Карл Май
Синьочервения Метусалем (13)

Глава 13
Зад ключалки и резета

Тонг-чи се погрижи нашите герои да получат добро жилище — то бе предназначено всъщност за по-знатни държавни престъпници, а след това даде наставления на Панг-чон-куан да им се приготви изискан обяд и да им се предостави всичко, което поискат в рамките на позволеното. После отбеляза, че днес наистина е възпрепятстван, но утре ще дойде с висши мандарини, за да установи положението и произхода на арестантите. Дотогава те трябваше да бъдат добре пазени.

— Няма да сваля очи от тях — увери служителят. — Не бива да ми се случи същото като на моя заместник, който самият днес е затворник, защото допусна вчера да му избягат тримата крадци на боговете.

— Той си заслужи наказанието — произнесе строго Тонг-чи. — Не е бил достатъчно внимателен.

— Но на мен каза, че нямал никаква вина. Не знаел как е било възможно да се измъкнат. Днес аз се осведомих и сега зная по какъв начин са добили свободата си.

— Е, как?

— Късно снощи тук е бил един, който бил пропуснат от стражите, понеже притежавал висш знак…

— В такъв случай трябва да е бил някой знатен Куан-фу — подметна Тонг-чи.

— Не, бил е мошеник, защото е освободил затворниците — нещо, което един Куан-фу не би сторил.

— Такъв ли? Невъзможно! Който притежава висш знак, той е висш мандарин.

— В действителност — да. Но също така е възможно знакът да е бил фалшив, имитиран. Навярно вечерта не са могли да го разпознаят добре. Служителят не се е осмелил да надзирава този мъж, тъй като го сметнал за високопоставен мандарин. Днес узнах от надзирателите, че същият излязъл с тримата затворници през двете порти на стените.

— Значи пазачът все пак има вина. Дори и да не е бивало да контролира Куан-фу, то нали е трябвало да пази затворниците!

— С мен това няма да се случи. Сега аз самият ще надзиравам затвора и появи ли се такъв случай, ще разгледам внимателно знака. Човек трябва да е много предпазлив, особено ако има затворници като тези, които съпроводих преди малко дотук.

Тонг-чи му заръча строго да изпълни намерението си и си тръгна към къщи, където бе очакван с голямо нетърпение от Метусалем.

Този междувременно бе обядвал много добре, ала без апетит, тъй като бе силно угрижен за приятелите си. Тонг-чи се постара да го успокои, но напразно.

— Те ще бъдат разпитани утре — каза мандаринът. — Дотогава има много време и навярно ще ни дойде някоя добра идея.

— Ако ще чакаме идеи, моите спътници са изгубени.

Трябва да се мисли, вярно, но преди всичко и да се действа. Кой ще води разпита?

— Аз и фу-юен.

— Най-висшият чиновник в града, който същевременно е заместник на генерал-губернатора на цялата провинция? Тогава моите приятели са изгубени. Ще повярва ли той, че те са лами?

— Не, той е бил в Лхаса и също в страната на монголците. Общувал е и твърде много с чужденци, за да разпознае веднага кого има пред себе си.

— В такъв случай не бива да допускаме този разпит да се състои. Моите спътници трябва до сутринта да са свободни. Длъжен съм още тази нощ да ги изведа от затвора!

Мандаринът сведе замислено поглед, после каза:

— Най-доброто, което мога да ви посъветвам, е да изчакате спокойно развоя на събитията. Нали нямаме право нищо да им сторим. Трябва да ги предадем на представителя на тяхната страна.

— Но как ще се отнесат с тях! И без наказание няма да минат.

— Наказанието няма да е тежко, но след това с пътуването ви е свършено. И кой ще ми гарантира, че въпреки всички предпазни мерки няма и самият аз да бъда забъркан в тая работа!

— Основателно се опасявате и аз за съжаление трябва открито да призная, че тези хора не са от прекалено предпазливите.

— Не само са непредпазливи, но и самоуверени въпреки цялата опасност. Да бяхте видял как тоя Ту-лу-не-ре-си-ти-ки си извади очите.

— Но само едното!

— Да. После поиска да измъкне крака на главния жрец. Кой друг би дръзнал да го стори, когато се намира в една толкова голяма опасност! Дотогава никога не бях виждал човек, който да може да си маха и слага очите, без да промени лице.

Студентът му обясни как стоят нещата и после продължи:

— Те трябва да бъдат освободени, макар и само заради вас! Мога ли да разчитам на вашата помощ? — Хм-м! Аз съм служител.

— Вие сте Куан-фу, даже Тонг-чи, но въпреки това последната нощ върнахте свободата на трима затворници.

— Точно затова днес не мога да сторя нищо. Независимо от младостта си тоя Панг-чок-куан е кадърен мъж. Той няма да се остави да бъде изигран.

— И все пак трябва да се опита!

— Ако се каните да рискувате, ще се подхвърлите на голяма опасност. Аз няма да ви попреча, защото вие ще мълчите и няма да ме издадете. Но не искайте аз самият да участвам и така осъществете нещата, че аз изобщо да не влизам в сметката! Сега отивам в стаята си да помисля. Помислете и вие! Дори и да смятате да поемете някакъв риск, преди падането на нощта не можете да направите нищо. Дотогава все ще се яви някакво решение.

Метусалем също отиде в стаята си и закрачи неспокойно напред-назад. Тя му стана тясна и той се отправи към градината, където завари ваксаджията и Рихард, занимаващи се най-усърдно със същата тема. Бяха седнали на земята и крояха планове.

— Не става въпрос само за Търнърстик и минхер — каза Дегенфелд. — Един малък урок няма да им навреди на тия двамата — те предостатъчно си го заслужиха, но лошото е, че и Лианг-си загази заедно с тях!

— Нали още никой не знае, че той е от тяхната компания — рече Рихард.

— Засега не, но ще се разбере. Когато застанат утре пред фу-юен, всички измислици ще се разкрият — така виждам аз нещата. Този служител няма да се остави да го подведат!

— И аз мисля тъй — съгласи се Готфрид. — Най-добре щеше да е мен да пратеха да ги разпитам. Присъдата ми щеше да гласи: ’секи да получи по едно здраво кастрене и после да върви накъдет’ му фанат очите! Ша ми играят тук в Китай на богове! Таквоз нещо нивгаж не е падало от капчука! Как ли им е хрумнала тая мисъл?

— При всички случаи е била на Търнърстик и добродушният дебеланко се е помъкнал в кашата. Обзалагам се, че двамата хал хабер си нямат още колко зле биха могли да си изпатят при дадените обстоятелства. Да не беше се застъпил Лианг-си така самоотвержено за тях и ако мандаринът не беше се върнал, грозеше ги опасността да бъдат линчувани от тълпата. Излезе ли утре наяве, че Лианг-си е с тях, то него го очаква същото. Той е китаец и никой консул и пълномощник не може да го спаси. Над него ще се разрази истинска буря. Лианг-си трябва непременно да бъде освободен!

— Да, а щял да бъде свързан със синджир за небесната твърд, както клел Валенщайн. Та няма ли да на споходи няк’ва добра идея! Мойта глава инак не е сандък за кюмюр!

— Аз май знам нещо, ама не става.

— Той знаел нещо, ама не ставало! Е, ам’ че тогаз вий нищичко не знаете, старий ми Метусалем. К’во е всъщност т’ва, дет’ го знаете?

— Стига да поиска, Тонг-чи може да ни помогне.

— Да, т’ва го знам и аз. Нали има легитимиращи жетони, коит’ му отварят ’сички порти и врати, както разказахте.

— Да, но не мога да го упрекна, че не иска самият да се подхвърли на опасност. При него ставката е по-висока, отколкото при всеки друг, и ние не можем да искаме да рискува за нас всичко, буквално всичко, докато негов дълг е всъщност да стори тъкмо обратното.

— Правилно! Но коет’ той не може или не иска, можем го ’се пак ние!

— Какво?

— Да отидем като мандарини в дранголника и да излезем да са поразходим сетне с пандизчиите.

— И аз вече си го помислих, но е по-лесно да се помисли, отколкото да се изпълни!

— Т’ва зная аз много добре. Изобщо ’сичко е по-лесно да са помисли, отколкот’ да са свърши. Мисля си например, че пуша вашия хуках, ама мундщука е между зъбите ви, а аз мога само да нюхам пушилека. Много, добре зная също, че нещата са свързани с известен риск, ама не мога да са освободя от мисълта, че ние още един път ша видим нашия „Приносител на записа от Ниневия“. Наканите ли са да влезете в тоя Хуок-чу-фанг, аз съм начаса готов.

— Аз също — обади се Рихард.

— Вярвам го — отговори Дегенфелд на последния. — Но теб не бих могъл да използвам. Ти се занимаваш с китайски едва от нашето пътуване, докато Готфрид толкова често се е задявал със своя добър приятел Йе-кин-ли, че за да говори с Търнърстик са му останали полепнали достатъчно окончания. А и неговата фигура по-лесно би могла да мине за тази на някой китаец, отколкото твоята, като се абстрахираме изцяло, че ти си твърде млад.

— Хубаво! — рече Готфрид. — Значи мойта идея ви допадна?

— Та нали вече каза, че и сам бях стигнал до нея. Ако съм преценил правилно нещата, то не ни остава нищо друго.

— Добре. Значи идвам с вас?

— Да. Сам не бих рискувал. Четири пестника са повече от два.

— Много правилно! Но да разгледаме работата по-нататък. Ако искаме да проверим плана си, преди ’сичко са нуждаем от главния ключ под формата на пропускателен жетон.

— Какъвто има Тонг-чи.

— А той няма ли да ни го даде?

— Съмнявам се.

— И освен т’ва са нуждаем от китайски тоалет.

— Даже мандарински костюми!

— Хм. И най-подир трябва да имаме носилки, а?

— Да. Не е допустимо тримата да вървят, дори да ни се удаде да ги изведем през портата на затвора. Облеклото на минхер би привличало вниманието и би издало всичко.

— Тогаз трябва да подкупим носачи, а т’ва ша струва пари.

— Парите няма да икономисвам, но кой чужденец ще намери веднага кули, на които може да се довери. Ще бъдем принудени да споделим плана си с тези хора и би следвало да се очаква, че нехранимайковците ще отърчат при Панг-чок-куан да му изпеят всичко.

— Колко таквиз са ни нужни всъщност?

— Дванайсет.

— Дванайсет? Защо толкоз много?

— Защото сме шест човека. И от само себе си се разбира, че няма как да се върнем тук. Ще трябва незабавно да напуснем града.

— Поврага! А всички улици и сокаци ша бъдат заключени!

— Това не би ни възпрепятствало, тъй като имам паспорт, който отваря всички врати, но за съжаление не и затворническите.

— Хм-м! Колкот’ по-дълго оглеждам нещата, толкоз по-радушно ми са хилят. Ша стана да са поразтъпча няколко мига.

Той се надигна от мястото си и закрачи напред-назад из градината. При това махаше дългите ръце около себе си, правеше какви ли не чудновати гримаси, изсмиваше се сегиз-тогиз на глас, мърмореше си отново много сериозен и накрая се върна с извънредно хитра физиономия.

— Имам го! — каза. — Цялата история лежи светла и ясна пред моите духовни способности; само носачите не знам още откъде ша вземем.

— Е, хайде почвай!

— Трябва да стане. Вий сигур знайте, че съм по-дълъг от вас?

— Естествено! Какво цели въпросът?

— Noli turbare circulos meos! (He смущавайте кръжока ми!) Забелязал сте също, че сте по-дебел от мен?

— И това е станало мое дознание.

— A к’во ша кажете сага за фигурата на нашия домакин по отношение нашите?

— Е, той не е толкова пълен, колкото мен, нито дълъг, колкото теб.

— Много право! Той стои по средата. Ето защо лелея убеждението, че неговите костюми горе-долу ща ни паснат, поне за през нощта.

— Възможно, дори много вероятно. Ама да не мислиш, че той ще ни ги заеме?

— Защо не? А не пожелае ли да ги даде, е, ша ги достави тогаз средството на Готфрид.

— Как тъй?

— Ша ги свия или „ik gap ze“ (гепя), както би казал минхер.

— Готфрид, какво гласи Седмата заповед?

— Зная вече: „Не кради!“ Ама аз хич не го и искам. Той ша си получи обратно своето habitus^[1]. A тез медальони, от които са нуждаем, ще бъдат „ook gemuist“ (също свити), ако не можем другояче да ги получим.

— Готфрид, Готфрид!

— Метусалем, Метусалем! Ако знайте нещо по-добро, кажете го! Свободен вход можете да си осигурите само кат’ мандарин и снабден със знак.

Дегенфелд подхвърли, че трябва преди всичко да изслуша какво предложение ще направи Тонг-чи. Защото бе ясно, че нещата при всички случаи застрашаваха служителя, и той също ще търси изход.

Но остатъкът от следобеда мина, без мандаринът да се появи. Свечери се и тримата бяха повикани на вечеря в къщата. Дегенфелд попита сервиращия слуга за господаря му и научи, че същият имал посещение.

— Хо-по-со се храни с него в стаята му — добави словоохотливо човекът.

— Хо-по-со? Кога пристигна?

— Преди половин време.

Половин време е точно един час. Значи той е тук толкова отдавна! Ядеше си с Тонг-чи, без да се покаже на гостите!

Това бе странно.

По-късно Дегенфелд долови стъпките на няколко души, минаващи вън край трапезарията. После узна, че Хо-по-со си е отишъл.

— Това е оскърбително — каза той на Готфрид. — Ние го измъкнахме от пиратската джонка; дължи на нас живота си; казал също на Тонг-чи, че утре или дори още днес се кани да дойде, за да ни види, а когато е тук, не ни потърсва, ами си тръгва, без да покаже монголската си физиономия. Какво да мисли човек за тая работа?

— К’во да мисля, аз зная.

— Е, какво?

— Тонг-чи сигур е разправил какво са е случило и сега тоз мил пристанищен и речен маестро не иска хич да знае за нас. Когат’ той са намираше в опасност, бяхме ний за него добре дошли; ама сега ний са намираме в опасност и той бърза да са прибере у дома с читава кожа. Таквиз са те времената на света и нравите на човешкия род.

— Но страхлив и неблагодарен!

— Що са отнася до мен, то не съм дошъл при китайците да търся кураж и благодарност. От мен да мине, тоз Хо-по-со…

Той спря по средата, понеже влезе Тонг-чи, поздрави много любезно и се осведоми как са били обслужени. Метусалем отговори с похвала и доста се зачуди после, когато домакинът му каза, че тук е бил Хо-по-со и току-що си е тръгнал. Очаквал визитата му да бъде скрита, за да не се засегнат гостите.

— Той не дойде ли, за да ни поздрави? — не можа все пак да се сдържи да не запита студентът.

— Да — отговори мандаринът съвсем непринудено. — Много би се радвал да ви вида.

— Значи пак ще дойде?

— Не.

— В такъв случай за мен е необяснимо, че си е тръгнал, без да се обади!

— Внезапно си спомни, че е забравил нещо много важно, затова се разбърза и ме помоли да го извиня.

— Не е необходимо. Та ние не сме толкова невежливи да го задържаме при наличието на важни дела.

По лицето на Тонг-чи плъзна лека усмивка. Той много добре знаеше какво иска да каже с думите си Дегенфелд, но даде вид, че не го е разбрал. Настани се край масата при тримата, поиска лули и когато бяха запалени, заповяда на прислужника да се оттегли и да се погрижи да не ги смущават.

След това встъпление Метусалем предположи, че сега мандаринът ще заговори за пленниците и може би ще даде някой добър съвет. Това обаче не стана, защото китаецът започна отново да говори за Хо-по-со. Той каза:

— Този мандарин заповядва над пристанището на Ку-анг-чеу-фу и всички реки в страната. Никой кораб не може да идва или си тръгва без негово позволение. Преди малко той си спомни, че капитанът на един тс’иен-киок е помолил за разрешение да отплава. Хо-по-со бе забравил и тъй като корабът утре трябва да е вече далеч оттук, побърза да отиде и навакса пропуска.

„Тс’иен-киок“ буквално означава „хиляда крака“. Така наричат леките военни джонки, построени специално за плаване по реките във вътрешността на страната и каналите. Освен с платната те се придвижват и с множество дълги весла загребващи водата от двете страни на плавателния съд. Бързото движение и големият брой гребла са причината често да наричат тези съдове „Хиляда крака“.

Но какво толкова бе важен този кораб именно тази вечер? Защо Тонг-чи говореше за него, след като очакваха нещо съвсем друго?

— Виждали ли сте някога един такъв тс’иен-киок да плава с гребла? — попита той с тон, като че това бе най-важният предмет на разговора в момента.

— He — отвърна сухо Метусалем.

— Ще го видите и ще се удивите на бързината, с която за късо време оставя зад себе си големи разстояния.

— По-късно! Днес имам да мисля за нещо съвсем друго!

— О, защо не искате да поговорим и чуете малко за един „Хиляда крака“? Той ще потегли два часа след полунощ, но може да бъде готов и още преди това.

— Тъй! — проточи студентът.

— Трябва да отплава още тази нощ, за да закара един яо-чанг-ти^[2] до Шю-чеу.

Сега Метусалем заостри внимание, понеже последно споменатият град лежеше по пътя, по който възнамеряваше да поеме. Защо го бе загатнал мандаринът? Дали имаше някаква причина да говори за този „Хиляда крака“?

— Тоя кораб — продължи онзи, като смигна с малките си очички — е най-бързият, който познавам. Ако отплава два часа сред полунощ, още вдругиден преди обяд ще стигне до Пе-кианг, за което някой друг кораб ще се нуждае от цели два дни.

Явно бе, че не го казва без определено намерение. Да не би това да бе съветът, който искаше да им даде? Да не би той като чиновник да не желаеше директно да го съобщи, а оставяше да го отгатнат? Във всеки случай бе допустимо и ето защо Метусалем попита:

— Един военен кораб взема ли също и пътници?

— Да, ако са препоръчани на капитана.

— Даже чужденци?

— Всеки, притежаващ препоръка.

— И тя трябва да бъде писмена?

— Да. Още по-добре обаче, ако е предшествана от устна. Но който притежава паспорт, какъвто например аз ви издадох, въобще не се нуждае от такава. Но има ли освен него още писмена и устни препоръка, може да разполага и се разпорежда с „Хиляда крака“ като със своя собственост.

— Капитанът не би го допуснал!

— О, какво е капитанът на една речна джонка! Нищо, абсолютно нищо! Нали знаете, че Китай изобщо не притежава морски офицери. Те съществуват само по име. Един войник може да бъде използван по суша или вода — изцяло по угодата на неговия началник. Пехотински офицери командват джонки, а морски офицери заповядват на сухопътни отделения, и при това не разбират нищо и от двете неща. Аз съм китаец, но са ми известни нашите недостатъци и много добре зная защо губим и ще продължаваме да губим всяка война поведена срещу чужденците. Командирът на този „Хиляда крака“ е един обикновен шой-ий-тзианг-тзунг, наричан също шой-пи^[3], комуто едва се подчиняват неговите войници. Същинското ръководене на кораба се пада, както и при търговските джонки, на Хо-чанг.

— Яо-чанг-ти заповядва ли нещо?

— Бирникът? Тези хора навсякъде имат заповедни обноски и се държат така, сякаш са висши мандарини, но имат власт само над нехайните данъкоплатци, иначе над никой друг. Те ругаят по всеки, ала запълзяват в прахта, ако им кресне по-силно.

— Значи едно плаване под платна и с весла в компанията на такива хора трябва да е интересно.

— Действително е така. Може би скоро ще предприемете подобно пътуване, понеже нали казахте, че се каните да отидете до Пе-кианг.

— Познат ли ви е капитанът на „Хиляда крака“?

— Да. Хо-по-со спомена името му.

— И той. Познавам го лично. Той е дребен, сух мъж, но се смята за титан по интелект и сан. Всички, които не дължат данъци, го осмиват. На този „Хиляда крака“ се намират някои стоки, за които ще наредя да бъдат донесени.

— Кога?

— След полунощ.

— Защо толкова късно и когато всички порти на улиците са заключени?

Той примигна отново хитро с очи и отговори:

— Защото… е, на вас мога да се доверя, защото стоките са такива, за които никой не бива да знае.

— Как ще минат носачите по улиците? Ще им отговорят ли портите?

— Напълно естествено, тъй като при тях ще има един, който притежава добър паспорт.

— И този мъж трябва да върви с тях?

— Да върви? О, не! Мъж, притежаващ такъв паспорт, не бива да върви. Той е твърде знатен за тая цел. Трябва да наредя и стоките да бъдат донесени в паланкини, за да не бъдат видени от пазачите.

Метусалем започна да схваща. За да се убеди напълно дали е правилно предположението му, продължи да се осведомява:

— Колко носилки ще пратите?

— Всъщност само шест. Но ще има и една двойна, предназначена за пушките и дрехите.

— Какви пушки?

— Онези, които ще изпратя оттук на „Хиляда крака“. За тях една обикновена носилка не би била достатъчно просторна. А после ще получа изпратените от кораба дрехи. Това е една малка, тайна сделка, за която много желая да сполучи.

Сега Дегенфелд съвсем определено знаеше на какво може да разчита. Мандаринът искаше да му заеме дрехи, за да не го разпознаят. В това облекло трябваше да освободи затворниците. После щеше да нареди да го отнесат с другарите му на кораба и да прати дрехите обратно.

— Но няма ли някой да познае паланкините и носачите?

— Не, защото хората ще са облечени като обикновени кули, а и съм се погрижил паланкините да са съвсем прости.

— Това наистина е отлично, но ще бъдат ли и носачите достатъчно разумни да тичат без спиране до кораба?

— Те ще се нуждаят само един-единствен път да отдъхнат. Къде ще стане това, ще определи мъжът с паспорта. А и аз вече им го казах. Не е кой знае колко далеч оттук.

— Много ли са дрехите?

— Само два мардарински костюма. Искате ли да ги видите?

— Дори ще помоля.

— Тогава елате!

Тинг-чи въведе Дегенфелд в една стая, която не би могла да бъде по-удобно разположена за последния, тъй като граничеше с неговата. Тук висяха два комплекта костюми заедно с шапки и паунови пера, като последните са знак на голямо императорско благоразположение и признание. Не липсваше и най-малката дреболия. Мандаринът бръкна в ръкавите, които, както е известно, служат в Китай за джобове, и извади два жетона, каквито бе показал вече на Метусалем. Пъхна ги после обратно и каза усмихнат:

— Тези дрехи и жетони са предназначени именно за двама добри приятели, които искат да се почувстват и те веднъж като мандарини. Това е само една шега и те веднага ще ми пратят обратно всичките тези предмети, за да не ми липсва по-късно нищо, тъй като давам отчет за жетоните.

— Кога ще се облекат тези приятели?

— Малко преди да тръгнат. Собствените си дрехи ще вземат в двойната носилка, за да ги сменят отново, преди да стигнат до кораба.

Всичко бе така точно подготвено, сякаш Готфрид бе споделил с мандарина своите идеи и планове. Оставаше единствено да измъкнат благополучно спътниците си от затвора и да ги отведат до носилките. Това наистина бе най-главното, за чийто успех обаче Тонг-чи малко можеше да допринесе.

И все пак той направи всичко възможно. Защото след като се върна с Дегенфелд в трапезарията, поведе разговор за арестантите и използвайки тази възможност, описа така точно и обстойно затвора, че в крайна сметка Метусалем бе осведомен от добре по-добре.

Приблизително час преди полунощ той си тръгна. Каза, че имал още няколко часа работа, а и трябвало да чака обратната пратка на дрехите и жетоните. Разтърси сърдечно ръка на тримата, правейки го така, сякаш си взема сбогом само за тази нощ, ала при вратата се обърна още веднъж й каза с развълнуван тон:

— И лу фу зинг! (Нека щастието ви съпровожда във вашето пътуване!)

След като си бе отишъл, Готфрид поклати глава и каза:

— Сега не зная дали съм го разбрал правилно. Струва ми са, кат’ че ли на е подслушал, когат’ разговаряхме долу в градината.

— И аз имам почти същото усещане.

— Ша трябва да тръгнем с кораба. Или не?

— Да.

— А к’ва беше таз работа с дрехите?

— Елате! Искам да ви покажа нещо.

Той поведе двамата към споменатата стая. Виждайки костюмите, Готфрид възкликна:

— Та тук са изпълнява ’сяко желание. Тоз Тонг-чи трябва да е всезнаещ. Иде ми да го разцелувам или да му изсвиря една утринна серенада с моя обой. Само плитките липсват.

— Не са ни необходими, тъй като няма да бъдем с обичайните шапчици, а с шапки за дъжд с капуцини. Той е помислил за всичко.

— Как стана всъщност ’сичко т’ва?

— Ще узнаеш по-късно. Сега искам да хвърля едно око как стоят нещата в къщата — кой е още буден и бодърства, и къде се намират носилките.

На етажа гореше само една-единствена самотна лампа.

Долу между предната и задната врата висеше още една. Предната беше заключена, а задната стоеше отворена. Дегенфелд пристъпи навън и видя носилките. От земята се надигна един мъж, приближи, поклони се и попита:

— Кога ще заповяда Ваше височайше достойнство да потеглим?

Говорещият бе облечен съвсем просто, като кули.

— Знаеш ли кого ща носите? — запита Метусалем.

— Да.

— Също накъде?

— И това.

— Е, накъде?

— До кораба.

— Директно?

— Не. Ще спрем веднъж. Двамата височайши господа ще слязат. Младият повелител ще остане в своя паланкин. После двамата прародители ще се върнат с други трима достопочтени; те ще се качат и ще бъдат отнесени до кораба.

— Получил си много точни заповеди. А къде е мястото, където трябва да спрете?

— В близост до затвора вратата на една къща ще бъде отворена и ние ще чакаме в нейния двор.

— Кому принадлежи този дом?

— На един много предан слуга на нашия могъщ Тонг-чи.

— Добре! След малко потегляме. Имайте готовност!

Дегенфелд се върна в стаята си, за да даде на Готфрид необходимите наставления. Когато приключи, ваксаджията се почеса зад ухото и се подсмихна:

— ’сичко е хубаво, ’сичко, ама дали ша са удаде, т’ва тепърва ша видим. Дори да не ни коства главите, то ’се пак може да изгубим вратовете си. Ама който рискува е наполовина удавен! ’айде да са намъкваме в дрехите и после на път!

Те смениха дрехите си с двата костюма, подпомогнати от Рихард. Последният трябваше да вземе и вещите на арестуваните от стаите им. На кучето бе притегната неговата войнишка раница, след което се отправиха надолу към носилките.

Сега там стояха и ги чакаха четиринадесет кули. Кучето трябваше да влезе в двойната носилка, в която сложиха още пушките и съблечените дрехи. Когато всичко това стана, тримата се качиха.

В цялата къща изглежда нямаше буден човек; навсякъде цареше дълбока тишина. Шествието потегли. Вратата бе отворена тихо и отново заключена. После поеха в тръс по улицата.

Тя беше тъмна. Само най-отпред, където една решетка със свод я отделяше от следващата пряка, имаше книжен фенер, при който стоеше един страж.

— Шуи-ни-мен? (Кои сте?) — попита той, когато носачите на намиращия се в най-предната носилка Дегенфелд спряха пред портата.

Студентът вече държеше паспорта си готов и му го показа. Стражът освети документа с фенера. Като видя първите букви и съгледа после печата, отвори с трясък портата и се хвърли ничком на земята, без да каже дума повече или нещо да пита. Можеха да преминат.

По същия начин стигнаха до края на още четири други улици. Навсякъде прозвучаваше „Шуи-ни-мен?“ и веднага щом стражът съзреше паспорта, отваряше незабавно и се хвърляше на земята.

После носачите свиха в една къща, чиято врата стоеше отворена и свалиха носилките в двора. Дегенфелд, Готфрид и Рихард слязоха. Всичко беше тъмно и тихо.

— Бих искал да можех да дойда с вас — каза Рихард. — Така ме е страх за вас, вуйчо Метусалем.

— Ба, страх! — отговори Синьочервеният. — Няма място за страх.

— Но все пак е опасно. Какво да правя, ако ви заловят?

— Ще наредиш да те отнесат обратно при Тонг-чи. Но това изобщо няма да се случи. Ние имаме право да посещаваме затвора във всеки час, дори нощем. Никой не може да ни стори нищо. А когато сме вътре, тогава ще се види дали начинанието е леко, или тежко. Ако е невъзможно, ще си тръгнем, без да сме свършили работата си. Та горе главата, момко! След четвърт час ще се видим отново.

Рихард го обгърна с ръце, притисна го към себе си и се оттегли безмълвно назад. Дегенфелд и Готфрид излязоха от къщата обратно на улицата. Тя беше съвсем тъмна. Само няколко прозореца с намаслена хартия мъждееха точно срещу тях.

— Там трябва да е затворът — продума Дегенфелд.

— Да, според описанието на Тонг-чи той са намира там. Ама я кажете по-напреж к’во чувство изпитвате в търбуха си?

— Приблизително, като да съм изпил един „Нощен пазач“.^[4]

— Аз тоже. А горе в гърлото имам усещането, сякаш съм погълнал до половината някое черво. Дали т’ва е съвестта, поточно нечистата, или страхът?

— Навярно и двете. При предприемането на една такава стъпка човек не може да бъде безгрижен и да не се притеснява. Който го отрича, просто лъже. А сега тръгвай, стари Готфрид!

— Готфрид? Т’ва не го позволявам. Сега съм Куан-фу Козя глава. Ша опитам да пласирам моя китайски.

— Сакън! Ще говориш колкото може по-малко, а най-добре ще е изцяло да си мълчиш.

— Хубаво, ша мълча тогаз по китайски. И т’ва съм усвоил.

Те преминаха от другата страна на улицата и застанаха пред една порта, водеща през висок, дебел зид. Над портата висеше клепало и Метусалем го удари.

— Шуи-тси? (Кой е там?) — попита се отвътре.

— Ри куан-фу (двама мандарини) — отговори Дегенфелд.

Избутано бе някакво резе и портата леко се открехна. В процепа се появи първо една пика, а след това фигурата на войник, държащ в ръката малък фенер.

— Лао-йе пут тек лай (Старите господа не бива да влизат) — заяви той.

Тогава двамата измъкнаха жетоните и му ги показаха. Той незабавно се отдръпна настрани, за да ги пропусне да влязат, и се поклони почти до земята. Даденото от Тонг-чи описание позволи на Дегенфелд да се ориентира в обстановката на затвора. Преминаха по един тесен двор и застанаха пред вратата на същинската постройка, която бе висока само един етаж, а дължината й чезнеше в мрака.

И тук трябваше да бъде ударен един гонг, след което зад вратата прозвуча същото „Шуи-тси“. Получил споменатия вече отговор, часовоят отвори и при представянето на жетоните ги пусна да влязат. Сега се намериха в тесен ходник, осветен от два фенера.

— Глупава работа! — промърмори Готфрид.

— Кое? Страхът?

— Не, костюмът. Виси до стъпалата кат’ шлейфа на някоя дама, излязла на слънчева разходка. Не мога да изнасям краката си.

Вдясно и ляво по средата на коридора имаше по една врата. Дегенфелд знаеше от Тонг-чи къде се намират затворниците. Почука отляво.

— Шуи-тси? — извика се оттатък и описаната сцена се повтори още веднъж.

Когато постът зарези отново след тях вратата, те се озоваха в един по-широк ходник, от двете страни на който се виждаха ниски врати. Тук лежаха по-изтъкнатите затворници.

В края на ходника се отвори една врата. Ярката светлина на свещ падна вън и освети излезлия човек — беше младият мандарин. Съзнанието за неговата отговорност не му даваше сън. Той изчака, докато двамата влязат в обсега на свещта, огледа ги с недоверчив поглед, поклони се леко и запита:

— Суит-сюн? (Кои сте вие?)

Двамата показаха жетоните, без да отговорят и с дума.

— Елате вътре! — Въведе ги в малка стаичка, в която имаше маса, стол и ниско легло. На масата горяха две лоени свещи, а до тях лежеше разтворена книга. Мандаринът разгледа дълго и обстойно жетоните, после се поклони по-дълбоко, сиреч по-учтиво, и попита: — На какъв повод трябва да благодаря за посещението на моите височайши братя?

Това все още не бе онази вежливост, която Метусалем очакваше. Ето защо той отвърна доста рязко:

— Вие ли сте Панг-чок-куан на този дом?

— Да.

— Присъстват ли и други главни служители в този час?

— Не.

— Бяха ли ви предадени днес двама лами и един преводач?

— Не. Тези хора не са такива, за каквито се представят. Единият е холандец, другият — немец, а третият без съмнение — китаец.

— Как може да го знаете?

— Уверих се. Наредих да повикат един преводач от Ша-чиен, който ми даде точна информация.

— Той разговаря ли с тях?

— Не, тъй като в този случай те навярно нямаше да се издадат. Подслуша ги при вратата и понеже говореха високо, разбра всяка тяхна дума.

— Тук ли живеят тримата мъже? — Той посочи една заключена врата от другата страна на стаята.

— Да — потвърди мандаринът.

— Отворете я! Искам да говоря с тях. Вместо да се подчини, Панг-чок-куан го изгледа още веднъж изпитателно и отговори:

— Не мога да се отзова на това желание.

— Желание? Не става въпрос за желание, а за заповед, която ви давам.

— Принуден съм да възразя. Не мога да призная едно изявление на волята от ваша страна като заповед, та аз не ви познавам.

— По облеклото ни виждате, че сме по-високопоставени от вас. Вашето златно отличително топче на шапчицата и нашите сини би трябвало да ви подскажат, че ние сме от трети разреден клас, а вие — от седми. И тъй, изискваме от вас подчинението, което ни дължите!

Младият мъж не появи никакъв признак на страх. Той погледна Метусалем твърдо в очите и със също такъв твърд тон отговори:

— Ще се подчиня веднага щом удостоверите, че имате право да носите синьо топче.

— Как? Да не би да се съмнявате?

— Нито се съмнявам, нито вярвам, но искам доказателство. Вчера по същото време тук е бил мандарин със същото топче и е отвлякъл трима затворници. На мен това не бива да се случва.

Метусалем с удоволствие би подал ръка на честния и безстрашен мъж, макар тази непоколебимост да противостоеше на намеренията му. Той извади паспорта си и го показа на мандарина, но така че да не може да го прочете, тъй като от съдържанието щеше да разбере, че притежателят е чужденец.

— Познавате ли този печат?

— Да, той е на Синът на небето — отвърна младият мъж, който наистина не се хвърли на земята, но все пак коленичи. — Вие следователно сте Шюн-чи-шу-тзе, довереник на Негово величество. Покланям се пред вас.

— Станете и отворете вратата на килията!

Сега мандаринът се подчини. Стаята, в която Метусалем получи възможност да надникне, действително не беше някоя от обичайните китайски затворнически бърлоги. Тя предлагаше достатъчно място за трима души и имаше маса, три стола и също толкова постелки. Един фенер осветяваше остатъците от вечеря, която трудно би могла да бъде наречена затворническа.

Затворниците стояха, изпълнени с очакване, посред помещението — бяха чули разговарящите през вратата и разпознали гласа на Синьочервения. Виждайки го сега, те се стъписаха. Китайската носия му придаваше странен вид. Вярно, тя покриваше не лошо биреното шкембенце, но гъстата, тъмна брада не й подхождаше, а такъв нос надали някога е бил виждан при някой мандарин.

Още по-фрапантно, кажи-речи комично въздействаше видът на Готфрид. Широката носия висеше по дългото му, мършаво тяло като някое пътно наметало, заметнато на градински кол, а голобрадото, пресечено от многобройни бръчки лице правеше твърде чудато впечатление изпод мандаринската шапка.

Затворниците, разбира се, бяха решили да не се издават, ала минхер вече започна да се подхилква, а и физиономията на капитана се покри с подозрително потрепващи бръчици.

— Тихо! — навика го Синьочервеният. — Има си хас да се разхилите! С това бихте провалил всичко. Този млад човек не бива да заподозре, че се познаваме. Елате в неговата стая! Не ви ли пусне да тръгнете, ще трябва да го надвием.

Докато го казваше, той бързо пристъпи към предната, водеща към тъмничарския ходник врата, за да отреже пътя на мандарина в тази посока. Също така бързо стъпиха в стаята и затворниците. Нещата се развиха така ненадейно, че Панг-чок-куан не намери време да попречи. Той стоеше до Готфрид, отзад бяха тримата арестанти, а пред него — Метусалем. Оглеждайки положението, той попита слисано:

— Какво означава това? Защо трябваше да влизат тези хора?

— Защото ще дойдат с мен — отговори Дегенфелд. — Дошъл съм да ги взема.

— Няма да го допусна!

— Не искате да се подчините на мен, един Шюн-чи-шу-тзе?

— Нито на вас, нито на кой да е друг, бил той и с по-висок ранг от вашия! Тези хора ми бяха поверени от Тонг-чи и аз ще ги предам единствено на него! Веднага ще повикам стражата!

Той пристъпи към висящия до вратата гонг, за да даде сигнал за тревога, ала Метусалем го изблъска обратно. Тогава безстрашният млад човек се изправи гордо и извика:

— Сега зная къде съм. Вие не сте мандарин. Вие говорите езика на този затворник. Вие сте техен познат и искате да ги освободите. Признавате ли?

При това внушаващо уважение държание Метусалем не можа да се реши да излъже, поради което отвърна:

— Отгатнахте, но не можете да попречите да изпълним намерението си. Вие сте един срещу петима.

— Мамите се. Необходимо е само да повикам за помощ и стражата ще пристигне!

— Да, човекът, който стои отвън в ходника; другите няма да ви чуят. А дали ще се уплашим от трошливата му пика, можете сам да прецените!

Той извади двата си револвера от джобовете и ги запъна. Готфрид стори същото. Мандаринът пребледня. Да, дори и всички войници от стражата да можеха да дойдат, пак биха били безпомощни срещу тази четири барабанлии. Те биха се разпълзели по всички кьошета навярно още от самоуверената, заплашителна фигура на Метусалем. Но най-главното бе, че в притежание на последния се намираше паспорт, пред който всеки — от войника до генерала — би се поклонил. Необходимо бе само да го представи и хората щяха да се подчинят на неговите заповеди, а не на тези на един комендант на затвор. Не можеше да има и съмнение, че арестантите щяха да се измъкнат от Хуок-чу-фанг.

Ако студентът бе на мнение, че младият мандарин ще се примири, то много се лъжеше. Лицето на служителя стана сериозно и решително и той каза:

— Господине, вие сте се подготвил много добре. Съзнавам, че съм твърде слаб да попреча на осъществяването на вашия замисъл. Но помислихте ли и за съдбата, под чиито удари ще попадна, ако действително постигнете целта си?

Думите прозвучаха толкова проникновено, толкова сериозно и печално, че Метусалем се почувства затрогнат. Той отвърна:

— Не мисля, че ще минете съвсем без наказание, но санкцията едва ли ще бъде твърде сурова. Навярно ще ви смъмрят.

— Заблуждавате се. Вчера са избягали трима престъпници и на тяхно място сега лежи в затвора споменатият служител. Абсолютно същото ще сполети и мен, и аз ви заявявам, че моето чувство за чест ми запретява да допусна това да се случи. Веднага щом се отдалечите, аз ще се самоубия, а не ви считам за толкова безсъвестен, та да ви е безразлично мисълта, че ще станете убиец на един верен на дълга си служител.

Виждаше се, че говори напълно сериозно. Дегенфелд опита да го отклони от намерението му с приятелски, настоятелни възражения, но напразно. Мандаринът го изслуша спокойно и поклащайки бавно глава, отговори:

— Старанията ви са напълно излишни. Службата, която заемам, е толкова висока за възрастта ми, че хиляди мандарини ми завиждат. Извоювал съм я благодарение на сериозни усилия и вярно изпълнение на дълга и зная, че пред мен стоят открити най-високите степени. Но нито една от тези надежди няма да се изпълни, ако трябва да докладвам утре, че са избягали мои затворници. Самият аз ще бъда тикнат в тюрмата; после ще принадлежа към най-низшата класа от народа, към Безчестните, и никога вече няма да мога да си намеря служба. Предпочитам да умра. Вие притежавате паспорт, който трябва да уважат дори най-висшите мандарини, но никой от тях не бива да допусне това да го подмами към едно пренебрегване на дълга. Донесете ли ми заповед, която безпрекословно трябва да спазя, то аз на драго сърце ще освободя тези мъже и ще посрещна спокойно последствията.

— Не мога да го сторя, понеже не притежавам такава писмена заповед.

— Тогава направете онова, за което можете да отговаряте пред съвестта си. Аз отстъпвам пред силата, но повтарям, портата, през която ще изведете приятелите си от затвора, утре ще се отвори и за моя труп.

— Откажете се от тази идея и помислете за близките си, на които ще причините най-голямата мъка — помоли студентът.

— Безчестието е по-лошо от смъртта. Впрочем аз нямам роднини. Не зная къде се намират родителите ми, брат ми, сестрите ми и дали изобщо още са живи. Нито едно око няма да заплаче, ако аз затворя своите.

Китаецът счита семейните връзки за изключително святи. Уважението към предците при него е предмет на култ и той смята за голямо нещастие, ако не може да даде отчет за тях. Последните думи на мандарина следователно съдържаха не само едно необикновено искрено признание, но и още повече увеличиха съчувствието на Метусалем.

Готфрид фон Буйон разбираше достатъчно китайски, за да може да отгатне онова, което не бе схванал буквално. Той каза на Синьочервения:

— Съжалявам тоз добър човек. Той сигур’ ша изпълни заканата си. Кат’ нямаме заповед за него, що не опитаме барем с паспорта на просешкия крал, който получихте от Ху-тсин?

— Не. Този Той-куан не е служебен документ.

— Ама ювелирът каза, че ’секи ша му се подчини.

— Да, но без фактически да може да оправдае после подчинението си.

— ’се пак ва съветвам да пробвате. Сторете ми поне тоз хатър!

— От мен да мине! Ако не помогне, то във всеки случай няма и да навреди.

Той извади споменатият документ, поднесе го към мандарина и каза:

— Я погледнете този документ! Може би ще има силата да ви отклони от ужасното решение.

Служителят посегна към куана. Когато очите му се спряха на йероглифите, лицето му прие изцяло друг израз.

— Той-куан! — възкликна. — И то от онези, каквито получават само изключително привилегировани лица! Господарю, вие сте един знатен довереник на Той. Аз нямам право да отказвам; длъжен съм да направя каквото пожелаете.

— Това знаехте и отпреди, тъй като имахме силата да ви принудим. Става въпрос дали и сега все още сте решен да си отнемете живота?

— Вече не, понеже опасенията, които хранех, няма да се сбъднат. Какъв късмет, че притежавате такъв Той-куан! Та той ме освобождава от всякаква отговорност.

— Наистина ли?

— Да, господарю. Горко на онзи, който ме накаже за постъпка, извършена при представянето на този куан!

— Но вие трябва да сте в състояние да докажете на вашите началници, че същият ви е бил показан.

— Действително. Не можете ли да ми оставите куана?

— Не, ясно ви е, че ми е невъзможно да се разделя с един такъв важен документ.

— А знаете ли къде се намира сега Той?

— Не. Та нали Той няма постоянно, установено местожителство.

— Това е вярно. Но има как да се узнае къде може да го срещне човек. Който притежава такъв куан, всеки подвластен на Той ще му даде точна информация. Къде възнамерявате да отведете затворниците?

— Вие съзнавате, че сте последният, комуто бих го издал.

— О, не. Аз съм първият, на когото можете да го кажете, защото ще дойда с вас. Аз лично ще изведа тези господа от затвора.

— Да смея ли да вярвам на тези думи?

— Определено! Аз съм длъжен да се подчиня на Той. Но за да спася честта си, трябва да мога да докажа, че съм изпълнявал неговата воля. Ето защо се налага незабавно да потърся него или някой негов офицер, за да ми даде необходимото удостоверение, ако не искам да се откажа от всичките си надежди за бъдещето.

— Че можете ли да поемете отговорността да оставите затвора без надзор.

— Та аз изобщо нямам такива намерения. Преди да тръгна, ще предам надзора на един младши служител и същевременно ще му кажа, че освобождавам затворниците по височайша заповед, и трябва лично да ги придружа.

Мандаринът говореше искрено и с толкова откровен поглед, че на Метусалем бе трудно да се усъмни в него. Но все пак се налагаше да бъде предпазлив. Ето защо студентът запита:

— Щом искате да дойдете с нас, сигурно трябва по-напред да се подготвите за едно по-дълго отсъствие?

— Да.

— Значи ще трябва да ви разрешим да напуснете тази стая?

— Наистина се налага да ви помоля за това.

— И тогава ще имате възможността да повикате всичките си хора срещу нас! Не, не мога да го позволя.

Мандаринът отговори скромно:

— Не мога да ви упрекна за изпитваното недоверие, затова ще ви помоля да ме придружите до моето жилище. То се намира в този ходник. Аз ще вървя между вас и вие ще можете веднага да ме убиете, ако сторя и най-малкото, което възбуди справедливото ви подозрение.

— Съгласен съм при положение, че разрешите да изведа по-напред затворниците от сградата.

— Докъде?

— Съвсем наблизо, където са паланкините ни.

— Няма ли да ме изоставите?

— Не. Ще постъпя честно с вас. Този мъж ще остане при вас — от една страна, за да ви надзирава до завръщането ми, и от друга, за да ви дава гаранция, че ще се върна да ви взема.

— Добре, аз ще ви гласувам по-голямо доверие, отколкото вие на мен. Ще остана в тази стая, докато се върнете.

На Готфрид бе поверено пазенето на мандарина и той седна така, че да се намира между служителя и вратата. Останалите се отдалечиха. Метусалем ги поведе по същия път, по който бяха дошли в затвора. Никой от стражите не се осмели да повдигне възражение. След като стигнаха портата, студентът отведе освободените в къщата, в чийто двор чакаха носачите, и се върна после при мандарина, нареждайки пътем да заключват отново вратите след него.

Служителят продължаваше да стои в средата на стаята, а Готфрид седеше на стола си с физиономията на истински Цербер.

— Бързо мина — каза последният. — Не са чувствах твърде добре сам в тоз дранголник. Ама сега кат’ сте пак тук, отново са върнаха при мен обичайното присъствие на духа и презрение към смъртта.

Двамата последваха мандарина до жилището му, което се намираше от другата страна на ходника и се състоеше от три малки стаи.

Той събра на едно място дрехите, парите и вещите, потребни за пътуването, и написа една бележка, която остави на масата. Тя съдържаше необходимите заповеди за споменатия младши служител. След това бе готов за път.

— Ние имаме един двоен паланкин — каза Метусалем, — в който се намират пушките ни. В него навярно ще има място и за вас. По какъв начин можете да ми гарантирате, че докато преминаваме през града, няма да вдигнете тревога и да наредите да ни арестуват?

— Господине, аз не съм лъжец. Обещах да дойда с вас и ще удържа думата си. Но аз имам тук благовонни пръчици и мога да ви дам моята Конг-кеоу, ако не ви задоволява това, че залагам името си.

— Как се казвате?

— Ученическото ми име е Йин-тзиан.

— А фамилното?

— Панг.

— Панг? — повтори Метусалем изумен. — Възможно ли е?

— Защо да не е възможно?

— Защото познавам един, който носи същото име.

— Господине, та това не е никакво чудо, тъй като има само четиристотин тридесет и осем родови или фамилни имена. Следователно са много хиляди тези, чиито имена съвпадат.

— Но вие много приличате на въпросния. Мога ли да ви запитам за вашия род?

— Той се казва Сен-хо.

— Наистина ли? Сен-хо? Вие казахте, че не знаете къде се намират родителите ви; може би аз ще ви дам осветление. От провинция Квайчоу ли сте родом?

— Да, тази провинция е родният ми край — отговори бързо китаецът. — Господине, защо този въпрос? Говорите за осветление. Познавате ли моя род, семейството, родителите ми?

— Кажете първо дали баща ви не се казва Йе-кин-ли!

— Да, да, господине! Йе-кин-ли беше собственото му име. Вие го познавате! О, Небеса, о, Повелителю на света! Вие дойдохте при мен като неприятел, принудихте ме да действам срещу задълженията си, а сега говорите за моя баща. Навярно самото Щастие ви е пратило при мен. Да не би волята на Всезнаещия да е била аз да напусна службата си и да тръгна с вас!?

Той бе уловил ръцете на Метусалем и изричаше въпросите си с трескава припряност. Дегенфелд отговори с треперещ от вълнение глас:

— Вашият баща е жив, далеч от отечеството си, в което не бива да се връща, понеже го смятат за бунтовник. Той ме изпрати да издиря жена му и децата му.

— И къде, къде живее той? О, кажете ми!

— В Германия, която е моята родина.

— Господине, това известие за мен е като звезда, появяваща се в тъмната нощ. Вие ми връщате честта. Аз вече мога да кажа, че имам баща. Вече не съм човек, принуден да се срамува, когато го запитат за неговите предци. Моят баща е жив. Той не може да дойде, но аз ще отида при него. Ще напусна Китай и ще се откажа от всички почести, които ме очакват, за да съм при този, комуто дължа живота си, моето съществуване.

Той освободи ръцете на Метусалем и се отпусна бавно на колене. Захлупи лице в шепи и захлипа високо от радост и блаженство.

Студентът се просълзи от умиление. Присъстващият Готфрид опита с разни гримаси да остане господар на вълнението си и като не му се удаде, избухна гневно:

— И аз насмалко да пратя един куршум в тялото на таз добра душа! О, Готфрид, Готфрид, ама че са ти гламави очите! По тоз начин можеше да погубиш сина на твоя Йе-кин-ли!

Дегенфелд сложи ръце на раменете на китаеца и каза:

— Съвземете се, скъпи мой! Времето ни е кратко отмерено. Изчакайте още един час и после ще узнаете всичко.

— Имате право — отвърна мандаринът, като се надигна. — Трябва да вървим. Първоначално щях да вървя принудително с вас, но сега ви моля да ме водите накъдето ви е угодно. Кажете ми по-напред само знаете ли нещо за брат ми и сестрите ми?

— Зная имената им — отговори Дегенфелд. — Брат ви носи името Лианг-си; майка ви се казва Хао-кеу, а двете ви сестри — Меи-пао и Сим-минг. Вярно ли е?

— Да, да, вярно е. Така се казват. А знаете ли и дали са живи и къде се намират?

— За брат ви знам, за другите — още не.

— Тогава бързо кажете, бързо, къде да търся брат си!

— Ще имате възможност да го поздравите още днес. Казаха ми, че след бягството на баща ви сте се намирал в затвора. Мога ли да науча как сте се измъкнал?

— С помощта на един приятел на татко, който беше висш чиновник. За съжаление в затвора бяхме разделени, така че му бе невъзможно да ни освободи по едно и също време. Когато ми отвори портата, обеща да изпрати впоследствие майка и сестрите ми. Беше спасил вече брат ми, каза ми мястото, където бих могъл да го срещна, но когато отидох там, него вече го нямаше. Зачаках връщането му също така напразно, както пристигането на майка и сестрите. Тъй като не биваше да остана в Квай-чоу, понеже щяха да ме дирят там, тръгнах за провинция Куангтунг, където щях да бъда в по-голяма безопасност. По онова време броях четиринадесет години. По някакъв щастлив начин винаги намирах милосърдни хора и накрая един закрилник, който ме обикна, и понеже нямаше деца, ме прие като син. На него дължа всичко. Ако беше още жив, щеше да ми е трудно да напусна отечеството си и да тръгна с вас за Германия. А сега да побързаме, защото едва изтрайвам да видя брат си!

Имуществото му не бе голямо и тъй като можеше да вземе само най-необходимото, оформи се за носене един малък пакет. Тримата мъже се добраха благополучно от затвора до отсрещния двор, в който ги чакаха спътниците им.

Там на никого не хрумна да се впуска в многословие — въпросът сега бе да напуснат час по-скоро града. Потеглиха веднага, след като всеки се качи в носилката си и младият мандарин си намери място в онази с оръжията. Кучето сега трябваше да тича до тях.

Колкото пъти шествието стигаше до някоя улична порта, бе спирано от съответния пазач; после Метусалем показваше паспорта си и портата биваше отваряна. Така преминаха благополучно всички препятствия и приближиха реката.

Тук носачите спряха и ги помолиха да слязат. Това стана, след което Метусалем и Готфрид бързо смениха мандаринските костюми със собствените си дрехи. Водачът на носачите посочи към скрития в тъмнината бряг и каза:

— Достойните господари имат да извървят сега още двеста крачки направо. Така ще стигнат до Тс’иен-киок, който ще разпознаят по това, че по средата на горната му палуба ще горят плътно един до друг три сини книжни фенера. Хо-чанг вече ви очаква, тъй като е известен за пристигането ви.

Дегенфелд му даде добро възнаграждение и закрачи със спътниците си в указаната посока. Когато стигнаха до брега, видяха множество закотвени джонки — на всяка гореше по един фенер. Но на онази, която лежеше точно пред тях, горяха три в син цвят. Значи тя трябваше да е търсената.

В светлината на фенерите седяха двама мъже. Трети се бе облегнал на релинга. Забелязвайки новодошлите, той се поклони и викна:

— Хо-я, хо-я! Хинг ни-мен лай?

„Хо-я“ е китайското корабно повикване, също както известното „ахой“ сред нашите моряци. Последвалият след вика въпрос означава: „При нас ли идвате?“

— Че (да) — отговори Метусалем.

— Лай шанг! (Елате горе!)

Той спусна една бамбукова стълба, по която седмината се изкачиха на палубата. Дегенфелд поздрави вежливо Хо-чанг и попита:

— Виждам, че сте ни очаквали. Праща ни Светлеишият Хо-по-со. Да се надяваме сме на правилното място?

— Високопоставените благодетели от този момент са господари и повелители на моя „Хиляда крака“ и всичко, което се намира на него — отговори запитаният. — Заповядано ми беше да ви съобщя, че корабът е на ваше разположение по цялата дължина на реката. Аз трябва да се съобразявам единствено с вашите желания. — Това беше далеч повече, отколкото Метусалем бе очаквал. Единият от седящите на килима двама мъже се изправи, приближи и каза с дълбок поклон:

— Аз съм Шой-пи на този кораб и моля да ми кажете имената си, за да мога да ви представя на Всемогъщия Яо-чянг-ти.

Той следователно беше военният капитан, който не разбираше нищо от корабоплаване, а другият — останал гордо да седи беше бирникът, за когото Тонг-чи бе казал да не се обръща внимание на сомохвалщината му.

Метусалем сметна за уместно още отсега да покаже на двамата мъже, че няма намерение да се поставя под тяхна зависимост. Ето защо отвърна:

— Как го казахте? Ние да му бъдем представени? Кои е по-високостоящ, той или аз?

— Аз естествено, аз! — извика бирникът, който чу всичко и скочи. — Аз съм високоуважаваният Яо-чанг-ти, Светлината на всички императори. Кой може да твърди, че е нещо повече от мен?

Той приближи, дрънчейки със сабите, и изпъна дребната си, мършава фигура пред Метусалем. Облеклото му беше на китайски чиновник, а на шапчицата си носеше обикновено, позлатено топче — знакът на най-ниския мандарински разред. За да събужда страхопочитание, беше препасал две дълги саби — едната висеше от дясната му страна, другата — от лявата. Брада не му бе пораснала, но затова пък толкова по-дълга бе плитката му, която достигаше почти до петите му и по всяка вероятност включваше солидна порция фалшива коса. Докато говореше, сграбчи сабите и ги удари по палубата да иззвънтят.

Тогава Йин-тзиан пристъпи към него и го сгълча:

— Мълчи! Какво си ти пред нас? Един комар, който мога да смажа с пръст! Не виждаш ли, че нося златно топче? А този знатен господин, към когото оправи глупашките си думи, само от снизхождение не показва скъпоценната червена звезда, която е правоспособен да носи. Не забравяй, че притежава куана на Небесния син, и се смъквай на колене пред него!

Събирачът на данъци се сви, сякаш някой го бе натиснал. Той действително коленичи пред Дегенфелд, сведе лице почти до земята и се примоли:

— Прощавайте, светлейши повелителю, дето не знаех знака на кой канг има вашето непознато за мен, достопочтено облекло. Аз съм най-мизерният ваш роб и ме считайте готов да изпълня мигновено всяка ваша заповед!

Дегенфелд го остави коленичил, без да му обръща повече внимание, и се обърна към Хо-чанг, за да му даде нареждане за отплаване. Хората вече бяха подготвили всичко — котвата беше вдигната и джонката бе свързана за брега само с едно дебело въже. То бе прибрано и плавателният съд се устреми веднага към средата на реката под шума от ударите на веслата. Там платната бяха издигнати и благоприятният вятър насочи носа на кораба срещу течението.

Необходимите за целта заповеди бе издал Хо-чанг. Шой-пи не се мяркаше никакъв, а и могъщият събирач на данъци изглежда бе изчезнал.

Сега Хо-чанг показа на гостите си определените за тях каюти. Те бяха бляскаво подредени и предназначени само за онези военни мандарини, които използваха от време на време „Хиляда крака“ за служебните си пътувания.