Карл Май
Синьочервения Метусалем (10)

Глава 10
Навътре в страната

Китай е необикновена страна. Нейната култура се е движила в съвсем друго направление и е приела коренно различен облик от тази на останалите нации. А тази култура е много стара, достигнала старческа възраст: артериите й са вкоравени, а нервите — притъпени; тялото й е мумифицирано, а душата — изсушена.

Още хилядолетия преди нашето летоброене тази култура достигнала едно стъпало на развитие, което изглежда едва в най-ново време ще бъде прекрачено, и към този напредък Китай бе принуден със силата на оръжието. Онзи френски мисионер, който нарекъл Средното царство „Le pays de Page caduc“ — Страната на дълбоката старост, е бил много прав. Тук всичко е старческо, дори младостта.

Който наблюдава децата, опознава много добре родителите. Това се отнася и за народа. Не е трудно да се прецени една нация по начина на живот на нейния детски свят. Работата на детето е играта. Но как играе китаецът?

Европеецът гледа на играта като средство за развитие на физическите и духовни сили. Той се стреми да укрепи мускулите, да заздрави костите, да разшири гръдния кош, да пробуди волевата сила, да упражнява остротата на погледа и обогати душевността. Играта дава да се разпознае в момчето сетнешният мъж, в момичето — бъдещата грижовна, вярна пазителка на дома.

При китаеца е друго. Къде може да види тук човек румените страни и светналите очи, къде може да чуе веселата, звънка гълчава на децата? Почти никъде! Китайското момче се измъква от вратата си бавно и предпазливо, оглежда се като някой старец, пристъпя без каквато и да е живост към игралната площадка и се замисля сетне с какво ли да се заеме. И ето че съзира, да речем, щурец. Улавя го, потърсва още един и сяда на земята, за да насъска двете насекоми да се бият. Гледа със задоволство как си отхапват крайниците, как грозно се осакатяват, и как продължават да се бият дори когато представляват само лишени от крайници телца. За учудване ли е тогава, че жестокостта и безсърдечието на китаеца се явяват като негови най-ярко изразени качества?

Там две момчета играят топка. Те не си я подхвърлят едно на друго; не я улавят и ритат; не я запращат към някой зид, за да рикошира и отново да я хванат. Едното удря топката с длан нагоре, докогато може, без да я оставя да падне на земята. Случи ли се последното, взема я другото и подхваща същата игра. Те стоят тихо и безмълвно едно до друго, впрочем не, не безмълвно, защото броят. За всеки успешен удар на първото в повече, второто трябва да му заплати някаква ядка, плод или нещо друго. При това те се стремят да се измамят едно друго според силите си. Оттук произлиза голямата себичност, безсъвестната хитрост, отличаващи китаеца.

Основната игра на момчетата е издигането на хвърчила. Тя е дори спорт, с който се занимават и възрастните мъже — богати и бедни, знатни и низши. В него китаецът е постигнал умение, което предизвиква изумление и би било достойно за някое по-добро дело. Едва ли има някакво животно, чиято фигура синът на Средното царство да не може да възпроизведе от хартия и да издигне във въздуха. Най-великолепно пресъздава стоножката; често фигурата е до двадесет метра дълга и удивително правдиво имитира движението на насекомото. Ястреби се издигат на една и съща връв и кръжат един до друг точно така, както го правят истинските през ветровити дни.

Докато немското момче издига хвърчилото си от чисто, невинно удоволствие, чин-тзе-тзи^[1] влага в играта вероломни намерения. То намазва връвта с някакво лепкаво вещество и я посипва с натрошено стъкло. С нея се стреми после да пререже вървите на другите момчета и хвърчилата им да бъдат отнесени от вятъра. Не се ли заражда по този начин известното китайско коварство и злорадство?

Спортните зали са непознати — оттам и липсата на кураж и физическа ловкост.

Момичета никога няма да видиш да играят на открито. Те са осъдени на същата уединеност като техните майки. Много е трудно гостът да види лицето на стопанката на къщата. И все пак китайците не са възприели тази традиция от хоей-хоей^[2], които наброяват милиони при тях.

Така играе младостта кажи-речи само за да развие лошите качества, които се усъвършенстват при зрелостта. Заговори ли чужденецът някое хлапе, не чува отговор, не вижда дружелюбна, усмихната физиономия. Все едно разговаря с някой старик — всичко е старческо.

И както старецът в заника на своя живот не иска да се раздели с досегашните си възгледи, така и китаецът не е лесно готов да възприеме други разбирания. Такъв е случаят особено в религиозно отношение, тъй като християнската мисия в Китай все още не е донесла някакви заслужаващи да се споменат плодове.

Мисионерът може ревностно и разпалено да изложи великолепното учение на християнството, китаецът ще го изслуша, без да го прекъсва, защото така изисква етикецията, но накрая ще каже любезно: „Ти си много прав, ала и аз съм прав. Пут тун киао, тун ли; ни-мен чу хиунг.“ Което ще рече:

„Религиите са различни, разумът е само един; всички ние сме братя.“ Нововъведенията, внедрени в страната през последните десетилетия, са или насилствено наложени, или китаецът е възприел само от лична изгода. Но и те се чувстват единствено по крайбрежието, докато вътрешността на страната се възправя като бодлите на таралеж срещу всеки чужд досег.

Кантон е от онези градове, в които цари най-оживен туризъм. По тази причина хората там не се държат към чужденеца и неговата култура така отблъскващо, както някъде другаде. Те съзнават, че общуването с него им носи големи предимства и навярно на драго сърце биха ги усвоили, ако не се виждаха заобиколени от закона като със здрава, непреодолима ограда. Човек можеше да си позволи най-много да се промъкне тайно през някоя нейна пролука.

Една такава пролука се откри и за Метусалем, когато Тонг-чи предложи на него и спътниците му гостоприемството си и обеща паспорт. Те трябваше да останат в Хонконг, докато следствието срещу пиратите напредне дотолкоз, че разпитът на свидетелите вече да не е нужен. Тонг-чи и Хо-по-со бяха отпътували още първата вечер, като казаха на студента къде и как може да ги намери в Кантон.

Това употребявано за града име е погрешно. Кантон или по-точно Куанг-тунг се казва провинцията. Името на столицата й обаче е Куанг-чеу-фу. Тя е отдалечена на сто и петдесет километра от морето, лежи на северния бряг на Бисерната река и образува неправилен четириъгълник, обграден от деветкилометрова стена. Тя е изградена от тухли върху фундамент от пясъчник, висока е осем метра и шест дебела и в нея са оставени петнадесет порти. Един напречен зид с четири порти отделя Стария или Татарския град от Новия или Китайския град. Към страните му са се присъединили обширни, гъсто населени предградия, които все пак не предлагат достатъчно място за многобройното население, защото над триста хиляди души живеят по закрепени за речния бряг салове, лодки и бракувани кораби, но тяхното месторазположение толкова често се сменя, че за същинското движение по реката остава свободна и открита само една тясна ивица.

Броят на тези лодки, наричани Сам-пан, се преценява над осемдесет хиляди; техните обитатели се квалифицират с името Тан-киа. На тези Сам-пам цари толкова разнообразен живот, че чужденецът може със седмици да наблюдава, без да се умори. Но за него в никой случай не е препоръчително да прояви прекалено голямото доверие да се качи на една такава лодка, особено нощем, защото Тан-киа са хора, с които много трябва да се внимава. Те принадлежат към най-нисшата класа, утайката на обществото, живеят в страхотна мизерия и следователно имат всички основания да гледат на мандарините като на пиявици, от които трябва да се укрива всяка чаша дребен ориз, с която биха позалъгали глада си. При това положение нуждата е по-силна от почтеността и ето как повечето Тан-киа водят живот, който повече или по-малко плаши очите на закона.

Чужденците биват примамвани с какви ли не хитрини на лодките. Щастлив е онзи, който отплава след това, макар и оскубан като пиле! Хиляди са изчезналите — навярно в стомасите на рибите, без да е открита следа от тях.

По протежение на реката са разположени чуждите фактории с техните големи, добре поддържани градини и огромни универсални магазини, наричани „хонг“. Ша-миен, Европейския квартал, има много живописно разположение. Възникнал е на тесен, нисък нос, издаден в Бисерната река и е отделен от сушата чрез сто фута широк канал. Сега той е публично-правна общност. До Кантон водят три моста, всеки от които може да се затваря от решетъчна врата, а елегантните каменни постройки са разположени между големи тревни площи, ухаещи градини и сенчести алеи — толкова приятни, както само тук е възможно.

Тук пристана параходът на „Чайна невигейшън кампъни“, от който се бяха възползвали шестимата пътници, защото не бе желателно да попаднат още веднъж на някоя пиратска джонка.

Въпреки че параходът се движеше през последната част от разстоянието само с половината от скоростта си, изглеждаше направо необяснимо как не е погребал под себе си сновящите с дузини наоколо лодки.

А тепърва какво се получи на пристана! Тук натрапниците напираха със стотици и стотици, за да обслужат за няколко сапеки слизащите пасажери. Те така кряскаха, ревяха и викаха един през друг, че човек почти не бе в състояние да различи отделни гласове. Тук предлагаха услугите си носачи на паланкини, миячи, бербери, лодкари, гидове, търговци, преводачи, които се изблъскваха един друг настрани, за да се проврат по-напред. Метусалем изчака, докато кресльовците помислят, че корабът е празен, и си потърсят някое друго място за разиграване на същия спектакъл.

В Ша-миен имаше само една-единствена страноприемница, принадлежаща на някакъв португалец. Нататък се отправиха най-напред шестимата пътници, и то по познатия ни начин и порядък. От само себе си се разбира, че тутакси се насъбра тълпа, привлечена от вида на необичайните, чудати фигури. Възклицанието „фан-квай“, чуждоземни дяволи, се чуваше многократно, ала никой не посмя да закачи пътниците, навярно заради тяхното достолепие държане и понеже в лицето на Търнърстик предполагаха истински мандарин.

Страноприемницата в никой случай не можеше да се нарече хотел. Напълно заети през деня с бизнеса си, европейците се събираха вечер в своите различни клубове на съотечествениците, така че съдържателят можеше да разчита само на скромна клиентела.

Той веднага предложи на пътниците стаи, ала Дегенфелд отклони и запита дали има бира. Нямаше, но той изяви готовност да нареди да им донесат от близкия клуб и скоро им бе сервирано отлично пиво „Бергедорфер“, което те вкусиха от неизменната чаша на Синьочервения.

— Според мен, не искахте да опитвате тук повече ник’ва бира — обади се Готфрид. — Поне тъй казахте в Хонконг, зарад’ високата цена.

— Ja, dat heeft hij gezegd (да, той така каза) — пригласи дебелият.

— О, Метусалем и без бира! Т’ва са нивгаж несъвместими неща.

— Вече са съвместими! — каза Дегенфелд. — Но днес мога да си го позволя. Цялата тая седмица ние не платихме нищо за хотел, понеже бяхме принудени да останем като свидетели. Стара Англия пое разноските ни. Ето защо сега можем да обърнем няколко чаши. Но нашият приятел Лианг-си няма да може да участва дълго.

— Защо? — попита споменатият.

— Защото първо трябва да отидете до агента, който се е погрижил да изпрати писмото до Германия, и после до Тонг-чи, за да го осведомите, че сме пристигнали. Ние ще останем тук да чакаме дали първият ще ни навести тук, и дали последният ще сдържи думата си, като поиска да отидем при него.

Китаецът с готовност се отдалечи.

Метусалем скоро се почувства отегчен от любопитните погледи, отправяни му от останалите посетители в залата. Той видя, че зад постройката има градина, и излезе навън, за да разгледа нещо китайско.

Но ако си бе мислил, че ще съгледа тук някоя чисто китайска градина, то се намираше в голямо заблуждение. Тя беше малка, оградена от трите страни със зид, четвъртата граничеше със сградата и в нея не се мяркаше ни едно цвете, а само зеленчукови насаждения. Само до стената, срещуположна на къщата, растеше някакъв красиво нацъфтял храст, който му беше непознат. Той приближи да разгледа по-добре цветовете. В този момент от другата страна на зида се чу изсвирване. Зидът му стигаше до раменете. Съвсем машинално наведе глава да види кой е изсвирил.

Отвън стоеше някакъв китаец, който бе доста добре облечен, значи би трябвало да заема добро положение в обществото. Виждаше се и онзи, за когото се отнасяше изсвирването. Той с положителност спадаше към най-долната сган. Беше босоног, панталоните му стигаха едва до коленете, а вместо сако или яке носеше някакво изготвено от дълги стръкове трева наметало с формата на яка, спускаща се от врата до корема. Главата му не беше покрита и украсена с тънка плитчица, силно наподобяваща опашката на плъх.

Покрай зида минаваше прав, тесен път, от другата страна на който имаше отново зид и зад него градина. По този път, между двата зида, идваше забързан мъжът.

— Чинг, чинг, та банг! — поздрави той още отдалеч. „Та банг“ означава едър, крупен търговец.

— Не кряскай толкова! — предупреди го другият, разбира се, на китайски. — Не е необходимо някой да чуе, че тук има хора. Защо ме накара да те чакам толкова дълго?

— Аз стоях малко по-горе и чаках твърде стария господин.

Когато китаецът иска да мине за много вежлив, нарича себе си твърде млад, а събеседника си — твърде стар. С „твърде стария господин“ той следователно имаше предвид другия, макар оня да бе най-много наполовина на годините му.

— Е-е, обмисли ли нещата? — запита последният.

— Да. Не мога да го свърша.

— Защо?

— Прекалено рисковано е, а не носи нищо.

— Луд ли си, или си забравил колко ти предложих?

— Не съм забравил, хиляда ли.

— Е, не е ли достатъчно?

— Не, твърде малко е.

— За задигането на един бог? Работата, напротив, е много лесна.

— Е, да, ама аз не само трябва да задигна бога, ами и да го домъкна в центъра на града, че и даже да го заровя в градината на лин^[3]. Това е трикратен труд.

— Не, само едно-едничко дело е.

— Открадването на бога, донасянето на бога и заравянето на бога — това са три съвсем различни деяния. Аз трябва следователно да получа три хиляди ли.

— Мошенико! Давам хиляда, повече не!

— Нека по-възрастният господин размисли, работата не е толкова лесна. Богът е от метал, наполовина на моя ръст и много тежък. Ще ми е необходим още един мъж.

— Ти си достатъчно силен. Познавам те и знам какво си способен да извършиш.

— Бих могъл вероятно да го нося сам, но не и да го докарам в града, защото трябва да го наместя в паланкин. А за него са нужни двама души.

— Това действително е вярно.

— Значи трябва да получа най-малкото две хиляди ли — хиляда за мен и хиляда за другия.

— Но през деня ти не можеш да откраднеш бога, а нощем улиците са затворени, така че няма как да го доставиш!

— Ще го задигна по здрач. Сега улиците ги затварят едвам един час след спускане на вечерта. При това положение имам предостатъчно време да го донеса и заровя.

Като говореше този човек за един час, то по нашето времеизмерение това означаваше два. Китаецът всъщност има дванадесет двойни часа, наричани „ши“, като първият трае от единадесет до един часа през нощта.

— Не се претоварвай чак толкова! — предупреди другият. — По-добре го задигни днес, а утре го занеси при съседа ми.

— Нямам скривалище, в което да го съхранявам до утре. Нека моят господар Винг-кан разсъди, че ще се вдигне голяма олелия, когато се разбере, че в храма липсва един бог. Целият град ще изпадне във вълнение, може би още тази вечер. Той трябва да бъде заровен веднага щом го отмъкна. Донасям го в сиют-ши и още преди хай-ши съм готов.

Двойните часове, както вече бе споменато, се наричат „ши“ — дума поставяна сред йероглифите на дванадесетчасовия цикъл. Така възникват следните названия: тси-ши 11 до 1 часа чой-ши 1 до 3 часа юин-ши 3 до 5 часа мао-ши 5 до 7 часа шийн-ши 7 до 9 часа си-ши 9 до 11 часа нгу-ши 11 до 1 часа вей-ши 1 до 3 часа шин-ши 3 до 5 часа йеу-ши 5 до 7 часа сиют-ши 7 до 9 часа хай-ши 9 до 11 часа. Казвайки, че ще донесе „бога“ в сиют-ши и ще е приключил още преди хай-ши, човекът значи имаше предвид, че ще дойде след седем часа и възнамерява да свърши със заравянето на откраднатата вещ преди единадесет. Той добави още:

— Моят по-възрастен повелител навярно съзнава, че не мога да го сторя само за хиляда ли. Пипнат ли ме, ще бъда обесен, може би дори набит на кол, защото открадването на някой бог се наказва по-строго от всичко друго.

— Зная го действително. Ето защо ще ти платя двете хиляди ли, при условие, че си свършиш честно работата, и върху мен самия не падне никакво подозрение.

— Ще я извърша така добре, че цялата вина ще се струпа върху съседа. А кога ще получа парите?

— Веднага щом донесеш и заровиш бога. Но това трябва да стане още тази вечер!

— Още днес? Това е добре. Колкото по-рано, толкова по-добре. Така тоя Ху-тсин ще бъде скоро-скоро наказан за обидата, за която всъщност аз все още нищичко не знам.

— Тя е двойна. Той умее да привлича купувачите, така че аз често седя по цели дни в дюкяна, без да съм прибрал и една ли. Ядосан от това, аз му казах, че има за жена дъщерята на един т’ой^[4]. После той ме опозори публично, като заяви, че няколко от моите прадеди са умъртвени от палача, и можел освен това да докаже, че не съм почтен майстор-златар, тъй като съм работел с недоброкачествен метал и съм си служел с фалшиви везни. Сега ме изоставиха и онези клиенти, които все още имах.

— Първото от тези оскърбления действително изисква смърт. Никой не би го оставил ненаказано. Кой ще позволи да безчестят дедите му!

— Никой истински син на своите родители! Той твърдеше, че моите предци са били до един Тзиен^[5].

— В такъв случай той наистина би трябвало да застане пред съдията!

— Това не ми отърва. Вярно, ще го накажат, ама и аз ще заплатя точно колкото и той. Тези мандарини приличат на дълбокия пясък, в който дъждът винаги се губи начаса; те са ненаситни.

— Но ако не бъде предаден на съдията, хората ще кажат, че навярно има право!

— Ако бъде пипнат като крадец на богове, то ще е свършено не само с живота, но и с честта му, а хората сетне драговолно ще ми повярват, като кажа, че е лъгал. За тая работа трябва да ме подпомогнеш ти и аз ще те очаквам тази вечер при градинската ми стена веднага щом настъпи сиют-ши. А сега нека се разделим. Мястото наистина е много усамотено. По тая причина и понеже ти живееш в Сам-пан, а мен никой не ме познава в тази част на града, избрах това място за срещите ни. Но някой все пак би могъл да дойде. Хайде да си вървим! Тсинг, тсинг!

— Тсинг леао!

Метусалем чу единия от тях да се отдалечава. Трябва да беше знатният, наречен от крадеца Винг-кан. Ясният шум от стъпките можеше да произхожда само от обуща, а наетият престъпник нали беше бос.

След няколко минути се чу друг шум. Звучеше като драскане с ръце и търкане на тяло по стената. Синьочервеният отстъпи бързо зад споменатия храст и се наведе, така че той напълно го заслоняваше. Непосредствено след това от другата страна на зида се появи лицето на крадеца. Той беше принуден да се катери, защото нивото на пътя бе по-ниско от това на градината, и сега погледна вътре, за да види дали не е имало евентуално някой свидетел на разговора. Като не видя никого, той скочи и се отдалечи.

За Метусалем това, което чу, бе от голяма важност. Някакъв бог, значи някакъв идол, трябваше да бъде откраднат от някакъв храм. Това беше престъпление, за което, както съвсем правилно бе забелязал крадецът, законът предвиждаше най-суровото, най-мъчителното смъртно наказание. И за каква сума рискуваше човекът живота си? За хиляда ли възлизаше неговият пай, значи приблизително шест немски марки!

Дали някакъв идол щеше да бъде отмъкнат от някой от многобройните местни храмове, или не, това можеше да е съвсем безразлично на Дегенфелд, но в случая се касаеше да бъде поставен под подозрение и съсипан един невинен човек. Негов дълг беше да го предотврати. Но как? Е, най-близо до ума беше, студентът да се сети за Тонг-чи, мандарина. На него щеше да разправи какво е подслушал, а с останалото нека се разпорежда той.

Той се върна в общата зала и шепнешком осведоми спътниците си за случката. Когато свърши, Готфрид направи гримаса и каза с поклащане на глава:

— Хубава страна, в която нито даже боговете са подсигурени срещу мошениците! К’во ша речете по въпроса, минхер?

— Wat ik zeg? Zai er een god worden gegapt? Dat is ongehoord; dat is nag nooit gebeurd. (Какво ще река? Някакъв бог ще бъде отмъкнат? Това е нечувано, това още никога не е бивало.)

— Ама и хубави богове ша са, щом са оставят един нехранимайко да ги замъкне сред зеленчуците! Но си е ’се пак във висша степен интересно. Едвам-що сме са появили и сме тоз час замесени в криминално деяние. К’во мислите да правите, старий Метусалем?

— Ти на какво мнение си?

— Е, аз всъщност хич не бих са намесил в тоз божи излет с носилка и бих предоставил на идола сам да брани кожата си, ама щом един невинен ша бъде тикнат към гибел, то бих посъветвал нещата да са донесат на „тукашнианг прокуроринг“, както би рекъл нашият Търнърстик.

— Е — вметна бързо и ревностно капитанът, — да не би изразът да не е правилен? Няма ли едно анг, а също и инг? За моя радост чувам, че взимате все повече и повече уроците ми присърце. Ако постоянствате и занапред, скоро ще говорите китайски точно толкова добре, колкото и аз. Впрочем аз също съм съгласен: ние трябва да направим донесение. Тоя Ху-тсин изглежда е честен мъж, докато Винг-кан при всички случаи е мошеник. Ама каква е всъщност тая работа с прадедите? Наистина ли е смъртно оскърбление?

— Тук в Китай, да. И у нас никой почтен човек няма да допусне да хулят дедите му. В тази страна обаче на възпоминанието за предците се глада направо като на култ. Похвално качество на китаеца е, че почита във висша степен родителите си и посвещава едно неуморимо възпоминание на покойниците. Тз’ин тзин — „С родителите се отнасяй като с родители“, или другояче изразено, лао нгу лао — „Отнасям се със старите като със стари“, важи като неотменимо правило. На духовете на праотците в дома е отредено специално, свято място, където в определено време им се принася жертва. Всеки позор или чест, заслужил китаецът, рикошира и върху дедите му, които биват после възхвалявани или презирани заедно с него. Мястото, където са погребани, е свещено и се поддържа с грижовност, докато съществуват потомци.

— А когато не е такъв случаят?

— Е, тогава останките завършват като всичко тленно на земята. Гробът вече не е тачен, костите се появяват скоро на бял свят и биват потъпквани. Всеки мисли именно само за своите деди, за онези на другите хора не го е грижа. Има ли тук великолепно уредени гробища, но без религиозно ограничение, китаецът ще бъде погребан в някое от тях. Той се стреми преди всичко след смъртта си да почива на родна земя или даже в земята на своята провинция, на района си. Дали обаче трупът му ще бъде предаден на гробищно място, или на свободна земя, това му е безразлично, стига да е убеден, че отделената душа ще е доволна от въпросното място.

— Доволна ли? Хм! Та тя нищо не би могла да има против. Какво ще вземе да стори?

— Изпраща нещастие след нещастие на потомството и го принуждава да й отреди ново място, където да се чувства като в свой дом. Такова е поне схващането на китаеца. Всеки определя мястото, на което иска да бъде погребан. Но ако е пропуснал, тогава роднините му се обръщат към някой от свещениците, които са най-сведущи в тази важна работа. Те обикалят страната — естествено на разноски на близките — оглеждат местата, които им се струват най-подходящи, и провеждат разговор насаме с духа. След като той им набележи мястото, те се връщат при наследниците, за да ги уведомят и отнесат там тленните останки. Лесно е за разбиране, че духът е толкова по-придирчив, колкото са по-заможни неговите роднини, и колкото по-добре могат да заплатят на свещениците.

— Следователно малко гешефтче?

— Да. Ако сродниците са много платежоспособни, случва се духът да се отврати от своя гроб или да установи, че има недостатъци, за които преди туй не е подозирал. Може изгледът да не е достатъчно добър или мястото да е усойно и влажно, така че нощем да е принуден да мръзне. Остро течение той не понася. Или пък наблизо има воденица, чието тракане нарушава покоя му. Тогава той се явява на свещеника и го праща при наследниците, за да му потърсят някое сухо, топло и спокойно място на завет и отнесат там мощите му. Някой особено капризен покойник трябва отново и отново да бъде погребван, докато роднините му накрая все пак изгубят търпение и му заявят, че изключително много го почитат и уважават, но нека остави и тях на спокойствие и бъде отсега нататък разбран; решили са да не похарчат за него повече нито една ли, тъй като вече достатъчно скъпо им е коствал.

— Много забавно! — захили се Готфрид фон Буйон. — И т’ва са върши наистина с цялата му сериозност?

— Разбира се!

— А к’во оскърбление са крие в думата Тзиен?

— Много голямо. В Китай населението се дали на три класи. Първата се нарича Лианг — почтената, втората е Тзиен — презряната, а третата група хора — безотечественици. На това разграничаване се държи строго. Към почтената класа принадлежат: Тсу — благородниците, Нунг — земеделците, Тзанг — търговците, и накрая Кунг — занаятчиите. Към презряната класа спадат: слугите, артистите, певците, танцьорите, музикантите, затворниците, миячите на трупове и палачите. Класата на безотечествениците обхваща всички, които нямат постоянно местожителство, скитат се от една провинция в друга и следователно живеят най-често по ханищата. Като майстор-златар Винг-кан принадлежи към почтената класа. Неговият съсед обаче твърди, че дедите му принадлежали към презряната, и че дори неколцина от тях били екзекутирани. Това е извънредно обидна подигравка, направо поругаване на покойниците. Все пак имам желание да вярвам, че оскърбителят е казал истината.

В този момент се завърна Лианг-си и доложи:

— Трябва да потърся още веднъж агента, тъй като е отпътувал и ще се прибере едва утре. Мандаринът също е заминал, но скоро ще се върне. Управителят ми съобщи, че стаите ни са приготвени, и самият дойде с мен, за да ви вземе с носилки. Ще се появи всеки момент.

Едва го бе изрекъл и споменатият влезе — един закръгленичък, изискано облечен китаец, поклони се дълбоко и от името на своя господар покани с най-учтиви изрази шестимата да заемат местата си в паланкините, които чакали отвън. Дегенфелд плати бирата, която беше още по-скъпа отколкото в Хонконг, и последва със спътниците си майордома.

Отвън стояха седем носилки, снабдени с великолепни завеси. Край тях се намираха четирима бегачи, въоръжени със сопи, за да проправят път през тълпата. Майордомът съпроводи гостите до паланкините и спусна завесите, та да не бъдат обезпокоявани фрапантно облечените пасажери от натрапчивостта на публиката. Последната носилка бе следвана от още двама слуги, които носеха пушките, тъй като дължината им не позволяваше да се поберат вътре.

Преди да се качи, Фрик Търнърстик надникна да не би дъното да е спуснато — след приключението си беше станал подозрителен.

Когато се качи и управителят, носачите бързо се понесоха. Метусалем издърпа леко завесите, за да може да гледа навън, без самият да бъде видян.

Такава тъпканица още не беше виждал. Улиците бяха толкова тесни, че носилката заемаше половината ширина на пътя. Те приличаха на малките забутани и странични улички на старинните немски градчета. Къщите често имаха партер, но никога повече от един етаж, и всички притежаваха дюкяни, които стояха отворени, така че можеха да се видят стоките и продавачите. Покривите имаха най-необичайни форми и бяха украсени с причудливи спираловидни орнаменти. На всеки дом висеше перпендикулярно дълга, тясна фирмена табела, от двете страни на която бе написано с китайски шрифт името на притежателя на магазина и асортимента на предлаганите стоки. Ако човек иска да добие представа за движението по тези улички, нека си представи гъстите, плътни маси на публиката, напиращи през изходите в края на театрална постановка. И все пак това сравнение е непълно, като се има предвид, че тук в уличките не всички се движат в едно и също направление, а в две насрещни, блъскащи се един в друг потока.

Сериозни мандарини на коне със свита от слуги се тълпяха с кулита, носещи тежки товари, които надали са по силите на някой турски хамалин, натоварени магарета и катъри, глашатаи, занаятчии, спекуланти, амбулантни търговци, просяци, войници и момчета, които със своите сериозни физиономии и люшкащи се насам-натам плитчици върху голите черепи предлагаха своеобразна гледка. Всичкото това бутане, блъскане и напиране създаваше един невъобразим хаос, който изглеждаше непоправим. От него се носеха крясъци, мучене, викове, ревове, вой, смях. Към тях се добавяха чукането на ковачите, тракането на продавачите, дрънкането на гостилничарите, разсичането и трошенето на месарите и стотици други шумове, които съвместно се превръщаха в едно неопределено ехтене. Застъпваха се всички съсловия и занаяти; мяркаха се дори жени, макар и съвсем рядко. Те принадлежаха към низшите съслойки и нозете им не бяха обезобразени. Но съгледаше ли понякога човек някое женско същество с осакатени, извити навътре стъпала, и подпиращо се на здрава тояга да куцука мъчително през навалицата, то това със сигурност ще е някое обедняло и сега двойно по-окаяно и злочесто създание, което сега неволята принуждава да върви.

От двете страни се откриваха магазините и дюкянчетата на търговците на коприна, обущарите, продавачите на платове, шапкарите, производителите на лакови изделия, търговците на порцелан, бербери, сарафи, Сладкари, тенекеджии, месари, продавачи на плодове, зарзаватчии и какви ли не още. Най-често бяха като на турски пазар — еднородните дюкяни събрани на една улица. Уличките завършваха със засводени, подобни на триумфална арка порти, които вечер се заключваха, за да се облекчи надзора. И същевременно навсякъде цареше един сумрак, понеже уличките бяха тесни и често покрити за предпазване от слънце и дъжд с тръстикови рогозки.

Така минаха по „Драконовата“ улица, „Златарската“, „Бижутерската“, „Копринената“, „Аптекарската“, „Сарафската“, „Тигровата“ и „Сребърната“ до „Улицата на цветята“, а по-късно край Пагодата на петстотинте духа. В Европа подобно нещо е почти невъзможно — да си пробиваш път през тълпата, но китаецът съумява да се справи, той другояче не е свикнал.

Отвратителна гледка предлагаха просяците, каквито тук има в изобилие. Те стоят, облягат се, клечат, клатушкат се, тътрят се и се кандилкат навсякъде наоколо. Обременени с всички възможни и невъзможни страдания и недъзи, те си мажат преднамерено лицата със смърдящи нечистотии или кръв и имитират жестокостта на природата до такава степен и по такъв начин, че човек е принуден да се отвърне с погнуса. И все пак полицаите ги търпят. Просешката сбирщина се е оформила в Китай като социална сила, за чието влияние европеецът и понятие си няма.

Накрая носачите спряха на една малко по-широка улица, пред голяма, подобна на палат сграда. Пълната липса на дюкяни и фирмени табели по широкия й фронт предполагаше, че тя или служи за служебни цели, или принадлежи на някое богато, частно лице.

Съседните къщи бяха по-малки и по-тесни. Техните висящи, пъстро изрисувани и изписани със злато и сребро табели показваха, че са обитавани от търговци.

Когато Метусалем хвърли един поглед на слизане към разположената отдясно съседна къща, от широката дъска му проблеснаха два йероглифа, които незабавно приковаха вниманието му. Бяха знаците Ху-тсин, значи името на онзи, в чиято градина щеше да бъде заровен откраднатият бог. Но в големия град можеше да има много хора с това име. Ето защо студентът запита управителя:

— Кой живее тук в съседство?

— Ху-тсин, бижутерът — гласеше отговорът.

— А кой е съседът му?

— Винг-кан, също бижутер. Намираме се на „Улицата на скъпоценните камъни“.

Значи не можеше да има никакво съмнение: въпросните двама ювелири бяха съседи на Тонг-чи — една случайност, по-благоприятна от която не би могло да има.

От широката порта на къщата излязоха няколко слуги, които отведоха гостите до една голяма стая, над чиято врата бе изписано „Зала за събрания“. Беше обзаведена по китайски, с красиви бамбукови мебели и голям светилник. Имаше дори едно дълго огледало, достигащо от пода до потона.

Управителят направи още веднъж поклоните си, за да ги поздрави от името на стопанина с „добре дошли“, извини последния за отсъствието му и заповяда да им бъде поднесен чай. Той бе сервиран от златен поднос и изпит от микроскопични порцеланови чашчици. Приготовлението беше точно като онова на кафето при ориенталците: чаят се слага в чашата и се залива с вряла вода. След като покисне минута-две, той има аромат и вкус, непознати на европееца от импортните сортове.

След това майордомът помоли гостите да го последват. Той ги преведе през няколко покои до голяма баня, в която имаше осем вани от различни материали. Две от тях бяха от мрамор и отделени от останалите с преградна стена. Майордомът поясни, че тези два басейна са предназначени за господаря и повелителката на дома, но сега могат да ги ползват двамата най-знатни гости.

— Най-знатните? — обади се Готфрид, когато му бе преведено това обяснение. — Т’ва е Метусалем и сетне самият аз.

— Вие? — удиви се Търнърстик. — Един ваксаджия да е по-знатен от нас останалите?

— Да, защот’ ваксаджията дава от своя блясък малко на ботушите на своя господар. Нали, минхер?

— Не. Ваксаджията си остава ваксаджия!

— К’во? Каните са да ма прогоните от стипендията? Не очаквах таквоз нещо от вас. За вас аз всякогаж съм бил приятелски разположеният Готфрид; сега ва предупреждавам, че при тез думи са отказвам от прежната си благосклонност и питам само, кой тогаз ша е вторият знатен сред нас?

— В това изобщо няма никакво съмнение — каза Метусалем. — Търнърстик е генерал-майор. Той следователно по ранг стои над всички нас и трябва да има най-изисканата вана.

— Правилно! Бях го забравил. Аз отстъпвам значи. Де да бях издокаран кат’ фелдмаршал, тогаз ваната щеше да принадлежи на мен! И тъй, уговорено; хайде да се поплацикаме малко!

Китаецът, както е известно, не се слави с особена чистоплътност. По-висшите кръгове обаче имат по-добра репутация. Въпреки това собственикът на една къща, притежаваща такава баня, трябваше да е не само богат, но и човек, който изобщо държи на удобствата в живота. Вярно, Тонг-чи не правеше такова впечатление, когато бе спасен от сандъка.

След банята гостите бяха съпроводени до трапезарията, където ги чакаше с копнеж един обяд, състоящ се от риба, птици, месо, зеленчуци, вездесъщият ориз и накрая един супник, който съдържаше приятно на вкус, рядко пюре, напомнящо бадемово мляко. Осведомявайки се, Метусалем узна, че кашата е приготвена от фино очукани кайсиеви ядки. Ястието си заслужава да се възприеме и в Германия.

После всеки от пътниците получи определената за него стая. От всичко бе видно, че Тонг-чи беше инструктирал своя майордом да оказва най-голямо внимание на Метусалем. Той получи най-изискано подредените покои.

Сега можеха да си отпочинат и да правят каквото си пожелаят. Само в случай че биха искали да разгледат града, майордомът помоли да се възползват от паланкините, иначе биха привличали вниманието на населението, което лесно би могло да ги отегчи, та дори и оскърби.

— Но за едно излизане в най-близко съседство носилка все пак няма да е нужна, нали? — запита Метусалем.

— Може ли незначителният да попита накъде искате да се отправите?

„Незначителният“ е един от онези изрази, с които китаецът се окачествява, когато говори с по-високостоящ.

— До съседа, чийто бижутерски магазин ми обърна внимание.

— До Ху-тсин?

— Да.

— Той живее толкова наблизо, че носилка наистина не ви е необходима. Известен бижутер е и честен мъж. Само не отивайте при неговия съсед Винг-кан!

— Защо не при него?

— Той е измамник, макар табелата му да твърди обратното. Двамата са много враждебно настроени един към друг.

— В такъв случай няма да купувам нищо от последния. Готфрид, запали лулата!

— Аламинут! — отвърна споменатият, който се намираше в стаята на Синьочервения. — Ний трябва да са явим при човека с нужната култура и благопристойност, а за целта нищо друго не е така необходимо, както вашата хуках и моя фагот-обой.

Хората се бяха погрижили и за тютюн. На масата имаше пълна ваза. Наргилето бе натъпкано от съдържанието й и запалено, след което двамата потеглиха, придружени от управителя до вратата.

Те изминаха малкото крачки по вече толкова пъти описания начин и с достолепие държание. Въпреки късотата на пътя осъзнаха колко много беше прав управителят, като им препоръча да ползват носилки при евентуалните си излети. Едва бяха излезли от къщата и минувачите се заспираха да зяпат двамата толкова чудновато изглеждащи им мъже.

Метусалем не се отправи непосредствено към къщата. Той спря на средата на улицата, за да има възможност да хвърли поглед и на двата дюкяна. Постигна го успешно.

От двете къщи висяха няколко фирмени табели — по една с имената на собствениците, значи Ху-тсин и Винг-кан, а на другите бяха изброени артикулите, които човек можеше да си купи при тях. Винг-кан беше наредил да се изпише и специално на една дъска: „Тук ще бъдете честно обслужен“ — надпис, предизвикващ тъкмо недоверие у четеца.

Той седеше недалеч от отворената врата на дюкяна си. Метусалем го видя и веднага разпозна мъжа, когото бе подслушвал. Сега Дегенфелд пристъпи към дюкяна на Ху-тсин, който беше вътре сам. Ювелирът беше мъж на средна възраст, добре сложен и много грижливо облечен. Носеше дълги, тънки мустаци, чиито краища се спускаха от двете страни почти до гърдите. Виждайки двамата мъже, той се изправи. Докато ги оглеждаше, беше олицетворение на самото удивление. Две толкова необикновени фигури никога още не бяха го посещавали.

— Чинг! — поздрави късо Метусалем, издухвайки облак дим.

— Чинг! — извика и Готфрид с тон, сякаш е императорът на Китай в собствената си персона.

— Шим Хи-тсин? (Казвате се Ху-тсин?) — попита студентът.

— Пи-тзой (Това е името ми) — отговори ювелирът и съвземайки се от смайването си, ги покани с дълбоки поклони и почтителни жестове да приближат.

— Не идвам, за да купя нещо — поде полугласно Метусалем. — Искам да говоря с вас.

— Вие… с мен? — попита човекът, за когото бе загадка какво ли би имал да говори един чужденец тъкмо с него. — Нещо важно ли е?

— Много важно, не за мен, а за вас. Касае се за вашия живот.

— За… моя… живот? Тиен-на! (О, Небеса!) Възможно ли е?

— Да. Дойдох, за да ви избавя от смъртта. Вие щяхте да бъдете екзекутиран.

— Господарю, аз не съм престъпник!

— Зная, но се случва обвиняемият да бъде осъден и невинен.

— Обвиняем? В какво искат да ме обвинят? Какво би трябвало да съм престъпил?

— Ще сте откраднал един идол.

Човекът пребледня и започна да трепери.

— Идол! — изтръгна се от него. — Това е престъпление, което се наказва с най-ужасна смърт!

— Действително. И от тази смърт искам да ви избавя.

— Господарю, не могат да ме осъдят, понеже не съм извършил това деяние. Аз зачитам законите и никога няма да стана преднамерен престъпник.

— Но статуята ще бъде намерена при вас.

— При… мен? Къде?

— В градината.

— Тогава нека търсят! Със сигурност знам, че няма да намерят нищо.

— А аз знам също така сигурно, че ще бъде изровена у вас!

— В такъв случай трябва някой друг да я е заровил!

— Един ваш неприятел иска да открадне статуята и да я зарови у вас. Направи ли после донесение, ще я намерят при вас и ще бъдете осъден на смърт като крадец и осквернител на храм.

Бижутерът плесна ръце и извика ужасено:

— Какво нещастие! Аз съм изгубен, изгубен съм!

— Не кряскайте толкова! Вижте каква тълпа се е насъбрала пред дюкяна ви, за да ме зяпа. Не сте изгубен, защото дойдох да ви спася. Трябва да обсъдим нещата от всички страни.

— Да… обсъдим… от всички страни! Ще повикам някого да остане временно в дюкяна. А вие имайте добрината да ме придружите до моята стая.

Той извика някакво име през вратата, намираща се в задната част на дюкяна, и влезе един млад мъж. След това Ху-тсин покани Метусалем и Готфрид да го последват.

От споменатата врата се излизаше на малка площадка, от която се изкачваше към етажа едно стълбище. Стаята, в която влязоха горе, бе очевидно работното помещение на ювелира. В ъгъла бе прикрепена дъсчица, на която седеше стаята на малък, дебел Буда, с горяща пред него свещ.

Бижутерът предложи два стола. Той самият не се нуждаеше от такъв. Обхваналата го тревога не му позволяваше да седне. Готфрид издърпа стола си зад студента, който се отпусна с достойнство.

— Жалко, дет’ не вдявам достатъчно китайски, та да мога да следвам нишката на тоз разговор! — каза първият. — Много ми са ще ’се пак да знам к’во ша рече той.

— Ще го узнаеш. То се разбира от само себе си.

— Значи някакъв неприятел иска да ми стори това, за което говорихте! — рече бижутерът. — Кой ли може да е?

— Не познавате ли някой, който ви мрази толкова много, че да е способен на една такава мерзка постъпка?

— Само един… Винг-кан, моят съсед.

— Той е. Аз подслушах разговора му с човека, който трябва да извърши кражбата.

— Кой е крадецът?

— Това не зная. Не го познавам. Аз съм чужденец, Тао-дзе-куе, пристигнал тук едва днес. Винг-кан иска да си отмъсти, задето сте го оскърбил.

— Той ме обиди пръв!

— Да. Казал е, че имате за съпруга дъщерята на един просешки крал.

— И това ли знаете?

— Чух го от неговата уста.

— Вие сте чужденец и може би не ви е известно, че това е едно много тежко оскърбление. Никой почтен мъж не говори за жената на друг. Аз видях девойката и се влюбих, без да знам коя е. После чух че баща й бил т’ой. Въпреки всичко я взех за жена, защото беше добра и почтена. Може ли някой да ме упреква за това? Бях беден. Той ме направи състоятелен човек, защото е много, много богат. Не трябва ли да съм благодарен на него и съпругата си? Можа ли да допусна да я оскърбяват?

— Не, в моята родина не е срамно да се ожениш за дъщерята на просяк.

— А аз съм дори зет на един т’ой!

— У нас няма просешки крале.

— Няма? В такъв случай Германия е много нещастна страна!

— По кой начин?

— Защото хората там нямат средство да се избавят от натрапничеството на просяците.

— О, имаме си едно много хубаво, което действа много по-добре и по изцеляващо от вашето — полицията.

— Какво може да направи тук полицията? Хич нищо, нищичко! Ако някой просяк ми поиска милостиня и аз му откажа, той ще ми я изтръгне с принуда. Ще намаже лицето си нечистотии, ще потопи одеянията си в течен тор и ще се намести пред вратата ми, така че нито аз ще мога да изтрая на смрадта, нито някой ще влезе при мен да купи нещо. Или пък ще вземе някой гонг и ще удря, докато се преситя от ужасната дандания и му дам нещо. Или ще иде да доведе цяла дружина други просяци, които ще се въргалят в мръсотията пред вратата ми, ще си пробождат с ножове плътта и толкова дълго ще вият и се жалват, че минувачите ще започнат да ме упрекват за моето безсърдечие и да заплашват, че повече нищо няма да купят от мен. Един просяк може да съсипе някой търговец.

— Полицията не се ли намесва?

— Не. Никой гражданин или полицай не бива да посяга на просяк. Трябва да се обърнеш към краля на просяците, т’ой. Откупи ли се човек с някаква сума, той получава от него удостоверение, бележка, която залепва на вратата си. След това просяците я подминават. Т’ой има голяма власт над тях. Парите, които е взел за тази бележка, разпределя между тях. Приключи ли с даден район, потегля с четата си към друг, за да върши там същото.

Тази странна обрисовка отговаряше на истината. Случва се дори правителството, властите, да са принудени да сключат контракт с краля на просяците. Излезе ли, да речем, някой от големите реки от бреговете си, тя залива обширни пространства от страната и милиони хора губят поминъка си. Стотици хиляди остават без препитание и стават просяци. Те си избират крал и тръгват на път към по-благоденствени провинции, за да се изхранват с подаянията, които той им издейства с принуда. Той ги управлява и има власт над живота им. Те са длъжни да му се подчиняват. Ако го нямаше, щяха да плъзнат разюздани из цялата страна и да причинят безпримерни беди. Ще палят, грабят и убиват. Ще последват размирица след размирица и никой миролюбив човек няма да е сигурен за живота и имуществото си. Ето защо правителството и всички органи на властта охотно и драговолно признават просешките крале.

— Но тогава един такъв т’ой притежава кажи-речи по-голяма власт от един Ванг, вицекрал и регент на цяла една голяма провинция! — възкликна Метусалем.

— Действително. Няма служител, колкото и високопоставен и могъщ да е, който да се осмели да оскърби един т’ой, защото този лесно би могъл да му отмъсти. Ще свика всички поданици на просешкото си кралство, наброяващи много хиляди, и ще залее с тях провинцията. В Пекинг ще разберат кой е виновен и вицекралят ще бъде веднага свален, защото е предизвикал нещастие в провинцията си и е доказал по този начин, че е некадърен управител. Да, един просешки крал е изключително могъща личност. Разумно ли е при това положение да ме оскърбяват, защото съм бил зет на един такъв?

— Постъпката е много непредпазлива.

— Да, аз мога да си отмъстя на Винг-кан. Той го знае много добре и ето защо иска да ме изпревари, като погуби и мен, и семейството ми. Защото у нас жената и децата на престъпника споделят наказанието му.

— Това вече го разбрах. За мен беше непонятно, че някой ще се осмели на такова тежко престъпление, като кражбата на бог, заради една обикновена обида. Сега виждам по-ясно. Винг-кан се страхува от вашето отмъщение и още повече от онова на тъста ви, който е т’ой. Ето защо иска да ви обезвреди.

— А заедно с мен и т’ой, когото наказанието за моето престъпление също ще сполети, като баща на съпругата ми. Дори един крал на просяците — колкото и голямо да е могъществото му — не бива да извършва престъпление. Стори ли го, той попада под ударите на закона като всеки друг и не може да очаква никаква милост или помощ, защото всичките му поданици ще се отрекат от него. Такъв е кроежът на моя съсед, ако нещата действително стоят така, както казвате.

— Точно така са. И за да ви го докажа, нека ви разправя как узнах за този комплот.

Той му съобщи всичко. Ювелирът се видя в едно извънредно опасно положение. Закрачи напред-назад из стаята, ръкомахаше, дърпаше плитката си.

— Какво да правя, какво да правя? — запита.

— Вие най-добре би трябвало да знаете!

— Дали да не изтичам до синг-куан^[6] и да направя оплакване?

— Не, деянието не е извършено, така че нищо не бихте могъл да докажете против съседа си.

— Значи смятате, че трябва спокойно да дочакам, додето той зарови бога в градината ми?

— Да.

— Това е опасно, крайно опасно. Вие не познавате законите на нашата страна. Горко на онзи, на чиято земя или дори само в нейна близост е извършено престъпление! Той ще бъде неумолимо наказан. Ако някой се самоубие например пред моята врата, то виновният ще съм аз и мен ще накажат. Ако съседът ми зарови статуята на бога при мен, нека аз хиляди пъти си доказвам, че той самият я е откраднал и закопал в градината ми — щом са я намерили при мен, аз ще понеса наказанието.

— Лошо наистина. Нещата значи стоят по следния начин: предотвратите ли сега застрашаващото ви деяние, няма да можете да докажете нищо срещу съседа, а той ще измисли друг начин на отмъщение, на което няма да съумеете да попречите. Оставите ли обаче събитията да се развият, отивате към гибел.

— Да, така е и аз не виждам средство, което да отклони удара от мен и семейството ми. Не можете ли да охарактеризирате по-подробно крадеца, с когото Винг-кан възнамерява да извърши престъпление?

— Не.

— Направя ли сега донесение, ще го търсят наистина, но няма да го намерят. Кражбата следователно все пак ще се извърши.

— Да, но полицията би могла да разположи постове в градината ви, които веднага да пипнат негодника щом дойде.

— Не, не — отхвърли бижутерът. — Той ще каже, че действа по моя заръка и тогава пак съм изгубен.

— В такъв случай трябва незабавно да се уведомят свещениците да си пазят божествата. Та нали знаем часа, в който ще бъде извършена кражбата.

— Известно ли ви е в кой храм се намира богът, на когото са турили око?

— Не.

— О, уви! А знаете ли колко храма притежаваме тук в Куанг-чеу-фу?

— Да, сто и двадесет.

— Това са само големите, прочутите. Има много, много повече. Преди уведомлението, за което говорите, да стигне до всички тези места, кражбата ще бъде извършена. И това също не помага.

Той зашари отново напред-назад, дърпайки плитката си. Метусалем се размърда на стола, сбърчи чело, дръпна порядъчно няколко пъти от лулата и после каза:

— Така заплетено и объркано действително не си представях нещата. Не помислих, че онзи, в чиято близост или имот се извърши престъпление, ще стане по този начин съпричастник. Не бива да допуснем деянието, защото иначе при всички случаи ще споделите наказанието. Но не можем също така и да го предотвратим.

— Истина е, истина! Посъветвайте ме, помогнете! Ще ви бъда много, много благодарен!

— Хм! Какъв ли съвет би могъл да даде човек! В крайна сметка и аз самият ще се озова в опасност, ако се разбере, че съм подслушвал тези негодници. Извинете за момент. Искам да се допитам до моя спътник.

— Не ви ли е слуга?

— Слуга и приятел.

— Но той нали чу всичко. Защо не говори?

— Не разбира напълно езика на тази страна. Той е умна глава, голям хитрец. Справедливостта и закона тук не могат да помогнат. Единствено хитростта би съумяла да доведе спасението.

— Тогава го питайте, бързо, бързо!

Метусалем обясни на своя Готфрид как стоят нещата. Онзи го изслуша внимателно и каза:

— Да-а, когат’ така наречените умници не знаят вече к’ви да ги мъдрят, тогаз са обръщат към така наречените глупаци. Колата е затънала достатъчно дълбоко в калта. Никой човек и никой Метусалем не мож’ я измъкне. И трябва да са впрегне старият Готфрид, та да я извлече на сухо! Я ми подайте, моля, мундщука!

Той посегна към края на лулата.

— За какво?

— За да стимулирам и освежа моето духовенство! Едно добро спъване подсилва разсъдъка и природната интелигентност. Т’ва наистина е против субординацията, ама в тоз случай ’се пак ша ми позволите.

— Е, на пуши!

Готфрид направи няколко крепки дръпвания, промърмори си нещо замислено, опъна още няколко пъти, изкашля се, смукна още веднъж, но яката, издуха дима на солидна струя, върна мундщука на Метусалем и каза:

— Добре си го бива!

— Е-е, нататък!

— А и помага!

— Значи ти хрумна някаква идея?

— Най-простата в целия свят.

— Карай без заобикалки!

— Добре де, само търпение! Аз си представям нещата по следния начин: к’вото ти на мен, таквоз и аз на теб!

— Как тъй?

— Той иска да му закопае у нас, сега ний ша му закопаем него.

— Идиотщини! Иди, че го разбери! Я си говори немски, съобразно граматиката!

— Щом аз ша съм оня, дет’ ша вади кестените от огъня, то граматиката трябва да са нагоди по мен, а не аз по нея. Имам предвид: той иска да му закопае в нашата градина, хубаво, тогаз ний ша му закопаем в неговата, именно чичо Идол.

Лицето на Метусалем прие израз на радостно изумление и той възкликна:

— По дяволите! Готфрид, прав си, прав си действително!

— Нали? Готфрид всякогаж е прав! По тоз начин нашият приятел няма да попадне в никаква опасност. Верният съсед прави донесение, полицията идва и рови тук, ама не намира нищо. Докат’ тя си пъха дългия нос, правим ний донесение.

— Грандиозно! Това е единственият правилен изход!

Той преведе готфридовия план на китаеца. Онзи се хвана несигурно пак за плитката.

— Това е също така опасно! — издума.

— Но единственото, което можете да сторите. Винг-кан навярно също има градина?

— Да. Тя е точно колкото моята голяма, само един зид ги разделя.

— Това ви улеснява. Изчаквате да заровят статуята при вас, измъквате я после бързо и я заравяте у съседа.

— А ако ме спипат на местопрестъплението?

— Тъкмо това не бива да позволявате да се случи. Трябва да действате предпазливо. Винг-кан не подозира, че нещата са ви известни. Значи още по-малко ще подозира, че ще му прехвърлите бога.

— Но за тая работа аз самичък съм твърде слаб.

— Ние естествено ще ви помогнем, и то с най-голямо удоволствие.

— Колко благодарен ще ви бъда! Но в такъв случай ще трябва още отсега да останете при мен. По-късно няма да можете да дойдете.

— О, напротив. Улицата може все така да си бъде затворена. Та ние живеем в съседство, у Тонг-чи.

Сега ювелирът направи съвсем нова физиономия. От чиста изненада и страх той дори не ги бе посрещнал с предписаната учтивост.

— При Тонг-чи? — запита. — Да не би вие да сте чужденците, които са го спасили?

— Хм-м! Какво знаете за тая работа?

— Той е много високопоставен и богат мандарин, а аз съм само един търговец. Моята съпруга е даже дъщеря на просешки крал. При все това жената на Тонг-чи от време на време се качва на перваза откъм градината си, за да си поговори с моята. Оттам знам, че неотдавна Тонг-чи отсъства по-дълго, отколкото бил казал. Жена му беше много угрижена. Опасяваше се да не му се е случило някакво нещастие. Тези дни тя се доверила на моята съпруга, че мъжът й си е отново тук. Намирал се в голяма опасност, от която обаче го избавили пет или шест непознати мъже, които не били от Китай. Казала още, че тези чужденци са поканени и ще дойдат на гости у Тонг-чи.

— Повече нищо ли не знаете?

— Нищо.

— Също и от какво естество е била опасността, в която се е намирал мандаринът?

— Не.

— В такъв случай си мълчете, иначе лесно бихте могъл да превърнете Тонг-чи в свой неприятел.

— Ще мълча. Но навярно мога да узная дали вие сте тези непознати господа?

— Да, ние сме.

Той се поклони доземи и каза:

— Тогава аз съм съвсем недостоен за високата чест, която ми оказвате. Чуждоземните господа, които този мандарин е поканил при себе си, трябва да заемат в своята страна най-високи постове. Аз съм твърде незначителен, за да имам правото да ви гледам в лицето. А ето че вие идвате да ме уведомите за заплашващата ме опасност! Вземете парите ми, живота ми, всичко, което ми принадлежи, е ваше притежание!

— Радваме, че имате толкова благодарно сърце. Сметнах, че сте честен човек, и с желание дойдох да ви спася. Ние ще ви помогнем да заровите бога в градината на Винг-кан. Имате ли необходимите инструменти?

— Да.

— Казахте, че двете жени понякога си говорят. Значи да предполагам, че вашата градина граничи с тази на мандарина?

— Да, само че неговата е къде-къде по-голяма и по-разкошна от моята.

— В такъв случай нещата за нас много се опростяват. Имайте сега добрината да ни покажете градината си, но така че никой да не ни забележи!

— Необходимо е само да отидем съвсем наблизо. Можем да погледнем през прозореца.

Той ги заведе в една съседна стая, която имаше два прозореца. Вместо стъкла беше опъната много фина, ситна мрежа. Отвори единия и пред тях се откри градината.

Беше малка, подредена по китайски тертип: дървета-джуджета, цъфтящи храсти, тисови и чемширени плетове, от които се извисяваха корони, оформени като животни. Отдясно се намираше градината на неговия враг, подредена и поддържана по съвсем същия начин. Разделящият ги зид не бе по-висок от човешки ръст.

Отляво бе разположена градината на мандарина, която бе широка наистина само колкото другите две, но затова пък трябва да бе много по-дълга. Зад градините изглежда минаваше пътека. Вероятно това бе пътят, по който крадецът щеше да донесе статуята.

— Великолепно! — каза Метусалем. — Градините са разположени изключително удобно за нашите намерения. Прехвърляме се през зида на мандарина и се озоваваме във вашата градина. Останалото ще се решава после.

— Значи със сигурност мога да разчитам на вашето съдействие. Кога ще дойдете?

— Със започването на Сиют — веднага щом се стъмни, за да не могат да ни видят, когато се прехвърляме през зида.

— Ще доведете ли и останалите височайши господа?

— Не, колкото по-малко хора са посветени, толкова по-добре.

— Но ако ни дотрябват? Ако само тримата не съумеем да се справим? Аз не бива да се доверявам на никого от хората си.

— В този случай няма да ми е трудно да доведа още някой от спътниците ми. Сега те са забелязали отсъствието ми. Трябва да вървим.

— Тонг-чи у дома ли си е?

— Не, излязъл е, но ще се върне преди вечерта, тъй като после портите на улиците ще бъдат заключени.

— Това не се отнася до него. Той може и нощем да тръгва и се прибира както и когато му е угодно. За него всички Пай-лу са отворени.

Пай-лу се наричат подобните на триумфални арки постройки, които затварят улиците и са снабдени за тая цел с порти. Освен това предназначение те имат и още едно — служат като паметници за заслуги на онези лица, в чието възпоминание са издигнати.

Когато някой служител или гражданин е направил много за страната, провинцията или града, тогава му издигат една такава Пай-лу, която носи неговото име, и с видими отдалеч йероглифи се изброяват добродетелите на въпросния. Не само покойници получават такива паметници, но понякога и живи. Тези после трябва да заплатят разходите, но това в никой случай не намалява оказаната им чест.

Двамата немци се сбогуваха с китаеца, който ги съпроводи до вратата на дюкяна си с непрестанни метани. Със стягането вкъщи, те се отправиха към стаята на Метусалем.

— Наистина ли не бива другите да научат за тая работа? — попита Готфрид.

— Не, засега още не.

— Няма ли поне нашия Рихард да вземем?

— И него не. В него имам по-голямо доверие, отколкото на другите. Той е надскочил годините си по предпазливост и разсъдливост. Но неговата майка ми го повери и аз не мога да го впускам в ненужна опасност.

— Смятате работа за опасна?

— Не, но при дадени обстоятелства може и да стане. Иди сега и навести останалите! Те ще питат за мен. Кажи им, че не желая да бъда смущаван, тъй като имам намерение да впиша бележките си. По-късно се върни тук. След четвърт час ще се стъмни.

Готфрид тръгна. Скоро след него дойде един слуга, за да запали висящия от тавана фенер и да се осведоми дали „най-знатният и твърде старият“ има да изкаже някаква заповед.

— Не, благодаря — отвърна студентът. — Но я кажи, позволено ли е да се отиде в градината?

— Сутрин не, защото по това време вън се разхожда с наслада „Цветето на дома“.

— А сега?

— Да. Моят повелител желае да излезе навън?

— За кратко. Аз съм Юет-тзе^[7] и искам да размишлявам необезпокоявано.

— Аз ще съпроводя „Създателя на поезията“ до портата и ще чакам там неговото завръщане. Може би по време на разходката си той ще има някаква заповед за мен.

— Не, защото моят собствен слуга ще ме придружава и ще ти съобщи желанието ми, ако имам такова. Искам да бъда напълно несмущаван.

Човекът се поклони и си тръгна. Малко по-късно се върна Готфрид.

— Къде се намират другите? — попита Метусалем.

— В стаята на Търнърстик, къдет’ пият чай, пушат лули и играят домино. Не знаех, че тез’ китайци познават и доминото.

— Дори много обичат да го играят, обаче плочките и цифрите се отличават от нашите. Слушай.

От улицата прозвуча звукът на гонг, ударен от пазачите, и междувременно се чу вик: „Сиют-ши, сиют-ши!“. По западноевропейското отчитане беше седем часът вечерта, но според китайското започваше единадесетият час.

— Време е — каза Дегенфалд. — Ножът ти у теб ли е?

— Да. Кой ша бъде наръган из засада?

— Никой, но е възможно да ни дотрябва. Аз взех и револверите си.

— И аз съм са така екипирал. Изобщо са чувствам кат’ рицар-разбойник, който са кани в бесен галоп да изскочи през градската порта. Наистина съм любопитен как ли ша свърши авантюрата.

— Да се надяваме добре. Хайде!

Отвън ги чакаше слугата. Той ги отведе до градинската порта и се върна. Бързо се беше стъмнило. Човек не би могъл да види някой друг от осем крачки разстояние и за броени минути щеше да стане още по-тъмно.

— Сега крадат бога — прошепна Готфрид.

— Да, сега е времето. Надявам се кражбата да успее.

— Хубаво пожелание!

— Но основателно. Ако кражбата не успее, утре ще бъдем отново принудени да се измъкваме, което ще бъде по-трудно, тъй като тогава Тонг-чи със сигурност ще си е вкъщи. Да вървим към зида!

Те се шмугнаха безшумно нататък й спряха най-напред да се ослушат. От другата страна не се чуваше никакъв шум.

— Сега оттатък, ама съвсем тихо! — прошушна Дегенфелд на ваксаджията.

Те се метнаха горе и бавно се спуснаха отвъд. Едва краката им докоснаха земята и един тъмен силует изплува до тях.

— Ху-тсин? — запита студентът шепнешком.

— Аз съм, най-нищожният.

— Колко време сте тук?

— Едва отпреди малко.

— Пообиколихте ли наоколо?

— Не. Помислих, че Винг-кан може да е зад зида и да се ослушва. Той нали не бива да знае, че съм тук.

— Много право! А инструментите?

— Лежат тук до мен. Какво ще правим сега, височайши повелителю?

— Вие двамата се скрийте зад този тисов плет. Възможно е Винг-кан да мине отсам, за да се убеди, че няма никой в градината. Дори е много вероятно да го стори. Аз ще отида да поразузная и скоро ще се върна.

Той си свали ботушите и се отдалечи дебнешком. Вървейки стъпка по стъпка, опитваше да прониже мрака с очи. Обходи двете страни на градината, без да забележи нещо необичайно. Третата страна беше зидът, разделящ градините на двамата бижутери. Докато се промъкваше бавно напред, кракът му докосна нещо твърдо, което лежеше на земята. Той се наведе да опипа предмета. Установи, че един до друг лежаха кирка, лизгар и лопата.

Тези инструменти сигурно бяха прехвърлени от Винг-кан, нямаше как да е някой друг. Той може би още беше наблизо.

Дегенфелд се сниши и се ослуша. Напрегна до краен предел очите си, но не можа нито да чуе, нито да види нещо.

Придвижи се, приведен към земята, още няколко крачки и тогава видя някаква фигура, облегната на едно дърво, едва на четири крачки отдалечено от него. Ако не беше така снишен, онзи непременно щеше да го забележи.

Той бързо изви встрани и седна зад един чимшир да изчака събитията. Най-важното сега беше да не вземе на Готфрид и Ху-тсин да им хрумне да напуснат скривалището си.

За щастие не мина много и отвън се чуха стъпки. Идваха неколцина мъже, тичайки бързо. Те спряха от другата страна на зида. Тежкото дишане показваше, че дробовете им са били много напрегнати.

Тъмната фигура напусна дървото и се промъкна към външната стена. Дегенфелд я последва, но естествено с най-голяма предпазливост, та да не причини евентуален шум.

— Шт! — прозвуча отвън.

— Шт! — отговори се отвътре.

— Тук ли е височайшият господин?

— Да. Носиш ли го?

— Дори два!

— Два? Един беше достатъчно.

— Тъй като всичко мина така лесно, взехме направо два.

— Двата бога не бяха ли твърде тежки?

— Не. Те са от дърво.

— От кой храм?

— От Пек-тиан-чу-фан^[8], който не е много далеч и не така стриктно пазен.

— Значи успяхте, без да ви забележат?

— Да, но при следващата обиколка, когато удари хай-ши^[9], непременно ще забележат липсата. Дотогава тук всичко трябва да бъде приключило.

— А как ще пренесем вътре боговете?

— Ние ще ви ги подадем и вие ще ги поемете.

— Добре, тогава бързо.

Метусалем чу въпросите и отговорите съвсем ясно. Два големи предмета бяха качени отвън на зида. Ювелирът къде ги спусна, къде ги остави да паднат. После заповяда:

— Сега влезте и вие самите вътре!

— Още не. Преди туй трябва да отнесем носилката настрани, та да не я види някой, в случай че мине толкова късно оттук.

Чуха се стъпките им. Скоро се върнаха и влязоха, прескачайки зида. Бяха двама души.

— Тук всичко наред ли е? — попита единият.

— Да.

— Никой ли няма в градината?

— Не.

— Няма ли да се уверим преди туй за по-сигурно?

— Вече го сторих. Два пъти обиколих градината.

— В такъв случай можем да започваме. Но къде?

— Недалеч оттук, където лежат инструментите. През деня огледах през зида и избрах едно място с по-рохкава почва. Донесете боговете!

Той тръгна напред, а двамата мъже го последваха с идолите, които бяха може би два аршина високи и следователно доста тежички. Спряха при инструментите.

— Тук ще копаем — каза бижутерът. — Само че тихо, та да не може нищо да се чуе! Има кирка, но лопатата вдига по-малко шум.

Двамата злодеи започнаха да работят, и то много трескаво, което даде повод на Винг-кан да забележи:

— Много се разбързахте. Ще ви чуят чак в къщата!

— Няма — гласеше отговорът. — Трябва да побързаме, иначе ще затворят портите. После ще ни заловят.

Те се стараеха с всички сили час по-скоро да приключат. Впрочем въобще и не се искаше да свършат много грижливо работата. Та нали знаеха, че заравят тук статуите, за да бъдат не след дълго открити.

Не беше минал и половин час, когато бяха готови с работата си.

— Тъй! — рече Винг-кан. — Това беше най-главното. Останалото ще дойде от само себе си.

— Как се кани сега моят повелител да подхване нещата? — попита единият от мъжете, най-вероятно онзи, с когото бижутерът беше говорил при градинската стена на португалската страноприемница.

— Ще изчакам, докато грабежът бъде разгласен.

— Това ще стане много скоро.

— После ще отърча до Тонг-чи тук в съседство.

— Но той не е мандарин на правосъдието!

— Не, ама все пак мандарин. Улицата ще е затворена, а тук не живее никакъв Синг-куан. Значи трябва да се обърна към него. Ще му кажа: чух, че са били откраднати два бога. Смятам, че моят съсед Ху-тсин е разбойникът.

— Мандаринът ще запита откъде е стигнал моят знатен старец до това подозрение.

— Разхождал съм се из градината и съм видял, че съседът заравя две статуи.

— Става! Това ще помогне! Та сега ние сме готови и молим за парите.

— Аз вече съм ви приготвил торбичките — тук са до зида. Ето ги. Във всяка по хиляда ли.

— Правилно ли са преброени?

— Съвсем правилно.

— Надявам се. Когато последния път оказах услуга на прастария господин, той бе сбъркал с цели петдесет ли.

— Аз никога не греша. Ти си ги преброил лошо.

— Не би ли изчакал твърде старият покровител, докато ги преброим?

— И къде пък се тъкмите да ги броите?

— Тук.

— В тъмното?

— Да. Не е необходимо да виждаме нещо. Ние ще пипаме парите.

— Тогава бройте, като имате желание. Но за мен е невъзможно да чакам. Ще отида да посетя другия съсед, за да го осведомя междувременно какво съм видял тук. Когато оповестят после кражбата и чуем, че са били откраднати два бога, той ще ме посъветва да направя донесение. А после ще ми послужи като свидетел. Веднага ще заключа тези инструменти тук.

Той прехвърли през зида кирката, лизгара и лопатата и след това сам скочи отвъд. Чу се как замират крачките му, а малко по-късно щракането на резе.

Двамата мошеници останаха смълчани и заслушани, докато престана да се чува всякакъв шум от негова страна. Сетне единият каза:

— Той отново ни измами!

— Да, и на мен не ми се вярва всяка торбичка да съдържа по хиляда ли. Но все пак това са много пари. А сега трябва да побързаме. Ела!

Те понечиха да си тръгнат, при което трябваше да минат непосредствено край Дегенфелд. На последният му хрумна идеята да ги залови. Дали щеше да му се удаде? Ха! Той беше силен мъж, а и страхът сигурно щеше да свърши своето. Остави ги да подминат, изправи се светкавично… Бърза крачка след тях, двойна хватка — беше ги пипнал за вратовете и стискаше с цялата сила на пръстите си.

Заглушен крясък, напразна съпротива, мятане… и те рухнаха. Въпреки това той продължаваше да ги държи здраво и да ги притиска силно към земята. Сега никой не издаваше звук. Те направиха още няколко спазматични движения, после замряха под постниците му с разперени крайници.

Той извади ножа си и отряза няколко ивици от и бездруго оскъдните им одеяния. После ги върза с гръб един към друг, така че да не могат да се освободят, и ги отърколи на известно разстояние от стената.

След това се върна при другите двама. Те бяха чули прехвърлянето, както и кирката и лопатите, и се безпокояха за него. Той им разказа какво е успял да свърши съвсем сам. Ху-тсин веднага изтича до вкъщи, за да донесе въжета, с които да вържат, по-здраво и сигурно негодниците. После ги вдигнаха и прехвърлиха през зида в градината на Винг-кан. Следващата им работа беше да потърсят мястото където бяха заровени статуите и да започнат разкопаването. Когато приключиха, отново запълниха дупката. После Дегенфелд се спусна повторно в градината на Винг-кан и пое инструментите и боговете. Другите двама го последваха. След четвърт час безшумна работа тримата отново се върнаха от другата страна на зида.

— Така, всичко премина чудесно — каза Дегенфелд. — Сега нека си прави тоя Винг-кан донесението. Той ще попадне в собствената си клопка.

— В която трябваше да загина аз — допълни китаецът. — Господарю, вие сте моят спасител. Как ли да ви се отблагодаря!

— Като се държите точно, както ви казах преди малко оттатък. Сега трябва бързо да се разделим. Та нали мандаринът не бива да узнае, че сме били тук.

— Тогава окажете поне услугата на вашия най-мизерен слуга да може той утре да види лицата ви!

— Ще го сторим. Утре ще дойдем да ни разкажете всичко. А сега трябва да се почистим. Имате ли някое място, където можем да я свършим тая работа, без някой да ни види?

— Да, елате, елате!

— Вземете и инструментите. Не бива да останат в градината.

Ху-тсин ги отведе в едно малко помещение и донесе фенер и четка. Те очистиха мръсотията от дрехите си, която лесно би могла да се превърне в издайница. После се сбогуваха и се прехвърлиха обратно в градината на мандарина.

Там Готфрид застана като слуга до портата, а Дегенфелд започна да се разхожда напред-назад. Но не се наложи да го върши прекалено дълго, тъй като скоро бе отведен, и то от самия Тонг-чи. С връщането си вкъщи той бе научил, че очакваните гости са пристигнали, и побърза да дойде в градината, за да поздрави Дегенфелд.

— А сега — каза, когато бяха разменени първите поздрави — ще ви помоля да ми изпълните едно желание.

— Какво?

— Никой не бива да узнае в какво положение съм се намирал, и че вие сте ме спасили. Разказал съм го единствено на съпругата си. Ти желае да ви види, за да може да ви благодари. Мога ли да ви отведа при нея?

Дегенфелд знаеше, че това е една изключителна награда. Ето защо отвърна учтиво:

— Приемам това желание като заповед на повелителката и се подчинявам с готовност.

— Тогава елате! Тя отдавна вече ви чака.