Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В царството на сребърния лъв (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bei den Trümmern von Babylon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

КРАЙ РАЗВАЛИНИТЕ НА ВАВИЛОН. 1997. Изд. Калпазанов, Габрово. Роман. Превод: от нем. Любомир СПАСОВ [Bei den Trummern von Babylon / Karl MAY]. Формат: 20 см. Страници: 414. Цена: 2900.00 лв. ISBN: 954-17-0151-5

 

Band 27, Bei den Trümmern von Babylon

Karl May — Verlag, Bamberg

История

  1. — Корекция

1. При хаддедихните

Колко често в хода на моите разкази съм подчертавал и сега отново ще го сторя, че не съм привърженик на теорията за случайността. Аз храня по-скоро непоклатимото убеждение, че ние хората сме ръководени от ръката на Всемогъщия, Всезнаещия и Вселюбещия, без чиято воля — според Светото писание — и един косъм от главите ни не пада. Които са се откъснали от тази ръка, странстват по свои собствени пътища и отричат съществуването на един по-висш промисъл, не могат да ме забъркат в моето убеждение. Моят опит за мен стои по-високо от твърденията на тези „преучени“ люде, които не забелязват влиянието на небесното провидение само защото са се отрекли от него.

Много често ми се е случвало някое станало преди много години, само по себе си незначително събитие, за което отдавна вече не си спомням, да прояви неочаквано своите последици и така решаващо да се намеси в моите действия, че само като духовен слепец бих могъл да твърдя — тогавашните ми мисли и решения са били вдъхновени от някаква случайност.

Така бе също със срещата ми с персиеца Джафар в Дивия Запад, заемаща в моя бурен живот само част от мимолетно събитие, за което твърде рядко се сещах.

Откровено ще призная, ханджарът постепенно за мен бе изгубил качеството си на „спомен“. Аз го вземах в ръка, без да ми припомня за по-раншния си притежател, и от време на време го носех със себе си при моите пътешествия, без да мисля за възможността, че някога би могъл да има за мен по-голямо значение освен като оръжие. И все пак този позабравен случай щеше след години да разкрие своите последици. Събитията, за които сега ще разкажа, ще го докажат…[1]

Моите читатели знаят от томчето „От Багдад до Стамбул“, че по това време аз и моят верен Хаджи Халеф Омар бяхме сграбчени от чумата по пътя на Кервана на смъртта от Багдад за Кербела. Беше чудо, че се изплъзнахме от смъртта, толкова повече че тежкото заболяване бе предхождано от събития, които бяха изразходвали нашите сили. Тези дни на страдания, когато ние двамата, съвсем безпомощни, бяхме разчитали единствено на себе си, заемаха в нашите спомени изтъкнато място, а и местността, в която седмици наред бяхме витали между живота и смъртта, се бе запечатала дълбоко в паметта ни. Ето защо е лесно разбираемо, че бяхме решили при някое наше сетнешно присъствие в Багдад да използваме възможността за посещение на местата, станали толкова фатални за нас.

Моят храбър Халеф междувременно беше станал шейх на хаддедихн-арабите. Уважението, което си беше извоювал, се намираше в обратна пропорционалност с неговия ръст. Той имаше, както е известно, много дребна и суха фигура и извънредно много се гордееше със своите мустаци, за които в мигове на откровение признаваше действително съобразно истината, че тази „украса на лика“ се състои от тринайсет косъма, а именно шест отдясно и седем отляво. Но неговото мъжество и безстрашие се извисяваха над всяко съмнение, а по отношение привързаността му към мен често не можех да кажа кого повече обичаше, мен или своята жена Ханнех, която най-често наричаше „най-прелестното цвете сред всички рози на жените и дъщерите“.

Ако хаджията имаше вече един своеобразен, пищно цветист начин на устно изразяване, то неговите писма, които получавах по време на раздялата ни, бяха къде по-възхитителни. Аз адресирах писмата си до Мосул, докъдето Халеф пращаше сегиз-тогиз някой от своите бедуини, за да се осведоми дали е пристигнала някоя писаница от мен. След месечен или даже годишен срок той изпращаше после отговора си пак натам — трябваше все пак да чака, докато племето му се озове отново в близост на този град. Ставаше така, че нашата кореспонденция не страдаше от голяма прибързаност. Затова пък толкова по-самобитно бе съдържанието на неговите писма и аз бих могъл навярно да кажа, че последното, което получих по онова време от него, бе най-възхитителното. Бях му известил преди три четвърти година, че се каня да „отскоча“ до Персия и пътем да навестя пасищата на неговото племе. Той ми отговори, служейки си с една чудата смесица от арабски и турски, която предавам в превод:

„Хаджи Халеф Омар, шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар, до Кара Бен Немзи ефенди, неговия приятел.

Поздрав! Обичам те! Още веднъж привет!

Твоето писмо, о, сихди, дойде точно по време на молитвата Аср. Благодарност! Милост! Привързаност! Слънце изгря за мен, задето си имал достатъчно мастило да ми пишеш. Радост навсякъде, хамдулиллах! Не губи кураж, аз веднага ти пиша! О, перо! О, мастило! То е изсъхнало. Пращам за вода и сипвам вътре! То отново омеква и се разрежда! Машаллах! Шрифтът е бледен, ама ти въпреки туй ще можеш да го четеш, защото си най-ученият от всички учени от страните на Изтока и Запада. Аз го подкрепям с клетва!

Ханнех, най-красивата от цветята сред всички жени, все още си ухае както преди толкова много години. Ти си нямаш никаква. Аллах да се смили над теб. Кара, моят син, който носи твоето име, е вече кажи-речи по-умен от баща си. Той навярно ще ме надмине. Душата ми се радва. Въпреки това викам: о, горко, о, горко! Стадата ми растат, а шатрата се уголемява. О, пари, о, имане, о, камили, коне, овце, кози и агнета! При теб същото ли е? Млякото ти мазно и гъсто ли е? Или плодовете на твоите фурми са проядени от червеи? Тогава те стават само за фураж на добитъка. О, сиромашия, о, кахъри и погибел! Как расте тревата в Алмания? Шатрите ти плътни ли са? Ако не, то ги закърпи! Една малка дупка много бърже става голяма дупка. О, вятър, о, дъжд, вие хич нямате работа вътре! Ние сме в пълнолуние, при теб как е? Избягвай пороците, защото те се множат като мравките в степта! Не давай прекалено фураж на камилите си, а ги приучвай на търпение! Оставяй конете да спят на открито, ама любимата кобила вземай в шатрата! О, нощ, о, роса, вие й вредите! Пази се от настинка и грехове! Двете убиват, едното — тялото, другото — душата, и в двата случая ще бъде много жалко за теб. Вярвай ми в това, защото аз винаги съм бил твой искрен приятел и закрилник!

Твоите мисли са в Персия, моите — също, защото аз ще яздя с теб. Как бих могъл да те пусна да яздиш сам, о, сихди! Аз искам с теб отново да живея и отново с теб да умра. Ела! Бен Рих, най-великолепният от конете, пита за теб. Неговият баща беше твоя собственост. Ти ми го подари. Вземи сега сина в замяна, а после си ми го върни!

Виж как те обичам и почитам: започнах това писмо в третия ден от месеца по твоето отчитане тишрин илау’вал и го завършвам днес в деветия ден на месец канун ет тани. Това е повече от три месеца, толкова големи части от моето сърце са твое притежание! Ако беше дошъл, нямаше да пиша, а щях повече да ти кажа. Имай търпение с твоето племе, но бъди строг с устата на стара жена, тогава ще управляваш мъдро и ще пожънеш слава и почести. Не се влюбвай в грешките си, инак те ще порастат колкото лъвове и ще те разкъсат! Все още ли пиеш вино? О, Мохамед! Та нали той го е забранил! Само че ти си християнин, а аз трябва да се подчинявам на Корана, но когато носиш такъв, не пий! О, наслада, о, блаженство! От утре вече те очакваме. Овцата с най-тлъста опашка е готова да бъде заклана за теб веднага щом се явиш при нас. Тя се радва на тази чест. Никога не закопчавай каишите на седлото халтаво, ще се хързулне заедно с теб! О, строшаване на ръцете, краката и ребрата! Ханнех, най-велелената от жените сред съпругите, няма нищо против да яздя с теб. Тя става все по-красива. О, щастие, о, благословия, о, съпружество! Хем не се разболявай! Аз те уверявам и ти се кълна, че това вреди на здравето, защото съм твой истински приятел! Не се събирай с неверници и хулници, а вземай пример от тези, които са били поведени от теб по правия път.

Днес е четвъртият ден от месец нисан. Писмото значи се удължи с още три месеца. О, дългота на времето, о, многобройни дни! Мий се пет пъти на ден, при всяка молитва веднъж, а ако нямаш вода, ползвай временно пясък! О, чистота на тялото, о, чистота на душата! Ние бивакуваме в близост на Карлат Шергат и скоро ще се изтеглим на запад, заради което изпращам пратеник до Мосул. Бъди по ранина на крак, защото Утринната молитва е по-добра от съня! Вземи прочутите си пушки и ела колкото се може по-скоро! Поздрав, почит, любов, уважение и назидание от твоя приятел и закрилник

Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах.“

Моето писмо, на което последва този отговор, бе лежало в продължение на месеци в Мосул, преди да бъде взето, и докато после Халеф се бе нуждаел от шест месеца, за да доведе с пот на лицето горното писание докрай, аз вече бях пристигнал при Тигър. След като дълго бях разпитвал напразно, узнах най-сетне, че сега хаддедихните трябва да се търсят в близост на Джебел Кхануке, и се отправих за там. Начинанието не беше безопасно, тъй като точно в тази посока можех да срещна враговете на това племе, и ако те ме разпознаеха, което можех да очаквам, трябваше да браня живота си. Бях сам, а конят, който яздех, не струваше много, понеже не бях купил по-скъп, знаейки, че за Халеф щеше да е чест да ме снабди с добро животно.

Щастието ме покровителстваше. Не срещнах никакъв човек, докато на юг пред мен се появиха възвишенията на Джебел Кхануке. Тогава видях да се задава един ездач, който, като ме съгледа, спря коня си и мнително посегна към кремъклийката. Аз проявих повече доверие, като се насочих към него и го поздравих приятелски. Той се позабави да отговори, измери ме с мрачен поглед и ме попита после, без да отвърне на поздрава ми:

— Ти си турчин, пратеник на пашата от Мосул?

— Не — отвърнах.

— Не отричай! То ти личи. Лицето ти има светлата боя на градския жител.

Аз действително бях от твърде късо време на път, за да съм почернял от слънцето, а добре знаех колко са омразни служителите на пашата при бедуините, които никога не искат да признаят правото на правителството да събира данъци. Ето защо казах:

— Какво ме интересува пашата! Аз съм свободен мъж, а не негов подчинен.

— Как може един турчин да се нарече свободен мъж? — подигра се оня. — Само бедави[2] е свободен.

— Аз не съм турчин.

— А какъв? Кюрд също не си, това виждам. Към кой народ значи би могъл да принадлежиш?

— Франк съм.

— Франк? — изсмя се той. — Каква лъжа! Никой франк няма да се осмели да броди ей така сам като теб из тоя край.

— Мислиш, че само бедуините притежават кураж?

— Да.

— И въпреки това спря, като ме съгледа? Аз обаче спокойно яздих към теб. Кой следователно притежаваше кураж?

— Мълчи! Да идеш насреща на един отделен човек, не се изисква никакъв кураж. Аз искам да знам към кой народ или племе принадлежиш.

Гласът му звучеше почти заплашително и същевременно той си играеше с петлето на кремъклийката. Неговото лице ми беше непознато. Значи не можеше да бъде хаддедихн. Поради това отвърнах по същия начин:

— Кой от двама ни има правото да разпитва другия? Кой е по-знатният, аз или ти?

— Аз!

— Защо?

— Стадата на моето племе пасат тук.

— Кое племе?

— На хаддедихните.

— Ти не си хаддедихн!

— Как можеш да го твърдиш? — сопна ми се той.

— Ако беше хаддедихн, щях да те познавам.

— Познаваш ли всички мъже на това племе? — попита учудено.

— Поне тези на твоята възраст.

— Аллах! Приятел или враг си на хаддедихните?

— Приятел.

— Докажи го!

Тогава аз му се изсмях в лицето и казах:

— Чуй, ако тук има нещо за доказване, то това е дали ти си хаддедихн!

Той издърпа петлето и викна гневно:

— Ако искаш да ме оскърбиш, ще ти тегля куршума! Аз сега съм хаддедихн, а по-рано принадлежах към прочутото племе на атеибехите!

— Това е нещо друго, ала аз въпреки всичко имах право. Познаваше ли шейха на атеибехите Малек?

— Да. Той е мъртъв.

— Вярно е. Той беше дядото на Ханнех, жената на моя приятел хаджи Халеф.

— На твоя… приятел…? — попита усъмнено.

— Да, защото аз съм Кара Бен Немзи ефенди и ти сигурно си чувал за мен.

Видях по лицето му първо изписано удивление, после отново съмнение и накрая пренебрежение.

— Не лъжи! — отговори. — Ако мислиш, че ще ти повярвам, нямаш капчица мозък в главата. Ти да имаш ловкостта да си тоя Кара Бен Немзи!

— Аз съм!

— Ако ти си това, то ще е възможно и ел асфур[3] да бъде сметнат за ел ниср[4]!

— Познаваш ли Кара Бен Немзи?

— Не, защото съм едва от година при хаддедихните. Ама съм слушал толкова много за него, че не е необходимо да съм го виждал, за да знам, че си лъжец. Този дързък аламан е единственият франк, който дръзва да се появи сам по тези места. Затова ти не може да си франк, а трябва да си слуга на пашата.

— Машаллах! Твоите мисли са наистина странни! Тъкмо защото съм сам тук, трябва да съм Кара Бен Немзи.

Това е единствено правилното заключение от твърдението, което изрече.

— Ти май желаеш да те осмея. Аз мога да ти докажа, че не си този, за когото се представяш.

— Наистина ли?

— Тогава чуй и сетне се засрами! Аз нося едно писмо в Мосул, което да иде в Алмания до Кара Бен Немзи. Може ли той да е тук, ако трябва да получи едно писмо в отечеството си?

— Защо не? Преди девет месеца аз писах на Хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, че възнамерявам да тръгна към Персия и ще го навестя. Да не би да съм длъжен да чакам с това пътешествие, додето той едвам след години ми прати отговор? Аз пристигнах тук по-рано, отколкото ме е очаквал, такава е работата. Впрочем аз дадох на Хаджи Халеф пликовете за писмата, които щеше да ми пише. Щом имаш такова у себе си, то трябва да изглежда по следния начин.

Извадих бележника си от джоба, написах на един лист адреса си, както го бях дал на Халеф, и му го показах. Той бръкна в пояса, измъкна писмото, сравнява дълго и старателно двете неща и накрая извика:

— Аллах акбар! Аз не разбирам това четмо и тези думи, но знаците са същите. Нима наистина си Кара Бен Немзи ефенди? Тогава трябва да имаш две пушки, една голяма и една малка, за които всеки знае, че…

Той спря посред приказката си, защото аз снех висящите на гърба ми пушки и му ги показах. Сега бе крайно забавно да се види физиономията му. За съжаление имах тази наслада само няколко мига, защото той ми тикна чевръсто писмото и бележника в ръката и се разкрещя:

— Иа сурухр, иа сурухр! Хамдулиллах! (О, радост, о, радост! Слава на Аллах!) Кара Бен Немзи е тук! Трябва мигом да се върна, да осведомя!

Той обърна коня си, смушка го с пети в слабините и се понесе в посоката, от която беше дошъл. С двете пушки, писмото и бележника в ръце аз се ухилих след него. Странен начин да ме посрещне този мъж на пасището на племето, към което сега принадлежеше! Колко далеч бях от хаддедихните, не знаех. Той можеше поне това да ми каже. Но неговата следа бе за мен един сигурен пътеуказател към целта и ето защо аз седнах във високата сега през пролетта трева, за да се насладя с подобаваща съсредоточеност на писмото на моя Хаджи Халеф.

Познавах стила на дребосъка и още преди да отворя писмото, знаех, че ще съдържа множество назидания, за които нямаше никакво основание. И правилно, не бях се измамил! Трябвало да изкърпя шатрата си, да избягвам пороците, да не прехранвам камилите, да се пазя от грехове и простуда, да не закопчавам халтаво седлото и тъй нататък! Такъв си бе неговият маниер и начин да ми разкрие любовта си. Това не можеше да ме обиди, а само ми доставяше удоволствие. Преди три месеца беше писал: „От утре вече те очакваме“ и въпреки това аз бях тук по-рано, отколкото можех да подозирам. Какво въздействие щеше да предизвика в бивака новината за идването ми, знаех. Сигурно нито едно дете, което се бе научило да тича, нямаше да остане да си седи в шатрата и всеки, който бе в състояние да се качи на кон, щеше да препусне насреща ми.

След като прочетох с истинска наслада писмото, аз се метнах отново на седлото и последвах дирята на толкова бързо повярвалия атеибех. Тя водеше на юг, към хълмовете на Джеоел Кхануке.

Казах си, че не може да съм много отдалечен от бивака на хаддедихните. Ширналата се степ образуваше едно-единствено, непрекъснато море от първите пролетни цветя. Конят ми беше обагрен чак до мен от цветен прашец, какъвто не бе случаят при жребеца на куриера. От това можех да заключа, че когато ме срещна, този мъж не е бил изминал дълъг път. Той бе имал щастието още в началото на своята езда към Мосул да срещне адресанта на писмото.

Беше минал едва четвърт час, когато видях, че предположението ми е вярно: първо се появиха двама ездачи, които летяха към мен в кариер. Единият яздеше вран, а другият — бял кон. Още преди да различа лицата им, знаех кои бяха: Хаджи Халеф Омар на бялата, несравнима кобила, която някога бе принадлежала на Мохамед Емин и после на неговия син Амад ел Гхандур, и Кара Бен Халеф на врания жребец Асил Бен Рих, потомъкът на моя незабравим Рих. На известно разстояние зад тези двамата някой яздеше един пъстър кон. Това беше Омар Бен Садек върху коня, който бях плячкосал навремето от аладжите. А още по-назад идеше един голям и широк облак от ездачи, всеки от които се стараеше да надпрепуска другите.

Халеф и неговият син имаха най-добрите коне, те ме достигнаха първи. Аз бях слязъл, за да ги посрещна стоешком. Те скочиха кажи-речи още в бяг. Халеф се втурна към мен с разтворени обятия.

— Сихди, добри, скъпи сихди! — извика той. — Моето блаженство няма глас и запленението ми няма думи! Освободи ме от словото, аз не мога да говоря от радост!

Обви ръце около мен, сложи глава на гърдите ми и заплака високо. Аз го целунах по страните и казах:

— И в мен мълчи гласът на копнежа, който ме тласкаше към теб. Той намери изслушване и аз възславям Аллах, задето ме дари с тази радостна среща.

Тогава той притисна още по-здраво ръце около мен, пусна ме после бързо, обърна се към своето момче и каза:

— Видя ли, сине мой? Кара Бен Немзи, когото ние почитаме и когото аз обичам, ме целуна! Това е повече, хиляди пъти повече, отколкото някога моето приятелство и любов биха могли да измолят. Никога не забравяй в твоя живот, че неговите устни докоснаха лика на твоя баща! Това и за теб е слава, която никоя друга почест не може да достигне.

Халеф притегли Кара към мен да ми подаде ръка. Аз се наведох към момчето, целунах и него по челото и рекох:

— Ти си синът на моя приятел Халеф, наречен по негово и мое име Кара Бен Халеф. Имай предвид, че и аз те обичам като баща. Бих желал един ден като мъж да можеш да приличаш на него.

Дребният хаджи Халеф изпъна гордо снага и извика все още с радостни сълзи в очите:

— Добре ли чу думите на най-големия герой, когото познавам? Да си станел мъж, какъвто съм аз, твоят баща! Ние сме убивали лъва и сме надвивали черната пантера; ние винаги сме побеждавали и нивга не сме показвали на някой враг гърба си. В твоите жили тече моята кръв, а зад челото ти живеят достойнствата на моя дух. Аллах да даде с делата си един ден да достигнеш прославата на твоя храбър баща!

Правилно! Такъв си беше той! Още в първия миг на нашата среща му беше невъзможно да противостои на привичката си да преувеличава. Това си му беше станало, без да е осъдителна мания, втора природа. Той успяваше, без всъщност да го иска, дори в миг на най-дълбоко вълнение и затрогнатост да придаде със своето безобидно самохвалство един ведър привкус на сериозността. Който го познаваше, това вече не му правеше впечатление.

Междувременно Омар Бен Садек също бе приближил и слязъл от своя аладжи. Той ми подаде двете си ръце и каза:

— Сихди, аз не съм така отрупан с чест и слава като Хаджи Халеф Омар, нашия шейх. Но аз те обичам също както той и благодарността за това, което ти дължа, никога няма да отмре в моето сърце. Бъди ни добре дошъл! Заедно с теб при нас ще отседнат всички добри духове.

И сега с гръм и трясък пристигна гъстият, многоброен облак конници! С юздите в левите ръце и кремъклиите в десните, те се носеха с ликуващ крясък към нас, сякаш се канеха да ни стъпчат в земята. Спряха посред вихрен галоп на три крачки от нас, издигнаха рязко конете на задните крака, разпиляха се назад, обърнаха отново, формирайки какви ли не фигури, препуснаха, все стреляйки и отново зареждайки, привидно разбъркано един през друг и запрофучаваха толкова близо край нас, че човек, за да не се изложи с някое страхливо отдръпване, трябваше да е запознат с този обичай и тяхното ездаческо умение. Зад тях се придържаха момчурляците до четири-пет годинки също на коне, зяпайки тази „фантазия“, в която нямаха право да участват. После ние възседнахме, бяхме взети по средата и поехме в галоп към бивака, пред който стояха старците, жените и момичетата, за да ни посрещнат във всички регистри с „Алан васах’лан!“ „Мархаба!“ и „Хаба-кек!“[5]

Слязохме пред една красива шатра, в която щях да живея. Хаддедихните притежаваха специална шатра за почетни гости, а това бе знак, че племето се радва на изключително благоденствие. По-късно, когато Халеф ме поведе с очевидна гордост около дуара[6], за да ми покаже стадата, забелязах за своя радост, че тези толкова сприятелени с мен хора сега бяха значително по-имотни отколкото по времето, когато се запознах с тях. Не можех да не споделя тази констатация с хаджията и той веднага използва благоприятната възможност да се представи в добра светлина, като попита:

— Знаеш ли, сихди, на кого племето дължи всичко?

— На теб сигурно! Или не?

Тогава той сложи ръце на сърцето, вирна глава, извиси важно вежди и заговори:

— Да, на мен! Аз съм шейхът, а ти знаеш какво означава доброто управление. Аз съм този, комуто всички тези подчинени са поверени със своите тела и душите, които обитават тези тела. Аз съм бащата и майката, дядото и бабата, та дори прадядото, прародителят и праотецът на тоя мой народ. Аз храня и обличам моите подчинени; аз ги мия и реша; аз ги гълча и съдя, вардя и закрилям. Аз ги направих богати и щастливи. Можеш ли да отгатнеш как? Отговорът е една-единствена, малка дума.

— Сигурно имаш предвид думичката мир.

— Да, тя е, мир. Мохамед Емин и Амад ел Гхандур бяха войнствено настроени, ала нямаха щастие. Ако ние двамата, аз и ти, не бяхме дошли навремето при хаддедихните, те щяха да бъдат сразявани във всяка битка. Мохамед Емин падна в крамолата, а Амад ел Гхандур трябваше заради грешките, които извърши, да се откаже от сана шейх. Сетне бе избран Малек, дядото на моята жена Ханнех, най-чаровната сред красивите жени на всички страни и народи. Той беше стар, наистина, но като атеибех също обичаше войната, а също нема късмет. Когато умря, бях избран аз. Това май беше най-умното, което хаддедихните можеха да сторят. Ти знаеш, че аз съм храбър воин и никога не съм се плашел от някой враг. Аз също обичах ятагана и не исках да го оставя да заръждавее в ножницата, ала ето че междувременно ме споходи ти, сихди! Твоят глас прозвуча от устата на моята жена Ханнех, най-красивата роза сред всички цветя на женските шатри. Ти толкова често си говорил за Божията любов, милост, състрадание и доброта; толкова често си казвал, че човекът е Божие подобие. Ти си учил, че любовта е най-голямата сила на небето и земята, на която нищо не може да противостои. Такива бяха твоите думи. Но твоите дела въздействаха още по-могъщо от думите ти. Ти щадеше дори най-лютите си врагове колкото се може по-дълго. Ти предпочиташе с благост или хитрост да постигнеш онова, което чрез строгост или с бич можеше да постигнеш много по-бързо. Ти десетки пъти си рискувал живота си, за да запазиш този на някой враг. Тези твои дела са говорели много по-силно от словата ти на сърцето на моята Ханнех. Когато ти отдавна си беше отишъл от нас, тя седеше кротко в шатрата си и слушаше какво разказваме за теб. Тя те избра за свой образец и не търпеше да вадя ятагана от ножницата. Ти знаеш, че ние двамата, аз и ти, навремето победихме враговете на хаддедихните и за дълго ги направихме неспособни да се надигнат отново. Когато аз станах шейх, те се съединиха за бунт срещу нас. Аз поисках да ги поразя с острото на меча, ала Ханнех каза, че ти на мое място си щял да избереш разумието наместо силата. Тя ми даде съвет да смразя враговете помежду им, каза ми също по кой начин ще ми се удаде това лесно и ето как аз избегнах битката и въпреки туй удвоих нашата мощ.

— Хмм! — изсумтях аз ухилено на себе си. — Мислиш ли, драги Халеф, че Ханнех с този съвет е улучила вярното?

— Хмм! — изсумтя и той, но не ухилено, а замислено. — Бива ли да ти поверя нещо?

— Всичко, което поискаш!

Той приближи уста до ухото ми и продължи шепнешком:

— Ханнех е именно не само най-прелестното сред всички харемски цветя, но и също изключително умна. Сихди, казвам ти, тя винаги има право!

Едва се сдържах да не се изсмея високо на гордото убеждение, с което каза това. Значи моят храбър герой стоеше под чехъл! Не той, а неговото „най-прелестно от цветята“ бе шейхът на хаддедихните! Но това можеше само да ме радва и през ум не ми мина да го почитам заради тая работа по-малко. Всеки устроен с гореща кръв мъж може да бъде щастлив и за възхваляване, ако притежава предпазлива жена, която умее по дружелюбен начин да го предвардва от безразсъдства. И двойно по-щастлив и за възхваляване е той, ако въпреки своята лесно възбудима натура проявява достатъчно благоразумие да позволява да бъде съветван и насочван от нея. От това няма да се загуби и частица от мъжкото му достойнство. Аз познавам немалко брачни двойки, чието щастие се дължи единствено на любвеобилното, внимателно водителство на жената. Това са перли, чиято стойност изобщо не може да се оцени достатъчно високо.

Халеф винаги ми е бил един безкрайно верен, жертвоготовен и в обикновено положение неимоверно благонадежден слуга и придружител. Неговият кураж и неустрашимост никога не са му отказвали, а за да ме спаси, по всяко време би заложил живота си на карта. Но тъкмо в опасностите неговата благонадеждност не всякога бе за вярване, понеже неговото безстрашие сегиз-тогиз вземаше връх и действайки извън указанията, често ме поставяше в неприятни положения. Ето защо се зарадвах сърдечно, като чух, че неговата жена бе една от предпазливите жени, за които в Песента на сангвиника се казва:

„А поиска ли той в небесата прекалено да хвърчи,

то дръпва го тя за пеша на фрака пак долу по очи.“

Аз му се усмихнах радушно и попитах:

— Ако тя винаги е права, ти навярно винаги си неправ?

— О, не! Как можеш да си помислиш такова нещо за мен, сихди! Как може твоят Халеф някога да е неправ? Та аз всякогаж съм съгласен с нея! Значи и аз винаги имам право като нея!

— Това е много умно от твоя страна, драги ми Халеф. Един мъж, който охотно се вслушва в разумните съвети на своята жена, прилича на мюсюлманин, който винаги се ръководи по Корана!

— Как ме радва, че си на това мнение! Защото на мен ми се струва, че човек понякога трябва и да възрази. А пък като погледна най-миловидната сред жените в лика, то тя несъмнено има право. Как бих могъл да натъжа една такава любезност и да превърна една такава усмивка в меланхолия? Трябва да ти кажа, че нейната усмивка бърже-бърже се отразява по моето лице, а после… после, после преминава… преминава…

Той запъна и тогава аз продължих ухилено:

— После навярно преминава и по твоите хаддедихни и накрая се усмихва цялото племе?

— Да, сихди, почти е така. От Ханнех, короната на всички жени, тръгва една благост, която се споделя първо от мени после от всички, с които общувам. Моите хаддедихни сега не са толкоз серт, както бяха по-рано. Да, представи си само, случва се даже да са учтиви с мен, тяхното най-горно началство. Тая работа води произхода си от теб и твоето учение и дела. И понеже сега никой не ме чува, ще бъда искрен и ще ти кажа: в Светата книга на християните се съдържа, в името на Аллах и Пророка, много, много по-голяма мъдрост отколкото в Корана, който аз по-рано смятах за въплъщение на всичкото небесно и земно знание. Аз исках навремето да те обърна към исляма и се косях от твоя инатлък. Сега обаче съзнавам, че в една-единствена радушна усмивка на моята Ханнех лежи повече религия и мъдрост отколкото във всичките сто и четиринайсет сувар[7] на Свещената книга на Мохамед. И после… чуй, сихди, още една тайна!

Той отново доведе устата си в близост на моето ухо и прошушна:

— Също Ханнех, единствената роза сред цветята и цветовете на женския свят, хич и не ще да знае за Корана.

— Защо?

— Защото тълкувателите на Корана твърдят, че жените нямат душа.

— И с това тя не иска да се примири?

— Не, в никакъв случай! Позволи, скъпи сихди, да споделя под секрет: тя твърди, че има такава… и то само каква!

— Хмм! Кой би го помислил?

— Да го помисля? Тя изобщо не ми разрешава да кажа какво мисля по въпроса и когато аз на нея ей тъй съвсем излеко и любвеобилно намекнах, че Мохамед все пак трябва да е знаел какво учи, тя настоя, че нейната душа, хич да не сме говорели за тялото, сама по себе си била десет пъти по-ценна от целия Пророк, тяло и душа взети ведно.

— Ти съгласен ли си с нея?

— Та тя винаги има право, а когато човек се ръководи по жена си, то все едно се води по Корана, ти нали преди малко сам го каза. Аз сиреч действам точно според Корана, когато мисля каквото мисли Ханнех, най-добрата от всички жени.

Каква логика! Дребният храбър хаджи вярваше, че се ръководи по Корана, като го отхвърля. На мен не ми и хрумна да го опровергавам и ние се върнахме след обиколката в дуара, за да изядем овена, за когото според думите на Халеф било „радост и чест да позволи да го заколят за мен“.

Аз останах цяла седмица гост на хаддедихните. През това време нямаше друга тема на разговор освен събитията от по-раншното ми присъствие при племето, към които хората и до днес още поглеждаха назад с гордо доволство. Халеф беше главният говорител. Той държеше множество речи, в които ме описваше като най-големия герой под слънцето и същевременно се представяше за мой приятел, закрилник и крепител. Аз обикновено се отдалечавах веднага щом се наканеше да се впусне в един такъв панегирик за моята и собствената си особа. Не можех с присъствието си да одобря прекалените му ориентализми и същевременно съзнавах пълната невъзможност по някакъв начин да им попреча. Когато веднъж му направих забележка по въпроса, послужвайки си с думата ифтихар[8], той отскочи назад като пред някой смок и се провикна гневно:

— Какво? Как, сихди? Аз да съм мюфтехир[9]? Как можеш да ме оскърбяваш по този начин и да караш да се изчервяват от срам страните на един мъж, който ти е дарил цялото си сърце и по всяко време е готов да даде петдесет пъти едно подир друго живота си за теб? Защо извършва човек такива геройски дела, каквито сме ги вършили ние? Та нали само за да може да разказва за тях?

— Не! Онова, което сме правили, е ставало по други, по-добри причини. Аз…

— Причини? — пресече ме той. — Сега думата не е за причините, защото причините вървят отпред, а говоренето идва подир. Ако аз не бива да приказвам за това, което съм сторил и преживял, то е по-добре хич да не съм го сторвал и преживявал.

— Кой ти е забранил приказването? Ти трябва да се пазиш само от преувеличения.

— Преувеличения? О, сихди, как може при твоята опитност и познания тая работа да стои толкоз зле! Човекът е единственото невярващо създание, което живее на света, защото животните, растенията и камъните никога не могат да бъдат невярващи, ама това ти май хич не знаеш. И понеже само човекът притежава неверието, то той го има в такова голямо количество, че изобщо не може да бъде пресметнато. Кажеш ли думата сто, ще ти повярват само двайсет. Имаш ли пет деца, ще те сметнат способен само на две, а ти твърдиш ли, че притежаваш всичките си трийсет и два зъба, то хората ще ти оставят само десет или единайсет, между които ще се намират двайсет и една празнини. Ето защо един умен човек трябва да казва винаги повече, отколкото всъщност е вярното. Аз, притежателят на едно-единствено дете, казвам, че имам десет момчета и двайсет момичета. Аз твърдя, че притежавам деветдесет и шест зъба, и това е една малка лъжа, защото нали си знам, че хората ще ми извадят от тях барем три четвърти. Аз не казвам неистина и не преувеличавам, защото ако река, че притежавам два крака, то ще ми хванат вяра само за един, а трябва значи, ако искам да нацелят истината, да приказвам поне за четири. Дано Аллах просветли твоя дух, че да съумееш полека-лека да вденеш това, което сега ти казах, и да не ме прекъсваш винаги, когато разправям нашите геройски дела. Ако си застрелял някоя пустинна лисица, трябва непременно да направиш от нея лъв, защото хората ще приемат, че това е било само мишка, а ако в реката е загинал някой човек, аз съм длъжен да разправя, че са се издавили десет души, защото хората иначе ще твърдят, че изобщо не е имало хич никаква вода за давене. Вземи думите ми присърце, сихди! Ако искаш да идеш до Персия и да се върнеш с читава кожа, то винаги казвай повече, отколкото в действителност имаш да кажеш. Аллах йисаллимак! (Аллах да те пази!)

След това назидание той се обърна и се отдалечи със самоуверената стойка на мъж, който е спасил някого от банкрут, предоставяйки му цялото си състояние. В самохвалебствията той си беше неповторим, ала за негово извинение трябва да прибавя, че на него като ориенталец това не бива да му се прихваща особено високо. Ако той се държеше по европейски маниер, нямаше да е милият, храбър и самобитен чешит, какъвто винаги толкова много ми е допадал.

В хода на посоченото време от една седмица разговорът често стигаше до възнамеряваното от мен пътешествие до Персия и тогава узнах, че Халеф планираше да предприеме преди туй една езда, която действително бе по-належаща от моето пътешествие. Кабила[10] на хаддедихните се числи, както се знае, към ша’б[11] на шаммарите и ето защо дребният хаджи отдавна бе искал да навести Джебел Шаммар и Хаил, главното селище на тази област, за да завърже отново за дълго прекъснатите отношения със съплеменниците. Халеф се бе канел да предприеме ездата с един голям съпровод, ала впоследствие се отказа.

Стана така, че трима пристъпихме към това дипломатическо пътуване — Халеф, неговият син и аз. Каквото по път преживяхме, е разказано на друго място.[12]

Излетът до планините Шаммар поради своето второстепенно значение е само накратко нахвърлян от мен, защото за пустините на Арабия ще пиша по-изчерпателно в отделен том[13], а тук искам да осведомя само за преживелиците ни по време на ездата към Персия. Предоставих работата на Халеф — да даде на своята Ханнех и хаддедихните едно често повтаряно описание на големи геройски дела, убеден, че съм сложил тази задача в подходящи ръце.

Когато след три дни този материал бе изчерпан, той намери време да заговори и за Персия. Милият дребосък в никой случай нямаше да ме пусне да предприема това пътешествие без негово придружителство. Той отново искаше да вземе Кара Бен Халеф, но аз го разубедих само чрез нееднократното ми разяснение, че той е още твърде млад за едно толкова продължително напрежение и ще ни допринесе по-скоро вреда отколкото полза. Омар Бен Садек също пожела да тръгне с нас, както и други хаддедихни. Аз се постарах да им докажа, че при едно такова пътуване двама отделни мъже ще могат да се придвижват много по-лесно и сигурно отколкото един многоброен конен отряд, който навсякъде ще привлича вниманието.

И тъй, бе решено, че ще яздя само с Халеф. Аз щях да получа Асил Бен Рих, който притежаваше същата тайна като своя баща Рих, а Халеф искаше да вземе кобилата на Мохамед Емин. Аз го разубедих, защото един бял кон лесно можеше да стане опасен със своя биещ на очи цвят. Той може да се различи от голямо разстояние, а аз от опит знаех от какво предимство е да откриеш врага, преди той да те е видял. Когато споменах и възрастта на коня, Халеф каза:

— Оо, кобилата си е все още съвсем същата, каквато си беше, когато я видяхме за пръв път. Но ти имаш право, сихди, ние не можем да използваме светъл кон. Аз също трябва да имам един марап и… аз го имам.

В последните три думи той вложи такава интонация, че го попитах:

— И какъв е той, драги Халеф?

— Мда. Ти още не си го виждал, аз исках да те изненадам. Това е един истински недж-жребец, чието родословно дърво за съжаление не притежавам.

— Невъзможно! Един толкова скъпоценен кон… без родословно дърво…?!

— Така е! Когато абу хаммед се надигнаха последния път срещу нас, трябваше да заплатят мира с коне и камили, чийто избор направих аз самият. Най-добрият им кон беше враният жребец, за който ти казвам. Аз го взех за себе си, което беше най-голямото наказание, дето можеше да ги сполети, и знам, че те и до ден-днешен не са превъзмогнали загубата. Жребецът е бил отмъкнат при някой разбойнически набег и никой не узнал кой е бил по-раншният притежател на това животно. Стана така, че аз притежавам един чистокръвен недж-жребец, но не и неговото родословно дърво.

— Но той все пак си има име?

— Как се е казвал по-рано, не знам. При абу хаммед той е наричан Ел Атим[14], заради неговия цвят. Това за мен не бе достатъчно, защото той заслужаваше едно по-благородно име. Тогава се сетих за врания жребец, дето ти го подарил, както си ми разказвал, твоят приятел Винету, червеният шейх. Кажи, как му беше името на този кон?

— Хататитла.

— Не означава ли това Баркх[15] на моя език?

— Да.

— Аз го знаех, ти си ми го казвал и затова нарекох коня Ел Баркх, понеже жребецът на твоя мъртъв приятел винаги ти е бил толкова верен. Ела и виж неговия адаш!

Халеф ме отведе на едно голямо разстояние навътре в степта до мястото, където камиларите надзираваха своите животни. Там се намираше само един-единствен кон — неджди, когото трябваше да видя. Като ни забеляза, той тръгна към нас и се остави да бъде помилван от Халеф.

— Е, сихди, как ти харесва? — попита този. Враният имаше един малък, тесен фенер[16] на широкото чело. Красиво извитата шия носеше малка глава с остри, изправени уши. Носът беше меко източен, очите бяха изпъкнали и огнени, гърдите — широки, холката — остра, торсът — къс, кракът — жилест, а копитото — малко, окръглено и твърдо. Достойна за похвала бе красивата опашка, но не по-малко дългата и гъста грива. Без веднага да отговоря на въпроса на хаджията, аз подложих коня на щателна проверка, започвайки с прегледа на очите и завършвайки с проучването на копитата. После Халеф трябваше да го язди пред мен във всички видове ход. Когато слезе, той повтори въпроса си:

— Е, как ти харесва? Откри ли недостатъци?

— По-напред кажи дали самият си преглеждал вече Баркх за недостатъци!

— Да. Той е безупречен.

— Драги Халеф, мислиш ли, че изобщо може да има безупречен кон?

— Тези неща ти ги разбираш по-добре от мен.

— Ти като бедави всъщност би трябвало по-добре да ги разбираш от мен, чиято професия е да употребявам възможно повече пера и мастило.

— Аллах! Кажи искрено: има ли тоя жребец недостатъци?

— Да.

— Ако това е вярно, аз трябва да съм кьорав!

— О, не! Касае се само за дреболии, които не намаляват стойността на коня. Най-напред задните копита са нееднакво големи, ала разликата е толкова незначителна, че ти изобщо не си я забелязал. После предницата е малко по-нисичка и накрая челото е широко, наистина, но твърде плоско между очите — там то би трябвало да е изпъкнало.

— Аллах керим! — въздъхна той. — Толкова много недостатъци! Но все пак ще признаеш, че въпреки това той може да бъде наречен „хьорр“?

„Хьорр“ означава високоблагороден и се употребява при коне, чиито родители са били без недостатъци.

— Не, той не е „хьорр“, а само един „мекуереф“, драги Халеф.

„Мекуереф“ окачествява кон, чиято майка е била благородна, но бащата — не.

— Докажи го! — подкани ме Халеф.

— Ушите са твърде изправени. При един високоблагороден кон те би трябвало почти да се докосват. И после една толкова гъста грива винаги е признак за смесена кръв.

Аз не мога да ти спестя тази присъда, но ти нямаш причина да тъжиш. Асил Бен Рих е по-благороден от този жребец. Цената на двамата обаче много вероятно е еднаква. Има ли си и Баркх тайна?

— Дали неговият пръв притежател му е дал някаква, не мога да кажа. Никой не съобщава на крадеца на коня си неговата тайна. Но аз обучих арапа на един таен знак. Аз съм единственият, който го знае. Дори моят син и Ханнех не знаят нищо по въпроса. Ама на теб, сихди, ще ти го кажа. Щом като ще яздим заедно, лесно може да възникне случай, че за нашето спасение да ти е потребно да знаеш тайната. Тя се състои именно в това, че аз се надигам на стремената и три пъти кихам яката едно подир друго.

— Скъпи Халеф — засмях се аз, — ти си оставаш все същият!

— Какво имаш предвид? На какво се хилиш толкоз?

— На това, че ти дори на най-сериозната работа съумяваш да придадеш весела страна.

— Сериозна? Весела?

— Да. Тайната на един кон си е все пак една много сериозна работа, защото човек я прилага само когато се намира в голяма опасност или даже в смъртна беда. Сега си те представям обграден или преследван от врагове. Куршуми свирят, стрели свистят, ножове бляскат, а ти захващаш да кихаш и…

— Мълчи, сихди! — пресече ме той. — Все едно е какво върши човек в такава опасност за своето спасение, стига само то да му донесе помощ. Ако аз чрез трикратно кихане се изплъзна от смъртта, то това определено ще е по-добре за мен, отколкото ако чрез десетократно кашляне си изгубя живота. Как можеш да се хилиш на това, не разбирам.

— В такъв случай ще се постарая да бъда сериозен и ще те попитам привикнал ли си неджията към някоя сура от Корана, която да му шушнеш вечер в ухото?

— О, сихди, не искай прекалено много от мен! Който трябва да управлява цяло едно бедуинско племе, не намира време да си впечатли някоя дълга сура от Корана.

— Колко жалко! Моят Рих беше свикнал да спя при него. Вратът му ми служеше за възглавница и преди да заспя, аз му казвах неговата сура тихо в ухото. Той беше приучен да се подчинява само на този, който стореше това. Сега навярно и Асил Бен Рих си няма сура?

— Сихди, как може да питаш! Потомъкът на твоя великолепен Рих трябваше непременно да има такава. Знаеш ли сурата Абу Лахеб?

— Да. Тя е сто и единадесета.

— Кажи я!

— Тя гласи: „На Абу Лахеб да му изсъхнат ръцете и изсъхнаха.

Всичките му имоти и печалби не могат да го спасят.

Ще влезе в пламъците на огъня.

А жена му ще бъде носач на дърва.

На шията си ще има въже от палмови влакна.“[17]

— Да, това е сурата Абу Лахеб, която ти трябва вечер да шепнеш на коня си в ухото.

— Защо точно тази?

— Защото е толкова къса. Аз трябваше да я науча наизуст, за да я казвам на арапа. Днес ти ще спиш при Асил Бен Рих, както спеше при неговия баща. Да ти кажа ли и неговата тайна за хвърлянето?

— Има ли той такава? Тя ще ми е добре дошла.

— Асил и Баркх, двамата си имат. Аз ги привикнах. Тя е еднаква за двата коня, защото това опростяваше дресировката. Ако извикаш два пъти думата „Литахт!“[18] и в промеждутъка дадеш да се чуе едно остро изсвирване, мигом ще бъде хвърлен всеки ездач, комуто не искаш да разрешиш да остане на седлото. Отбележи си това, сихди, защото е лесно възможно по този начин да добиеш предимство над някой враг!

От само себе си се разбира, че сметнах това предимство за вероятно, защото не само Рих, но и двата жребеца на Винету бяха обучени да хвърлят при даден знак всеки непознат ездач, а аз неколкократно бях изпитвал ползата от тази дресировка.

Нашият път щеше да мине през Багдад и ние решихме, за да не напрягаме конете още в самото начало, да стигнем до града по Тигър. За пренасянето на нас и конете се налагаше да се стъкми един доста голям келлек — сал от надути кози кожи, обичаен за споменатата река. Хората искаха да ни уговорят да вземем известен брой хаддедихни за управляването на келлека и за закрила срещу евентуално пребиваващи край реката вражески бедуини, ала аз не допуснах да ме склонят. Въпросният участък на Тигър ни бе познат от по-рано. Колкото повече хора вземехме, толкова по-голям трябваше да бъде салът. Едно малко плавателно средство привлича по-малко внимание отколкото някое голямо, а двамата сами при всички случаи щяхме да бъдем по-сигурни отколкото под съмнителната закрила на хора, чието присъствие вероятно толкова повече щеше да привлече опасностите, които искахме да избегнем.

Вечерта преди потеглянето ни стояхме много дълго в Джемма, Съвета на старейшините, за да изберем заместничество на Халеф по време на неговото отсъствие. Беше след полунощ, когато отидох в шатрата да си легна. Тъкмо се канех да угася лампата със сусамово масло и ето че входната завеса се отметна и хаджията подаде глава, за да ме попита:

— Сихди, може ли да вляза?

— Разбира се!

Тогава той пристъпи в шатрата, дойде близо до мен, направи тайнствена физиономия и прошепна:

— О, сихди, трябва да ти кажа нещо, на което от удивление до други ден ще клатиш глава!

— С тая работа сигурно ще свърша и по-бързо. Какво имаш да ми кажеш?

— Едвам го нося на устните си, защото е толкова необикновено, че може би ще ме изхвърлиш!

— Не мисля! Моя Халеф не бих изхвърлил.

— Ама то върви против Корана… ох, то върви изобщо против всички обичаи и закони! Аз се уплаших, като го чух. Но можех ли да смажа от бой Ханнех, блаженството на моя живот?

— Не, не е трябвало да го правиш.

— Благодаря ти, сихди! Твоите думи ми дават кураж да ти кажа, че тя има желание още сега да приказва с теб.

— И това те доведе до такава обърканост? През тези седмици аз толкова често разговарях с нея, без при това твоята душа да си е изгубила равновесието. При вас бедуините жената не е такава робиня както в харемите на градските жители.

— Това е вярно, но ти още не познаваш цялата пълнота на нейното желание, което ще разтърси дълбоко обхвата на твоя дух. Ти именно си говорил с нея само през деня и в присъствието на други, а сега тя иска да те има сам… без мен… хамен два часа след полунощ…!!!

Халеф изтръгна думите си на пресекулки и унило.

— И ти й разреши?

— Разбира се! Защо да не й разреша? Не ми е на мен за нея, ами само за теб! Ти ще се почувстваш тежко оскърбен, дето една жена се осмелява да поиска такъв разговор с теб. Ама аз те моля, сихди, събери заради мен всичката си благост и доброта и бъди убеден, че на моята Ханнех и през ум няма да й дойде да добие някое от чувствата ти, които трябва да съхраняваш за твоя бъден харем. Заклевам се в Пророка и неговата брада, че спокойно и безстрашно можеш да идеш при нея. Ти си герой, дързък мъж и често си рискувал своя живот. Искаш ли сега да бъдеш по-малко сербез?

Трябваше да положа най-големи усилия да остана сериозен. Хаджията поставяше необичайната работа направо с главата надолу, като искаше да ми вдъхне кураж за разговор на четири очи с Ханнех, тайната повелителка на племето на хаддедихните.

— Не си прави труд — отвърнах. — Аз и без него съм готов да изпълня твоето и ханнехово желание. Къде е тя? В нейната шатра?

— Не. Хората биха могли да те забележат на път за там или даже да те видят да влизаш. Ханнех, утринната заря в катадневния изток на моята разположеност, напусна дуара вдясно, а ти трябва да тръгнеш наляво. Вие ще вървите там вън пред дуара един към друг и скоро ще се срещнете, без някой от пазачите да забележи. Аз ще се погрижа да не дойдат дотам, където ще се намирате.

Не беше ли тая работа повече от странна? Тук, в дълбокия Ориент, един мюсюлманин ме молеше за таен разговор с жена си и даже обещаваше да ни предпазва от смущения.

Аз духнах, без дума да кажа, свещта, напуснах заедно с него шатрата и продължих после сам, наляво между шатрите, додето оставих бивака зад себе си. После се насочих надясно. Беше времето на новата луна, ала звездите светеха ярко почти колкото лунна светлина. Не мина много и видях Ханнех да се задава. Когато се срещнахме, тя ме погледна от покривалото с големи, сериозни очи и каза:

— Знаех, че ще дойдеш, сихди, и ти благодаря.

— Откликнах на желанието ти с удоволствие.

— Ти си християнин и почиташ също и жената. Аз бих предпочела по-добре да съм мъртва, отколкото да съм заедно с мюсюлманин, който не се казва хаджи Халеф. Но под твоята закрила съм по-сигурна отколкото край мимбара[19] на някоя джамия. Сещаш ли се за какво желая да говоря с теб?

— Подозирам го.

— И защо Халеф не бива да присъства?

— Това също отгатвам.

— Знаех го и ето защо се осмелих да сторя това, което иначе никоя жена някога не бива да предприеме. Аз стоя тук пред Аллах и пред теб. Едно широко и дълбоко море се вълнува в моята душа. Неговите вълни са мислите, които ту искат да ме убият, ту да ме отнесат на твърд бряг. В моето сърце има едно небе, от което греят хиляди звезди И което скоро отново покриват облаци. Звездите искат да ми осветлят истините на Аллах, облаците са съмненията, които не ми позволяват да намеря правия път. В моята вътрешност живее един глас на жалък страх, дето никога не се успокоява. Аз го чувам ден и нощ, наяве и насъне. То крещи за избавление от ужасната мисъл, че жената е само плът от плътта, прах от прахта, една бродеща фигура без дъх и без душа.

Тя си пое дълбоко дъх, издигна ръце и продължи: — О, Аллах, бъди милостив към мен, позволи ми да зная, че в тази бродеща фигура също живее нещо, което има право на твоята любов и милост! Защо само мъжът бива да живее през вечността? Какво е сторила жената, че смъртта трябва да я унищожава изцяло? Толкова често съм се питала за това и така и не съм чула утешителна дума. Сихди, кажи ми истината! Не само аз те питам. В името на всички жени, чийто дух краде ислямът, искам да знам дали действително нямаме душа!

Бях изненадан, защото бях очаквал; наистина, въпроси от тоя характер, но не с такъв душевен изблик. Приличах на човек, пред когото подземните сили неочаквано са изригнали гейзер. Какви ли страхове, надежди и ужаси бяха прорязвали най-дълбокия вътрешен мир на тази жена, че да достигнат крясъците им сега и до моите уши! Аз исках да отговоря другояче, ала на езика ми дойде въпросът:

— Защо се обръщаш към мен, а не към някой друг?

— Защото си християнин, а не мюсюлманин.

— Тогава всъщност не е необходимо да ти казвам нещо, защото ти самата си даде отговора. Ти питаш християнина, понеже мислиш, че не ислямът, а християнството учи истината. С това ти отхвърляш Мохамед и се обръщаш към Иса Бен Мариам[20].

— Това ли правя? Това ли правя наистина, сихди?

— Да.

— В такъв случай ми кажи има ли християнката душа?

— Не само християнката, а всяка жена има душа!

— Хамдулиллах! Говори по-нататък!

— Нашата Свещена книга казва: „Бог създаде човека по образ свой и ги създаде той, един мъж и една жена.“ Бог е всемогъщ, всезнаещ и всеведущ. Той е също милостив, състрадателен и извечна доброта. Мъжът трябва да бъде подобие на Божието всемогъщество, жената — подобие на Божията доброта и любов. Ако те двамата са това, тогава те са хора в истинския смисъл, иначе не. Може ли едно същество, което е подобие на Божията любов, да бъде без душа?

— Не, защото тъкмо любовта изисква повече душа от всичко друго на земята.

— Има ли следователно жената душа, или не?

Ханнех ме гледа известно време в лицето, после се свлече бавно на колене, пое си дълбоко дъх и каза задавено:

— Има! О, Аллах, аз имам душа! И ти ме убеди в това с толкова малко думи. Аз се съмнявах и борих през толкова много години, а сега щастието се спусна така внезапно и така сияйно над мен! Аз не съм родена само за мъжа, за да бъда сетне отново нищо. Нали е така, сихди?

Ханнех плачеше от върховно блаженство, когато ми отправи този въпрос.

— Да, така е — поясних. — Както Мария, най-святата от жените, тронува в небето, така също за теб и всички жени, които я следват, стои отворена портата за всички блаженства. Така учи християнството. То учи също, че Христос е дошъл на света, за да не се загубят всички онези, мъже и жени, които вярват в него, а да добият вечния живот.

Ханнех стана, сложи ръка като за клетва на сърцето си и заговори:

— Сихди, вярвам, че и аз имам душа! Днес най-сетне я намерих и никога няма да позволя да ми я отнемат! Ако ислямът поиска да ми я ограби, то ще го отхвърля от себе си и ще отида при Иса Бен Мариам, при когото тя ще е защитена от всички опасности. Вярваш ли, че ще го сторя?

— Вярвам, защото ти вече се намираш при него.

— Да, аз го почитам, защото той е донесъл, както ти често си казвал, на хората любовта от небето. У мене е ясно и светло. Как благодаря на Аллах, задето ми внуши мисълта още днес да говоря с теб! Трябваше да бъда с теб сама, защото в присъствието на други не можех да кажа каквото исках. Сега имам само още едно желание към теб… Халеф, мъжът на моето сърце, също не искаше да вярва, че ние жените имаме души. Дали можеш да отгатнеш защо?

— Струва ми се, че той понякога се плаши от твоята.

— Машаллах! Ти позна! Хаджи Халеф е най-добрият мъж на цялата земя. Той е умен и храбър, ала понякога се нуждае от добър съвет и от глава, която да го принуждава да се вслушва в този съвет. Тъкмо защото аз станах негова съветница и помощница, той започна да подозира, че ние жените също не сме без дух и душа, понеже ако жената съумява да господства над духа на мъжа, то тя не може все пак да е само едно тяло без съдържание. Сега те моля внимателно да му внушиш, че аз съм намерила своята душа, но той няма защо да се бои от нея. Колкото пъти се опитваше да ми я оспори, аз трябваше да я браня от него и тогава той я опознаваше не в нейната голяма доброта и дружелюбие. Мен той ме обича, ала душата ми — не. Сега, когато аз я притежавам с пълно убеждение, тя вече не може да бъде предмет на съмнение. Тя значи винаги ще му показва своя най-чаровен лик, защото аз желая той истински да я обикне. Искаш ли да му кажа това?

— Оо, с най-голямо удоволствие, Ханнех, любима дъще на атеибехите!

— И не говори много за Мохамед с него! Защото тоя фалшив пророк е виновен за вярата на моя Халеф, че само мъжете имат души. Приказвай по-добре с него за Иса Бен Мариам и за Свещената книга на християните! Това ще укрепи неговата памет и неговата любов и няма да го навежда на мисли, които натъжават жената на неговото сърце. Искаш ли да сториш и това?

— Обещавам ти.

— И по-нататък, ти знаеш, че Халеф понякога е по-дързък, отколкото предпазливостта изисква. Не го допускай! Моля те. Жената на един безстрашен мъж е горда с него. Но когато той превърне куража в безразсъдна дързост, гордостта лесно може да бъде последвана от траура. Аз искам да бъда негова жена, а не негова вдовица. Ти нали си убеден, сихди, че ще ми го върнеш?

— Доколкото зависи от мен, той няма да намери причина да заложи ненужно живота си на карта.

— Благодаря ти! Моята благодарност ти принадлежи също и за това, че този път отхвърли молбата му да вземе със себе си Кара Бен Халеф. Моето сърце щеше да се поболее от копнеж по него. Халеф си мислеше, че след като Кара ви придружи навремето срещу беббех-кюрдите, а сега застреля един лъв, ти ще му разрешиш и сега да язди с вас.

— Онези езди бяха много по-кратки от тази, която сега възнамеряваме. Тук вероятно ще има напрежения и лишения, за които младото тяло на твоя син още не е дорасло. Неговото придружителство ще ни бъде повече в пречка, отколкото в подкрепа. Моят отказ следователно си имаше само разумна причина, не ми дължиш благодарност.

— О, сихди, ти изобщо никога не искаш да ти благодарят. Що за различни хора сте вие християните! Кажи, при вас и жените ли са по-добри отколкото при нас?

— Хмм! Навсякъде има добри и зли хора.

— Тогава аз ще се стремя да бъда причислявана от теб към добрите. Сега трябва да тръгвам, защото Халеф, повелителят на моето сърце, може да стане нетърпелив. Още веднъж ти казвам благодаря. Ти ми даде нов, по-прекрасен живот, никога няма да забравя това. Леилтак са’иде! (Лека нощ!)

— Аллах да те пази и съхранява!… Леилтик мубараке. (Лека нощ.)

Ханнех тръгна. Аз гледах след нея, докато изчезна зад шатрите, и мога да кажа, че сега съжалявах, задето бях дошъл и за толкова дълго я бях лишил от нейния Халеф. Каква дълбочина на чувството и същевременно какви детински възприятия! Колко тежко бе лежала върху нея отрицателната присъда на исляма и как се бе борила тя да отхвърли този товар! Колко далеч се намираше тя от безразличието на онези безбройни ориенталки, които търсят съдържанието на своя живот единствено в това да станат физически възможно по-окръглени и тежки в духовната пустота на харема! И каква умна и решителна жена бе станала тая Ханнех! Вярвам, на някои умни европейци нищо не би могло да навреди, ако си имаха за господарка на своето домашно огнище една такава Ханнех.

Такива или подобни бяха размишленията ми, когато се връщах с бавни крачки в дуара. Случи се това, което очаквах: Халеф стоеше при моята шатра. Той ме притегли за ръката към себе си и каза тихо и важно:

— Сихди, чаровната опора на дните от моя живот се върна. Нейните очи сияеха, а гласът й звучеше като песента на бюлбюл[21], когато ме нарече своя добър, обичан Халеф. Тези сладки трели изпълниха сърцето ми с блаженство, защото, откровено ще ти кажа, че тук в дуара има и по-инакви трели. В коя шатра, не е нужно да знаеш. Мисля, че си говорил с Ханнех за мен. Имам ли право?

— Даа, ти също беше споменат веднъж.

— Само един-единствен път?

— Ти единственият човек ли си, за когото може да се говори?

— Не, ама не бих желал моята Ханнех, която е гласът на всички женски достойнства, да приказва за други мъже! Много ми се ще наистина да знам за какво сте беседвали.

— Питай Ханнех!

— Сторих го. Тя каза, че по-късно съм щял да го узная от теб.

— По-късно? Добре! Ще ти го кажа по-късно.

— Защо не сега?

— Ти самият ме уверяваше, че Ханнех винаги има право, значи и този път ще се водим по нейното желание. Искам само да ти кажа, че ти можеш да се гордееш с чаровната господарка на твоята женска шатра. Сега нека спим, защото с утринните зари трябва да сме отново будни.

— О, сихди, защо си толкова мълчалив? Ти не знаеш какво чудовище е само любопитството! Неговото най-голямо блаженство се състои в това така да измъчва своите приятели, че денем да нямат апетит за ядене, а нощем да не намират ни сън, ни спокойствие. Трябва ли наистина да чакам, докато ти решиш да говориш?

— Да.

— Тогава си затвори очите и спи добре! Аз обаче няма да се насладя на благотворността на дрямката, а ще се гърча по постелята като някой дъждовен червей, сграбчен от човката на птица. Лека нощ, сихди!

— Лека нощ, драги Халеф!

Той се отдалечи, а аз отидох в шатрата да си легна.

 

 

Бележки

[1] Вж. Карл Май, Събрани съчинения, том 26, „Лъвът на кръвното отмъщение“, повествованието „То-кай-хун“ — б. нем. изд.

[2] бедави — бедуин — б. а.

[3] ел асфур — врабче — б. а.

[4] ел ниср — орел — б. а.

[5] Добре дошъл! — б. а.

[6] дуар — село от шатри — б. нем. изд.

[7] сувар — мн. ч. от суре = глава от Корана — б. а.

[8] ифтихар — хваля се, говоря небивалици — б. а.

[9] мюфтехир — самохвалко — б. а.

[10] кабила — подразделение — б. а.

[11] ша’б — племе, народ — б. а.

[12] Карл Май, Събрани съчинения, том 26, „Лъвът на кръвното отмъщение“, едноименният разказ — б. а.

[13] Карл Май, Събрани съчинения, том 25, „Отвъд“ — б. а.

[14] Ел АТим — Тъмния — б. а.

[15] Баркх — Светкавица — б. а.

[16] Има се предвид бяло петно — б. пр.

[17] Цитатът е от Свещен Коран, изд. 1993 г. Сурата е спусната в Мека — б. пр.

[18] Литахт! — Долу! — б. а.

[19] мимбар — амвон — б. а.

[20] Иса Бен Мариам — Исус, синът на Мария — б. нем. изд.

[21] бюлбюл — славей — б. а.