Карл Май
Кюрдският кръст (1)

1. Фатима Мариях

— Ти си побъркан, ефенди, десет пъти побъркан сто пъти побъркан и никой не може да те изцери, ако си останеш на намерението. Вдовица ли искаш да направиш моята жена и сираци децата ми? Трябва ли и твоите жени и деца да се задушат в талази от сълзи и се удавят във водите на горестта? Ако настояваш да следваме и по-нататък тази река на нещастието, след късо време ще бъдем погребани в търбусите на лешояди, чакали и хиени.

— Аз нямам много жени, нито деца — обясних на говорещия. — Така че за мен няма кой да тъжи.

— Аллахи, валлахи, таллахи! Ако теб няма кой да те оплаче, то това хич не е причина да допусна моята душа да отлети и да бъде оплаквана! Знаеш, че съм дързък мъж, ама да тръгна към тия кюрди, е все едно да се втурна направо в пастта на сигурната смърт.

— Тогава остани, бъзливецо! — извика гневно моят дребен, мил хаджи Халеф Омар. — Ти си син на страха и внук на малодушието. Наричаш се дързък, ала сърцето ти се кандилка от ужас в тялото, когато понечим да се отклоним и на крачка от широкия друм. Беше ни присаден за да ни закриляш, а пък тракаш зъби от уплах, колчем мернеш някоя чужда кремъклийка. Засрами се! Хайде, сихди да си продължим ездата и да оставим тук тоя дядо на страхливостта!

В Кернук бях с Халеф гост на мютесарифа, който се отнесе много радушно с нас и на тръгване ни натрапи един гаваз. Аз нямах никакво желание, наистина да се ангажирам с един такъв „закрилник“, защото никога не пътувам като някои други и предварително знаех, че ще имам задачата да бъда закрилник на нашия закрилник но мютесарифът заяви, че без гавазин съм изгубен при кюрдите. Той дълго настояваше, докато накрая казах „да“ само за да не се покажа неблагодарен.

Каквото бях предвидил, стана. Касем, така се казваше гавазът, се прояви като страхлив човек, който при това едва се оправяше в Кюрдистан. Ако не говорех така добре наречията заса и курманджи, щеше да се наложи да се откажем от по-нататъшната си езда. За щастие придружителят ни притежаваше едно качество което компенсираше споменатите недостатъци. Той имаше добро сърце и приемаше толкова спокойно усмихнат упреците, с които моят хаджия го обсипваше от време на време, сякаш не се отнасяха за него.

От Керкук бяхме отишли в Сюлейманийе, оттам яздихме до Ревандуз и сега възнамерявахме да се прехвърлим на персийска територия, за да отидем до езерото Урмия. Нашият гаваз ни предложи да яздим за тази цел покрай Сави, главния ръкав на Бююкзаб. Но тъй като това бе обиколен път, аз настоях да следваме малката рекичка Зидака, която по-бързо щеше да ни преведе през границата. Касем обаче се възпротиви, защото се страхуваше от кюрдите кхоснаф, които по онова време се бяха установили край бреговете на Зидака. Вярно тези кюрди се ползват с лошата слава на големи фанатици и разбойници, но понеже всички неуседнали кюрди са повече или по-малко такива, смятах намерението си за правилно и това бе причината да чуя от него цитираната в началото реч. Хаджи Халеф, както споменах, бе съгласен с мен. Той му изтъкна неговата страхливост и насочи коня си надясно — в тази посока течеше Зидака. Аз сторих същото и ето как гавазът волю-неволю трябваше да ни последва, но не и без да надигне протеста:

— Вие ще търчите към гибелта си, ако не се вслушате в моя глас. Аз познавам разбойниците кхоснаф. Те дори помежду си живеят във вечно кръвно отмъщение. Делят се на две подразделения — мир махмадли и мир юсуфи, първото от които пасе стадата си отляво на реката а второто — отдясно. Двете племена живеят в постоянна вражда. Но когато се касае да убият някой чужденец за грабеж, те се държат наедно. Обръщайте, обръщайте конете, защото при тях цялата ми власт не важи!

— Не говори за властта си! — изсмя се Халеф — Властта на твоя мютесариф не се простира над дивите кюрди. Те не се боят дори от падишаха. Каква власт претендираш значи да притежаваш? Та на теб не се подчиняват даже в Керкук. Твоята воля е като тази на комара, когото мога да издухам с дъха си надалеч от мен.

Аз търпях Касем като безполезна висулка и си мълчах, когато Халеф се дърлеше с него. Затова и сега не се обаждах. Бедният дявол и бездруго не можеше да бъде по-различен от това, което си беше.

Бяхме напуснали Реваднуз рано сутринта, а сега беше вече следобед. Докато следвахме рекичката, не мислете, че яздехме по утъпкан път. Такъв нямаше. Нашите коне вървяха повече по чакъла, останал по двата бряга от пролетното прииждане на водата. Непосредствено с него граничеше гъста дъбова гора, изкачваща се стръмно по височините от двете страни. Ездата беше напрегната за животните, но по-късно долината на реката се разшири. Тук растеше сочна ливадна трева, по която конете вървяха на по-меко. Тук и там между гората и водата се срещаше някой храсталак, през който трябваше да се провираме.

Яздех с Халеф отпред. Касем ни следваше на известно разстояние. Той правеше много угрижена физиономия. Но тъй като не забелязвах в тревата следи от хора или добитък, смятах засега една среща с кюрди изключена. Заблуждавах се, понеже не вземах под внимание обстоятелството, че двете племена, живеещи разделено от двете страни на реката, се намираха във вражда помежду си. А враждуващи племена при всички случаи отстоят на по-голямо разстояние, отколкото възлизаше ширината на малката рекичка. Впоследствие действително видях, че мир махмалли и мир юсуфи се пазеха да подкарват стадата си към речната долина. Те бяха установили своите биваци в гората и настаняваха добитъка по поляни, където лесно можеше да бъде надзираван.

Тъкмо яздехме пак пред един такъв гъсталак, когато чухме на известно разстояние пред нас да се вика за помощ. Беше женски глас. Сметнах, че някой се намира в опасност, и бързо подкарах врания си жребец през храстите. Халеф ме последва по петите. Виждайки това, Касем, който също бе чул вика за помощ, обузда своето животно и ни подвикна страхливо:

— Спрете! Ефенди, настоятелно те моля да останем скрити тук в шубрака! Оставете да вика там който си ще! Който се подхвърля на опасност, него тя ще изяде барабар с кожата и космите.

Напълно естествено аз не зачетох предупреждението и продължих да яздя. Виковете станаха по-тревожни, приближаваха. Когато стигнах края на храсталака, видях да се простира пред мен по отсамния бряг дълга и тясна ливада, ограничена отдясно от реката, отляво от обраслото с гора възвишение и отпред от подобен шубрак като този зад мен. Равнината беше може би осемстотин крачки дълга и по нея с всички сили тичаше насам една женска фигура, викайки постоянно за помощ, сякаш беше преследвана от някакво същество. И все пак, докъдето погледът ми стигаше, такова не се виждаше.

Жената беше излязла от отвъдните храсти и се бе отдалечила от тях на около сто и петдесет крачки. Страхът я бе тласнал изпървом право напред. Сега се насочи към реката, за да я остави между себе си и намиращата се подире й опасност. Но ето че видя мен и Халеф и рязко се отклони пак в предишната си посока, сиреч се затича право към нас. Касем бе дръзнал да стигне края на гъсталака. Сега извика ухилено:

— Аллах! Тая жена е шантава. Крещи за помощ, а пък не се намира в опасност.

Но още в следващия миг се оказа, че виковете й не са били безпричинни, защото от растящия зад нея шубрак се изстреля едно куче, зад него още едно и още едно. Бяха исполински сиви кюрдски хрътки от породата, наричана от кюрдите таси. Едно такова куче има височината на теле, притежава лош нюх наистина, но веднъж насочено по следа, не я губи и е приучено да разкъсва гърлото на преследвания. Жената следователно се намираше в извънредно голяма опасност. Настигнеха ли я кучетата, свършено бе с живота й. Те идваха с големи скокове. Трябваше да й помогна и препуснах към нея.

— Стой, спри! Спри, в името на Аллах! Кучетата ще те смъкнат от коня и ще те разкъсат! — закрещя подире ми Хасем.

Не му обърнах внимание, а продължих да яздя, за да намаля разстоянието и да имам сигурен изстрел. После спрях и се заех с карабината. Когато я насочих, моят арап застина като зид. Знаеше, че се каня да стрелям, и че не трябва да мърда. Три бързо дадени един след друг изстрела и кучетата, които така хубаво имах на мушка, се търколиха в тревата. А жената продължи да тича. Препуснах с Халеф насреща й и когато почти я достигнах, й викнах:

— Спри! Ти си спасена. Кучетата са мъртви! Послужих си с наречието курманджи, което сигурно беше нейното, защото ме разбра, спря посред бяг, погледна назад и като видя лежащите кучета, извика:

— Гхайне Ходех кес нехкахне! (Бог е всемогъщ!) Той ме спаси. Хвала и слава на него!

Дъхът й излиташе така, че изричаше думите на пресекулки. Слагайки ръце на гърдите, тя се опита да се успокои. Беше може би четирийсетгодишна и бръчки браздяха нейното лице. Бедното й облекло се състоеше само в една дълга, подобна на роба, дреха от син лен. На главата си носеше вехт яшмак, който сега бе вдигнала, иначе лицето й щеше да бъде покрито.

— Ти ли раздразни кучетата, или някой ги насъска към теб? — попитах аз.

— Насъскаха ги, насъскаха ги! — отвърна тя все още без дъх. — Трябваше да бъда разкъсана от тях.

— На кого принадлежаха?

— На Шир Селеки, предводителя на мир махмалли, разбойниците, убийците, които никого, дори една бедна жена, не щадят.

— С какво всъщност си разгневила този мъж?

— Разгневила? Той убива, без да е гневен, защото за него убийството е удоволствие. Забелязах, че я няма козата ми, моята любимка, от чието мляко живеем, понеже сме много бедни и имаме само това животно. Търсих я и стигнах близо до реката. Видях я от другата страна и прегазих водата. Тъкмо поисках да я уловя и поведа обратно, когато пристигна Шир Селеки, безмилостният, със своите воини мир махмалли. Започнах да го умолявам за милосърдие, тъй като се намираме в кръвна вражда с неговото племе. Той обаче се изсмя на молбата ми и намушка моята любимка. После се посъветва с другите какво да прави с мен. Нечовеците не искаха, наистина, да си мърсят ръцете с кръвта на една жена, но аз въпреки това трябваше да умра. Решиха да насъскат кучетата срещу мен и да ги оставят да ме разкъсат. Трябваше да тичам напред, до близкия храсталак, толкова преднина искаха да ми дадат. Пробягах до храстите и продължих нататък, крещейки в смъртния си страх към Бога за помощ. Той чу моя вик и ме спаси чрез теб, о, господарю. Нека името ти бъде възхвалено във вечността!

— В такъв случай кюрдите мир махмалли сигурно са подире ти?

— Те вероятно ще дойдат, за да видят моя разкъсан труп…

Спря по средата. При моя въпрос неволно бе погледнала назад. Видя отряд ездачи, които изскочиха от намиращите се пред нас храсти и спряха за кратко при вида ни.

— Ей ги къде са, там! — изкрещя тя ужасена. — Бягайте, иначе сте изгубени! Аз също ще бягам!

Хукна с най-голяма бързина към реката, за да се спаси на отвъдния бряг. Гавазът все още се държеше далеч назад. Сега ни ревна:

— Аллах да се смили над нас! Връщайте се! Трябва да бягаме… да бягаме… бягаме!

Кюрдите видяха лежащите мъртви кучета и надавайки яростен крясък, препуснаха към нас, размахвайки оръжие. Бяха дванайсет мъже. Дребният Хаджи опря до рамото своята двуцевка и попита спокойно:

— Ние няма да офейкаме, нали, сихди?

— Не! Отмести се по-далеч от мен и стреляй, ако не спрат, но само по конете. Не бива да допуснем да ни обградят!

Тикнах три нови патрона в карабината на мястото на изстреляните и я взех за стрелба. На двеста крачки бяха отдалечени мир махмалли от нас, сто и петдесет, сто, тогава им викнах:

— Стой, не продължавайте! Ще стреляме!

Дванайсет срещу двама! Те отговориха с подигравателен кикот и продължиха да препускат. Седем, както видях, имаха пушки. От тях не се страхувах толкова, колкото от дългите копия, които другите държаха насочени към нас.

— Конете на първите двама копиеносци! — викнах на Халеф. Той се подчини, а аз дадох три изстрела. Пет коня рухнаха, ездачите ги последваха. Два-три от следващите коне се препънаха в тях и на свой ред се сгромолиха. Отрядът се разбърка. Седящите все още на седлата спряха на приблизително трийсет крачки от нас, а другите се изправиха с проклятия и заоглеждаха конете си.

Видът на тези хора в никой случай не будеше доверие, но въоръжението им не можеше да ми вдъхне респект. Копията сега бяха обезвредени, а въоръжените с пушки имаха само стари кремъклийки, двама даже допотопни фитилни пушкала. Що се отнася до костюмите то те пъстрееха самохвално във всички възможни краски. Кюрдът обича да се тафри, колкото се може по-шарено. Един от тях, отличаващ се с притежанието и на пищов, носеше на главата си исполинска чалма.

Той беше предводителят. Накара коня си да пристъпи няколко крачки напред и ни кресна:

— Аллах да ви прокълне! Разсъдъка си ли изгубихте, че се осмелихте да стреляте по нас в пределите на територията ни? Кои сте вие, кучи синове?

— Чужденци сме — отвърнах, пропускайки последните оскърбителни думи.

— Това се разбира от само себе си. Ако не бяхте другоземци, щяхте да се вардите да разтваряте с враждебни действия дверите на сигурната гибел. Мястото на вашите души е в Пъкъла. Заминавайте натам долу от нашите куршуми!

Поиска да насочи пушката си към нас. Аз държах цевта отправена към него и бързо му повелих:

— Долу пушкалото, в противен случай ще ти пратя смъртта в мозъка!

— Бърборко! — присмя се оня. — Че нали цевите ви са изстреляни!

— Моята може да стреля непрестанно. Внимавай!

Дадох в бърза последователност по коня му три, четири, пет изстрела. Животното рухна заедно с него и той изтърва кремъклийката.

— Аллах, Аллах! — зарева яростно, докато се изправяше. — Откъде я имаш тая пушка? Шейтанът ли ти я е направил? Как ти е името?

— Аз съм християнин от една далечна страна и ме наричат Кара бен Немзи ефенди.

— Християнско куче? Аллах да те затрие! Умри от ръката ми!

Вдигна пушката, за да я насочи към мен. Тогава един от копиеносците му хвана ръката и му викна с явен страх:

— Стой! Ще убиеш всинца ни! Пушката на този християнин изстрелва сто куршума един подир друг, без да е необходимо да я пълни. Аз го познавам! Той ще ви застреля всички накуп, преди още да сте дръпнали курока.

— Какво… приказваш? — попита предводителят, като свали кремъклийката и се вторачи в говорителя със зяпнала уста.

Онзи отговори с толкова тих глас, че не можах да го разбера. Дълго говори усърдно на него и на другите, което даде време на Халеф да зареди отново двете цеви. Кюрдите слушаха говорещия с видимо удивление и ме мереха с погледи, сякаш бях осмото чудо на света. Аз самият бях любопитен да чуя откъде ме познава този мъж. Когато свърши речта си, беше проведено кратко, също така тихо съвещание, след което предводителят се обърна към мен:

— Ходих^[1], ти ли си другоземецът, който спасил племето на хаддедихните, като примамил трите племена на техните врагове в долината Дерадж и ги принудил да се предадат?

— Аз съм действително.

— А дребният мъж, който се намира при теб, е може би хаджи Халеф Омар, дето е преживял всичко заедно с теб?

— Той е.

— Щом вие сте тези мъже, ние сме готови да ви простим, ако сториш онова, което поискаме от теб.

— Кажи какво искаш.

— Първо, плащаш конете, които убихте.

— Сигурно и кучетата?

— Разбира се! И, второ, подарявате ни всички оръжия, които носите.

— И трето?

— Повече нищо. Виждаш, че сме много умерени. Съгласиш ли се на тези условия, ще станеш мой миван^[2] и хешмер^[3] и ще можете да живеете при нас, докато ви е угодно, също така сигурно, все едно сте от нашето племе.

— А ако откажа?

— Тогава ще се отнесем с вас като с наши врагове и слънцето на този ден ще бъде последното, което грее в очите ви. Съветвам те да се съгласиш с нашето умерено искане.

— За мен то все още не е достатъчно умерено. Ще ви докажа, че можете да бъдете още къде-къде по-умерени.

— Не го вярвай! Кой ти даде правото да избиеш кучетата ми?

— Да не би да трябваше да разкъсат жената?

— Да. Между нас и нейното племе цари кръвно отмъщение. Освен това тя е една проклета шиитка, която говори дори за Месията на християните. Нейната кръв е за псетата. Тя се казва Фатима Мариях^[4] и ще вие в най-дълбокото гърло на проклятието.

Значи тази жена беше шиитка! Сунитите мразят шиитите. Те дори се отнасят към тях с по-голямо презрение отколкото с „неверниците“. И говорела за Месията? Нима някакви сведения за Спасителя бяха достигнали до нейното ухо, а може би и до сърцето й? В такъв случай можех да съм двойно по-радостен, дето съм я спасил. Отговорих:

— Аз съм християнин, Фатима Мариях говори за моя Спасител и поради това се чувствам щастлив, че застрелях кучетата ти. Ако не беше ги насъскал срещу бедната жена, щяха да са още живи. Значи ти самият си си виновен за тяхната загуба. И конете да съм ти заплатял? Не ви ли повелих да спрете? Не ви ли заплаших, че в противен случай ще стрелям? Вие не се подчинихте и ние открихме огън. Кой при това положение е дал повод за смъртта на конете?

— Ти, не ние! А на теб пък кой изобщо ти даде правото да стреляш?

— Аз самият си го дадох. Когато бъда нападнат, се отбранявам. Благодари на Аллах, че съм християнин! Ако бях мюсюлманин, нямаше да стреляме по конете, а по вас. И нашите оръжия искате да имате? За да можете после да ни съсечете! Отказвам да бъда гост и приятел на мъж, който кара кучетата да разкъсват беззащитни жени. Позор и гибел за теб!

— Мълчи! — ревна ми оня. — Кажеш ли още една-единствена дума и още днес или утре червеите ще почнат да те ядат!

— Ес бе тхе теша-у-утим. (Съжалявам те.) Твоето безсилие не е в състояние да изпълни заплахите ти. Моята пушка улучи три кучета и три коня, после твоето животно също получи пет изстрела от нея. Да натисна ли още дванайсет пъти спусъка и да ви прострелям главите?

— Ти си накарал Шейтана да ти я направи! — изръмжа той с потисната ярост. — Кой може да воюва срещу него! Значи не искаш да платиш?

— Не.

— И също няма да тръгнеш с нас?

— И през ум не ми минава!

— Накъде ще яздите?

— Натам, накъдето ни е угодно. Не е нужно да го знаеш. На първо време ще останем още пет минути тук. Нашата сигурност изисква вие да си тръгнете преди нас. Който след пет минути не се е разкарал, ще получи куршум от мен.

— Трябва да отнесем мъртвите коне, да им снемем сбруята.

— За тая работа можете да се върнете по-късно. Омитайте се! Виж, пушката ми е готова за стрелба, само отброй пет минути! После тя със сигурност ще загърми!

Насочих цевта към него и хаджи Халеф последва примера ми. Страхът от карабината оказа очакваното въздействие. Кюрдите ми метнаха люти погледи, наистина, но не се осмелиха да се възпротивят. Прошепнаха си някакви тихи забележки и се измъкнаха — едни на коне, други пеша. Когато стигнаха при храсталака, от който бяха дошли, предводителят на мир махмалли се обърна, размаха заканително пушката си и се провикна:

— Кух’ис соре. Бавезе зер маран. (Кръвта е червена. Пази се от змии.)

Това бе непредпазливост от негова страна, защото по тоя начин издаде, че има намерение тайно да ни последва, за да си отмъсти. Ние знаехме следователно, че трябва да бъдем нащрек. Вярно, бяхме застреляли само няколко животни, но беше сигурно, че ефектът щеше да си е пак същият.