.

— За мен това е нещо ново! — призна Дегенфелд. — Досега не сте обелил нито дума по тоя въпрос!

— Че за какво да говоря? За нещо, което се подразбира от само себе си, човек не вдига врява.

— Е, за мен находката, която направих във ваше лице, става толкова по-ценна. Вие дадохте дума да се присъедините към нас за няколко дни. За нас естествено е от най-голяма полза, че владеете свободно китайски.

— Я стига! Не си струва да се говори за това! Дребна работа! Но и вие сте изучавал китайски, както ми споменахте.

— Само две години.

— Повече от достатъчно, защото този език е най-лесният, който познавам.

— А аз считам изучаването му за извънредно трудно.

— Тук наистина поставихте едно много погрешно платно. Явно с неизбежния латински и гръцки сте изгубил верния курс. На когото главата е претоварела с класическа стока, не му остава място тъкмо за най-лесното. Заплават ли после такива преучили люде по света, не могат да отличат броненосец от плоскодънен каботажен ветроход за херинга. Да ви кажа, на мен китайският ми е направо вроден. Идва си като отвътре.

Метусалем бе опознал ахилесовата пета на капитана и каза с най-сериозен тон:

— Такова нещо може да се случи само на вас. Вие сте истински кит в морето на диалектите. Плувате из него с лекота и издухвате през носа като на шега най-трудните думи.

Търнърстик задържа горе пенснето, погледна изпитателно събеседника си и запита:

— През носа! Тук да не би да се крие намек за чертите на лицето ми, а?

— Какво ви хрумна! Аз говоря за кита, а че той прави фонтани, знаете много добре!

— Да, и то през носа. Имате право. Както той пори водата, така й аз се нося из езиците. А китайският ми е направо като апетитен салам.

— За мен пък, напротив, беше като някой много твърд кокал, който глождех с халтави зъби. Помислете само за наречията! Те са девет!

— Нищо работа! Такова едно наречие се стича в мен като силен грог. Най-важното е човек именно да се придържа към най-важното, а това в китайския са окончанията.

— Тъй ли? Аз винаги съм бил на мнение, че китайският изобщо няма окончания.

— Какво-о? Нямал окончания! Да, сега действително ми е напълно ясно, че вие въпреки тези цели две години не сте постигнал нищо! Да не знаете за окончанията е все едно да искате да плувате без вода или да летите без крила. Заявявам ви, че съм в състояние да ви втълпя целия китайски с всичките му там девет наречия само за пет минути!

— Немислимо!

— Веднага ще се убедите. Я ми назовете имената на няколко китайски града или реки!

— Нищо по-лесно. Да вземем например Янг-тсе-кианг, Гин-сенг, Пе-кинг, Хон-конг, Ви-сунг…

— Стига! — прекъсна го капитанът. — Това е напълно достатъчно. Та ето ви веднага пет окончания!

— Окончания? Съвсем не!

— Че какво друго? Та нали ги споменахте анг, енг, инг, онг, и унг! Ако това не са окончания, тогава аз не съм Фрик Търнърстик! Тези окончания са истинските зайчета! С тяхна помощ ще изтръскате китайския като из ръкав. Окончанията, окончанията, те са сланината за гъстия грах. Вие с вашия гръцки и латински действително си нямате хич никаква представа от едно порядъчно, употребимо и удобно окончание! Мисля, във всичките ви там университети няма да се намери нито едно прилично и разбираемо окончание като някое китайско инг, анг или унг! С пет такива окончания ще пъхна целия Китай в джоба си. А, там приближава един кутер^[3]. Това е лоцман. Незабавно ще му дам сигнал да дойде до борда. Сетне ще поговоря с него на китайски, пък вие ще се порадвате. Ще има да се чудите как не сте се сетил и сам за тая работа.

Той даде съответната заповед и скоро от предната мачта на клипера се развя знакът „РТ“ според международната книга за сигналите.

Лоцманът видя повикването и се отзова. Плавателният му съд не беше някоя китайска лодка. Беше построен с много остър кил, а ферщевенът^[4] се издигаше почти под прав ъгъл. Имаше много висока стенга^[5], хоризонтално разположен бушприт^[6], гафел^[7] и гафелтон^[8], щагфок^[9] и голям кливер^[10]. Удоволствие беше да се глада как бързо и грациозно се стрелна насам. Остави лоцмана на борда и бе задържан после от екипажа на разстояние от клипера.

Лоцманът беше облечен по китайски и носеше на главата си необикновено широка сламена шапка, която така засенчваше лицето му, че едва можеше да се различи.

— Внимавайте сега! — каза капитанът на Фриц Дегенфелд. — Почваме с китайския.

Той пристъпи към лоцмана и поздрави:

— Чинг, чинг, чинг…

— Nonsense!^[11] — прекъсна го грубо човекът. — Кажете просто „welcome, sir“^[12]. На един американец не е необходимо да си повява с китайска плитка!

— Не сте ли китаец, лоцман?

— Не. Почтен шотландец съм от Грийнок край Клайд, знаете, къде се строят знаменитите железни кораби. Можем следователно да разговаряме на матерния ви език.

— Аз исках да поговоря с вас на китайски — рече Търнърстик разочаровано.

— Я хайде, китайски! Тия типове с дръпнатите очи изобщо не са достойни да го е еня човек за езика им. Погрижете се по-добре да получа един хубав ром за добре дошъл, иначе се махам от борда, пък вие си разбивайте после носа в остров Лама.

Той тръгна към капитанската каюта и Търнърстик, ще не ще, го последва.

— О, уви! — обади се Рихард Щайн. — Не можа за съжаление да си пласира китайския! Какво ли искаше да каже с тези негови окончания!

— Мержелее ми се някаква догадка да не би да се кани да говори немски, курдисвайки му славните си окончания! Би било във висша степен забавно. А това от него като нищо може да се очаква. Виждам да се задават комични сцени. Готфрид, хо су!

Тези две думи означават „дай огън!“. Откак се намираха на път, студентът преподаваше уроци на другите двама. А ваксаджията получаваше всички заповеди и разпореждания на китайски, което нерядко предизвикваше забавни недоразумения.

— Ки ойлх — чух! — отговори той много сериозно, като извади една тресчица от джоба си, запали я и помогна на господаря си да разпали угасналата лула. После отново седна зад него.

Не след дълго лоцманът се върна с капитана от каютата. Той пое командването на кораба, така че Търнърстик имаше време да се позанимае с пасажерите си.

Платната, които се виждаха наоколо, бяха станали безчет. Синьо-бели ивици дим известяваха за идващите и отиващи към Кантон параходи. Морето все повече и повече се оживяваше от плавателни съдове, а после бавно изплуваха скалистите масиви на Хонконг и другите острови, издигащи се пред Бисерната река.

— Страшно досадно, че лоцманът не е китаец — рече капитанът. — Но само трябва да потърпим още малко, после ще бъдем буквално обградени от лодки и ще мога да ви демонстрирам как владея езика на Небесните синове. Между другото вече е време да отворите куфарите си.

— Защо? — попита Дегенфелд.

— За да извадите китайските си костюми.

— Нямаме такива.

— Какво? Да не би да се каните да слезете на сушата и се отправите посред гъмжилото на китайския град, без да сте облечени както му е обичаят в тази страна? Тъкмите се да вървите точно така, както сега си седите тук, с шарената студентска капа на главата?

— Защо не?

— Защото това е издъно погрешно. Хората ще ви се дивят и присмиват. Ще ви задирят и наричат „чуждоземен варварин“. Ще преживеете всевъзможни неприятности и може би ще попаднете дори в истинска опасност.

— Кой ще ми запрети да се обличам, както ми е угодно?

— Здравият човешки разум. Ако искате да опознаете правилно Китай и китайците, трябва възможно най-малко да издавате, че не сте китаец. Вие още не познавате тоя народ. Хората бяха принудени да ни отворят своите пристанища, но ни мразят като пришелци, нахлули при тях с груба сила. Като чужденец няма да се чувствате напълно сигурен нито даже в обсега на консулската власт. А пък излезете ли от него, както впрочем ви е намерението, ще се натъквате само на врагове.

— Ще видим. Малко желание имам да се отричам от чист страх от немския си произход.

— Това е много почтен и много патриотичен замисъл, но… хм-м, строго погледнато вие сте прав. Защото дори да сте облечен като истински китаец, веднага ще разпознаят във вас чужденеца заради незнанието на езика, докато аз ще бъда сметнат за туземец. Но въпреки това ще е по-добре, ако се примирите с тукашните обичаи.

— Е, що се отнася до това, не е изключено и ние тримата да се облечем според адетите на страната. Но засега ще си останем така. Колко време ще ви задържат вашите задължения в Хонконг?

— Немного. Ще дам пълномощия на кормчията. Трябва само да изпълня някои дребни формалности, които едва ли ще отнемат и час. С американския консул, когото трябва да навестя, ще се срещна в Кантон.

— Това ми е много приятно, понеже няма да се наложи да се разделяме. Аз не мисля да отсядам в Хонконг, който не може нищо да ми предложи. Той е един европейски град, построен на китайска земя, и не желая да прахосвам нито час в него.

— И за мен е много удобно. Можем да използваме някой параход на „Чайна невигейшън кампъни“ или пък, за да се потопим в тукашния живот, да отпътуваме до Кантон с китайска джонка.

— Предпочитам първото, защото ми, се иска час по-скоро да пристигна там. Та след това нали ще имаме предостатъчно време да се заловим с китайския дракон. Куфарите ни ще останат на борда, тъй като няма да се задържаме прекалено в Кантон.

Междувременно клиперът бързо приближи устието на Чу-кианг^[13]. Всички мъже стояха по местата си, за да изпълняват мигновено заповедите на лоцмана. Корабът се отклони по западния проток Лама, зави край зеления остров и се насочи към кея на Хонконг, наблъскан с параходи, платноходи, гребни лодки и джонки.

— Чинг чинг! — възкликна въодушевено Търнърстик, като разтвори широко ръце, сякаш се канеше да прегърне цял Хонконг. — Сега сме тук и ще покажем какви типове сме само.

Въпреки европейския характер на града, пристанището предлагаше една напълно задоволителна картина на източно-азиатско оживление. От високата около хиляда и двеста фута планина Виктория поглеждаше на долу издигащата се до пилона със знамето стражева куличка. По склона се проточваше алеята на Кенеди роуд, под която живееше градът и покритият с кораби залив. От другата страна се виждаше планинската земя на Китай, доста добре разработена, а вляво се простираше до Макао верига от голи скалисти острови.

Сушата гъмжеше от европейци от всякакъв вид националности, китайци, японци, малайци, индуси, персийци, син-галезци, португалски мелези и тъмнокожи африканци.

А покрай корабите се стрелкаха безразборно цели пълчища лодки и салове, натоварени с пресни продукти от сушата и всевъзможни китайски вехтории. Всеки лодкар искаше пръв да предложи стоката си на новопристигналите — незапознати още с тукашните цени, за да им смъкне сума, надвишаваща неколкократно обичайната. Наоколо се носеха такива крясъци, викове, ревове, караници, проклятия, хвалби и реклами, че ушите да продънят на човек.

— Само нищо не купувайте! — предупреди капитанът. — Тук лъжат на поразия. Най-добре е човек въобще да не позволява на негодниците да приближат, в противен случай те буквално ще плъзнат по борда и той престава да бъде господар. Аз умея да разговарям с тая пасмина. Веднага ще видите.

Той бързо напълни няколко ведра с вода и ги остави непосредствено до фалшборда. После се наведе навън и изрева гръмогласно към гъмжилото лодки:

— Назад оттук! Нищо няма да купуваменг! Изчезвайте, негодницинг! Незабавно се пръждосвайтенг, махайте сенг, отивайте синг, отстранявайте сунг! Действайтенг, действайтонг, действайтанг!

Не тези думи, а силният му глас и бурните, застрашителни жестове бяха причина врявата долу да затихне за минута-две. Погледите на търговците се отправиха сащисано към него.

— Чухте линг? — продължи да вика той. — Нищо не ни е необходимонг. Ние нямаменг пари. Можетенг да офейкватенг!

Слисаните кули все още бяха безмълвни. Не знаеха какво да мислят. Готфрид фон Буйон видя облегнатия наблизо огромен рупор. Взе го, подаде го на капитана и каза с най-сериозен тон:

— Хиляда дяволингу капитанг! Хоратанг чуват действителнинг, че вий владеетенг свободно деветте диалектинг. Моля, вземетенг рупора! Т’ва ша направинг колосален ефектунг!

— Какво чувам! — отговори Търнърстик. — Та вие говорите китайски направо несравнимо. Виждате, колко бързо подейства моят урок за окончанията! Сърдечни поздравления! За рупора имате право. Я го дайте насам!

Лодкарите се заловиха отново за веслата и пак започнаха да напират. Сега Търнърстик насочи рупора към тях и прогърмя:

— Незабавнинг спретенг, мерзавцанг, негодяинг! Веднага се покорявайтенг и подчинявайтенг! Назад, назад! Живонг, живонг, живанг, живенг, живенг!

Рупорът предаде тази заповед надалеч по водата. Стотици насочиха вниманието си към клипера и притискащите го лодки. Търнърстик взе едно от пълните ведра и изсипа съдържанието му върху натрапчивите търговци.

Това ги накара да проумеят, че тук не искат да знаят за тях, и те се оттеглиха с гневни викове. Дрехите им не пострадаха от водата. Мнозина от тях не носеха нищо повече от къси ленени или басмени панталони, а при тяхната невероятна нечистоплътност една такава неочаквана баня можеше само да им повлияе благотворно.

Сега капитанът се обърна към Дегенфелд и запита триумфиращо:

— Е, приятелче, какво ще кажете? Не бях ли разбран от нехранимайковците, а?

— Действително — отговори запитаният сериозно. — Убедих се за свое най-голямо удивление.

— О, тук няма място за удивление. Всичко е извънредно просто. Окончанията, самите окончания вършат всичко. Вярно, за тая работа се иска и определен вроден талант. Който обаче го има, на него китайският му иде като по вода.

Лоцманът, който стоеше наблизо и бе чул и видял всичко, сложи ръка на рамото му и каза ухилен:

— Сър, това да не би да означава, че си въобразявате, че умеете да говорите китайски?

— Какво желаете? — запита високомерно Търнърстик, като повдигна пенснето и огледа пренебрежително говорещия.

— Питам дали си мислите, че сте говорил китайски на кулите?

— Естествено. А как иначе?

— All devils!^[14] Това е смешно! Нарежда си човекът нещо неразбираемо, та да помислиш, че са му измъкнати всичките зъби, и го смята за китайски! Драги ми сър, аз горе-долу владея тукашните диалекти, именно пунти, хакка, хах-киан, фух-киан, фу-чеу, нан-ченги ооей-чеу, тъй като вече от петнайсет години се скитосвам наоколо, ама това, дето го римувахте тука, настина никога не съм го чувал!

Търнърстик остави пенснето да се смъкне, разкрачи се широко по моряшки и вече отваряше уста за рязък отговор, когато лоцманът го пресече с думите:

— Само не дръжте речи, моля! Нямам време да ги изслушам. Платете ми таксата, аз ви давам квитанция и се разделяме после в мир.

— Да — избълва капитанът, — да се отвържем час по-скоро един от друг, иначе ще попаднете откъм подветрената страна и няма да можете да се изтеглите. Защо преди малко не пожелахте да говорите с мен китайски? Защото не можете! Това е то!

Той се отправи към каютата като оскърбен, много добре съзнаващ превъзходството си герой. Лоцманът го последва и скоро след това се върна, за да напусне кораба.

Търнърстик не се показа. След изтичането на почти час, по време на който кормчията бе разпореждал и надзиравал планината от платна и другите необходими неща, Фриц Дегенфелд сметна за уместно да навести обидения.

Вече се канеше да почука на каютната врата, когато тя се отвори и отвътре излезе… един мъж, когото студентът би сметнал за чистокръвен китаец, ако не беше златното пенсне, което тъкмо се плъзгаше по кривото, вирнато носле.

— Капитане! — извика Дегенфелд. — Почти не ви познах!

— Нали! — отвърна Търнърстик с извънредно доволна и суетна физиономия. — Да, аз съм чист чайнаман^[15] А?

— Действително! Сякаш сте роден и възпитаван в лятната императорска резиденция в Юан-нинг-юен! Позволете малко да ви поогледам?

Той го улови за раменете и го завъртя на всички страни, за да разгледа внимателно метаморфозата, на която се бе подхвърлил Търнърстик.

— Фино, много изискано! Всичко от коприна! — поясни капитанът, като разтвори връхната дреха, та Дегенфелд да види и тоалета под нея.

Той носеше извънредно широки панталони от червена коприна на бели цветя, привързани над глезените с широки ленти, а нагоре жилетка от същата материя, която му стигаше до средата на бедрата. Върху нея идеше безръкавна блуза от бяла коприна. После следваше една доста тясна, наподобяваща домашен халат, синя дреха, която стигаше почти до земята. Ръкавите й бяха прекомерно широки и се спускаха до дланите; те можеха да се ползват като джобове. Около хълбоците бе препасал дълъг пояс с втъкани златни нишки, чиито краища висяха до коленете. На него редом с джобния часовник бяха окачени всякакви торбички с най-различни предмети от първа необходимост за всеки китаец. Отгоре бе навлякъл някакво бурнусоподобно одеяние, малко по-късо от предишното. Десенът представляваше зелен фон с червени гъсеници и жълти пеперуди, а ръкавите стигаха малко над лактите.

На краката си бе обул червени копринени пантофи без токове, чиито върхове се извиваха далеч нагоре. Подметките се състояха от дебел картон, покрит отдолу с кожа, и като нищо имаха три пръста височина.

Главата се предпазваше от оплетена от тръстика и подплатена с мек хастар шапка, която напомняше огромна обърната паница. Беше украсена с голям кичур червено обагрени конски косми и с една изработена от тънка златна ламарина проблясваща драконова фигура.

През едното рамо преминаваше колан, на който бяха закрепени две криви саби — едната по-къса, а другата подрънкваше по земята.

Не бе забравено и най-важното — в ръката си носеше ветрило, зад което, както го разтвори в момента, можеше най-малкото два пъти да скрие торса си. На тази вещ, която не бива да липсва на никой китаец, бе изписана кървава бойна сцена, а над нея блестеше със златните си йероглифи китайски надпис.

— Е, как ме намирате? — попита той.

— Отлично! — отвърна Дегенфелд. — Ама откъде пък се сдобихте с тоя тоалет?

В интерес на истината трябва да кажем, че според китайските представи Търнърстик правеше извънредно голямо впечатление.

— Купих го от Сингапур — поясни той. — Там поръчах да направят и надписа върху ветрилото.

— Можете ли да го прочетете?

— Не. Що се отнася до китайското четмо, то там не стоя здраво на нозете си. Прочетете го, моля ви.

Дегенфелд разгледа внимателно знаците и обясни:

— Китайците нямат „р“; те го произнасят като „л“. Ето защо е трудно да се дешифрира първата сричка. Сигурно трябва да се каже Тър вместо Тъл?

— Естествено. Та нали това е моето име, преведено на китайски.

— Аха, тогава съмнението отпада. Следователно надписът гласи: „Тър-нинг сти-кинг Куо-нган та-фу-тсианг“. Вярно ли е?

— Така мисля. Можете ли да го преведете?

— Да. Той гласи: „Търнърстик, великият генерал-майор екселенц“. Ама какъв бяс ви е прихванал, капитане! Претендирате да сте генерал-майор, че и на това отгоре велик, което значи прославен, а?

— Че защо пък не? — ухили се запитаният. — Без съмнение имам разум колкото един китайски генерал-майор.

— Но ако трябва да докажете, че наистина сте такъв?

— На оня, който ми го поиска, ще му го докажа веднага, и то с тези мои два добри пестника. Това е легитимация, на която сигурно никой китаец няма да противостои. А какво мислите за това тук? — Той приповдигна леко шапката и изпод нея тутакси се плъзна скритата до този момент изящна плитка.

— Пен-тзе — засмя се студентът. — Една истинска, същинска пен-тзе, плитка, както се води по книгите. Как я закрепихте?

— Виси на извънредно фина, почти невидима мрежа, която съм нахлузил върху собствената си коса. Виждате, че съм напълно подготвен да предприема един излет до Небесните синове.

— Стига само да не рискувате твърде много!

— Да рискувам? Като че не зная! Капитан Фрик Търнърстик винаги знае какво прави. Спомняте си само за моята лекота в говора, за моите окончания и диалекти! Какво може да ми се случи? Освен това съм роден немец и американски гражданин. Какво може да ми се случи щом се държа като джентълмен? Нищо, хич нищо! Аз си притурих титлата, та господа китайците да не вземат да си помислят, че живея само от бъзова супа. Какво биха могли да имат против? И тъй, аз съм готов за тръгване. Трябва само да кажа на кормчията още едно-друго. С вас как стоят нещата? Приключихте ли с приготовленията?

— Големи приготовления нямам за правене. Свършите ли с кормчията, тримата можем да се присъединим към вас. Та нали няма да вземаме багаж, значи бързо ще се оправим.

— Е, чак толкоз бързо, колкото си мислите, няма да стане. Там идва полицейската лодка, на чиито пасажери ще трябва да даваме отчет. Щастие, че не идваме от някоя заразена област и нямаме болни на борда, в противен случай щяха да ни поставят под карантина, а тя трае до десет дни. Всъщност би трябвало тази лодка да ни посрещне още далеч навън.

Лодката пристана и на борда се качи полицейският комисар с доктора и един младши чиновник. Бяха англичани, та нали Хонконг е английско владение. Те се учудиха немалко, когато Търнърстик им се представи като капитан. Но като размениха някоя друга фраза с него, разбраха що за чудак е и полагаха усилия да задават служебните си въпроси със сериозна учтивост. Намериха всичко наред и тъй като кормчията щеше да се погрижи за по-нататъшното, на храбрия капитан вече нищо не стоеше на пътя, когато те си отидоха, да се оправи към сушата.

Докато траеха горните преговори на един от притежателите на многобройните лодки, натискали се преди малко насам, се бе удало все пак да пристане до бордовата стълбичка и да се качи на борда. Беше стар китаец в мръсно облекло, босоног и с огромна тръстикова шапка на главата. По тила му се спускаше мизерна къса плитчица като опашката на някой плъх, а на чипото монголско носле танцуваха грамадни очила. Когато забеляза, че капитанът се кани да го прогони гневно, той го изпревари, запитвайки го учтиво, и то на употребявания тук пиджин-инглиш:

— Money, money! To want you money? I am money-exchanger; to be banker. I will exchange!^[16]

Той беше чул част от разговора на Търнърстик със служителите и знаеше следователно, че капитанът въпреки скъпото си китайско облекло не е местен жител. Неговото предложение тутакси ликвидира яда на Търнърстик, който бе убеден, че малко дребни пари в джоба винаги са от полза. Ето защо навъсената физиономия на капитана се поясни. Той измъкна от джоба на шалварите си един дълъг, дебел, добре натъпкан кожен портфейл, извади една банкнота и каза, ама не на английски, о, не, защото нали искаше да бъде смятан за китаец:

— Да, да! На мен необходиминг монетенг, дребнанг монетенг. Обеменетунг ми единг доларенг!

Той размаха банкнотата пред сарафина. Оня опули очи, сащисай от тоя китайски и отговори:

— I can not understand. I shall exchange this dollar?^[17]

— Ja, yes, oui!^[18] Та налинг достатъчност яснинг го каза-хенг!

Въпреки това китаецът поклати леко глава. Но понеже поне онова yes бе разбрал, поиска да знае:

— Which money to wish you?^[19]

Търнърстик се обърна към Метусалем, който наблюдаваше сцената с тайно задоволство:

— Кажете, моля, как се казват всъщност тукашните монети? Искам да имам възможно най-дребните пари.

Около устните на запитания заигра усмивка, която не можа да спотаи, когато отвърна:

— Най-дребната монета е сапеке, наричана тук „ли“. Десет ли са един фен, десет фена — един чунг, а десет чунга — един лианг.

Търнърстик благодари за информацията с кимване на глава и заповяда на сарафина:

— Дайтенг ми ли, само ли! Искам ли, нищо освенинг ли! — Същевременно му тикна долара в ръката. Сарафина погледна три-четири пъти ту долара, ту лицето на капитана, зина още повече уста, сбърчи така чело, че очилата му поискаха да се хързулнат по нослето, и рече неуверено:

— Li, li, li! I have li, li, li!^[20]

Пристъпи до релинга и викна няколко китайски думи на двамата юноши, седящи в лодката, след което те домъкнаха горе един дървен сандък и го курдисаха пред него. Той постави показалец на носа, направи полугласно някакви пресмятания и отвори после сандъка.

— Дайтенг ми за два доларинг, за три доларинг! — нареди Търнърстик, като извади от портфейла още два долара и ги подаде на сарафина.

Оня повтори спомената вече гримаса, бръкна в сандъка и измъкна три връзки на които бяха нанизани по шестстотин ли. Това са онези китайски монети с четвъртита дупка в средата, през която се прокарва връв. Хората обикновено ги носят като гердан на врата си.

— По дяволите! — изрева капитанът. — Толкова много да получанг за три доларинг?

— Yes, yes! — закима сарафинът, който настина не бе разбрал думите, но затова пък толкова по-добре физиономията му. — I am reasonable. Good bye, sir!^[21]

Той тикна трите долара в джоба си и побърза да се спусне по бордовата стълбичка. Двамата младежи го последваха със сандъка с подобна бързина. Търнърстик претегли връзките с ръка и каза на Метусалем:

— Може ли да повярва човек, че за три долара ще получи такава камара пари?

— Доста парчета са, вярно — засмя се студентът, — но трябваше да получите още повече.

— Че колко пък?

— Три долара правят хиляда деветстотин шейсет и пет ли. Човекът ви даде сто шейсет и пет по-малко, което му донесе една печалба от около осем и половина процента.

— Осем и половина процента печалба! Но това означава над сто хиляди процента за година! Негодникът трябва да се върне! Той трябва да ми плати повече, иначе ще го окача да се люлее на реята!

Той пристъпи към релинга и викна гневно надолу:

— Незабавнонг се качете обратнинг, вие мошеникунг, вие измамниканг! Аз моганг в най-добрия случаинг само два процентанг позволенг!

Ала лодката вече се бе отблъснала от кораба. Двамата обесници въртяха с всички сили греблата, а старият китаец кимна радостно ухилен нагоре и отговори:

— Чинг леао! I have been noble, extraordinary noble.^[22] Чинг леао чинг!

— Отплава разбойникът! — гневеше се Търнърстик. — Да можех само да го пипна, здравата щях да го наложа, и то с най-дебелото въже! И на всичкото отгоре ще ми вика и чинг чинг! Щом още първият поздрав на тази страна представлява измама, то тия чайнамени като нищо ще ми отмъкнат всичко. Но какво да правя сега с тези пари? Невъзможно е все пак да ги пъхна в портфейла!

— Напълно ви вярвам — засмя се студентът. — Тези монети тежат най-малко десет фунта. Трябва да си окачите вървите на врата.

— Че те ще ме удушат! С ума си ли сте?

— Тук хората другояче не ги носят.

— Наистина ли?

— Да, и щом искате да минете за истински китаец, трябва да се нагодите към тоя обичай.

— Искал съм да мина! — каза с упрек капитанът, изтървавайки пенснето. — За минаване не става и дума. Аз съм си един безспорен, реален китаец. Я ме погледнете! И си припомнете езиковите ми познания!

— Ама сарафинът все пак не може да ви разбере!

— Което хич и не бе нужно! Измамник като него не е необходимо да ме разбира. Впрочем на него китайският му беше напълно чужд. Той говореше английски, но как! Косите ти да настръхнат направо. Беше хотентот или пешере. Никой китайски не може да е така ясен и толкова прост като моят. Нека си окача хиляда и осемстотинте ли и после ще напуснем борда. Да не си пилеем скъпоценното време тук на палубата.

Той си овеси трите връзки монети на врата и отиде да си вземе огнестрелните оръжия, които се състояха от два револвера и една двуцевка. Метусалем и Готфрид фон Буйон се бяха снабдили със същите оръжия само че вместо двуцевки бяха взели магазинни карабини. Военното снаряжение на Рихард Щайн се състоеше в дълъг нож и револвер. Пушка още не умееше да държи в ръцете си.