Карл Май
Синьочервения Метусалем (8)

Глава 8
В беда и опасност

Когато приятелите отдъхваха веднъж за минута-две и следствие на това в каютата бе станало тихо, доловиха леко почукването вратата.

— Шуи нгуаи? (Кой е отвън?) — запита Метусалем.

— Gu-ten Abend!^[1] — прозвуча тихият отговор, изговорен бавно и предпазливо, на отделни срички, но достатъчно ясно, за да се разберат думите.

— Какво? — прошепна студентът на спътниците си. — Та това е немски!

— Да — кимна учудено Готфрид. — Т’ва е милият вечерен поздрав на нашия обичаен матерен език. Как ли е сбъркал пътя си на старата джонка?

— Сигурно се касае за някакъв капан, който ни поставят. Човекът случайно е научил тези две немски думи. Я да видим!

— И обръщайки се към вратата, отговори по-високо: — Добър вечер! Кой е отвън?

— Приятел — отговори се също така тихо като преди.

— Добре! Но кой?

— Един нещастник, който е също пленен. — Думите бяха отново разчленени на сричките им и много бавно изговорени, както го прави човек, немного силен в съответния език, но желаещ да бъде разбран.

— Не го вярвам — каза Метусалем. — Какво искате?

— Да вляза при вас.

— Ба! Я си стойте хубавичко отвън! Вие сигурно сте негодяят, който се представяше за малаец.

— Американецът, вашият прислужник? О, не! Аз съм китаец.

— И все пак говорите немски!

— Господарят ме научи.

— Кой е той?

— Фер Сай-тай-най, в Ху-нан.

— Това е шмекерия — забеляза тихо на спътниците си Дегенфелд. Сай-тай-най не е китайска дума, нито пък китайско име.

— Думата и на мен не ми е известна — отговори Търнърстик със самочувствие. — Сай-тай-най няма ни едно от моите пет окончания.

— Много правилно! — усмихна се студентът. — По тоя начин правят опит да спечелят доверието ни. Убеден съм, че това е оня янки. Щом отворим, ще нахълта толкова народ, че няма да имаме пространство за отбрана.

И като се обърна към вратата, продължи да пита:

— Къде попаднахте в плен на морските разбойници?

— В пристанището на Шанхай. Имах работа в Кантон и отплавах с „Шуи-хой“, понеже ми казаха, че отивала нататък. Едва по път разбрах сред какви хора съм попаднал. Оставиха ме да избирам между живота и присъединяването към тях.

— Хм-м! Значи сте станал пират?

— Само привидно!

— И ви оставят свободно да обикаляте насам-натам?

— Само в открито море, в пристанищата — не. В Хонконг бях затворен в трюма и едва когато вдигнаха котва ми позволиха да се кача.

— Тъй! Кой е с вас при вратата?

— Никой.

— Но би трябвало все пак да ви виждат, че разговаряте с нас!

— Не. Фенерите са угасени. Не гори нито един, понеже никой от срещаните кораби не бива да ни вижда или пък повиква.

— Хм! Къде е хо-чанг?

— Спи. Останалите офицери — също. Само то-кунг стои на руля.

— А матросите?

— Има само трима вахтени на палубата. Всички останали трябва да почиват, защото с настъпване на утрото ще имат много работа.

— Не ви ли наблюдава някой от тези вахтени?

— Не. Единият стои горе на носа, значи не може да ме види. Вторият се придържа край задната мачта и погледът му не достига дотук. А третият спи при средната мачта. Много вероятно и другите двама да спят.

— Странно! Нима ни чувстват толкова гарантирани, че нито даже са поставили пост пред вратата?

— Никой не искаше да остане, защото стреляте. Те така барикадираха вратата ви, че да не можете да я отворите.

— И въпреки това искате да ви пуснем да влезете? Противоречите си.

— Не, та нали мога да отстраня бамбуковите пръти, с които е подпряна вратата. Можете да ми се доверите.

— Какви са им намеренията спрямо нас?

— Смятат призори да ви убият. Ще разкъртят покрива на каютата ви и ще хвърлят вътре вонящи гърнета.

— По дяволите! Дотогава нищо ли не се канят да предприемат?

— Не. Мислят, че ако после се измъкнете, през деня по-лесно ще могат да се отбраняват срещу вас.

— Значи типовете все пак ни имат страха?

— Даже голям страх. Нали вече очистихте неколцина.

— Хм. И какво пък всъщност възнамерявате да правите при нас?

— Искам да ви помоля за помощ, тъй като аз сам съм твърде слаб, за да си добия отново свободата.

— Ама нали и ние сме пленени като вас!

— Така е наистина! Но от онова, което чух за вас, вие притежавате достатъчно смелост, решителност и оръжия, за да се освободите. Ето защо на драго сърце бих се поставил под ваша закрила.

— Всичко това звучи много добре, но аз не мога да ви се доверя.

— Можете да го сторите. Аз имам честни намерения. Повярвайте ми!

Тогава Готфрид постави ръка върху тази на студента и му прошепна:

— Т’ва звучи толкоз добре и окаяно, че момъкът буди съжаление у мен. Пуснете го в квартирата, старий Метусалем!

— Твърде опасно е!

— Опасно? Не съм убеден. К’во може да ни стори един-единствен човек?

— Откъде си толкова сигурен, че е сам?

— Сигурен наистина не, ама има нещо в неговите думи, дет’ ми грабва сърцето. И к’во ви пречи да махнете хартията и да погледнете що за дух стои вънка?

— Това е вярно. Нека погледнем.

Той пристъпи тихо към вратата, отстрани един от листовете и погледна през куршумения отвор. Звездите пръскаха толкова светлина върху палубата, че той можеше много добре да се ориентира. Там нямаше никой. Едва когато махна най-долната хартия, видя човека, който лежеше отвън на пода с лице близо до вратата. Залепи отново двете хартии на дупките и му каза:

— Ще опитам. Хайде отстранете подпорите! Непосредствено след тези думи отвън се чу шум от удряне и бутане и Метусалем после отвори вратата, която се движеше на кожени панти. Човекът влезе бързо, а студентът незабавно зарези отново вратата. След това огледа изпитателно влезлия.

Беше млад мъж, може би на двадесет и четири — двадесет и пет години. Носеше по-добро облекло от моряците, та дори и от техните офицери. Оръжия по него не се виждаха. Той улови ръката на Метусалем и каза прочувствено:

— Благодаря ви, майн хер! Сега вече мога да имам надежда за свободата си.

— Хм! — продума студентът, поклащайки глава. — Един китаец, говорещ немски и представящ ни се при такива обстоятелства, това е нещо доста необикновено. Китаец ли сте всъщност?

— Даже чистокръвен!

— А защо ни заговорихте на немски? Как узнахте, че ще ви разберем?

— Чух американеца да казва на Хо-чанг, че сте немци.

— Хм-м. А що за професия имате?

— Търговец съм и търгувам с петрол.

— Хм! Имате честно лице и на драго сърце бих ви се доверил, стига да не беше само така нареченият господар „Сай-тай-най“! Името не е китайско?

— Това е вярно. Вие говорите ли китайски?

— Да.

— Е, тогава знаете, че ние изговаряме чуждите думи по наш начин. Трудно ни идва да произнасяме правилно определени съгласни, когато стоят една да друга. Така например вместо Кристус (Христос) казваме Ки-ли-су-ту-су и наместо спиритус (спирт) — су-пи-ли-ту-су.

— Зная го, но вие самият изговорихте все пак двете думи правилно!

— Само защото съм имал възможността да се упражнявам години наред. Името Сай-тай-най също е немско, ала изречено с китайски език. Той в действителност се казва…

— Стой! — прекъсна го рязко Метусалем. — Нима е възможно! Какво предугаждам! Говорите за петрол! Говорите по-нататък за някакъв господин Сай-тай-най, който живее в провинция Ху-нан! Сай-тай-най! Тук вие сте поставили едно „ай“ мезкду съгласните и още едно на края на думата, защото единствената и вярна гласна в едносричната дума е именно също „ай“?

— Така е.

— Следователно името гласи Щайн?^[2] — Да, Щайн. Хер Щайн е моят Пи-ли-ни-ци-па-ла, моят принципал (шеф).

— Как е първото му име?

— Да-ни-не-ле, значи Даниел.

Сега Рихард нададе възторжен крясък, спусна се към китаеца, улови го за ръката и извика:

— Щайн… Даниел… немец… в провинция Ху-нан… значи вие познавате моя чичо! Каква изненада, какво щастие! Колко добре, че ви пуснахме да влезете!

Китаецът погледна юношата удивено и запита:

— Как? Какво? Вие познавате господаря?

— Естествено! Та той ми е чичо!

— Тогава… тогава сте получил писмото му?

— Да. Вие знаете ли за него?

— Всичко! Та нали самият го занесох в Кантон на нашия агент. И тъкмо този агент се канех да навестя, за да го питам по поръчение на шефа дали не е пристигнал отговорът! Но попаднах сред пиратите.

— Аз самият съм отговорът. Вместо да пиша, веднага потеглих насам. Така пожела вуйчо Метусалем. Възнамерявахме да отидем в Кантон при агента, за да се осведомим кой път да изберем.

— Метусалем? Вуйчо? — попита китаецът. — Никога не съм чувал това име.

— Това е много рядко — додаде Синьочервеният усмихнато. — Откак свят светува, само един-единствен освен мен се е казвал така, а той за съжаление сега най-сетне е мъртъв. Ние всички естествено ви казваме най-сърдечно „добре дошъл“. Вярно, понастоящем не се намираме в приятно положение, но все ще намерим средства и пътища да се освободим, а после веднага ще поемем към Ху-нан или по-точно към Хотзинг-тинг. Нали така се казва селището?

— Да, хер. То носи сегашното си име едва откак хер Щайн се намира там.

— Помислих си го. „тинг“ означава „малък град“, а „хотзинг“ има значение на „огнени кладенци“ или „огнени извори“. Значи в превод името на селището би гласяло „Градът на огнените кладенци“. Ние знаем, че хер Щайн е открил петролни извори. Ето защо, когато споменахте името му и заговорихте за петрол, започнах да подозирам, че имате предвид онзи, когото се каним да навестим.

— Каква среща! Но всички ли сте от една компания? Всички ли сте сродници? Всички ли ще пътувате за Хо-тзинг-тинг?

— Всички, с изключение на този хер, който навярно няма да ни придружи толкова надалеч.

Той посочи дебелия, който също като капитана и Готфрид бе следил сцената с най-голям интерес. Срещата с този китаец, служител на чичо Даниел, бе така необикновена, че те най-напред почти забравиха за опасното положение, в което се намираха. Имаше толкова много въпроси и отговори. Капитанът рече, поклащайки глава:

— Някои кораби наистина са пресичали неочаквано курса ми, но такава странна среща никога не ми се е случвала!

— И на мен — пригласи Готфрид. — Направо съм затрогнат от тая добрина на съдбата. Ще ми са да притисна главата на тоз’ фатум^[3] и да го разцелувам. Я елате, старий китаецо! Разтърсвам ви ръка и ви отправям едно сърдечно чинг-чинг-чинг!

Той прегърна китаеца и го целуна по страните. Дебелият така се разчувства, че избърса една сълза на окото си и едва ли не хлипайки каза:

— Ik ben ook uk vriend. Het U een goede gezondheid?

Китаецът го изгледа въпросително, тъй като нищо не разбра. Метусалем поясни:

— Манхер ван Ардапеленбош уверява, че е ваш приятел, и се осведомява дали сте добре със здравето.

— О, здравето ми е отлично — отговори сега китаецът.

— En mijn gezoiidheid is niet goed. Ik ben altijd onpasselijk. (А моето здраве не е добро. Аз съм през цялото време неразположен.)

Китаецът не знаеше как да възприеме това интимно изявление. А минхер ревностно продължи:

— Gij alien zijt mijn vrienden. Ik reis mee naar Ho-tsing-ting. Gij zult mij niet veriiezn. (Всички вие сте мои приятели. Аз ще пътувам с вас до Хо-тзинг-тинг. Вие не бива да ме губите.)

Той подаде на всички тлъстите си ръце и получи от тях уверението, че неговото решение им е извънредно приятно. Това така го зарадва, че лицето му засия от удоволствие.

Но сега Метусалем се сети за сериозността на положението. Той се осмели да отвори вратата и излезе навън. Когато се върна и резето бе отново спуснато, осведоми:

— Наистина не се вижда никой. Тези хора са изключително нехайни. Нима за толкова сигурни ни имат, та хич не ги е и еня за нас?

— Така е — отговори китаецът. — Ние се намираме в открито море и следователно не можем да им избягаме.

— Но и те на нас! От колко души се състои екипажът?

— Над шейсет човека са.

— Не видях толкова.

— Държат ги скрити.

— А как са въоръжени?

— Според вашите представи — твърде зле, но според нашите — много добре. Че са снабдени с вонящи гърнета, навярно вече сте забелязал. Имат обаче и топове.

— Ние не видяхме такива!

— Напъхани са в сандъците, които се намират долу в трюма. Щом се разсъмне, ще снемат опаковките и ще ги издигнат с винча. Едва тогава „Кралицата на водите“ ще заприлича на разбойническа джонка.

— Те сега на грабеж ли са тръгнали?

— Да. Но едва след като бъдехте убити, възнамеряваше Хо-чанг да се отправи на лов за търговски джонки. Плячката се предава на Хуи-чу, Оглавяващият братството.

— От какъв вид са топовете?

— От онези, които ние наричаме „пао“. Всяко си има своето име. Според тези названия оръдията трябва да са извънредно опасни. Има едно „Бълващия дракон“, друго „Поглъщащия тигър“, трето „Безспорния победител“, друго пък „Богоборецът“ и едно „Людоедът пао“. Но с вашите оръдия тези топове не могат да се сравнят.

— А личните оръжия?

— Мечове, копия, брадви, ножове, стрели, лъкове и стари пищови. Освен това какви ли не пушкала.

— Последните добри ли са?

— Не. Някои имат стари фитилни сачмалии, наричани „ниао-тзинг“, което ще рече „пушка за птици“. После старите трицевки, водещи се под името „сан-ян-чунг“ — „пушка с три дула“. По-нататък има пушки със затвор, казват им „тзе-лай-хо-тзианг“ — „самогърмящи пушки“. Срещат се също така пушки за сачми, носещи наименованието „слаби пушки“. И накрая видях и въздушни пушки, наричаме ги „фунг-тианг“, което означава „вятърна пушка“. В манджурския език се водят под названието „чиргабуку миоочан“, което трябва да се преведе като „пушка със затворен въздух“.

— Ей, та това са цял куп инструменти на смъртта. Човек наистина би могъл да се уплаши — ухили се Метусалем.

— Боите ли се? — попита китаецът угрижено. Същевременно погледна разтревожено студента. Китайците ни най-малко не се славят с лична храброст и този тук много вероятно не правеше изключение. Вярно, имаше честна, будеща доверие физиономия, но беше дребен и слаб и в никой случай нямаше вид смел човек или чак пък на герой. За него вече бе достатъчно храбра постъпката да се отрече от пиратите и да отиде при немците. Нима се беше излъгал в надеждите? В този случай за него навярно щеше да е по-добре да си бе останал при китайците. За да го подложи на изпитание в това отношение, Метусалем отвърна:

— Зловещо ми е естествено. Повече от шейсет неприятели, въоръжени по този начин! Какво можем да направим срещу топовете?

— Олеле, господарю! За опасни ли ги смятате?

— Много!

— В такъв случай ще ме посъветвате да се промъкна обратно, та да не узнаят пиратите, че съм бил при вас?

— Не мога да ви посъветвам нито да го сторите, нито да не го сторите. Но според мен, мястото ви е при племенника на вашия шеф.

— Ама тук ще ме застрелят!

— Ами! Не си го мислете! Аз само исках да ви изпитам и за съжаление узнах, че в случай на битка не бива да разчитаме прекалено на вас. Но не всеки може да бъде голям воин; трябва да има и мъже на мира, търговци, петролни бизнесмени и други. Мисля, че ще ви измъкнем заедно с нас. Или и вие ще кажете, минхер, че искате да си спасите живота като станете морски разбойник?

— Ik met (аз не) — отговори запитаният. — Ik heb geweren en een mes. Ik ben een groot veldheer. (Аз имам пушки и нож. Аз съм голям пълководец.)

— А ти, Готфрид?

— Е, щом питате, мога само да ва съжалявам! — сгълча го добродушно носителят на лулата. — Шепа китайци не могат ма изкарат от спокойствие. Ша издухам тез’ типове с мой обой, та из въздуха ша са носят само.

— Хубаво! А вие, капитане?

— И мен ли питате? — рече Търнърстик. — Не мога да ви кажа нищо повече, освен че съм моряк, който е бил в големи опасности.

— Добре, в такъв случай сме единодушни. Сега какво да правим? Къде спят моряците?

Въпросът беше отправен към китаеца. Той отговори:

— Долу в трюма при топовете.

— Винаги ли там спят?

— Да.

— Значи организацията е съвсем различна от тази на нашите кораби. На палубата трима вахтени и кормчията, а всички останали долу. Невъзможни порядки, особено за пирати! Къде спи капитанът?

— Обикновено тук, в съседство — отвърна китаецът. — Но днес не се осмели, понеже се страхува от пушките ви. Куршумите лесно биха преминали през тънката стена. Той се намира наедно с корабопритежателя и свещеника в задната каюта.

— Това е добре. А сега ми кажете по-напред как да ви наричам. Вие още не сте ни казал името си.

— Името ми е Лианг-си.

В превод то означава „Добра сделка“, от което може да се заключи, че приносителят притежава делови качества, но не бива да се очаква войнствен характер.

— Мен — каза студентът, — можете да наричате различно. Казвам се Дегенфелд, от време на време и Метусалем. Но ако предпочитате да си служите с китайски, викайте ми „Тзинг-хунг“.

— Тзинг-хунг? — попита китаецът учудено. — Та това означава „Синьочервения“! Така ли ви наричат?

— Да, така, и то заради носа; това е моето шенг-минг.

— Студентското ви име? Какво сте следвал?

— Онова, което вие наричате „чу“.

— Значи всичко?

— Да. Имах малко желание, но много време; ето защо учех всичко, а сега не мога нищо. Но позволете да ви назова имената на останалите господа! Този хер е капитан Търнърстик, чието име ще бъде изговорено от някой китаец, който не знае нашия език, като Ту-ру-не-ре-си-ти-ки. Слугата ми Готфрид — думата би трябвало да звучи Го-то-то-фи-ри-ди. А този, скъпи ми приятелю, се казва Ардапеленбош, което славният китаец ще произнесе А-ра-да-па-пе-ле-не-бо-шо^[4]. А сега трябва да питам нашия обичан капитан Ту-ру-не-ре-си-ти-ки нещо: от колко ръце се нуждае един хо-чанг, за да извърши маневра с джонката?

— Необходимо е да знам каква.

— Обръщане.

— Обръщане? Хм! Това много зависи от вятъра.

— Имам предвид сегашния.

— Значи откъм сушата. Ние плаваме по вятъра. Една такава джонка е нещо много непокорно. Съвсем малки възможности има за движение в зигзаг срещу вятъра. Защо питате?

— Връщаме се в Хонконг.

— В Хон…конг? — проточи Търнърстик. — Да не сте превъртял? Китайците ще се пазят да поемат обратно!

— И аз тъй мисля, но ние изобщо няма да ги питаме.

— По дяволите! Разбирам! Мистър Метусалем, какъв номер! Такова нещо още не е бивало.

— Толкова по-добре! Обичам да върша неща, с които друг не би се справил. Та колко души ще са ви необходими, ако поемете командването на „Кралица на водите“?

— Нека видя. — Той отвори тихо вратата, излезе навън и се огледа. Острото му моряшко око различи вахтения, който спеше седнал до гротмачтата. Проучи кораба, морето, вятъра, после се върна в каютата и каза: — Бриз откъм сушата и отлив, при тоя такелаж и с малкото и тежки рогозени ветрила нищо не може да се направи.

— Наистина ли хич нищо?

— Да. Дори максимално да спуснем платната, пак ще продължим да бъдем изтласквани от отлива в морето.

— Не бихте ли могъл поне да легнете в дрейф?

— Да, можем да легнем именно на топ и такел, но това няма да ни е от никаква полза. Вярно, джонката за нейния вид е много добре построена. Трябва да опитам да рифовам ветрилата и да ги обърна според вятъра. Ако аз самият застана на кормилото, то може би ще съумея поне да преустановя хода. Така няма да продължим да се носим в морето и ще можем да чакаме, докато на заранта се появи морския бриз и настъпи следващият прилив. С тяхна помощ ще се върнем в Хонконг.

— Добре, така ще направим! И тъй, колко хора трябва да поставя на ваше разположение?

— На разположение? Да не би да се каните да ги изръсите ей тъй из ръкава?

— Да. Нашият приятел Лианг-си ще слезе долу при китайците и ще ни прати толкова, колкото са ви необходими. Той ще ги събужда един по един и също така поотделно ще ни ги праща, та долу никой нищо да не знае за другия. Останалите не бива да се събуждат. Както идват поединично нехранимайковците, така и ще ги надвиваме. След това ще ги заставим да правят каквото поискаме. Останалите ще заковем, за да не могат да излязат.

— Чудесна идея! Метусалем, вие сте великолепен мъжага!

— Ja (да) — изказа съгласието си дебелият, — hij wil het hele schip inpikken (той иска да пипне целия кораб.)

— Да, т’ва искаме! — намеси се Готфрид развеселен. — Гръм и мълния, к’ви физиономии ша изблещят у дома в „Приносителя на записа от Ниневия“, когат’ им разправим как сме отмъкнали цяла джонка барабар с екипажа и сме я отнесли в джобчето на жилетката си!

— Не е ли твърде опасно? — попита китаецът.

— He — отвърна Метусалем.

— Ама аз ли трябва да изпращам хората горе?

— Няма да ви изядат — успокои го капитанът. — Само измислете някакъв благовиден претекст! Има ли някъде наблизо въже?

— Достатъчно, в хранилището пред тази каюта.

— Но вътре може да се влезе само отгоре?

— Да.

— А там стои предният пост, това е неприятно!

— Съвсем не! — каза Метусалем. — Аз веднага ще разменя една дума с човека. Само внимавайте! Готфрид нека дойде с мен и да държи в готовност носната си кърпа, за да му запуши устата.

Двамата напуснаха каютата. Вън видяха въжетата, на които вечерта бяха висели фенерите. Метусалем отряза едно парче, което щеше да ползва за връзване. Той съгледа мъжа, спящ седнал до гротмачтата и прошепна на Готфрид:

— Аз ще го уловя за гърлото. Той ще отвори уста да се разкрещи или да си поеме въздух. Тогава ти ще му тикнеш кърпата колкото може по-навътре.

— Хубаво! Ша го обслужа добре!

Те се промъкнаха безшумно, след което Дегенфелд стисна човека за гърлото. Той понечи да скочи изплашено и да се развика. В същия миг ваксаджията набута кърпата в устата му.

— Тъй! — кимна. — Тоя няма да може да ни изпее няк’ав кадрил. Да го връзвам ли? Само го дръжте здраво!

Изненаданият по толкова неделикатен начин човек удряше наоколо с ръце и крака, което не попречи на Готфрид да го овърже така, че да не е в състояние да помръдне.

— С тоя свършихме — рече Дегенфелд. — Сега към носа!

Една тясна стълба до каютата водеше на покрива й. Те изкачиха тихо стъпалата и видяха горе поста да спи седнал. С него се случи същото като с другаря му. Метусалем беше извадил носната си кърпа, за да му я тикнат в устата, ала Готфрид каза:

— Оставете си я в джоба! Ний самите са нуждаем от кърпите си. Ша му отрежа едно парче от пижамата. То ша свърши същата работа.

Така и стана. След това двамата слязоха да уведомят другарите си, че намерението им се е увенчали с успех.

— Сега ни остават още двама — обади се Търнърстик, — задният пост и кормчията. Аз трябва да присъствам заради кормилото. Желателно е то да се върже здраво.

Най-напред Лианг-си беше пратен в малката камерка за въжета. После Рихард и минхер се отправиха тихо към средния люк, за да надзирават входа към моряшкото помещение, докато другите четирима се промъкнаха към задната част на кораба. И тук една стълба водеше до високия квартердек^[5]. На стъпалата й седеше вахтеният и… спеше. Те се справиха с него лесно и по същия начин, както с другите двама.

Сега оставаше само кормчията, който при всички случаи щеше да е буден. По тази причина не можеха така леко да го обезвредят, а пък от друга страна трябваше да се избегне всякакъв шум, тъй като под него спеше хо-чанг.

— Как ще я подхванем тая работа? — попита Търнърстик. — Ако ние… ах, та нали аз съм облечен като китаец. Той следователно ще ме сметне за някой от неговите хора. Вие внимавайте! Веднага щом го пипна, пристигайте с въжетата.

— Само че го дръжте здраво, че да не вземе да се развика!

— Нямайте грижа! Гърлото, което стисна в ръцете си, гарантирано не издава нито звук.

Докато другите останаха и тайно надничаха над ръба на квартердека, Търнърстик изкачи малкото стъпала и тръгна направо към Токунг. Оня го запита недоволно какво иска. В сумрака той наистина го сметна за някой от вахтените.

— И още питашенг? — отговори капитанът. — Ще ми се да ти прегледамунг гърлото, обеснико. Само почакай, долни, мошенически мерзавецонг!

Едновременно с този великолепен китайски отговор той сключи моряшките си ръце около гърлото на кормчията и го стисна така здраво, че онзи се свлече безмълвно. След това го вързаха и му запушиха устата като на другите.

— Върви добре — рече Лианг-си. — Толкова лесно не си го представях.

— Е, толкоз лесно, както изглежда, наистина не е — отговори Готфрид. — Ако пък твърдите противното, опитайте тогаз с хо-чанг, който сигур иде вече на ред.

— Но той не е сам! За да не бъда открит, трябва да убия двамина, а това аз не искам.

— Ний също. Само нежно им постискваме шиите, ама ги оставяме да си живеят. Аз поне нямам охота да увисна на бесилото кат’ убиец. Т’ва нивгаж не ми е било увлечение и по таз причина все още са радвам на най-добро здраве.

Търнърстик върза бързо щурвала, след което Метусалем нареди на китаеца да им покаже къде спи Хо-чанг със собственика на кораба. Беше в кърмовата каюта, под кормилото. Свещеникът също се намираше при тях.

Имаше места, където тънката стана не беше плътна. Струйки светлина се процеждаха през фугите. Дегенфелд приближи и погледна вътре. Не можеше да обгърне цялото помещение, но видя все пак тримата мъже, спящи върху дебели сламеници на пода. От ниския таван висеше книжен фенер.

— Глупостта и безгрижието на тези хора наистина са почти толкова големи, колкото подлостта им — каза той. — Явно са били напълно убедени, че сме им в кърпа вързани. Да се държат с нас така, пък да спят по същото време като лалугери, това е прекалено! Твърде много се осланят на факта, че са ни залостили вратата. Екипажът под тях ли спи?

— Не — отговори Лианг-си. — Всички лежат в средното помещение, значи доста по-напред.

— В такъв случай можем да рискуваме да вдигнем малко шумотевица, която всъщност е неизбежна, защото те са се зарезили. Има ли някъде големи гвоздеи и чук?

— Да, при въжетата.

— Идете да донесете, докато ние кажем на тези господа „добро утро“!

Китаецът тръгна. Дегенфелд погледна на кое място от вътрешната страна на вратата се намира резето. После натисна и вратата отскочи. Тримата спящи се събудиха и се надигнаха. Синьочервеният беше извадил двата си револвера, Готфрид и Търнърстик — също.

— Останете седнали или ще получите куршум! — излая Метусалем на шокираните хора на английски. — Който издаде звук, без да съм му разрешил, е изгубен!

Физиономиите, които показаха, никой художник не би могъл да възпроизведе. Те се вторачиха ужасено във влезлите, сякаш имаха привидения пред себе си.

— Вие… вие ли сте? — с мъка проговори най-сетне хо-чанг. — Какво желаете?

— Да ви благодарим за опиума, който ни дадохте.

— Опиум? Какво имате предвид?

— Не се правете на незнаещи! Сипахте ни опиум в питиетата, за да ни упоите!

— Не, господарю! По какви причини бихме го сторили?

— За да ни ограбите и убиете.

— Тиен-на! (Небеса!) За убийци ли ни смятате?

— Действително. Мислите, че не знаем, че вашата „Шуи-хой“ е пиратска джонка?

— Господарю, какво говорите! Веднага ще наредя да дойдат всичките ми хора, за да свидетелстват, че ние сме почтени хора.

Той поиска да се изправи. Метусалем опря револвера в челото му и повели:

— Останете седнал, в противен случай стрелям! Напълно вярвам, че на драго сърце бихте повикал хората си!

— Господарю, небето и земята ми са свидетели, че ние сме честни. Вие самите сте тези, които се отплатиха за нашето гостоприемство с неблагодарност. Застреляхте трима от хората ми и ранихте четвърти!

— Значи с един куршум са били улучени даже двама, това извънредно много ме радва. Защо пробихте отвори на вратата ни?

— За да видим дали спите.

— За какво ви беше необходимо да го знаете? И защо спуснахте после от борда онзи човек до люка ни?

— Понеже не ни позволихте да погледнем през вратата.

— Празни приказки и лъжи! Човекът трябваше да ни метне едно хитху-чанг! Защо не станахте до сутринта в Хонконг?

— Нима вече не сме там?

При този въпрос той направи такава арогантна физиономия, че Метусалем грубо го сряза:

— Не се преструвайте! Негодник като вас не би съумял да ни измами. Още от началото си бяхте наумили да ни видите сметката. Защо пратихте американеца да ни подслушва?

— Американеца? Кого имате предвид?

— Човекът, който се представи за малаец.

— Че той си е такъв!

— Ще трябва да ни го докаже! След като ви предаде нашия разговор, на вашия дух никак не му бе трудно да отговори на въпроса ми.

— Той винаги може да го стори, духът е всезнаещ.

— Наистина ли? Хм-м. Духът и на вас каза, че всички ще пристигнем благополучно в Кантон. Тук той за съжаление се излъга, понеже ние действително ще видим Кантон, докато вие никога през живота си вече няма да отидете там.

— Как тъй?

— Ами защото хората в Хонконг ще ви устроят едно малко обесване, както обикновено се постъпва с морски разбойници.

Хо-чанг погледна двамата си съседи, сякаш очакваше подкрепа от тях, ала те отбягнаха погледа му и не се осмелиха да кажат нито дума. Виждайки, че те предоставят защитата на него, той увери тържествено:

— Господарю, всичко, в което ни упреквате, е една голяма заблуда и тя веднага ще се изясни, ако ми разрешите да повикам хората си.

— На мен ми е необходим само един от тях и той е тук. Сега ще продължавате ли все още да отричате?

Лианг-си влезе, след като предварително бе надникнал предпазливо. Като го съгледа, хо-чанг замлъкна, но му метна яростен поглед.

— Е, говорете, де! С каква цел са топовете долу в сандъците?

— В сандъците имало топове? — гласеше наглият контравъпрос. — Отведете ни долу и аз ще ви докаже, че това е лъжа!

— Нямам подобно желание, тъй като там спят вашите „честни“ моряци. Но в Хонконг ще ви накарат да си признаете.

— Добре, тогава ме пуснете да изляза! Корабът изглежда се е откъснал и е отплавал с отлива в морето. Аз ще го върна обратно, а после вие можете да заведете иск при Хинг-куан^[6].

— Едва ли ще последвам съвета ви. За да се върне джонката в Хонконг, вие не сте ни необходими. И като стигнем там, наистина ще повдигнем жалба, но не при вашия куан, а при нашия консул. На него ще предадем и кораба.

Нехранимайковците пребледняха.

— Господарю, няма да го направите! — извика хо-чанг.

— Защо не? Защото после бързо-бързо ще увиснете на врата си? О, ние познаваме процесуалното производство на вашата страна! Нямаме никакво желание да чакаме решението на шест съдебни инстанции и да узнаем после, че тутча-юен^[7] или та-ли-се^[8] в крайна сметка ви е пуснал да офейкате. Вие сте разбойници и ние ще го докажем. Поискахте да ни убиете и понеже сме чужденци, делото ще се глада от представителите на страните, чиито граждани сме. А тези консули ще се погрижат въжето скоро да легне на шиите ви! Готфрид, капитане, вържете типовете!

Последното разпореждане беше изречено естествено на немски. Хо-чанг и двамата му съучастници не се осмелиха да окажат съпротива пред заплашващите ги револвери на Метусалем и се оставиха да ги вържат и дори да им запушат устата.

Следващият ход беше да се осигури екипажът. Търнърстик каза, че за обслужване на кораба ще са му необходими най-много десет човека. Тъй като сред седмината пленници вече имаше пет моряка, нужни бяха само още петима. Тях Лианг-си трябваше да изпраща горе поотделно под предлог, че Хо-чанг иска тайно да разговаря с тях. Тъй като дотук всичко бе протекло толкова добре, той заяви, че е готов, и слезе през средния люк в трюма. По-нататъшният успех на начинанието зависеше от неговата интелигентност. Надяваха се хитростта му да е по-голяма от неговия кураж. Петимата се скриха зад няколкото коша и празни сандъци, край които хората трябваше да минат. Въжета имаше в достатъчно количество.

Дойде първият. Когато понечи да мине край тях, беше сграбчен от Дегенфелд и Готфрид. От уплаха занемя, а останалото свършиха отправените му закани. Беше вързан с двете ръце за фокмачтата.

Същото постигна и другия. Ланг-си изпълняваше отлично поръчението и изпрати един подир друг пет човека, без да е разбудил останалите. Те биваха залавяни по описания начин и връзвани по мачтите или перилата.

Накрая на палубата се изкачи и самият Ланг-си.

— Свършихте работа си далеч по-добре, отколкото очаквах — похвали го Дегенфелд. — А сега да заковем люка и да изтърколим отгоре няколко от тези тежки кошове. Сетне на никого няма да се удаде да изкърти капака.

Когато прокънтяха ударите от чука, моряците в трюма естествено се събудиха. Изкачиха се по люковата стълба, за да разберат какво означава тая аларма. Установявайки, че люкът е закован, те нададоха див крясък и се опитаха да го разбият, но не им се удаде. Отгоре ги обсипаха с куршуми и скоро викането и думкането заглъхнаха — бяха сплашени. Въпреки това Метусалем нареди на Рихард Щайн да остане на стража при люка.

Сега хората бяха достатъчно, капитанът да може да предприеме маневрата си. Той се изкачи да поеме кормилото и да дава заповедите си оттам. Десетимата китайци трябваше да изпълняват нарежданията, пазени от Дегенфелд, Готфрид, минхер и Лианг-си. Който проявеше неподчинение, щеше да бъде застрелян на място. Това им бе казано. Никой от тях нямаше оръжие, а вървите им бяха разхлабени само колкото бе необходимо. Ето защо те осъзнаха, че трябва да се покоряват и се отказаха от всяка съпротива. Впрочем вероятно и слисването им бе толкова голямо, че изобщо не им хрумваше мисълта да се противят.

Търнърстик бе обяснил на Метусалем да разположи трима моряци при фокмачтата, трима при бизанмачтата и четирима при гротмачтата. Тези сили бяха достатъчни за манипулация с въжетата, вързани за краищата на рейте, сиреч при горните ъгли на ветрилата. Всяко от тези въжета се нарича „брас“. Те служат за хоризонталното движение на платната, с което вятърът среща повече или по-малко тяхната площ. Брасовете откъм страната на вятъра се наричат наветрени брасове, а другите — подветрени. „Пълно брасоване“ означава платната така да са насочени, че да улавят перпендикулярно вятъра. Брасоване по вятъра или отпуснато брасоване означава платната да застанат така, че вятърът да среща само техния ръб.

Като видя, че хората са заели местата си, капитанът изкомандва:

— Хойхо, момчета, внимавайтенг, внимавайтинг, внимавайтонг!

Те погледнаха към него, ала не го разбраха. Виждайки отправените към него лица, той продължи:

— Всички моряци на десния бординг! Хванете подветрените брасовенг! Прибирайте стегнато! Здраво теглетенг, теглетинг, теглетунг!

Те стояха и не знаеха какво трябва да правят.

— Всички дяволинг, не можете ли да чуетинг! Не можете ли да разбиратунг китайски! Освободете наветрените брасовенг и събирайте здраво подветрените! Събирайтенг, събирайтинг, събирайтунг!

Сега Дегенфелд и Лианг-си взеха нещата в свои ръце, като преведоха полугласно думите на великия китайски филолог. Заповедите бяха изпълнени, и то така задоволително, че Търнърстик се провикна към щурвала:

— Е, мастър Метусалем, какво ще кажете за моя китайски? Кадърен тип е тоя Фрак Търнърстик, а? Може да командва на всички диалекти!

— Да, това е изумително! — отговори Дегенфелд.

— Ако не сте го очаквал, вече го знаете. А аз най-сетне намерих хора с правилен горнокитайски в главите. Я внимавайте само!

И с гръмотевичен глас продължи да нарежда:

— Сега съвсем по вятъра брасоветенг, изцяло, изцяло, напълнинг, напълнанг, напълнунг! Установете ги здраво, установявайте здравунг, установявайте здравинг… здравинг… здраванг!

Тъй като заповедта бе отново преведена на хората, което Търнърстик или не чу, или не искаше да чуе, тя бе изпълнена.

— Много добре, отлично! — извика той. — Обръщай вече щирборда^[9], стара джонке! Продължавайте така, момчета, момчетинг, момчетенг, момчетунг!

Така протекоха нещата и при следващите команди. В крайна сметка той наистина съумя да преустанови хода на плавателния съд, фиксира здраво щурвала, слезе и нареди да вържат отново моряците. После тупна Дегенфелд по рамото и каза с тон на доволство:

— Да, окончанията, моите окончания, драги ми Метусалем. Де да бяхте пожелал и вие да се сприятелите с тях!

— Ще се постарая! Но какво става? Джонката да не би да прави завой?

— Само така изглежда, само така изглежда! Сага тя е обърната на дрейф, стабилно установена. Сега ще чакаме прилива и утринния бриз, който, както е известно, духа към сушата. След това ще потеглим обратно за Хонконг.

— Много ли сме се отдалечили?

— Не зная точно. Нямам инструменти, а и не мога да се осланям на картите на тоя Хо-чанг. Проспах също и нашето „отплаване в морето“. Но предполагам, че се намираме пред Мърз Бей. Трябва да дочакаме утрото…

Дръзкият замисъл бе успял. Шест души, включително Лианг-си, бяха завладели пиратска джонка с десет пъти по-многоброен екипаж от тях. Радостта от това подейства по-добре от всякакво лекарство. Пътниците вече не усещаха главоболие — чувстваха се така добре, сякаш не бе имало нито сам-ху, нито опиум.