Карл Май
Синьочервения Метусалем (1)

Глава 1
Конг-кеоу, честната дума

Скъпи мой читателю, може би познаваш „Синьочервения Метусалем“? Съвсем сигурно, ако си на квартира във въпросното Университетско градче, или си пребивавал там като гостенин. Той беше жив символ на тамошната Алма матер. Никой не можеше да го отмине, без да го забележи, а който веднъж го видеше, бе невъзможно да го забрави.

Той живееше от кой знае колко семестъра на „Пфефергесхен“ и следваше… да, кой ли би могъл да каже какво! На когото хрумнеше да го попита, той отговаряше с острието на шпагата и бе известен като опасен фехтовач.

В точно определена минута излизаше от къщата, в чийто партер китайският търговец на чай Йе-кин-ли притежаваше великолепно уреден магазин, минаваше по улицата, следван от ваксаджията си, завиваше надясно по „Хумболдтщрасе“ и изчезваше зад вратата на „Приносителя на записа от Ниневия“. Именно така наричаха студентите този често посещаван бирен локал. Също така точно на минутата го напускаше и се връщаше в жилището си.

Това се случваше три пъти дневно: преди обед, следобед и вечер, и то с такава редовност, че, съседите от „Хумболдтщрасе“ и „Пфефергесхен“ бяха свикнали да сверяват по него спрелите или неточните си часовници.

Един ден обаче те напразно очакваха неговата поява. Учудиха се, поклатиха глави. Когато не се появи и на следващия ден, започнаха да се замислят. На третия ден решиха да интервюират фрау Щайн — неговата хазайка, и узнаха по този път, че той си е предплатил наема за две години и после изчезнал. Къде? Това не се разбра. Беше взел със себе си и сина на хазайката. Тя вероятно знаеше целта на пътуването, ала по тоя въпрос не успяха да измъкнат нито думица — във всеки случай се касаеше за някаква тайна, чието разкриване предоставиха на бъдещето.

В онзи предиобед, в който Синьочервения Метусалем бе видян за последен път в „Приносителя на записа от Ниневия“, самият той не подозираше, че няма да се върне следобед и дори за много месеци ще се намира далеч оттук.

Както обикновено той закрачи бавно назад по „Хумболдтщрасе“ с важна мечешка походка, наслаждавайки се кротко на вниманието, което и днес по обичайному предизвикваше. А външността му действително беше доста фрапираща.

Беше висок и плещест, с фигура на истински исполин, и носеше хектолитровото си коремче с достойнството на китайски мандарин първа степен. Лицето му бе обрамчено от тъмна, добре поддържана брада, а цветът и пълнотата издаваха почтения германец, радващ се на факта, че немската бира отдавна е завършила своя триумф по земята. Косо през това лице се простираше широк белег от рана, който разделяше носа на две неравни части — ама какъв нос! Първоначално той трябва да е бил онова, което хората наричат ястребов нос, ала постепенно остротата бе смекчила очертанията си, за да отстъпи място на пълнотата, ставаща от семестър на семестър все по-застрашителна. А с времето бе придобил оттенък, преливащ от прелестно месно-червено до наситено червено-синьо. Притежателят на този нос, разбира се, твърдеше, че причината за оцветяването е сабленото нараняване, ала неговите състуденти бяха на друго мнение. О, младост, предпазвай се от подобни съвпадения!

Но нека засега бъде на неговото. На този нос и броя на семестрите си той дължеше прозвището Синьочервения Метусалем^[1].

Носеше вталено сако от синьо кадифе, червена жилетка, бял кожен панталон и високи лачени ботуши с обърнати кончови, чиито огромни мексикански шпори, с колелца два и половина цола в диаметър, гръмко звънтяха. Върху дългите, стелещи се на вълни гъсти къдрици се мъдреше златно-червена барета. Ръцете си държеше в джобовете, сякаш презираше целия свят. Между зъбите стискаше мундщука на персийско наргиле и изпускаше гъсти валма дим.

Пред него важно крачеше огромен нюфаундлендски пес, уловил с муцуната си неизменната двулитрова чаша на своя господар.

Последният бе следван от ваксаджията, носещ в лявата ръка наргилето, чиято глава побираше най-малко фунт долнокачествен тютюн. Неговият четири лакътя дълъг гумен шлаух се проточваше до устата на бълващия пушек студент. С дясната си ръка ваксаджията държеше дълъг, тънък предмет, нарамен като пушка, в който срещаните минувачи разпознаваха за свое удивление… обой; този забележителен инструмент имаше благородното предопределение да дава бирен сигнал в „Приносителя на записа от Ниневия“ и съпровожда многобройните „Да живее“, „Ура“ и „пеене в кръг“^[2].

Носачът на наргилето и обоя правеше впечатление на също такъв оригинал като своя господар. Лицето му бе от онези, чиято възраст не може да се определи. То беше така прорязано от бръчици и бразди, че за същински черти не можеше и дума да става. Като гледаше с каква надменна сериозност крачи зад своя господар, когото единствен зачиташе, човек се изкушаваше да му даде доста над четирийсетте. Но удадеше ли му се възможност да наблюдава в продължение на час хитрото примигване на малките му очички, да гледа обиграните му движения и да се убеди в неговия винаги находчив, пъргав ум, не би го оценил много над двайсет. На отнасящи се до тази тема въпроси, той никога не отговаряше. Държеше възрастта си забулена в тайна, също както неговият господар семестрите си.

Дългата му, мършава фигура бе облечена кажи-речи досущ като Метусалем само че вместо барета носеше на късо подстриганата си коса бяло ленено боне подобно някой готвач или сладкар.

Така преминаха по „Хумболдтщрасе“ и после по протежение на „Пфефергесхен“ — отпред кучето, след него господарят и отзад — ваксаджията, всеки един изпълнен с достойнство, съизмеримо с това на другия. Хората поглеждаха усмихнато след тях.

Тъкмо се канеха да свият в коридора на обитаваната от тях къща, вратата на китайския дюкян се отвори и отвътре излезе собственикът, облечен в широката, оригинална носия на „Небесното царство“. Той се бе сприятелил със студента и учеше от него немски, който при заселването си тук говореше само завалено, а в замяна пък до такава степен му бе втълпявал китайския, че Метусалем го бе овладял доста добре.

— Чинг! — поздрави търговецът на чай, като се поклони.

— Чинг чинг, драги ми Йе-кин-ли! — отговори студентът с дълбокия си бирен бас. — Да излизате ли се каните? (’с ше че, чу?)

— Да, хер. Отивам в полицията.

— В полицията? Че каква работа пък имате с господата там? Да не сте намерил изгубен ключ? Или ще ви глобяват за некачествен чай?

Китаецът плъзна нежно плитката между ръцете си, повдигна тънките като косъм вежди и отвърна с любезен тон:

— Вие обичате да се шегувате! Йе-кин-ли никога няма да плати глоба, защото всичките му стоки са неподправени, без примеси и извънредно евтини. Получих от родината едно писмо, което трябва да предам. Тъй като името на получателя не е вписано в Адресната книга, ще се осведомя от канцеларията.

— Това не е необходимо, уважаеми мой. Най-достоверната адресна книга е тук пред вас — той посочи челото си. — Ненапразно ме наричат Метусалем. Много се родиха и мнозина измряха; хиляди дойдоха като зелени първокурсници и си заминаха бледи, приключили следването; единствено аз останах като скала сред подвижни пясъци и техните имена са скътани в още ненапечатаните анали на моя гений. Какъв е адресът?

Търговецът на чай извади от широкия си ръкав едно писмо и го показа. Както е известно, китайците използват ръкавите за джобове. Писмото не носеше нито марка, нито щемпел — беше стигнало до Германия най-вероятно като вложено приложение. Изписаният не с перо, а с четчица адрес гласеше:

„За прогимназиалния учител Йозеф Фердинанд Щайн или близките му, живял по-рано на «Обергасе» 12, партера.“ Студентът погледна замислено хартията, поклащайки глава.

— Хм-м! — изсумтя. — Значи човекът го няма в Адресната книга?

— Не.

— Аз също не знам тук да е назначаван учител с такова име. Навярно адресантът е починал и… ах! Еврика! Може би хазайката ми е неговата вдовица! Поверете ми писмото за минута-две, скъпи приятелю! Ще яздя в галоп нагоре и ще ви донеса експресен отговор.

Той бързо потъна в къщата. Кучето и ваксаджията бяха спрели с него. Двамата не улучиха момента на внезапното потегляне на господаря си. Нюфаундлендерът пъргаво отскочи встрани, ала ваксаджията беше малко по-бавен. По време на разговора Метусалем бе уловил шлауха на наргилето и в бързината сега отново бе пъхнал мундщука в устата си. Да беше скочил ваксаджията незабавно след него, щеше да избегне последвалото нещастие, но той се поколеба за миг, шлаухът се опъна и изтръгна тулумбата от ръката му. Той поиска да я спаси и посегна след нея, ала по този начин придаде на падането й такова направление, че тя полетя към нюфаундлендера, катурна се на земята и водният съд се разлетя на парчета. Главата изсипа нажеженото си съдържание по врата на кучето, а останалата част студентът повлече със себе си до половината стълби. Там усети, че зад него не всичко е наред. Спря и се обърна.

Тогава видя, че е притежател само на шлауха с основата на лулата. Кучето силно заквича, понеже козината по главата му започна да тлее, а ваксаджията, прекатурил се през него, лежеше с обоя на земята. Китаецът плесна с ръце и извика уплашено:

— О, ниоу-ниоу-ниоу! Хи-чцин! Хи-ниоу!

Всичко това правеше такова забавно впечатление, че студентът въобще не се замисли за загубата на скъпата лула, а викна ухилен от стълбите:

— Ах, ти, Готфрид фон Буйон, какви, ги забърка!

Ваксаджията на Метусалем по неизвестни причини бе наричан от всички студенти „Готфрид фон Буйон“. Той скочи от земята и отвърна по-скоро разгневен, отколкото смутен:

— К’ви ги забъркал? Да не аз? Ама т’ва прекалено и за капак текли по земята! Кой ми изтръгнал от ръката водния хуках^[3] и приземил ма заедно с обой? Върви си човек с цялото достойнство и тържественост на бог Бакхус с домашни пенати^[4] и едва пристъпил остиума^[5], изтъпанчва са мъж с плитка и крещи някакво ниоу! К’во ща значи то?^[6]

Този гневен въпрос беше отправен към китаеца. Вместо него отговори студентът:

— Ниоу означава говедо. Следователно повторено три пъти едно подир друго има значението на трикратно преживно животно.

— Хубаво! А хи-чин?

— Дръвник, непохватен Санчо Панса.

— Още по-хубаво! Хер Йе-кин-ли, вий току-що се тъкмяхте за полицията; т’ва няма да ви е потребно, защото аз ша ви проводя при тях. Ша бъдете озаптен. Ама преди туй искам ви покажа как един музикално правоспособен европеец отговаря на подобни оскърбления със свой любим инструмент.

Той вдигна обоя от земята, насочи го като пушка и нападна китаеца. Оня в никой случай не беше герой и сметна за по-благоразумно да удари на бяг. Скри се в дюкяна и зарези вратата след себе си.

— Тъй, ето как той чудесно изчезна зад кулиси — ухили се Готфрид фон Буйон. — Аз победих, ама отказвам са от салют на Виктория, и предпочитам са погрижа тез’ отломки на блажено минало изпратим в щастливо забвение.

Той събра парчетиите на куп. Господарят му подхвърли шлауха и тръгна нагоре да влезе при хазайката си.

Тя обитаваме една стаичка, граничеща с малка спалня. Останалите помещения от жилището си беше давала под наем на студенти, та да подобри донейде мизерното си положение. Беше вдовица на учител и получаваше една направо окаяна пенсия. Повечето нощи прекарваше зад шева и бродерията, за да държи немотията настрана от себе си и трите си деца.

Едва от деня, в който Метусалем се премести при нея, угнетеното й положение претърпя промяна към добро. Предишният наемател не бе добър платец и създаваше доста грижи на почтената фрау. Този обаче беше богат и имаше отзивчиво сърце. Не само че плащаше най-редовно наема си, но и носеше на своята хазайка някои неочаквани приходи. Много скоро благовъзпитаните деца спечелиха симпатиите му; изпитваше удоволствие, когато го наричаха доверчиво „вуйчо“, и изглежда си бе поставил тайната задача да се грижи като истински роднина за тяхното благополучие.

Рихард, най-големият син на вдовицата, беше много даровито момче. Учителите му го обичаха и съветваха майката да го изучи. За съжаление тя бе твърде бедна за целта. Това създаваше у нея тъжно настроение. Много добре знаеше, че занаятът има златни устои, ала майчината любов я караше все пак тайно да страда, че не е в състояние да предложи на момчето си бъдеще според неговите заложби.

Една вечер при нея дойде Метусалем и се изрази по тази тема по своя прям, категоричен начин. Макар и запленена от предложението му, тя отклони скромно, но той приключи задушевния разговор, пояснявайки с решителен тон:

— Скъпа ми фрау Щайн, вие трябва да сте забелязала, че не обичам да говоря за живота си, но днес ще наруша този свой навик. Баща ми беше богат пивовар. Той имаше амбицията да изучи сина си и да се гордее с неговата известност. Аз се противях, понеже не исках да стана нещо по-различно от това, което бе станал той — пивовар. Само че съпротивата ми не помогна. Трябваше да се слегна като фасул, макар хмелът да стоеше за мен над всичките му там фасулища. По-нататъшното ще премълча. Баща ми превърна пивоварницата в акционерно предприятие и ми остави в наследство едно значително състояние. Аз обаче останах само един вечен студент, т.е. един академичен наблюдател на военните действия, когато истинският поборник презира. И сега в края на краищата започнах да чувствам твърде болезнено цялата празнота на тоя безцелен живот. Срамувам се от самия себе си. Не желая повече да бъда един безполезен член на човешкото общество. Искам да върша дела и нека първото ми деяние се състои в това, да компенсирам чрез вашия син моите пропилени студентски часове. Той ще следва, а разноските поемам аз. И това не бива да ви притеснява, защото няма да ми дължите нищо, а аз ще изкупя една вина, която ми тегне на сърцето. Ощастливявайки сина си, вие ще ми окажете услуга, която никога няма да забравя. И тъй, казвайте „да“, дайте си ръката и нека с това нещата бъдат приключени и приети!

Оттогава Рихард започна да посещава гимназията, а Метусалем бдеше над него, както квачката бди над единственото си пиленце. Това пиленце сега бе станало на седемнадесет години и полагаше всички усилия да оправдае надеждите на майка си и „вуйчо Метусалем“.

Когато последният влезе сега с писмото от Китай в ръка, погледът му се спря върху една картина на тиха семейна идилия, фрау Щайн бе заета с гладене. Гимназистът седеше приведен над някаква географска карта, чиито линии проследяваше с върха на молива си. По-малката му сестра се бе заела с шевната машина, която студентът й бе подарил за последното Рождество Христово, а малкият шестгодишен Валтер седеше стаен като мишка зад печката и също така се трепеше с един коледен подарък. Той тайно бе похитил ваксаджийските прибори, за да лъска кожените ботуши на своя палячо. Работата му костваше доста пот и понеже бършеше ронещите се капки не с ръка, а с четката, скоро наклепа цялото съдържание на ваксаджийската кутия по лицето си.

Метусалем едва намери време да поздрави.

— Фрау Щайн — запита той, — да сте живяла по-рано в партера на „Обергасе“ 12?

— Да — отвърна тя.

— Мъжът ви се казваше Йозеф Фердинанд?

— Да.

— Значи нещата съвпадат. Писмото е за вас!

Той й го предаде. Тя го взе, разгледа го, прочете адреса и запита учудено:

— Не е от пощата! Откъде е дошло?

— От Китай. Йе-кин-ли ми го даде.

— От… Китай! Кой би могъл да ми пише оттам? Това писмо не може да е предназначено за мен.

— За вас е! Та нали адресът напълно отговаря.

— Майко, я го покажи, моля те! — обади се Рихард, като приближи да вземе писмото. Разгледа адреса и отсече: — Отправено е до татко. Той вече не е жив, следователно имаш право да отвориш писмото.

Същевременно вече разрязваше плика с малкото ножче за пера. Извади съдържащият се ситно изписан лист, разгърна го и хвърли един поглед на подписа.

— От чичо Даниел! — възкликна бързо.

— Той нали беше в Америка и изчезна безследно — отвърна тя.

— Не е мъртъв, както смятахме досега. Каква радост, че е още жив! Чуйте какво пише! Ще прочета писмото на глас.

Метусалем поиска да се отдалечи, ала бе поканен да остане. От него нямаше семейни тайни.

Съдържанието на писмото трябва да бе от голяма важност, тъй като студентът остана при хазайката си повече от час. Когато ваксаджията мина по едно време край вратата и спря поради изпуснатия вътре радостен възглас, разбра, че явно се провеждаше някакво бурно съвещание, макар да не можеше да долови отделни думи.

— К’во ли са разправят там вътре, прилича ми на военен съвет — промърмори той. — Трябва са оттегля, иначе може ма сгазят конете на авангарда.

Постъпи много благоразумно, защото едва се бе отдалечил, господарят му излезе с най-голяма бързина, понесе се към жилището си и съглеждайки там ваксаджията, го сграбчи за раменете с възторжен вик:

— Готфрид, край на дебелашкия живот! Отпътуваме!

— Тъй! Накъде? Сигур пак към Ютербог, та да опитаме тамошното вино? — Той направи една много кисела физиономия.

— Не, не, по-нататък, далеч по-нататък! Имаш ли склонност към морска болест?

— Страшно голяма!

— Откъде го знаеш?

— Понеже мой истински германски стомах не може да понася вода. Той винаги иска още едно, но естествено не вода!

— В такъв случай си оставаш тук, защото аз тръгвам към морето!

— Та т’ва никак не опасно. До морето човек може да иде, без да получи морска болест. Той трябва само да спре до водата.

— Само че аз се каня да потегля през морето, да премина океана, да стигна до Азия!

— Всички добри духове! — извика Готфрид, плясвайки ръце.

— До Китай!

— Та нали сме вече там!

Той посочи из стаята и съвсем не беше неправ, тъй като Метусалем — следствие сприятеляването си с търговеца на чай — бе станал страстен колекционер на китайски произведения. По стените висяха, а по масите лежаха прибори, съдове, оръжия, музикални инструменти и множество подобни неща, произхождащи от „Средното царство“.

— Това е псевдо-Китай, а аз искам да видя истинския — отговори студентът. Възбуждението бе обагрило лицето му в тъмночервено, а носа — в ултрамарин. — Ти ще дойдеш с мен. Но ако се страхуваш от морето, ще останеш тук и можеш да запълваш скуката, като позлатяваш комари.

Тогава ваксаджията сложи ръце на хълбоците, изтъпанчи се точно пред господаря си и рече:

— К’во? Как? Къде? Защо? Аз, прославеният Готфрид фон Буйон и отявлен, заклет враг на всички сарацинци, трябва са страхувам от няк’во си моренце! К’во ша ми направи едно такова старо херингово езерце! Впрочем аз на ’сички случаи трябва да дойда, защото съм ви необходим. Кой ша лъска ботуши, четка дрехи, пълни лула, навива часовник и пожелава ви при хранене добър апетит? Разбира са, аз! Следователно идвам с вас, стига т’ва пътуване до Китай само да не няк’ъв майтап, ’къвто Готфрид не позволява си правят с него!

— Не е никакъв майтап, а сериозно. Нямам време да ти обяснявам, защото утре заран потегляме с първия влак за столицата — заради легацията. Сега трябва да отида до банкера, полицията и в стотина магазина, за да накупя хилядите необходими неща. Рихард също ще пътува с нас, а…

— Рих…! — прекъсна го ваксаджията, ала от слисване устните му пропуснаха само първата сричка от името.

— Да! Тъкмо той е, заради когото изобщо се предприема това пътуване. Ако не се разбързам, та утре да сме вече зад всички планини, то от това екзотично пътешествие хич нищо няма да излезе. Аз буквално поставих майка му натясно и трябва да отпътуваме, преди да е размислила.

Той бързо излезе.

Готфрид поклати глава, почеса се с две ръце зад ушите, отправи поглед към един голям китайски дракон-фенер, висящ от потона, и заговори:

— Висиш си тука, старий идоле, и ма зяпаш подигравателно в лице! Аз нивга не съм ти истински вярвал. Откак ти тук нашия зенит зае, при нас са Китай и Дявола засели. Подозирам даже, че ти посред нощ са носиш свободно наоколо кат’ някой дух и призрак. Появяваш са на Метусалема в сънища и си му внушил мисъл напусне свидно отечество, та да се храни по брегове на Жълто море с печени дъждовни червеи, задушени стоножки, пържени водорасли, мариновани саламандри и варени миши опашки. Засрами са! Само че няма можеш са хвалиш, че него си на гибел завел. Аз ша го съпровождам кат’ негова Зорница и Вечерница. Ний ша са сражаваме победоносно срещу твои братовчеди и братовчедки, срещу дракони, чудовища и китайци, а когат’ са върнем ша ги закачим тук кат’ трофеи, та да та ядосват, както ти мен дразниш. Презирам та!

Той си тръгна и отиде да се осведоми при хазайката как му е текнала на неговия господар мисълта да се отправи към Китай.

Междувременно Метусалем не бе стигнал кой знае колко далеч. Пред вратата на китайския дюкян той се позамисли и влезе.

— Е? — попита го синът на Средното царство. — Писмото ли връщате?

— Не. Моята хазайка е получателката, така че не е необходимо да се безпокоите повече по въпроса. Но кажете ми, моля, как попадна в ръцете ви?

— Чрез моя доставчик от Куанг-чеу-фу^[7], на когото е било предадено за мен.

— Съобщи ли ви този хер кой е подателят?

— Не. Дава ми указания да издиря адресанта или наследниците му, да им връча писмото, и да се погрижа да отговорят веднага. Мястото, до което трябва да изпратят отговора, било посочено в писмото.

— Това е вярно. Но ние решихме да не отговаряме писмено, а самите да отидем там, именно Рихард Щайн, аз и моя Готфрид фон Обой.

Сега бе ред на китаеца да се сащиса. Той се впусна в странни междуметия, при което въздигна ръце с широко разперени пръсти към небето и заклати глава ту на една, ту на друга страна, напомняйки периодичните движения на часовниково махало.

— Вие самият, вие лично се каните да отидете до Чунг-куо — Средното царство, Чинг-хоа — Средното цвете! — възкликна. — Да видите Тиен-чао — Небесната империя! Да тръгнете към Ки-тиен-тех — Храмът на небесните добродетели, към Шан-хоанг-ти — Планината на величествения господар! Как ви хрумна това? По кой начин стигнахте до тая мисъл?

— Благодарение привързаността, която питая към семейството на моята почтена хазайка и особено към Рихард. Ще ви разкажа накратко: покойният прогимназиален учител Щайн имал брат, който, подтикван в младостта си от жажда към приключения, се впуснал по широкия свят. Дълги години бил първо в Южна, а после в Северна Америка, без да се замогне кой знае колко. По-късно потеглил за Ява, но в близост до китайските брегове корабът потънал и той бил един от малцината, успели да се спасят. Сред китайците отначало определено му потръгнало зле, та нали според техните възгледи той бил един И-йин, чуждоземен варварин. Бил задържан като пленник. Малко по малко свикнал с тамошните условия. Научил езика, навлякъл китайски дрехи, възприел местните привички и ето как се стигнало дотам, че започнали да гледат на него като на исконен жител. Само страната нямал право да напуска — всеки опит в това отношение щял да бъде наказан със смърт. За да бъдат съвсем сигурни в него, го изпратили във вътрешността, където много скоро вече бил възприет като равен сред туземното население. Съвсем случайно открил в планините петролен извор. Запознат с методите на експлоатация и оползотворяване на петрола от Съединените щати, той се заловил за нещата по американски, като естествено се съобразявал с китайските условия. Станал богат човек и постепенно разширил връзките си до морското крайбрежие. Последното обстоятелство му дало възможност да изпрати до родината си едно писмо — точно това, което получихте като поръчение. Не се бил оженил, нямал наследници и същевременно бил толкова болен, че допускал скорошна смърт. Не желаел състоянието му да премине в чужди ръце. Ето защо моли брат си да отпътува незабавно за Китай. В случай че братът е мъртъв, да отидел при него най-големият му син, за чието раждане знаел от по-ранната кореспонденция. Само така било възможно да се заобиколят китайските закони и плодовете на неговото трудолюбие да попаднат в ръцете на роднините му. Той моли за незабавен отговор, след което щял да преведе пари за пътуването. Тук обаче аз възразих, че така ще се пропилеят месеци и болният хер като нищо може междувременно да почине. Пускайки в ход цялото си влияние, постигнах, фрау Щайн да се съгласи с незабавното заминаване на нейния Рихард, разбира се, само при условие, че аз го придружавам. Разноските по пътуването ще поема аз. Всичко стана така внезапно и трябва да бъде проведено час по-скоро, иначе се опасявам, че хазайката ще си вземе думите назад. За една майка не е шега работа да изпрати детето си толкова надалеч и в една такава страна. Утре с първия влак отпътуваме.

Китаецът стоеше пред него с отворена уста и втренчен поглед. Нито един крайник на тялото му не помръдваше.

— Какво ви стана? — попита угрижено Метусалем. — Та вие сте като парализиран! Как може разказът ми да ви окаже такова въздействие?

Той улови „Синът на Небето“ за раменете и го разтърси. Това помогна на китаеца да дойде на себе си. Той отиде бързо до вратата, спусна резето, за да не ги обезпокои някой клиент, хвана студента за ръката, отведе го в малкото, лично помещение, разположено зад магазина, и го натисна в едно кресло от плетен бамбук.

— Приятелю! — възкликна, заговаряйки ту на китайски, ту на немски. — Наистина ли, наистина ли заминавате за Чина, моето горещо обичано отечество?

— Да, утре.

— О, Господорю на небето. Блясък на слънцето, Създателю на времето и пространството! Какво щастие, каква съдба! Приятелю, моят живот ви принадлежи; моето имущество е ваша собственост. Всичко, всичко ще имате, само имената на предците си не мога да ви даря. Вие можете да ми окажете услуга, пред чиято безпределност и най-голямата благодарност изглежда малоценна.

— С удоволствие, с най-голямо удоволствие, стига да съм в състояние! Какво е това, което мога да сторя за вас?

— Доведете ми моята жена, доведете децата ми!

— На драго сърце! — засмя се студентът. — Че то е нищо!

— Не говорете така! Това, което искам от вас е трудно, почти невъзможно за осъществяване. Властите ще се противопоставят.

— О, с господа мандарините все някак ще се оправя!

— Никой китаец не би съумял да се справи с тая работа. Но вие самият сте необикновен мъж. Няма да се стъписате пред никое рисковано дело. Ще използвате и хитрост, и сила, за да ме направите щастлив. Ето защо ви се доверявам. Ако някой въобще е в състояние да ми доведе съпругата, децата и имането, което зарових — защото при бягството не можах да го взема със себе си — то това сте единствено вие!

— Какво-о? Заровил сте имане? Защо не го оставихте на жена си?

— Щяха да й го отнемат. Аз, знаете ли, бях един… Независимо че бяха сами и никой не би могъл да ги подслуша, той се наведе над ухото на студента и прошепна: — …един осъден на смърт. Имах нещастието да попадна случайно сред метежниците. Знаете какво означава това в Чина. Бях невинен като млад Киа-ниао, като малък врабец в гнездо, ала бях видян при тях и щяха да ме погубят, ако не бях се спасил със светкавично бягство. Едва намерих време, колкото да се сбогувам с домашните си, да опаковам златните и сребърни кюлчета и тайно да ги заровя. Със себе си можах да взема само една малка част от метала, за да си подсигуря съществуването в чужбина.

— Във висша степен интересно! — забеляза студентът. — Та значи трябва да стана иманяр, а?

— Да. Виждате какво голямо доверие ви имам. Вие няма да ме измамите. Зная го със сигурност.

— Боже, опази! Каквото намеря, ако въобще намеря нещо, ще си го получите. Но къде се намират нещата? И къде да открия близките ви?

— Къде е заровено златото и среброто, ще се ориентирате лесно, понеже ще ви нарисувам един точен план. Необходимо ще е само да се ръководите по него, за да откриете кюлчетата. Но къде да попаднете на съпругата и децата ми, това, за съжаление, не знам.

— Няма да си отдъхна, докато не ги намеря, при предпоставката, че са все още живи — увери студентът, затрогнат от израза на искрена мъка, изписал се по лицето на китаеца.

— Възможно е да са били убити — рече онзи, — тъй като правораздаването в моето отечество не е така хуманно като тукашното. Там много често сродниците на провинения трябва да понесат същото наказание като него.

— Назовете ми селището, където сте се разделил с тях! Ще се отправя нататък и ако не ги намеря, ще тръгна по следите им, както индианецът проследява някоя диря. Но се надявам най-малкото да ви донеса достоверни сведения.

— Да, зная, че ще направите всичко възможно, няма да се спрете пред никаква жертва и няма да се стреснете от никаква опасност, за да върнете спокойствието в моето сърце. Аз ще запиша всичко, което е необходимо да знаете, и тази вечер ще ви предам бележките. Ще приложа и няколко препоръчителни писма до стари приятели, към които ще можете да се обърнете с пълно доверие. Те знаят, че съм невинен, и с готовност ще ви съдействат. Значи сте решен да се нагърбите с тази мисия?

— Напълно.

— В такъв случай от този миг ви считам за свой кие-чей, свой извънреден пълномощник, и ви питам: готов ли сте да ми дадете вашата конг-кеоу, вашата ненарушима честна дума?

— Вие я имате, ето ръката ми! — отговори Метусалем.

— Почакайте! — помоли Йе-кин-ли. — Ще приема думата ви според обичая в моята страна.

Той донесе едно пакетче тсан-хианг — разнасящи благоуханен дим пръчици, които китайците ползват при изпълнение на определени религиозни ритуали. Студентът взе една в лявата ръка; търговецът на чай стори същото, след което запали двете пръчици. Когато благовонният дим се издигна нагоре, той улови с десницата тази на Метусалем и произнесе с тържествен тон:

— Вие сте мой кие-чей. Като такъв трябва да действате точно така, сякаш сте самият аз. Не бива да храните задни мисли, нито пък в сърцето ви да има злоба и притворство спрямо мен. И тъй, ще имате ли сега добрината да ми дадете своята конг-кеоу, че ще изпълните според силите си заръката ми, и ще бъдете честен към мен и моите близки?

— Да — отвърна студентът. — Не мисля, че с тази церемония извършвам някакво езическо дело. Тя можеше и да не се състои, тъй като моята честна дума е като най-свята клетва. Но понеже това изглежда ще ви успокои, нека стане тъй както желаете. Обещавам ви да постъпвам така, както бихте постъпил самият вие. Това е едно честно немско обещание, на което можете да се осланяте!

— Вярвам и ви имам доверие. И това доверие ще съществува помежду ни, докато тези две тсан-хианг бъдат отново запалени край моя ковчег.

Той угаси пръчиците и после ги прибра, грижливо завити, в едно абаносово сандъче, в което имаше навика да съхранява само предмети от изключителна важност.

Ето как бе дадена честната дума, която щеше да има за студента значителни и необикновени последствия. Той се отдалечи сега, за да направи необходимите приготовления за предстоящото заминаване.