Карл Май
Горски призрак (1)

Първа глава
В страната на мизерията

Беше събота по обед преди карнавала.

На около половин час път от селото Хоентал, почти до самата гора, на стръмен склон се издигаше като тъмна мрачна маса почерняла от сажди внушителна постройка, в средата на която към небето стърчеше висок, димящ комин — това беше каменовъглената мина „Божия благословия“.

Чу се звън на камбана — смяната беше свършила. В шахтената кула се намираше асансьорът за работниците и скоро черната паст на мината избълва група мъже, покрити с въглищен прах, които от полунощ бяха работили дълбоко под земята, за да могат криво-ляво да живуркат горе на белия свят. На тяхно място се спуснаха други хора.

В бедняшките села на саксонската Ерцгебирге живеят вярващи хора. Мъжете от току-що свършилата смяна се насъбраха около надзирателя на миньорите и сключиха смирено ръце. Той каза кратка благодарствена молитва, загдето през последните дванайсет часа Бог милостиво ги беше закрилял, а накрая с грубите си гласове всички запяха една църковна песен. Когато тя отзвуча, хората се отправиха към касиера, за да получат седмичното си възнаграждение.

В стаята на този чиновник миньорите имаха право да влизат само един по един. Той беше мълчалив и недружелюбен човек, който, без да каже нито дума, побутваше парите към всеки влязъл и после го отпращаше с рязко нетърпеливо махване на ръката. Ето защо не можеше да не направи впечатление, че този път той подкани хората след изплащането на заплатите да се съберат и да чакат пред сградата.

Беше настанал кучешки студ. Снегът беше натрупал повече от метър и продължаваше обилно да вали. Мъжете трепереха. Тънкото им облекло не ги предпазваше достатъчно от силния мраз.

Но касиерът никак не бързаше. Едва след доста време излезе навън и без каквото и да било въведение заяви следното:

— По поръчение на господин барона Фон Вилдщайн трябва да ви кажа, че отсега нататък ще получавате на смяна по десет пфенига по-малко. Зима е. Вярно, че сега търсенето на въглища е голямо, но снегът, направил пътищата непроходими, затруднява пласмента, а и производствените разноски се увеличават. Ето това имах да ви съобщавам.

Хората слисано се спогледаха. Шепот и недоволно мърморене премина между тях. Най-сетне един от тях, който, изглежда, беше най-възрастният сред миньорите, се реши да възрази.

— Господин касиер — започна той колебливо, — това е много лоша вест! Спомняте ли си колко получих днес?

— Да. Шест марки!

— Шест марки за цяла седмица! Шест марки за седемдесет и два часа труд под земята! Шест марки за шест дванайсетчасови смени с постоянна опасност за живота ми!

— Ако ти се виждат малко, потърси си друга работа!

— Не мога. И вие добре го знаете, господин касиер! Тук има само тъкачи и миньори. Очите ми са твърде слаби, за да тъка, а тази мина е единствената в целия ни край. Принуден съм да остана да работя тук!

— Тогава не се оплаквай!

— Не се оплаквам, но мисля за осемте гърла, които изхранвам с моите шест марки. Господине, ние отдавна гладуваме … гладуваме и мръзнем. Какво ще стане с нас, как ще я караме?

— Това не ме засяга. Аз само изпълнявам дълга си. Трябваше да ви съобщя решението на господин барона и вече го направих. Който не е съгласен, може да не идва на работа. Работна ръка колкото щеш.

С тези думи той им обърна гръб и изчезна в сградата.

Мъжете се разделиха на малки групички и угнетени си тръгнаха за дома, газейки дълбокия сняг.

След половин час пред очите им се появиха ниските, затрупани със сняг покриви на селото — все бедняшки къщурки. Само две постройки се открояваха сред тях — домът на свещеника и една друга, която се намираше недалеч от църквата и над чиято врата със златни букви на мраморна плоча изпъкваха думите:

А до вратата имаше поставена емайлирана табелка с надписа „Зайделман и син“.

Когато откъм мината се беше разнесъл сигналът за края на едната и началото на другата смяна, тук, в селото Хоентал, клисарят удари камбаната. Това си беше стар обичай. Точно в дванайсет часа на обяд биеше малката камбана. С нейния звън се смесваше ритмичното тракане на тъкачните станове, което още от ранни зори започваше да се чува от жилищата на тъкачите.

Вратата на една къщичка се отвори. Едно девойче с две ведра за вода в ръцете понечи да излезе навън, но след като беше посрещнато от силен порив на снежната вихрушка, побърза да се прибере. Ала в същия миг от съседската къща изскочи един младеж и извика:

— Помози Бог, Енгелхен! До кладенеца ли искаш да отидеш?

— Да, Едуард.

— При тази снежна виелица това не е работа за теб. Дай ми ведрата!

Той взе съдовете от ръцете й и бързо се отдалечи, за да й донесе вода. Тя отново се оттегли зад вратата, само че я остави леко открехната, за да гледа подир Едуард.

Той я беше нарекъл Енгелхен, което е умалително от Ангелика. Тя бе хубаво и жизнено девойче на около осемнайсет години. Облеклото й беше обикновено и чисто. Червената пола от фланела стигаше до средата на прасците й. Зимното й късо палто отпред бе леко разтворено. Цветущото й лице бе обградено от гъста буйна коса.

Едуард се върна с пълните ведра. Тя побутна вратата и я отвори широко.

— Влез, Едуард! Днес не можеш да оставиш ведрата отвън.

Той се вмъкна в къщата и като духаше на ръцете си и ги триеше една в друга, за да ги стопли, каза:

— Лошо време! Ако продължи така, скоро вече няма да можем да вървим по улицата.

— И въпреки това дойде, за да ми донесеш вода! Благодаря ти!

Тя му подаде ръка и той сърдечно я стисна.

— О, съседите трябва взаимно да си помагат!

— Но заради мен прекъсна работата си.

— Само за няколко минути. Бързо ще наваксам пропуснатото.

— А всяка минута ти е толкова скъпа!

— Откъде го знаеш, Енгелхен?

— Нима мислиш, че не съм чула как работи през цялата нощ?

Той кимна, а по красивото му открито лице се изписа израз на тъга.

— Просто се налага, Енгелхен. Днес до свечеряване трябва да съм готов. Знаеш, че заради тежката си простуда баща ми успя за две седмици да изработи само една бройка и затова аз бях принуден да изтъка три.

— Ще се поболееш. Не бива да прекаляваш с усърдието си. Едуард, я ми кажи защо всъщност трябва да работиш толкова много?

— Защото са ни нужни много пари. Зайделман поиска от татко да му върне заема.

— Мили Боже, нима е възможно? — възкликна тя изплашено. — Та богатият Зайделман изобщо не се нуждае от тези пари!

— Разбира се! Но какво да правим? Казва, че бил понесъл големи загуби в търговията си и трябвало да си поиска всички несъбрани вземания.

— Не му вярвам. Може би си има някоя друга причина. Гъста руменина покри лицето на Едуард.

— Не е изключено — отвърна той, видимо резервиран. — Дори ми се струва, че знам тази причина.

— Е, коя е? — попита тя с любопитство.

— Не сега, друг път! Сигурно имаш да готвиш.

— О, не, вече се нахранихме! За обяд хапнахме любимото ядене на татко — картофени кнедли с пушено месо. А вие какво имахте за днес?

Едуард се изчерви още по-силно. За да прикрие смущението си, той извърна глава и отговори:

— Наистина и аз не знам, Енгелхен. Когато имам толкова бърза работа, не ми остава време да обърна внимание на яденето, което майка ми готви. И бездруго ей сега ще разбера какво е то. Довиждане, Енгелхен!

— Довиждане! Довечера ще дойдеш ли у нас?

— Да, ще дойда.

След тези думи той отново се втурна навън в снежната виелица. Къщицата, към която се забърза, беше още по-малка и от дома на родителите на Ангелика. Подът на коридора бе от здраво утъпкана глина. Вдясно се намираше килерът и малък обор за кози, а вляво беше дневната стая. Тя имаше само две прозорчета и пред всяко от тях бе поставен по един тъкачен стан. Тъкмо когато Едуард прекрачи прага на стаята, чу майка си да казва:

— Хайде, мъжо, зарежи стана! Ще ядем!

Бавно и тромаво тъкачът се надигна от работното си място. Той вървеше прегърбен, а също както се беше случило и с жена му, и неговата коса бе преждевременно посивяла. Това бе последица от мизерията и непрестанните грижи.

След като майката извика, във всички ъгли на помещението настана оживление и към чисто излъсканата маса се втурнаха пет дечица. Тя постави пред тях супник, пълен с картофи.

Бащата сключи ръце и каза:

— Нека се помолим!

Всички смирено сведоха глави:

Ти, Боже, с бащинска ръка ни даваш земните блага. Че всичко, Отче, нужно нам, от Теб получили сме, знам. Виж, даровете Ти тъй щедри приемаме със радост ведра и с благодарствени сърца Теб славят Твоите деца.

Едва след това тъкачът седна. Това беше знак, че обядът може да започне. Децата посягаха тъй лакомо, сякаш на масата имаше кой знае какви деликатеси, а пред тях се намираше само един супник с картофи. Към тях нямаше друга гарнитура освен сол, която майката беше препекла до кафяво, за да може да й придаде поне малко по-друг вкус.

Ето че по едно време вратата на стаята се отвори и вътре влезе дребно, възрастно и слабичко човече.

— Добър ден, кумец Хаузер! — поздрави посетителят, който се помъчи да потисне пристъпа на кашлица. — Хапвате ли? Е, няма да ви преча. Ще дойда друг път.

— Остани, остани! — махна с ръка Хаузер. — Вземи ей онова малко столче! Изобщо не ни пречиш.

Старчето се настани до печката и опипа тухлите й с длани.

— Олеле! — измърмори то. — Вече няма огън!

— Кумът иска да се стопли — каза тъкачът на жена си. — Жено, я запали пак печката!

Госпожа Хаузер направи угрижена физиономия.

— Въглищата свършиха, мъжо.

— Тогава вземи дърва!

— И дърва нямаме вече. Стигнаха колкото да сваря картофите.

— Ами колко пари са ти останали?

— Десет пфенига!

— Тогава поръчай да ни донесат въглища за тях! А ти хапна ли вече, куме? — обърна се тъкачът към своя гост.

Старчето поклати глава и отправи жаден поглед към супника, който бързо се изпразваше.

— Днес още не съм ял. Бях… хмм, бях при господин Зайделман. Исках да го попитам дали… хмм, е… ама той нищо не дава.

— В такъв случай ела и си вземи!

Човечето не чака да го поканят втори път. Сега вместо шестнайсет, ръцете, които полагаха усилия да унищожат съдържанието на супника, станаха осемнайсет. Когато и последният картоф беше изяден, Хаузер се изправи:

— Да се помолим!

Всички сключиха ръце за молитва:

Благодарим Ти, Боже, за това, че гост ни беше у дома.

А после тъкачът добави и следния куплет:

И този път ний пак сме сити, не ни забрави Божията добрина.

О, дай ни. Боже, дни честити, не ни оставяй Ти в злина!

Той отпусна сключените си ръце. Тогава гостът му подаде костеливата си десница и каза:

— Благодаря ти, кумец! Не знаеш какво добро ми направи. Преди малко споменах, че днес нищичко не съм хапвал, но ще ти призная, че всъщност от завчера вечерта не съм слагал хапка в устата си.

— Мили Боже! — възкликна Хаузер. — Жено, я му отрежи и едно парче хляб!

Жената смутено се покашля.

— И хлябът свърши, мъжо.

— Наистина ли нищо не остана?

— Нито трошица!

Хаузер й хвърли един поглед, който тя веднага разбра. Сложи си кърпата на главата и излезе от стаята. Само след няколко минути жената се върна. Беше ходила до хлебаря и беше дала определените за въглища десет пфенига за хляб. Старецът бе толкова трогнат, че в очите му се появиха сълзи.

— Бог да ви благослови! Но не мога да го взема. На вашите малчугани хлябът е също така необходим.

— Вземи и яж! — настоя Хаузер. — После Едуард ще отиде при Зайделман с четирите парчета, които завършихме днес. За тях ще получим пари и ще можем да си купим най-необходимото. А ти нямаш никакви изгледи да припечелиш някой и друг грош.

— Да, да, така си е — закима старецът и колебливо протегна ръка. — По-рано беше съвсем различно. Аз бях единственият бръснар в цялата околност. А сега има и други, пък и ръцете ми вече треперят така, че не мога да си служа добре с бръснача. Времената стават все по-лоши, а заедно с тях и хората. Научихте ли вече какво се е случило през последната нощ?

— Какво?

— Когато днес рано сутринта въпреки снега и студа лесничеят минавал през гората, кучето му изведнъж спряло пред една преспа и не искало да помръдне оттам. След като лесничеят поразровил снега, открил един труп.

— Ах ти, мили Боже! Замръзнал ли е бил човекът?

— Не, убит!

Тъкачът, жена му и Едуард се смръзнаха на местата си от ужас и не успяха да отронят нито дума. Младежът пръв си възвърна способността да говори и попита:

— Ами кой е той? Човек от селото ли е?

— Офицерът на граничарите, лейтенантът! Един куршум му пронизал главата.

— Значи са били контрабандистите!

— Самият Горски призрак го е извършил.

— Как са го разбрали?

— В джоба на мъртвеца имало следната бележка: „Същото ще се случи с всеки, който досажда на контрабандистите. Горския призрак“.

— Ужасно! — простена госпожа Хаузер.

— Да — кимна старецът. — Така е. Тази сутрин в кръчмата е бил един от пограничните надзиратели и разправял, че миналата нощ през границата се е промъкнала цяла върволица от над трийсетина контрабандисти. Граничарите ги наблюдавали отдалече и не могли да ги заловят.

— Не са могли да ги заловят? Но нали имат пушки! Старецът въздъхна дълбоко:

— Че какво ще направят пушки срещу хората, които са закриляни от Горския призрак?

Тук Хаузер отново се намеси в разговора.

— Куме, не разсъждаваш по християнски. Всичко в този свят следва своя естествен ход и Господ Бог се грижи доброто винаги да побеждава. И в този случай той няма да допусне никакви изключения. Я ми кажи кой и какъв е според теб този Горски призрак?

— Сигурно е живият дявол! — потръпна старецът. — Мога да свидетелствувам за това, защото съм го виждал със собствените си очи. Небето да пази всеки от подобна среща! Като нищо можех да си намеря смъртта.

По гърбовете на семейство Хаузер полазиха ледени тръпки. Те бяха вперили в стареца боязливи и невярващи погледи. Децата страхливо се притискаха едно в друго. Бащата и майката се спогледаха многозначително, сякаш искаха да кажат: „Значи все пак приказките на хората от селото за Горския призрак са верни! Кумът е човек, който заслужава доверие. Щом като той свидетелства за нещо, то трябва да е истина!“

Бяха толкова слисани, че никой не зададе какъвто и да било въпрос, макар в очите им ясно да си личеше желанието да чуят и научат нещо повече.

Само Едуард успя да преодолее обзелия го суеверен страх дотолкова, че съвсем делово да попита за онова, което бе най-близко до ума, като все пак не успя да овладее треперенето на гласа си.

— Ами защо досега кумът никога не ни е разказвал за срещата си с Горския призрак?

— Лесно ти е да питаш! Да не би да смяташ, че кумът си е измислил всичко ей тъй на, сега в момента? Не, не, хич не ме прекъсвай! Няма защо да се извиняваш. Ще отговоря на въпросите ти, но нека преди това дребосъците да излязат от стаята! — При тези думи той посочи към малките братчета и сестричета на Едуард. — Щом ще говоря, това не бива да става пред хора, на които не може да се разчита.

Изпратиха петте хлапета в килера. Без да възразяват, те най-послушно излязоха от стаята, но оставиха вратата на съседното помещение полуотворена и започнаха да се боричкат за мястото пред пролуката й, защото просто изгаряха от любопитство да доловят нещо от разказа на кума за страшната му среща с Горския призрак. Ала тъй или иначе, усилията им останаха напразни, понеже старецът заговори тихо, с предпазливо снишен глас. До затаилите дъх малчугани в килера достигаше само сухата му кашлица, която той напразно се мъчеше да потисне, както и смаяните, изплашени и заклинателни възклицания, издавани от време на време от родителите им и Едуард.

— Самият Горски призрак ми заповяда да мълча като гроб — поде старецът веднага щом вратата се затвори зад петимата малчугани. В същото време той боязливо се огледа наоколо, сякаш смяташе за недотам изключена възможността зловещото същество, за чието предупреждение току-що стана дума, внезапно да се появи пред него в ролята на разгневен отмъстител. После продължи: — И ме заплаши…

— За Бога, куме! — изпелтечи жената. — Не желая нищо да чуя! Но Едуард и тъкачът й направиха знак да мълчи.

— Продължавай! — подкани Хаузер стареца. — Как се случи всичко, кога и къде?

— Беше преди около месец — заразказва гостът, — когато отидох в гората да събирам дърва и тъмнината ме изненада там. Бях принуден често да сядам на коша и да си почивам, защото стомахът ме присвиваше от глад, а краката ми трепереха от слабост. Най-сетне метнах товара си на гръб и се заклатушках през Шведеншлухт1, за да съкратя пътя до селото.

— Аха — обади се Хаузер, — през Шведеншлухт! Открай време там си е страшно и зловещо.

— И аз си го помислих — кимна старецът, — докато крачка по крачка бавно газех из дълбокия сняг. Над десния склон се беше показала луната. Изглеждаше ми твърде странна, ликът й не беше тъй дружелюбен както обикновено. Отляво се издигаха онези гъсти храсталаци — всички ги знаете. Вятърът шумолеше в клоните им. Имах чувството, че шептят гласчетата на стотици духове. Внезапно нещо черно прелетя съвсем близо пред лицето ми. При обикновени обстоятелства навярно щях да си помисля — бухал! Обаче през онази вечер всичко около мен беше толкова зловещо и загадъчно — изкривеният лик на луната, шепотът в клоните и тъмната сянка, преминала току покрай главата ми, изобщо всичко ми изглеждаше така, че от уплаха изпуснах тояжката, на която се подпирах.

Старецът направи кратка пауза. Обзелото го силно вълнение явно затрудняваше дишането му. Сковани от трескаво напрежение, Хаузерови мълчаха. В стаята стана толкова тихо, че се чуваше шумоленето на децата зад притворената врата на съседното помещение. След малко кумът отново поде разказа си:

— Наведох се, за да си взема тояжката. Когато се изправих… ммда, какво да ви кажа? Направо се вцепених, не можех да помръдна и малкото си пръстче, нито пък да издам какъвто и да било звук. Вдясно горе на голия склон стоеше изправена някаква бяла фигура, обляна от лунната светлина. Силуетът повдигна повелително ръка и се разнесе толкова глух и злокобен глас, сякаш идваше от някой гроб: „Какво правиш тук, ти, жалко и нищожно човече?“… И аз не знам какво съм отговорил и направил. От страх и ужас не бях на себе си. Струва ми се, че се опитах да подаря на онова зловещо същество както с толкоз труд и мъка събраните дърва, тъй и коша заедно с последните три пфенига, които се търкаляха в джоба ми. Мисля така, защото по едно време бялата фигура ми подвикна: „Не ми трябват боклуците ти! Аз съм всемогъщият Горски призрак. Омитай се оттук и тежко ти и горко, ако в селото кажеш на някого за нашата среща! Ще ти се явя в полунощ и ще ти извия врата!“… Можете да си представите как си плюх на петите. Полумъртъв се прибрах у дома. Никому не съм споменавал за тази история.

— Но сега все пак се осмели да проговориш. Защо? — настоятелно попита Хаузер.

— Защото иначе щях да се пръсна. Все пред някого трябваше да сваля този товар от сърцето си.

— Добре, добре, куме. Можеш да бъдеш сигурен, че Хаузерови няма да се раздрънкат.

— Знам го и сега наистина се чувствам по-добре. Но вие чухте кой е Горския призрак — самият дявол в човешки образ! Небето да ни пази от неговите злодеяния!… А сега най-сетне си тръгвам. Вие си имате работа. Всяка минута ви е скъпа. Още веднъж хиляди благодарности за всичко!

Той подаде на всички ръка. По стар обичай Хаузер го придружи до пътната врата. Тъкмо заставаха на прага й, по улицата с весел звън премина шейна с два коня. В нея седеше някакъв мъж, целият затрупан с дебели топли кожи.

— Някакъв непознат — обади се старецът. Но Хаузер му обясни:

— Ами! Как ще е непознат? Е, да, очите ти все повече отслабват. Беше рентиерът Зайделман, братът на тукашния търговец.

— Онзи апостол на братската обич ли? Тежко ни и горко! Това не означава нищо добро! Винаги, когато дойде в селото, тук се случва някакво нещастие. Лоши времена, лоши времена настанаха, кумец! Бъди жив и здрав!

* * *

Когато Ангелика Хофман занесе ведрата с вода в кухнята на майка си и после влезе във всекидневната, баща й стоеше изправен до масата и тъкмо проверяваше качеството на едно току-що изтъкано парче плат. И тази стая беше малка, но все пак издаваше, че хората са по-заможни от Хаузерови, които имаха да изхранват шест гладни гърла, докато Ангелика бе единственото дете на родителите си.

Баща й хвърли навъсен поглед и попита:

— Къде беше?

— За вода.

— Ти самата ли ходи до кладенеца? Тя смутено се засуети около прозореца, като се обърна с гръб към баща си.

— Е? Ще отговориш ли? — остро попита той.

— Едуард отиде вместо мен — с тих глас призна тя.

— Едуард и пак Едуард! — недоволно изръмжа той. — Този голтак!

— И ние не сме богати.

— Толкоз повече имаме причина да се стремим към богатство!

Ангелика погледна баща си с нескрито учудване.

— Ние и богатство? — попита тя. — Навярно няма да го бъде и до Страшния съд.

— Не говори такива глупости! — изръмжа Хофман. — Ти си млада и хубава. Хич не е изключено някой заможен младеж да ти хвърли око.

Засрамена, тя извърна глава. Но баща й беше упорит човек. Пристъпи до нея и настоятелно продължи:

— Е, как стоят нещата? Всички търчат подир теб и … — Никого не харесвам! — припряно отвърна тя.

— Никого ли? Я виж ти! Това навярно означава „никого освен Едуард“, нали? — Тези думи на баща й прозвучаха със злобна подигравка. После гласът му отново стана господарски и груб: — Чакам отговор! Нали той е твоят любим?

— Не! — възпротиви се тя. Баща й се изсмя.

— Мен не можеш да баламосваш! Да не би да мислиш, че не знам какво става зад гърба ми?

— Нищо, ама хич нищо не става!

— Тъй ли? Нима все още не ти е приказвал за любов и други подобни неща?

— Нито дума!

Понеже Ангелика му отговори толкова ясно и решително, старият малко посмени тона:

— Е, та аз нямам нищо против него… той е много мило момче… ала в техния дом ги е притиснала голяма беднотия. Вие двамата не си подхождате. Вече се опасявах, че имате тайна връзка и сте се разбрали помежду си. Ако не е вярно, толкоз по-добре, защото и бездруго никога нямаше да дам съгласието си. Сега знаеш как стоят нещата и можеш да се съобразяваш с мнението ми.

Той нагъна изработения от него плат, облече си палтото и излезе, за да го занесе на Зайделман.

Четвърт час по-късно влезе в дома на Зайделманови през една врата, на която пишеше „кантора“. Млад човек с навъсено лице седеше пред едно бюро и нещо пишеше. Той беше Фриц Зайделман, синът на търговеца Мартин Зайделман. Беше едва среден на ръст, но с яко телосложение и все пак във външността му имаше нещо контешко. Съответно и поведението му беше такова. Когато видя тъкача Хофман, лицето му, което в момента не издаваше особено ведро настроение, бързо просия.

— А-а, вие ли сте? — отвърна той на скромния поздрав на Хофман. Пак ли сте изработили цял топ през тази седмица?

— Да, цял е, но ми струва доста труд и усилия. Преждата беше необичайно лоша.

— Ами! И сам не си вярвате на приказките — наежи се Фриц Зайделман. — Нали знаете, че за вас винаги избирам най-хубавата.

По лицето на Хофман се изписа къде лукаво, къде невярващо изражение.

— Какво, съмнявате ли се? — продължи младият Зайделман. — Не е справедливо от ваша страна, защото постоянно ви облагодетелствувам. На вас ви плащам по-добре, отколкото на другите. Ей за едно такова топче, при условие че е изработено без никакви дефекти, давам по осем марки. Обаче вие винаги получавате по десет.

— Да, господин Зайделман — осмели се да възрази тъкачът, — но аз съм и най-добрият ви доставчик.

Фриц Зайделман се изсмя подигравателно.

— Хофман, вие какво си въобразявате?! Съвсем не работите чак толкова добре. Напротив, никой друг не ми носи платове с такива дефекти като вас. Знаете ли кой е най-добрият ми работник? Едуард Хаузер! Той тъче без каквито и да било дефекти, а и успява да изработи двойно повече от вас. И ако въпреки това не го обичам особено, за това си има други причини. Е, я ми покажете стоката си!

Той погледна бегло плата и недоволно промърмори:

— Хмм! Ей тук има скъсана нишка! Нима не го забелязахте? Наистина, но вече нищо не може да се направи. — Ще ви удържа от сумата.

— Само заради една нишка?

— Естествено! Този път ще получите две марки по-малко! Тъкачът се сепна. За него две марки бяха значителна сума.

— Две марки? — заекна той. — Няма да ми причините такова зло!

— Защо не? Работата ви не заслужава повече… Но… хмм, все пак е възможно още да си поговорим, ала при условие, че се проявите като разумен човек.

По лицето на Хофман се изписа учудване и той погледна въпросително младия Зайделман.

— Разумен ли? Не ми е известно кога сте ме видели да постъпвам неразумно. Ще разрешите ли да попитам какво означава това?

Сега и в тона му се почувства онова лукавство, което преди малко се беше изписало в израза на лицето му. Но младият Зайделман, който иначе в отношенията си с тъкачите много обичаше да се държи господарски, се престори, че не го забелязва, небрежно облегна гръб на канцеларския пулт и някак благосклонно кимна с глава.

— Веднага ще ви обясня за какво става въпрос. Сигурно сте чували за „Казиното“ в окръжния град, а?

— Хмм! Знам само, че голяма компания от млади господа, които имат много повече пари от нас, тъкачите, посещават едно заведение с такова име. Навярно и вие, господин Зайделман, сте от тях.

— Да, така е. А сега слушайте по-нататък! За следващия вторник съм поканил господата от този клуб да дойдат тук. Искаме малко да се позабавляваме. В странноприемницата ще организираме малък бал с маски. Но за тази цел естествено са ни нужни и партньорки за танците. И ето как се сетих за вашата дъщеря.

Тук Фриц Зайделман нарочно направи кратка пауза. Искаше да види какво впечатление ще направят думите му на Хофман. Доколкото познаваше бащата на хубавата девойка, знаеше, че той обича до полуда детето си и на всичко отгоре е надут и суетен човек. Навярно щеше да се почувства горд и поласкан от направеното му предложение.

И наистина, по лицето на Хофман се изписа първо учудване, а после и радост. Той се усмихна доволно. Зайделман си помисли: „В момента изглежда страшно глупаво.“ Но това бе добре дошло за сина на търговеца. Та нали тъкмо на тази глупост разчиташе при преследването на своята цел!

— Вие… искате… да поканите… Енгелхен?… След хората на „Казиното“?

Зайделман многозначително вдигна вежди.

— Да, това искам и се надявам, че ще оцените тази чест. Не бива да забравяте, че моите приятели ще доведат дамите си от града, все почтени млади момичета. Вашата дъщеря ще се намира в най-отбрано общество и…

— Но моля ви, господин Зайделман — прекъсна го суетният баща, — как можете да говорите така! Енгелхен ще е извън себе си от радост, ако й занеса подобна покана.

— Надявам се да е така. Това е такава чест, за която ще й завижда цялото село. Помислил съм вече за всичко. Ще изпратя на дъщеря ви един костюм на италианка. Вие няма да имате никакви разноски. За мен най-важното беше да получа вашето съгласие, драги ми Хофман. Естествено остава открит същественият въпрос — дали Ангелика действително ще прояви готовност да дойде.

— Е, ами че това се разбира от само себе си! — увери го Хофман.

— Мислите ли ? Понякога младите момичета са доста своенравни, особено ако са хубави и всички младежи ги ухажват. Дъщеря ви сигурно си има вече някой избраник, а?

— Ами, нищо подобно!

— Е, доколкото знам, Едуард Хаузер се е заплеснал по нея.

— Да се заплесва, просякът му с просяк! Той и моята Енгелхен! Ама че двойка! Никога няма да го допусна!

— Тук сте съвсем прав. Едно толкова хубаво девойче може да си намери и някой друг, който да не е като този голтак. Но да се върнем на нашия въпрос! Значи ще мога да разчитам, че Енгелхен ще дойде на бала с маски във вторник като моя дама, така ли?

— Гарантирам ви.

— Добре, а сега най-важното — момичето не бива да знае от кого е поканата.

— Аха, тъй, тъй!

— Значи ясно! Та нали това е карнавал с маски, където никой никого не бива да разпознава!

— Разбирам — кимна нищо неподозиращият тъкач.

— И ще удържите на думата си, нали? Нищо няма да издадете?

— Обещавам ви, господин Зайделман.

— Добре. А аз от своя страна веднъж ще бъда снизходителен и ще се направя, че не съм видял дефекта. Ето ви десетте марки!

Хофман смирено прибра парите и си тръгна щастлив, че дъщеря му е избрана и поканена на бала от сина на заможния предприемач. Помисли си за завистта на другите девойки от селото. Каза си, че очевидно Фриц Зайделман трябва да е хлътнал здраво по Ангелика, и накрая се унесе в розови мечти за бъдещето. Всичките му размишления го доведоха до основната крайна мисъл: Енгелхен само трябва да е разумна и тогава скоро ще празнуват богата сватба!

А Зайделман гледаше подир тъкача с надменна усмивка. Изпълнен с надежди за предстоящата вечер, организирана от членовете на клуб „Казино“, той потри доволно ръце.

В този миг навън се разнесе звънът на шейната, която бяха видели Хаузер и старият бръснар. Скоро тя спря пред имението на Зайделман.

Звънчетата й привлякоха вниманието на Фриц и той се приближи до прозореца. За свое голямо учудване долу видя шейната на своя чичо. „Мътните го взели, чичото! — помисли си той. — Идва без никакво предизвестие. Сигурно се е случило нещо важно или пък предстои да се случи!“

Той побърза да излезе навън и да поздрави чичо си, който междувременно се беше измъкнал изпод кожите и одеялата и беше слязъл от шейната.

— Добре дошъл, чичо! — извика младият Зайделман. — Каква приятна изненада!

Чичото тържествено прегърна племенника си. Той се държеше като баща на някой герой от съвсем посредствена пиеса в съвсем посредствен театър. Изобщо в този човек всичко изглеждаше някак подправено и изкуствено. Походката му, държането му, начинът, по който въртеше очи, та даже и говорът му.

— Къде е татко ти, мой скъпи Фриц?

И тези думи прозвучаха така, като че рентиерът Аугуст Зайделман казваше реплика от добре заучена роля. А племенникът му много майсторски успя да се нагоди към поведението и маниерите на посетителя. Отговорът му съвсем подхождаше на зададения въпрос:

— В своята стая, скъпи чичо!

Докато кочияшът бавно и обстоятелствено прибираше в джоба си своето възнаграждение, чичото и племенникът влязоха в къщата и по стълбите се изкачиха горе, където беше жилището на Зайделман. Там ги посрещна домакинът. Пак имаше размяна на поздрави с множество красиви думи, но без да се почувства и следа от истинска сърдечност, каквато би трябвало да съществува между роднини. Донякъде изключение правеше домакинята, която се появи в коридора за няколко минути, за да посрещне зет си. Но в този дом явно не тя определяше тона и обноските. Държането й беше като на наплашен и непохватен човек и никой не й обърна внимание, когато се оттегли.

Когато тримата мъже седнаха в работната стая на търговеца, те като че много повече заприличаха на непринудено събрали се членове на едно семейство. Братята Зайделман толкова си приличаха, че човек, кажи-речи, можеше да се обърка кой кой е, а по черти на лицето, поведение и фигура синът или племенникът съвсем им подхождаше. Само дето очите на Мартин и Фриц Зайделман издаваха по-голяма енергичност и решителност, докато в погледа на рентиера Аугуст се четеше повече хитрост и притворство. Всеки по свой начин се настани възможно най-удобно. Чичото извади табакерата си с емфие, взе от нея една щипка, смръкна и попита как вървят работите в последно време.

— В града се чуват само лоши вести от планините — добави после той. — Вестниците пишат, че горе хората са пред гладна смърт. Но вие двамата хич нямате такъв вид.

Думите му бяха последвани от груб и продължителен смях. А търговецът се подсмихна.

— Драги мой, приказките за гладна смърт не се отнасят еднакво за всички хора. Способният и работлив човек винаги ще си пробие път, дори и ако времената са лоши и сурови.

В изражението на рентиера изведнъж стана странна промяна. Той вдигна високо вежди и по лицето му се изписа неодобрение и укор.

— Не бива да се шегуваме с подобни неща, драги братко! За много хора тази зима наистина е лоша и тежка и не е хубаво човек да мисли само за себе си, а трябва да се погрижи и за другите, които са били по-малко облагодетелствани от щастието.

— Охо! — подхвърли Мартин Зайделман. — Да не би да искаш пак да ни четеш морал? Много те моля да ни пощадиш с твоите приказки за братска обич и всеобща човечност!

— Недей така! Възнамерявам да изложа идеите си пред тукашната общественост. Знаеш, че сърцето ми е преизпълнено със състрадание и милосърдие. Мизерията, която, както казват, е притиснала хората тук, толкова ме потресе, че реших да подема акция за събиране на средства в помощ на гладуващите планинци. Смятам да изнеса тук доклад и да разясня моя мироглед. Чистите приходи ще отидат при събираните от мен средства. Досега съм осигурил около две хиляди марки и те ще бъдат разпределени между онези хора, които са най-достойни за тази помощ.

Фриц, който се беше настанил удобно в един ъгъл на стаята, само се ухили. Но търговецът направо се разсмя.

— Хубава шега, Аугуст. Естествено най-достойният си самият ти. Или може би смяташ, че моят син и аз също се числим към достойните?

Аугуст Зайделман избегна да отговори на твърде прозрачния намек на своя брат. Реагира само на последния му въпрос:

— Хмм — промърмори той, — достоен или не, но ми се струва, че нямаш нужда от никаква помощ. Днес, изненадващо за мен, прочетох на вратата ти надписа „Зайделман и син“. Ако се съди по това, изглежда, изведнъж си станал голям и известен търговец.

— И наистина е така. Сега съм това, което в този край наричат работодател.

— Работодател ли? Как да го разбирам?

— Ще ти обясня. Както е известно, има големи фабриканти, чиято дейност и сделки са толкова значителни, че нямат нито време, нито пък желание да се занимават с надомни работници. Те влизат в делови отношения с тъкачите, работещи по домовете си, единствено чрез посредници. Е, именно те се наричат работодатели.

— Разбирам. И точно такъв посредник си ти, така ли?

— Да. Местните условия предопределиха да се захвана с тази дейност. Тук има колкото щеш тъкачи, а хората в този край не могат да си намерят работа. И ето че аз влязох във връзка с няколко фабриканти, които ми изпращат преждата и мострите и за всеки изработен топ ми заплащат определена сума. Аз раздавам работата на надомниците тъкачи и задържам за себе си една дреболия от възнаграждението им.

— И на колко възлиза тази дреболия?

— Зависи! Ако за един топ получа от фабриканта двайсет марки, работникът взема от тях осем или най-много десет.

— Хмм, чиста работа, сделка и половина! — обади се човеколюбецът Аугуст Зайделман.

— Разбира се. Освен това печеля и по едно друго направление. Ако получа двайсет килограма прежда за изработката на едно топче плат, давам на тъкача само седемнадесет-осемнадесет килограма. Той трябва да се справи с това количество. Ако не му стигне преждата, се вижда принуден да купи от мен онова, което му липсва.

Тук съобщението за готовия обяд прекъсна обясненията на търговеца за дейността му, която сигурно би възмутила всеки почтен човек. Тримата се отправиха към трапезарията и седнаха на масата. Там продължиха вече започнатия си разговор и мнимият човеколюбец Зайделман имаше прекрасната възможност, удряйки го на съвест, настоятелно да поговори на брат си, който съвсем явно се разкри като безмилостен експлоататор на беднотията. Но на него и през ум не му мина подобна мисъл. Той напълно се отдаде на удоволствието от тъпкането с вкусните ястия, неспирно дъвчеше, издул бузи, от време на време отпиваше от чашата с вино и нарядко промърморваше нещо неразбираемо, което обаче, ако се съдеше по тона му, в никакъв случай не можеше да е укор или възмущение.

Зайделманови се хранеха, без ни най-малко да бързат. А междувременно долу в кантората ги чакаха тъкачите, дошли след Хофман, за да предадат изработеното през седмицата и да получат незначителното възнаграждение за своето трудолюбие. Сред тях беше и Едуард Хаузер. Той беше донесъл своите четири топа плат за дрехи и с изгарящо нетърпение чакаше да му дадат парите, защото близките му нямаха нито нещо за огрев, нито каквато и да било храна.

Най-сетне Фриц Зайделман се появи. Най-напред уреди сметките с другите, а Едуард Хаузер накара да чака, като го остави последен, макар че той беше от първите, които предадоха изтъкания плат. Най-накрая, след като всички други получиха парите си, Фриц благоволи да огледа и четирите топа на Едуард. По едно време челото му се покри с бръчки.

— Ами това какво е? Струва ми се, че виждам скъсана нишка!

Едуард се сепна.

— Скъсана нишка ли? Никога не ми се е случвало такова нещо!

— И въпреки всичко виждам, че я има. И то каква!

— Невъзможно, господин Зайделман! Фриц Зайделман погледна строго младия тъкач и като повиши глас, каза:

— Да не ме мислите за сляп? И защо да е чак толкоз невъзможно?

— Защото, преди да дойда, най-внимателно проверих целия плат.

— Ами тогава погледнете тук! Ето!

Той показа на Едуард дефекта, който наистина съществуваше, само че това не беше изтъканият от Хофман плат. Младежът го взе в ръце и щателно го разгледа.

— Господин Зайделман — каза той след малко спокойно и решително, — този плат не е изработен от мен.

— Как така? Какво означава това?

— Познавам работата си, както и работата на моя баща.

— Да не би да искате да кажете, че вашият плат е разменен с нечий друг тук, в нашата кантора?

— Сигурно не е направено злонамерено, господин Зайделман, а несъмнено по погрешка сте взели изработеното от някой друг. Може би този топ плат е бил до моя.

— Изключено! Не мога да направя такава грешка.

— Тогава просто не знам какво да мисля.

— Веднага ще пораздвижа мислите ви. Знаете ли колко струва едно такова топче плат?

— Навярно над шейсет марки.

— Седемдесет и две! И вие сте го развалили! Ще трябва да заплатите щетите! Няма да успея да пласирам този плат. Ето, връщам ви го, ваш е! Но за него ще ми броите още сега седемдесет и две марки!

На Едуард Хаузер му се стори, че е получил силен удар с тояга по главата.

— О, Боже! — едва промълви той. — Та аз нямам дори седемдесет и два пфенига!

— Ще видим. Но най-напред искам да прегледам и другите три топчета.

Фриц Зайделман старателно търсеше и се взираше, ала тъй и не намери какъвто и да било дефект. Тогава взе е една лупа, за да провери основата, редовете и вътъка.

— А-а! — възкликна после той. — И тая не е малка! Колко вътъка трябва да правите на всеки цол1?

— Петдесет.

— Но тук преброих само четиридесет и пет. Не, не, драги, това не е плат, а парцал, дрипа! Че кой ли ще го купи? С такава некачествена работа ще съсипем доброто име на нашата фирма. Повече не мога да ви давам поръчки. А я сега ми кажете възможно ли ви е да платите седемдесет и две марки?

Едуард не беше в състояние да отговори. Той само гледаше сина на търговеца като обезумял.

— Знам, ясно ми е — заяви Фриц Зайделман. — Работата е уредена и аз ще поема щетите, само и само да си спестя всичките ядове. Но естествено за вас няма да има никакво възнаграждение, а и никаква работа няма да получите повече.

— Господин Зайделман! — простена Едуард Хаузер. — Нима искате да ни направите нещастни?

— Какво ме засяга вашето семейство? Всеки сам кове собствената си съдба. Работете по-добре! Баста! Довиждане!

Той сложи настрани изтъкания от Хаузер плат, обърна му гръб и излезе.

Всичко това бе за Едуард като някакъв лош сън. Той стоеше насред помещението и не знаеше дали някое привидение не се бе подиграло с него. Най-сетне се посъвзе. В случая имаше само още едно средство — трябваше да поговори със стария Зайделман.

Със свито сърце той се отправи към частната му кантора и малко му поолекна, когато разбра, че поне ще го приемат. Обаче после надеждите му бяха бързо попарени, защото в помещението завари търговеца заедно с Фриц Зайделман и чичото.

— Какво желаете? — строго попита Мартин Зайделман.

— Исках да ви помоля да бъдете така добър да…

— А-а, да хвърля поглед на изтъкания от вас плат? — бързо го прекъсна търговецът. — Не е нужно. Моят син ме уведоми за случилото се. Неговата оценка е меродавна за мен, а пък за вас тя трябва да е повече от компетентна. Леко сте се отървали.

— Но, господин Зайделман, моят плат няма никакъв дефект и навсякъде са спазени задължителните петдесет вътъка. Сигурно синът ви е направил грешка при броенето. Признавам, че сме останали без пфениг и в този студ нямаме нито нещо за огрев, нито някаква храна!

— Какво ме интересува това? Да сте работили по-добре! Синът ми сигурно е прав. В последно време вие изработихте твърде много плат. При такова трескаво бързане няма как качеството да не е лошо.

— Господин Зайделман, работил съм ден и нощ, защото вие изведнъж си поискахте заема от сто и двайсет марки!

— Я стига!! Остава в сила решението на моя син. От мен няма да получите повече никаква работа. И ако до края на следващия месец не ми върнете заема, ще взема съборетината на баща ви!

— Господи, това ще е ужасно!

Тогава от мястото си се надигна чичото, с протегната ръка посочи вратата и каза:

— Вървете си! Не мога да гледам подобни сцени! Вървете си!

Олюлявайки се, Едуард излезе навън. Имаше усещането, че ще повърне. Главата му беше замаяна, а сърцето му лудо блъскаше в гърдите. По пътя го обзе такава слабост, че седна направо в снега, покри лицето си с длани и заплака като дете.

Искаше му се да остане така през цялата нощ. Може би студът скоро щеше да го скове и щеше да заспи вечен сън. Но той помисли — за своите близки, за родителите, братчетата и сестричетата. Изправи се с мъка и тежко закрачи към дома.

А там тъжната вест предизвика сълзи, ридания и ужас. Майката закърши ръце, а малчуганите ревнаха на висок глас. Бащата изслуша разказа на Едуард безмълвно. Само дишаше тежко, сякаш тревогата го бе стиснала за гърлото и му пречеше да си поеме дъх. Няколко пъти той прекара длан по челото си като човек, който току-що се събужда. И действително старият Хаузер тъкмо бе изтръгнат от хубав сън — трепе тото очакване, че за честния им труд Едуард ще донесе у дома отдавна чаканите пари.

— Ще отида при съседа Хофман — каза той с несигурен глас. — Сигурно ще ми даде на заем поне малко въглища. После майка ви ще може да свари малкото останали картофи.

Той взе кошницата и излезе.

Едуард го проследи с поглед, мислейки си, че посещението му у съседа е безсмислено. Та нали и самият Хофман нямаше почти нищо, а дори и да дадеше нещо на баща му, това щеше да е една кошничка с въглища. Че за колко ли дни щеше да им стигне? Не, тук трябваше да се направи нещо съвсем друго.

Той отново си сложи шапката, взе малкия трион от килера и като излезе от селото, се отправи към гората.

Отначало не си даваше сметка дали намерението му е оправдано и законно, или не. Много бедни хорица отиваха в гората, за да донесат в къщи цели кошове със събрани сухи дръвца. Ала това ставаше през лятото. А сега не можеше да се търси под снега, сега най-много да отчупиш някой нисък изсъхнал клон. Други пък излизаха тайно през нощта и отмъкваха цели стволи, като после ги нацепваха на дърва за огрев. Навсякъде из леса се намираха изсъхнали дървета и дръвчета, чиято дървесина бе достатъчно суха за поддържане на огъня.

Едуард знаеше едно място в гората, където имаше изсъхнал бор. Не беше трудно да го намери. Някак механично, все още под впечатление от случилото се, той започна тежко да гази през снега към своята цел.

Борът се издигаше в края на малка горска поляна, недалеч от пътя. Едуард се спря пред сухото дърво, вдигна триона, сякаш искаше да го претегли на ръката си, и най-сетне коленичи в снега, за да започне работата си. В този момент погледът му случайно падна върху гъсталака на отсрещната страна на поляната. Отделните храсти и дървета се различаваха доста неясно, понеже непрекъснато падащият сняг образуваше бяла пелена пред тях.

Но ето че изведнъж Едуард отпусна триона. Силна уплаха прониза цялото му тяло. Като омагьосан той впери поглед в отсрещните дървета. Не се ли движеше там някакъв призрачен силует между стволовете, превърнати от сипещия се сняг в стройни бели стълбове?

Младежът усети силните удари на сърцето си чак в гърлото. Първата му мисъл беше: това е Горския призрак! Той те следи и дебне, и иска да те залови на местопрестъплението!

Едва сега с ужасяваща яснота разбра, че всъщност се канеше да краде в гората. Едва сега схвана, че мизерията, грижите и пълното му объркване за малко да го вкарат в грях.

Изправи се бавно и непохватно, като не преставаше да хвърля боязливи погледи насреща в горския полумрак. Напрягаше зрение до краен предел. Но вече нямаше и следа от видението. Онова, което беше взел за бял силует, са били навярно само затрупаните със сняг клони на ниските иглолистни дървета. Така си каза той в този момент, когато поразмисли по-спокойно. Но крайниците му все още бяха като изтръпнали от преживяната уплаха. Сигурно всичко бе последица от разказа на стария, който беше срещнал Горския призрак в една лунна нощ.

Най-сетне от гърдите на младежа се изтръгна дълбока въздишка и той обърна гръб на злокобното място, за да се върне у дома. Не, не, помисли си той, дори и най-страшната мизерия не би трябвало да го подвежда да краде! В края на краищата при добра воля честният човек все трябва да си намери някаква работа. И след като тази мисъл му мина през главата, той веднага се сети нещо и си каза: още утре ще отида в мината и там ще попитам за работа!

Когато изпадналият в беда човек вземе някакво твърдо решение, той вече наполовина е намерил изход. Изведнъж Едуард се почувства спокоен и уверен. Само след минута напусна мястото, където за малко щеше да стане крадец.

Снегът блестеше и наоколо се бе възцарила дълбока тишина. Но докато Едуард вървеше по тясната горска пътека, водеща към коларския път, съвсем неочаквано долови шум от стъпки, които идваха точно срещу него. Изплашен, той веднага спря.

Във въображението си отново видя как Горския призрак се изправя срещу него. мислите му пак се объркаха. Но ето че до слуха му долетя човешки глас:

— Едуард Хаузер, ти ли си? Че какво търсиш в гората по това време и при тази снежна виелица?

Беше лесничеят Вундерлих, който се връщаше от хранилките за дивеч. Той хвърли подозрителен поглед към триона в ръката на Едуард. Във възбудата си младият човек не забеляза този поглед, но въпреки това застана пред лесничея с наведена глава, като заловен на местопрестъплението злодей.

— Исках да събера дърва за огън. Моите родители, братчетата и сестричетата мръзнат у дома. Но в последния момент…

— Ами днес не беше ли ден за доставки и разплащане при Зайделман? Едуард Хаузер, струва ми се, че си бил на път да извършиш една голяма глупост. Не съм го очаквал от теб.

С дълбока въздишка смъмреният младеж събра сила и кураж за една по-подробна изповед. Той разказа за положението у дома, разказа и какво му се бе случило у Зайделманови.

Лесничеят беше познат като човек със суров характер, но само така изглеждаше. В него се криеше чувствителна и добра душа, а сърцето му бе изпълнено с доброжелателство и човеколюбие. Той внимателно изслуша разказа на Едуард, а после ядовито промърмори под нос:

— Да, да, тъй си е! Тук Зайделманови държат в ръцете си и ножа, и хляба, и се възползват от това положение, за да експлоатират бедните тъкачи. Иска ми се някой път тези типове да ги сполети Божието наказание!

Лесничеят сви юмрук и го размаха в посока на селото.

— Е — добави после със съвсем друг тон, — нищо не съм казал, а на теб, Хаузер, тежко ти и горко, ако си чул нещо! Зайделманови имат много пари, а у когото са парите, той има винаги право. Точка по въпроса!

Отначало Едуард Хаузер съвсем не знаеше какво да отговори на приказките на лесничея, но после някак изведнъж всичко му стана ясно и се осмели да подхвърли:

— Да, господин лесничей! Затова излезе, че не съм прав със скъсаната нишка, макар да знаех много добре, че онзи плат не беше мой.

Лесничеят изтри с ръка снежинките от очите си и погледна младежа с нескрита симпатия.

— Ти си добро момче и прилежен работник — за мен няма никакво съмнение. Кой знае каква ли причина си има този Зайделман, за да иска да те докара до просешка тояга! Да не би някой път да си го настъпил по мазола?

Едуард поклати отрицателно глава.

— Или по някакъв начин си му се изпречил на пътя?

— Че как ли е възможно? Нашите пътища напълно се разминават.

— Вярно е. Но сигурно все си има някаква причина, за да ти погоди това конте такъв номер. Но засега това не ни интересува. Важното е бъдещето. Какво смяташ да правиш? За малко да станеш крадец заради онзи негодник. Цяло щастие е, че си замесен от добро тесто. За теб опасността не е толкова голяма, колкото за някои други хора. Или може би искаш да се присъединиш към контрабандистите, а?

— Предпочитам да умра от глад.

— Е, е, от глад не се умира толкоз лесно!

— Вече бях решил още утре рано сутринта да се обърна към главния надзирател в мината. Може би ще ми даде някаква работа.

— Момче, в мината ли искаш да отидеш?

— Не ми остава нищо друго.

— Да, така е, но ти нищо не разбираш от онази работа и ще ти заплащат само като на неук работник.

— Все пак е по-добре седмично да получавам по-малко от другите, отколкото месечно абсолютно нищо.

— Прав си. И именно заради това много ми се ще да ти помогна, но за съжаление и аз не знам как. През зимата в гората изобщо не се работи. Просто нищо не мога да направя, Хаузер, и при най-добра воля не мога!

— Тогава лека нощ, господин лесничей! И ви моля за извинение…

Лесничеят погледна младежа къде стъписано, къде навъсено.

— За извинение ли? Момче, ти, изглежда, не си с всичкия си! Да не си мислиш, че под ребрата ми няма сърце? Я забрави това „лека нощ, господин лесничей“, от него нищо няма да излезе! И самият аз съм сиромах човек, но за всички свестни хора, които имат още по-малко и от мен, у дома в долапа винаги ще се намери парче хляб.

Едуард стоеше пред него повече засрамен, отколкото зарадван.

— Господин лесничей… — поде той с несигурен глас.

— Какво има още?

— Нямах намерение да прося и…

— Дръж си човката затворена, момче! — грубо го прекъсна старият. — Какво те прихваща? При мен няма място за празни дрънканици. Ние, бедняците, трябва да си помагаме. Точка по въпроса! А сега тръгвай с мен, за да не стоим по-дълго навън в това мизерно време!

Той продължи нататък, газейки тежко в снега, а Едуард го последва.