Карл Май
Синьочервения Метусалем (5)

Глава 5
С „Шуй-хой“ към Кантон

Китайските транспортни съдове небезоснователно привличат погледа на европееца.

Големите търговски джонки са тромави кораби със значителна големина, чиято предна и задна палуба са доста по-високи от средния борд, което им придава необикновен вид. Те стърчат над водата с хипопотамска непохватност.

Кърмата им е много широка — напомня старите холандски линейни кораби пъстро изрисувана, а понякога и позлатена, докато палубата е снабдена с грамаден покрив, от което съдът изглежда още по-недодялан. Извънредно дебелите мачти се състоят от едно-единствено тяло, нямат стенги и на върха им е монтирана една макара, през която минава дебело здраво въже, с чиято помощ се издига тежкото рогозено ветрило. Предната част е боядисана най-вече в червено. Вдясно и вляво на щевена се забелязва по едно око — често четири-пет фута в диаметър и изписано във възможно най-крещящи цветове. На тези две странно опулени очи джонките дължат популярното си название „Лунг-йен“, Драконови очи. Те трябва да придават на кораба онзи застрашителен израз, който прогонва злите духове и другите неземни страшилища, които в определено време се спускат на земята и особено във водата. Думата „джонка“ означава „кораб“ и на литературен китайски се произнася „джуен“, но в диалекта на Кантон — „джонк“.

По-големите джонки побират до петстотин тона товар и са тримачтови. Те са леки и семпло стъкмени, така че не могат да понесат някое по-силно вълнение или изстрел от голямокалибрено оръдие. Въпреки това самите търговски джонки, опасяващи се с право от речните пирати, имат едно или дори две оръдия на борда си. Поради простотата на такелажа и ветрилата не могат да кръстосват, а плават само с благоприятен вятър и по тая причина например правят годишно един курс отиване и връщане между Китай и Ява или Сингапур, понеже духащите там по половин година ветрове, наричани „мусони“, са благоприятни само в едно направление.

Бойните джонки са малко по-елегантно и по-добре построени, а и с не толкова високи бордове. Не плават лошо, но са пригодни само за реки и крайбрежието, тъй като не могат да се преборват с големи вълни. Обикновено притежават от четири до шест три или четирифунтови оръдия на борд, едно или две шест до деветфунтови на носа и понякога няколко малки топа на кърмата. Няколко джингалс или валбюкзен с дълга шест-осем стъпки цев и два цола светъл диаметър на дулото се въртят на цапфи върху станоците си, монтирани на страничните бордове. Войниците са въоръжени с кремъклийки, копия, саби и щитове, ала мнозина си служат и с лъкове и стрели. Двадесет и пет до тридесет гребци подпомагат платната. Дисциплината дори на бойните джонки е типично китайска. Три пъти на ден се възнася молитва към Бога на войната, придружавана от раздиращи ушите хлопатари, тъпани, ревове, крясъци, възпламеняване на фишеци, ракети и разни други фойерверки.

Едва на 8 юни 1869 година бе пуснат във фу-чеу от стапела първият построен по европейски образец военен кораб. Днес Китай притежава известен брой подобни съдове, но за една държава с около петстотин милиона жители^[1] това означава направо нищо.

И ако на военния кораб нещата с дисциплината не вървят добре, то на търговските джонки в това отношение те изглеждат още по-зле.

Собственикът или суперкаргото на кораба има неограничено господство върху целия корабен товар; той купува и продава съвсем по своя угода и упражнява надзор над евентуалните пасажери, предоставени изцяло на неговото самовластие. Над командването на кораба и поведението на екипажа той няма думата.

Командването води, както беше вече споменато, капитанът, наричан хо-чинг, което буквално значи „старият корабен фенер“ и се отнася и за пилот. Негов дълг е да води кораба денем и нощем и да съблюдава онези пунктове, за които се отнася курсът му. Това е много уморителен пост, затова има Хо-чинги, които заспиват дори прави. Независимо че той е командирът, матросите му се подчиняват само ако заповедите му им отърват. В други случаи го хулят и ругаят открито и вършат или отказват каквото на тях им харесва.

Неговият най-близък подчинен е кормчията, наричан „то-кунг“. Той стои на кормилото и се подчинява ту на Хо-чанг, ту на моряците, според моментната си изгода.

Матросите се делят на две подразделения — тау-му или стоящи отпред, и хо-кех или другари. Това разграничаване е приблизително както между нашите старши и младши матроси. От тези хора всеки може да заповядва на другия, ала никой не желае да се подчинява. Ако няма нищо за правене — всички са налице, но ако трябва да се свърши някаква по-тежка работа — те изчезват.

Освен това има писар, за да води сметките, артелчик, който по цял ден дъвче и преглъща, а онези, към които не е благосклонен, оставя да примират от глад. По петите го следва готвачът. При постъпването си на служба той обикновено е сух като чироз, ала много скоро си пуска представително шкембенце. Има и няколко бербери — крайно необходими хора, тъй като денят на смъртта на императора е единственият ден, в който китаецът не си позволява да се обръсне.

За да не се забрави още една важна личност, трябва да се спомене хианг-кунг, преведено „кадящ благовония“. Това е корабният свещеник, който се грижи за богослужението или по-точно за идолопоклонничеството. Тази обязаност обаче се състои само в това, всяка сутрин и вечер да запали определен брой благовонни пръчици.

Всеки член от екипажа гледа на работа си като на някакво странично занимание. Най-важна е за него търговията, която иска да върти и за чиято цел е заел сегашния си пост. Всеки има право да качи на борда определено количество стоки; веднага щом пристанат някъде, всички се втурват презглава със стоките си или пък примамват купувачи и всеки се посвещава на своята далавера, без да го е еня за останалите. Дали джонката ще стигне по-рано или по-късно до местоназначението си, това за тези хора е безразлично. Хо-чанг трябва да се съобразява с тях; с принуда не може да постигне нищо и често се вижда заставен да измоли с раболепна любезност онова, което всъщност би трябвало да изиска със строгост.

Човек добре може да си представи как са приютени пътниците на една такава джонка. Да, има съдове, на които моряците са завладели всички помещения. Дойде ли после някакъв пасажер, когото собственикът е приел, то той може да си помогне единствено като уговори някой моряк да му отстъпи мястото си срещу допълнително възнаграждение. Така стоят нещата с прочутите лунг-йен.

Горко обаче на пасажера, който се възползва от някоя съмнителна джонка! Той мисли, че си има работа с почтени, макар и груби, но все пак честни хора, и по нищо не личи, че е тъкмо обратното. Пътем маската пада, той бива ограбен и умъртвен.

А такива пиратски джонки има все още много. Правителството е кажи-речи безпомощно срещу тях. Десет военни джонки не се осмеляват да нападнат същия брой пиратски, защото знаят, че небоеспособният им екипаж ще падне в ръцете на пиратите, и ще идат всички под ножа. Ето защо не плават прекалено надалеч, изпушкват няколко центнера барут, крещят и реват до пресилване, обръщат, принасят в жертва няколко чаши чай на морското божество Мат-су-по и пращат доклад на властите за някаква чутовна победа, която няма как да е била възможна, понеже битка изобщо не се е състояла. Така на пиратите не се случва нищо, докато някой път крайцерът на някоя европейска морска сила не простреля няколко от тези кианг-лунг или „речни пирати“, както ги нарича народът, така че и хора и мишки се понесат към дъното. Но става така, сякаш после десет живи се появяват на мястото на един мъртвец…

Когато Синьочервеният Метусалем и четиримата му спътници стигнаха откъм страната на китайските плавателни съдове, видяха пристанали там джонка до джонка — коя от коя по-чудати и гротескни. Каква разлика само между тези кораби и европейските от другата страна! Докато за нашите моряци е въпрос на чест корабът им да е максимално чист и спретнат, като се заемат с чистене и излъскване още далеч преди акостирането, то тези джонки изглеждаха така, сякаш никога не са виждали и капчица вода над ватерлинията си. По борда и въжетата висяха мръсни дрипи; отвсякъде надничаха мръсни мъже с мръсни лица, които се държаха с мръсни ръце. Между кея и бордовете циркулираше каква ли не мръсна гмеж, а във водното пространство зад корабите шетаха насам-натам мръсни лодки с мръсни пасажери. На самия кей имаше мръсни сергии с мръсни продавачи, а между тях мръсни амбулантни търговци рекламираха мръсната си стока.

Клекнал на земята пред малката си фурничка, един белеше лук. Уханието проникваше в носа и очите му. Той изкихваше истински ръмеж върху силно ухаещите си резени и буквално изреваваше „а-апчиххх“ — звук, който си остава еднакъв по цялото земно кълбо. Монголецът, кафърът, индианецът и малаецът, първата придворна дама на руския император и наподобяващата домашен дух жена на папуаса — всички те кихат „а-а-апчихххх“. Понякога една от двете срички малко се съкращава от вредно за здравето чувство за приличие, но тя винаги е налице, макар и осакатена. Тук трябва да се захванат фабрикантите на международни езици от новото време; ап…чих или ха-тчих са двете фундаментални и първични срички на човечеството, дарени му от природата, която, веднага щом някога ги забравим, ни обръща по своите указания внимание на забравеното с една порядъчна хрема. Що се отнася до пекаря на кромид, то той не можеше да се отърве от кихането, защото колчем очите му плувнеха във влага, той ги измиваше — навярно за да пощади мръсните си ръце — с парче кромид и избърсваше после с него и носа си, след което естествено кихавицата наново експлодираше. Употребеният кромид обаче биваше изпичан и с добро разположение изяждан от клиентите. Купувачи той имаше достатъчно.

Такива и други подобни сцени, които не е хубаво да се обличат в думи, човек често би могъл да наблюдава, но с това не бива да се изрича присъда общо над китайците. По пристанищните селища именно се събира социалната мръсотия, тласкана от водата и сушата към морския бряг.

На една от по-напетите джонки, която имаше доста елегантна конструкция и не толкова високи носова и кърмова палуба, не се мяркаше никакъв човек. Мачтите се извисяваха голи, понеже големите рогозени ветрила лежаха навити на палубата. Драконовите очи от двете страни на форщевена бяха прясно изрисувани. На кърмата имаше няколко качета с цъфнали растения. Никъде не се виждаше мръсно бельо, а и иначе си личеше, че патронът на кораба държи малко повече на чистотата и реда от себеподобните. На една колкото висока, толкова и широка дъска бяха нарисувани сини вълни, сред които плуваше женска фигура с пет паунови пера в косите. В сините вълни под нея бяха изписани със сребърни бои двата йероглифа Шуи и Хой. Тази джонка следователно беше „Шуи-хой“, „Кралица на водите“. Тясна бамбукова стълба водеше от пристана до палубата.

— Това е съдът, който имах предвид — поясни Синьочервеният.

Търнърстик нагласи пенснето на нослето, огледа кораба с очи на познавач и рече:

— Хм-м, не е лоша! С изто̀чен кил, остра гръд, късо, но дълбоко захванато кормило и тесни, дълги платна. Кормилото е опашката, а платната са крилете, спокоен ход, подчинява се на кормилото и ляга по вятъра. Харесва ми. А и иначе има приятен вид и е най-чистата плувкиня сред всички тия тук. С удоволствие ще дам моя долар, па и нещичко отгоре, стига вътрешността й да отговаря на външността. Вие какво ще кажете по въпроса, минхер ван Ардапеленбош?

— Het setup is fraai (корабът е хубавичък) — отговори запитаният. — Ik ben tevreden. (Доволен съм.)

— Така мисля и аз, понеже съм познавач. А щом аз съм доволен, могат да са доволни и останалите. Плуващата жена сигурно ще е водната кралица, а?

— Да — отвърна Метусалем.

— Какво всъщност означават двете драсканици под нея?

— Това е подписът, а именно „Шуи-хой“.

— „Шуи-хой“? Глупости. Та това не са букви, значи не думи.

— Букви китайският няма, а йероглифи. Първият знак е осемдесет и петият ключ от китайската азбука, състои се от една вертикална линия, два извити, раздалечени полудиагонала и два пискюла до тях — това е йероглифът за вода. Вторият знак се състои от…

— За Бога, спрете! — извика Търнърстик, запушвайки с длани ушите си. — Главата ми бръмна още от единия знак. И колко такива йероглифи има всъщност китайското четмо?

— Приблизително осем хиляди.

— Всички добри духове…! Хвала на нашата азбука, дето е с толкова малко букви!

— Но вие, който така отлично говорите китайски, би трябвало да знаете поне двеста и четиринайсетия ключ на тази писменост!

— За какво са ми ключовете, като не искам да ги зная! Моите ключове са окончанията; с тяхна помощ прониквам до дълбините на езика, ама писмото ми е като лебервурст. Хайде да ги зарежем тия работи и да се качим по-добре на палубата на джонката. Но ще ви помоля, Метусалем, да си мълчите! С вашия книжовен китайски лесно можете да разберете всичко погрешно.

Дегенфелд кимна в отговор и се приготви да се качи, ала капитанът го улови за синьото кадифено, украсено с шнурове сако, дръпна го обратно и каза:

— Спрете, Музеналманах^[2]! Аз ще говоря и трябва следователно да съм пръв. Казвам се Тър-нинг сти-кинг и предявявам правата си на мандарин.

— Хич и нямам нещо против, стари морски вълко! Но трябва да ви предупредя: не се наричайте мандарин пред китайците!

— Защо не? Да не би да смятате, че ще открият магаре под лъвска кожа, и аз ще бъда наказан за задигната титла?

— Също е възможно, но аз не това имах предвид, а нещо друго. Китайците въобще не познават думата мандарин.

— Не? Тогава са прекалено глупави! Щом ние я знаем, трябва толкова повече да е в употреба при тях!

— Не е точно така. Мандарин идва от санскритската дума мантри — мъдър съветник, министър. Португалците чули тази дума и я трансформирали в по-леснопроизносимата „мандарин“. Тази титла те прикачили после на китайските чиновници. Китайците обаче никога не употребяват тази изцяло чужда за тях дума. Те наричат всички свои чиновници Куан — дума, обозначаваща покрив, сиреч място, където са събрани много хора. За по-точно разясняване добавят йероглифа Фу, който означава „баща“ или „старец“, с други думи опитен, мъдър мъж, значи подходящ за чиновник. „Куан-фу“ означава следователно множество от умни хора, чиновници. И тук човек отново различава цивилни и военни служители; първите са наречени Ван-куан — литературни чиновници, а на последните им казват „ву-куан“ — храбри чиновници. Така че вие не бива никога да се наричате „мандарин“, също не и с общото „куан-фу“, а понеже сте генерал-майор, значи военен, спадате към подразделението „ву-куан“. Да си го отбележите!

Търнърстик се почеса зад фалшивата плитка.

— По дяволите, каква беда! — въздъхна той. — Куан-чу, венг-куан, вау-куан. Това е такава чу, венг- и вау-куан неразбория, че ушните ти висулки да се съберат чак на тила!

— Вие изговаряте думите изцяло погрешно!

— Поради разните куани! Я кажете още един път що за птица съм! Вече ще го запомня.

— Ву-куан!

— By, ву, ву, ву-куан! Сега това „ву“ го наместих здраво в главата си, стига само да не забравя пак онова куан. Това е един много лош китайски. Правилното окончание липсва; накрая трябва да има „нг“, „вунг-куанг“. Така би било на класически китайски. Дали нямате молив в себе си?

— Да, ето.

— Благодаря! Нека по-добре си го запиша това „ву-куан“, към чиято секта из един път се причислих, и то тук на ветрилото, та да ми е постоянно пред очите. Не ми ли текне веднага на ума, отварям ветрилото и моята военна класа ми повява. Великолепна мисъл! Човек би трябвало всъщност всяка китайска дума, която лесно би могъл да забрави, да си отбелязва на ветрилото.

— Колко голямо ще трябва да е то тогава за вас?

— Колко голямо? Ах, май се занасяте с мен? Мисля, че моята глава побира точно толкова, колкото вашата!

— О, дори къде повече. Та нали плитката ви го доказва. Как се казва плитка на китайски?

— Сигурно плитконг или плиткенг.

— Не. Този път сте погрешно осведомен.

— Че как тогава?

— Пен-тзе и се превежда „син на мозъка“. Китайците изхождат от гледището, че на здрава глава израства и здрава, значи порядъчно дълга плитка. От това следва, че една дълга плитка е сигурен белег за добър мозък, за умен мъж. Ето защо те се присмиват на късите ни коси и ни смятат за будали. Колкото по-високопоставен е китаецът, толкова по-дълга и дебела е неговата плитка — дали природно или изкуствено, отделен въпрос. И тъй като вие притежавате една такава величествена плитка, а аз за съжаление нямам никаква, то трябва духовно неимоверно да ме превъзхождате.

— И то сигурно е много вярно. Чакайте, трябва веднага да си запиша плитката. Значи „пен-дзе“?

— Не, защото „дзе“ означава „четири“.

— Следователно „пен-се“?

— Също не, защото „се“ има значение на академична степен, докторат.

— Да не би „пен-зе“?

— Нищо подобно, тъй като „зе“ има смисъл на любов, цвят, фигура, живопис. Трябва да поставите едно твърдо „т“ пред „з“-то.

— Което ще рече „пен-тсе“?

— Невъзможно, „тсе“ означава именно: себе си, лично, самобитност, вътрешен мир, еднаквост и сравняване.

Търнърстик взе ветрилото в лявата ръка и дигна десницата с молива за писане, но не записа нищо, а възкликна с измъчена физиономия:

— Я престанете, словесен жонгльоре! Така ми забуча в ушите, сякаш имам в главата си Ниагарския водопад!

— Да, драги мой, трябва ясно и точно да разграничавате двете съгласни. В китайския има голяма разлика между „зе“, „се“, „сце“, „тце“, „дзе“, и „дце“.

— Пет пари не давам за вашата разлика! Защо ми поднасяте само голи думи без нито едно от моите окончания? След като би било правилно „пенг-тзенг“, за какво да казвам тогава „пен-тзе“? Хич няма и да си записвам тая злополучна плитка. Ето ви обратно огризката от молив. Не ми е притрябвал вашият китайски по налъми. Моят все пак има повече жизненост и сила. Панг, пенг, пинг, понг и пунг — това е, което ни трябва; звучи като камбанен звън! Какво бихте казал, минхер ван Ардапеленбош, ако някой поиска от вас да разграничите седем-осем „дзе“-та и „тзе“-та?

— Ще му кажа: „Вие сте един нещастен речен кон“! — отговори дебеланкото, като си пое така дълбоко и страхливо дъх, сякаш му бе поставено искането да скланя ужасните „пен-тзе“.

Петте необикновени персони бяха привлекли с по-продължителния си престой тук голям брой любопитни. Въпреки това горе на палубата на джонката не се показваше никой. Нашият капитан сгъна ветрилото и се заизкачва по стълбата. Зад него следваха Рихард Щайн, ваксаджията, дебелият и накрая Метусалем. Този порядък леко притесняваше дебелия холандец. Тъй като Готфрид носеше главата на хуках, а в устата на Метусалем бе мундщукът, то шлаухът се проточваше край минхер ван Ардапеленбош и затрудняваше изкачването му, толкова повече че стълбата бе твърде тясна за неговата пълна фигура. На четвъртото или петото стъпало той спря, та да затвори поне исполинския чадър, който му бе станал много неудобен, но се заплете в дългия шлаух на наргилето. Чадърът се изплъзна от ръката му. За да го улови, той направи едно рязко движение, изгуби опора и се хлъзна от стъпалото.

— Готфрид, дръж здраво лулата! — извика Метусалем, като пусна мундщука й да отпътува.

Дебелият се срина върху него, и то с такава сила, че Синьочервеният не съумя нито него, нито себе си да задържи. Двамата затрещяха по стълбата и се сгромолясаха на земята.

Метусалем се съвзе мигновено, дебелият обаче остана да лежи, навирил ръце и крака, и като разпери десетте си пръста закрещя:

— Mijn God, mijn hemel, o mijn rug en mijn neus! Daar lig ik als een walvis in de fontein! Ik ben dood. Goede nacht, gij boze wereld! (Боже мой, Небеса, о, гърба ми и носа ми! Лежа тук кат’ някой кит в шадраван! Аз съм мъртъв. Сбогом, лош свят!)

Готфрид бе държал здраво лулата, така че не беше му се отскубнала. Сега той слезе да почисти замърсения костюм на господаря си с носната кърпичка. Докато го вършеше, попита:

— Как е всъщност партер на холандски?

— Gelijkvloers — отговори Синьочервеният.

— А сламеник?

— Strozak.

— Благодаря!

После се обърна към холандеца, който все още беше с навирени крайници и затворени очи, и му извика:

— Минхер, да не са каните да останете да лежите тук на gelijvloers кат’ няк’ав Strozak? Я са надигнете в ’сичкото си великолепие!

— Ik kan met! (He мога!) — отвърна с жалобен тон подканеният.

— Защо?

— Аз съм мъртъв, съвсем безжизнен. Починах начаса. Аз съм един нещастен речен кон. Трябва да се сбогуваме!

— К’во, толкоз ли сте безжизнен, та искате да са сбогувате? — ухили се ваксаджията. — Който пада така меко кат’ вас, нивгаж няма да се разтърси до смърт. Но ако са унасяте ’се пак за оня свят, то имам аз мойта тръба на Последния съд, с която ша ва издухам на семейната гробница. Ша имате ли добрината да станете?

— Не! Не мога!

— Тогаз ша ва подпомогна!

Той приближи обоя до ухото му и го наду. Разнесе се такъв ужасен, протяжен фалшив звук, че холандецът мигом се изправи в седнало положение и запуши уши с длани.

— Тва помогна! Нали? — изхихика се Готфрид. — По-нататък! Още еднъж!

Но независимо че вторият тон бе по-ужасяващ от първия, дебелият остана седнал. Той беше направил жаловита физиономия и държеше ръцете си на ушите, без да помръдне.

— Не ще ли да действа? — попита Готфрид отзивчиво. — Ставайте, манхер! Ша тръгваме вече!

— Остави го! — викна Метусалем, който междувременно се бе качил по стълбата с нюфаундлендера. — На всеки мъртвец трябва да му се предоставя неговия покой. Лека да му е пръстта! Но ние имаме повече неща за вършене. Тук горе на палубата ухае направо възхитително. Мисля, че на борда се провежда изискан тържествен обяд. Мирише ми на рамстек със задушени картофи; ухае и на салата от целина. Изглежда хората са вече на второто блюдо. Хайде качвай се бързо, Готфрид! Китайска трапеза, това в никой случай не бива да го пропуснем!

— Печено говеждо? — провикна се дебелият, като сне ръце от ушите. — Салата от целина? Обяд на китайски кораб? Аз трябва също да ям. Идвам и аз на кораба!

Онова, което Готфрид не бе съумял да извърши с обоя, Метусалем постигна със съобщението си. На един римстек дебелият не можеше да устои. Той скочи от земята, намести изхлузената раница отново върху двете цеви, сграбчи семейния чадър и се закатери по стълбата с подвижност, на каквато преди туй никой не беше го считал за способен. Готфрид се качи ухилен след него и побърза да подаде шлауха на Метусалем.

Засега все още не се виждаше никой от корабните обитатели. Също така не се долавяше никакво ухание от печено, което принуди дебелия да възкликне разочаровано:

— Ik ben geschrokken! Hier wordt niets gekookt. (Шокиран съм! Тук нищо не се готви.)

Той задържа носа си по всички направления на розата на ветровете и като не усети и следа от аромат на печено, тропна ядно чадъра си и извика:

— Ik houd met van zulik een gedrag; ik loop waarachtic naar mijn herberg! (Това не го считам за обноски; отивам си наистина в моя хотел!) — Той понечи да се обърне към стълбата, ала му се предложи една интересна гледка, която го възпря. Внезапно наистина замириса на печено месо и шегата на Синьочервения се превърна в реалност. В опорната стена на кърмовата палуба се отвори една рогозена врата и навън излязоха четирима китайци, които носеха маса. Върху нея се виждаха няколко порцеланови съда с различна форма, а в тях — печено месо, сладкиши, вино и благоуханни цветя.

— Ето че и обядът пристигна! — възкликна дебелият с озарено от радост лице.

— Наистина така изглежда! — кимна Готфрид фон Буйон. — Да не би да са забелязали пристигането ни и желаят да го отпразнуват с една тържествена дружеска закуска? Такъв дипломатически ход при тия синове на Средната империя не търси!

— Да изчакаме! — засмя се Метусалем. — Тези деликатеси сигурно не са за нас.

— Тогава завинаги няма да искам и да зная за тез’ деца на плитката.

Оказа се, че Метусалем е прав, защото четиримата китайци направиха много учудени физиономии, като съгледаха чужденците. Те отнесоха масата между гот и бизанмачтата, наместиха я там и незабавно се отдалечиха — вероятно за да съобщят за присъствието на европейците.

Веднага след това от същата врата излязоха двама мъже и тръгнаха насам с бавни, изпълнени с достойнство крачки. Двамата бяха дълги и мършави. Носеха обичайното китайско облекло, без отличителните знаци на някакъв литературен или военен ранг, и имаха на остриганите си околовръст глави ликови шапки с широка периферия. Само косата на темето не беше отстранена — тя висеше изпод шапката под формата на плитка.

Когато приближиха, единият спря на крачка зад другия. Последният се поклони дълбоко и каза с вежлива усмивка на доста добър английски:

— Благородните господа оказват чест на моя мръсен кораб с бляскавото си присъствие. На какво щастливо обстоятелство дължи тази светлейша чест вашият недостоен слуга?

Дори в общуването с равностойни учтивостта повелява на китаеца да говори за себе си презрително, а към другия с възвишени изрази.

Метусалем се поклони също така дълбоко и вече отваряше уста да отговори, когато Търнърстик пристъпи бързо напред и извика:

— Чинг, чинг, чинг! Ние идваменг като пасажеринг и желаеманг да пътуваменг с „Кралица на водите“. Надяваме сенг да намериминг добро жилищунг и щенг щедро платимунг. Пет персонунг и едно куче. Колко трябванг за това да заплатимунг?

Китаецът метна слисан поглед към капитана, поклати глава и изгледа въпросително останалите.

— Е! — произнесе нетърпеливо Търнърстик. — Да се надяваминг разбиратенг китайски! Аз си служа само с най-чистонг и изисканинг диалектунг. Разбрахте линг? Чакаменг отговор!

Китаецът стоеше още по-сащисан отпреди. Ето защо Търнърстик продължи с повишен тон:

— Да не би вие дваматанг да сте глухонеминг? Аз мога да изискамунг да станетенг чуващи. Аз съм… съм… съминг.

За съжаление вече беше забравил думата. Та разтвори значи ветрилото да я прочете и допълни:

— Аз съминг ву-куан и се казвам Тър-нинг сти-кинг, корабенг капитанг и китайски висш мандаринг. Аз ще…

Беше прекъснат. Китаецът го накара да млъкне с едно движение на ръката и попита Метусалем, служейки си отново с английски:

— Who is this gentleman? (Кой е този джентълмен?) Моите непокорни уши не са в състояние да разберат думите му.

Запитаният отговори на същия език:

— Той е ву-куан, фу-тсианг в своята родина и си служи с висшия диалект на служителите на Пауновото перо, който другите изглежда не знаят.

— Така трябва да е, защото аз не познавам този език. Нека по-добре си служим с онзи на ян-куи-тсе^[3], на който навярно ще съумея да разбера мъдрите господа. Аз съм напълно недостойният хо-чанг на този кораб, а моят другар тук е то-кунг. Нашите тау-мух^[4] ни казаха, че на борда са дошли няколко лъчезарни мъже, и ние побързахме да дойдем и предложим най-смирено услугите си.

— Не ви ли каза притежателят на тази джонка, че тук е бил един тао-дзе-куе^[5], за да получи място за себе си и още четирима до Кантон?

— Каза ни. Ако вие сте тези изпратени от Небето господа, то ни оказвате незаслужената чест да ви откараме до Куанг-чеу-фу^[6].

— Ние сме. Къде е господарят на кораба?

— Той е при нашия хианг-кунг, за да се помоли за успеха на нашето пътуване. Щом свърши молитвата, ще се заемем тук на палубата с Конг-пит, та да сме съвсем сигурни, че по път няма да ни сполети някоя беда.

— Ще ни позволите ли да присъстваме на тази церемония?

— Да, понеже искате да пътувате с нас. Но трябва да ви запитам за вашите прославени имена и блестящите ви титли, за да мога да ви определя местата съобразно вашите високи заслуги.

— Ще ги узнаете. Този знаменит герой е, както вече споменах, ву-куан. Неговият ранг е отбелязан на ветрилото му: Тър-нинг сти-кинг куо-нган та-фу-тсианг. Моето име е Ме-ту-са-лем-тсинг-ван, от което разбирате кого имате пред себе си.

Класата „тсинг-ван“ е именно първата от петте висши класи на аристокрацията, към която принадлежат само членовете и потомците на императорската фамилия. Като чуха тези две срички, китайците се поклониха толкова ниско, че плитките им полетяха през главите, а хо-чанг запита с тон на най-дълбоко смирение:

— Значи вие сте потомък на някой сияен прародител?

— На най-сияйния, който може да има. Казвал се е А-дам; пред него се прекланят всички създания на земята и той е праотецът на всички императори и крале. Моето име следователно е достатъчно, така че не е необходимо да назовавам тези на останалите. Всеки от тях е тао-куанг^[7] в нашата родина и щом ще пътуваме с вас, вие ще имате възможността да се запознаете с всичките техни десет хиляди достойнства. Но преди всичко друго бихме искали да знаем колко „водни крака“ трябва да имаме, за да стигнем с вас до Кантон.

— Господарят на кораба вече ми каза, че ви е поискал по един долар на човек. Но тъй като вие сте толкова знатни господа, мисля, че освен това ще дадете на нас двамата и ком-ча^[8].

— Ще получите по един долар.

— Господарю, това надхвърля всички очаквания. Ако платите веднага, ще станете свидетели на конг-пит.

Търнърстик и минхер платиха по два долара, а Метусалем за себе си, Готфрид и Рихард — четири долара, следователно корабните офицери прибраха три долара бакшиш, на което изключително много се зарадваха.

По време на разговора толкова безлюдната преди това палуба се изпълни. Екипажът беше стоял под палубата и сега се качи. Хората застанаха в близост до масата. Двама от тях се отделиха и приближиха бавно. Метусалем разпозна в единия собственика на кораба. Другият носеше монашеско облекло. Сигурно беше хианг-кунг, корабният свещеник.

Първият получи от капитана парите за път, но естествено без бакшиша. Четиримата китайци се отделиха настрани и поговориха известно време помежду си, като хвърляха остри, изпитателни погледи на пасажерите. Корабопритежателят имаше — както съвсем правилно бе забелязал Дегенфелд — небудеща доверие физиономия, а свещеникът беше още по-подозрителен. Техните погледи напомняха тези на търговци, които искат точно да преценят някоя стока.

— Тия типове никак не ми харесват — кама Метусалем. — Оглеждат ни като стока, която трябва да премине в тяхно притежание. Защо разговарят тайно помежду си?

— Това не ме безпокои — отговори Търнърстик. — Един капитан е длъжен да знае какви хора има на борда си, а че ние предизвикваме учудването им, то се разбира изцяло от само себе си. Оставете типовете да си говорят. На мен те ми харесват, макар да не разбират ни думица от моя горнокитайски. Освен това тази^[9] „Щуи-хой“ действително е великолепен кораб, красив и чист във висша степен. Навярно ще ни позволят да хвърлим един поглед и под палубата. Ще ми бъде много приятно да остана още отсега тук. Вероятно така и ще сторя, ако разрешат. Защо да нощувам в хотела и да плащам толкова пари?

Сякаш чули думите на Търнърстик, четиримата отново приближиха и капитанът каза:

— Аз уведомих хианг-кунг, че желаете да гледате конг-пит. Той на драго сърце би позволил, ала не бива, защото вие после сигурно ще напуснете кораба, за да дойдете едва на заранта отново на борда.

— Така възнамеряваме действително — потвърди Дегенфелд. — Но защо това обстоятелство да е пречка?

— Защото сетне Кинг-пит няма да се сбъдне. Който е присъствал на него, не бива да напуска кораба до отплаването му, както се самоподразбира.

— И що пък за щуротия е това „кинг-пит“? — осведоми се капитанът на немски. — Вие знаете ли, Метусалем?

— Чел съм за него — отговори запитаният. — „Кинг-пит“ буквално означава „слизане до четката“. При китайците това е писането с духове, подобно безсмислиците у нас при разиграването на масичка или спиритизма.

— Писане с духове? Трябва да го видя! През целия си живот още не съм виждал дух, нито пък съм получавал писмо от такова същество.

— Ik ook nog niet; ik wil ook zien schrijven deze Kerel van ginds (и аз още не; аз също искам да гледам как пише този тип от оня свят) — обади се минхер.

А Рихард помоли:

— Дух, който пише? Скъпи вуйчо Метусалем, и на мен ще достави удоволствие да го видя. Не можем ли веднага да останем тук?

— Че защо не? — отвърна Готфрид фон Буйон. — Таквиз призрачни истории за мен всякогаж са били подозрителни. Духовете нивгаж не ма импонират. Единственият почтен дух си е само оня от шишетата. Ама ’се пак бих си позволил еднъж да видя някой дух с пен-тзе, с плитка, и са надявам нашият Метусалем да го направи възможно.

— Хм-м! — сви рамене споменатият. — Какво ни пречи да останем още сега тук? Малкото, което имаме още да свършим на сушата, скоро ще бъде уредено, така че се подчинявам на желанието ви.

Той го каза на капитана. Онзи веднага изпрати няколко души да напазаруват за пътниците онези неща, които Метусалем смяташе за необходими. Един от тях трябваше да отиде до хотел „Хонконг“ и да съобщи на съдържателя, че гостите няма да се връщат; манхер му даде писмено удостоверение.

Когато всичко това бе организирано, на пасажерите бе позволено да разгледат вътрешността на кораба и да видят със собствените си очи койките или по-точно каютата, която щеше да им служи като местопребиваване.

Джонката и в своята вътрешност правеше чест на своя майстор строител и командващите офицери. Капитанът увери, че се чувства напълно сигурен от разбойниците, тъй като „Кралица на водите“ била най-бързият ветроход в Китайско море.

До Кантон корабът щял да плава с баласт и едва там щял да вземе товар, тъй като предишният бил разтоварен тук, в Хонконг. В трюма имало само известен брой големи, тежки сандъци. Те съдържали машинариите на някаква голяма ракиджийница, която щяла да бъде построена край Кантон, и чийто собственик бил поръчал машините от Европа. Те били взети от „Кралица на водите“ в Сингапур.

Така разказа хо-чанг и пътниците нямаха никаква основателна причина да поставят под съмнение достоверността на сведенията му.