Карл Май
Синьочервения Метусалем (14)

Глава 14
По вода и суша към Ху-нан

Под горната палуба бе разположено помещението за гребците — от двете страни седяха по четиридесет. Двама души обслужваха едно гребло, което имаше значителна дължина, и при попътен вятър корабът се движеше доста бързо срещу течението. Метусалем бе запитан къде желае да бъде поднесена тържествената трапеза — в неговата каюта или на палубата. Той предпочете последното, тъй като нощта бе много мека. Когато сподели с останалите, че хората възнамеряват да ги почетат с вечеря, дебелият се провикна:

— Dat is goed; dat is hemels! Ik heb honger; ik moet eten. U ook, Mijnheer Turnerstik? (Това е добре, това е прекрасно! Аз съм гладен, искам да ям. Вие също, минхер Търнърстик!)

— Да — отвърна запитаният. — Човек трябва да може да яде по всяко време, а след трудностите, които оставихме зад себе си, подкрепата е особено необходима.

— Е, ако наричате трудности почивката в кафеза, приемете моето съчувствие, макар да не го заслужавате — подметна Готфрид.

— Какво-о, не го заслужаваме? — извика капитанът.

— Естествено! Та кой е виновен за цялата световна история? Разбира са, единствено самите вий! К’во всъщност ви пропълзя под кожата, че ви скимна да са курдисате на постаментите кат’ богове?

— Нищо не ни е пропълзяло. Ясно? — викна гневно капитанът. — На мен никога нищо не ми пропълзява, можете да си го отбележите, Готфрид фон Скръбна фигура! Фрик Търнърстик и пълзене! Това е направо като обида срещу короната!

— Е, да, да. Най-малкото вашият вид имаше нещо величествено, когат’ са боричкахте с китайците. Дойде ли ви няк’ав друг такъв бръмбар в главата, можем веднага да обръщаме и да трамбоваме за вкъщи.

Търнърстик понечи, както му пролича, да даде някакъв не особено учтив отговор, ала Метусалем го превари с много сериозен тон:

— Нашият Готфрид има пълно право! Вие насадихте и себе си, и нас в извънредно трудно положение и само на Бога можем да благодарим, че нещата приеха такъв добър край. Аз трябва наистина да ви помоля да не се отдавате повече на такива опасни приумици. Имах намерение да ви тегля едно порядъчно конско, но тъй като станалото не може да се върне назад, а и вашата авантюра бе причина за едно радостно събитие, ще си премълча.

— Радостно събитие? Какво? — попита капитанът бързо в стремежа си да отиде на друга тема на разговор.

— Направихме едно запознанство с човек, който е роднина с нашия добър Лианг-си.

— С мен? — намеси се незабавно китаецът. — Кой е той?

— Нашият доблестен мандарин тук, който не само прояви добра воля във вашето освобождение, но и реши да ни придружи до Германия.

— До… Герма…ния? — провлече смаяно Лианг-си. — За… що?

Погледът му се местеше изпитателно между Метусалем и мандарина.

— Запитайте него самия — отвърна първият. — Запитайте го преди всичко за името му.

Мандаринът не бе разбрал немската реч, но по отправените му погледи догади, че става дума за него. На въпроса на Лианг-си той назова името си. Онзи отстъпи крачка, две, три назад и извика:

— Йин-тзиан! А аз се казвам Лианг-си.

— Лианг-си! — изстреля мандаринът. — Така се казва изгубеният ми брат.

В продължение на няколко секунди погледите им бяха вперени един в друг, после побързаха да се хвърлят в прегръдките си.

— Каква е тая работа? — попита Търнърстик. — Защо се прегръщат?

— Те са братя — отговори Дегенфелд. — Открих, че мандаринът е вторият син на нашия Йе-кин-ли.

Тези думи предизвикаха радостно изумление. Всички се заблъскаха към братята; прозвучаха сърдечни благопожелания на немски, холандски и китайски. Готфрид обгърна двамата с дългите си ръце, притисна ги крепко към себе си и извика:

— Елате до моите гърди, синове на Прелестната среда. Минхер, притиснете момчетата от другата страна! Колко съм Щастлив, дет’ мога да ги прегърна.

— Ja (да) — отвърна дебелият, обвивайки ръце около братята от другата страна, което при неговата пълнота не му се удаде лесно, — ook ik ben gelukkg; ook mij zwelt de borst; ook ik moet mijn armen om hen heenslaan. Ik moet bijna snuiten, zo oneindig ben ik geroerd! (аз също съм щастлив; и на мен ми преливат гърдите; и аз трябва да ги обгърна с ръце. Без малко да се изсекна, така безкрайно съм покъртен!)

От радостно съпричастие по тлъстите му бузи като едри бисерни капки се отрониха сълзи. Дори малкото носле бе въвлечено в чувствата, тъй че накрая се случи онова, за което така деликатно бе намекнал: той се смъкна на един стол, извади своята „Zakdoek“ (носна кърпа) и се „snoot“ (изсекна) така продължително и силно, че „нежните“ звуци, които произведе, погълнаха всякакъв друг шум.

Метусалем, същинският създател на това щастие, стоеше с Рихард настрани и наблюдаваше мълчаливо сцената, додето братята приближиха към него да изкажат благодарността си. Двамата бяха жадни да научат взаимно преживелиците си, но за такъв разговор нямаше време, тъй като Хо-чанг обяви, че софрата е сложена. Беше като празник на срещата, една истинска трапеза на радостта.

Горната палуба бе осветена направо тържествено от многобройни фенери. Хо-чанг помоли за разрешение да седне заедно с тях край масата, за да може да ръководи по-добре обслужването на високите гости. Комендантът на кораба и събирачът на данъци не се показаха — беше ги обхванал страх.

На небето блестяха хиляди звезди, а луната току-що се бе изкачила на хоризонта. Нощта бе прохладна и изпълнена с аромати, а тишината й се нарушаваше единствено от равномерните удари на веслата и шума на килватера. Ястията се състояха изключително от „морски плодове“, както би казал италианецът, всички приготвени по китайски специалитет. Беше трапеза, достойна за висш мандарин. Но на никого не бе така вкусно, както на дебелия. Той бе забравил своето умиление, сълзите му спряха и от усилено заетата с работа уста не излизаше нищо възвишено, а сегиз-тогиз някоя въздишка на доволство и висше блаженство. Когато вечерята приключи, той примлясна с език и каза:

— Dat was goed; dat was buitengewoon goed! Zullen wij hier op het schip altijd zo eten, ook morgenochtend? (Това беше добре; това беше изключително добре! Винаги ли ще ядем така на този кораб, също и сутрин?)

Междувременно „Хиляда крака“ бързо напредваше. Той плаваше сага край острова, който китайците наричат „Лу-тзин“, а живеещите в Кантон европейци — „Рай“, и който играе значителна роля в местните предания.

По време на храненето каютите бяха приготвени за спане. Гостите се нуждаеха от почивка. Скоро хъркането на минхер проникна до палубата като въздишките и стоновете на цяла дружина умиращи. Само двамина останаха будни — двамата братя, които седяха в една малка камера и си разправяха преживяванията.

На сутринта първи бяха на крак Метусалем и Рихард Щайн. Когато стъпиха на палубата, бяха поздравени благоговейно от Хо-чанг. Той ги отведе до една маса, където чаят вече бе приготвен.

През нощта „Хиляда крака“ бе напуснал главната река и завил в Пе-кианг, Северната река, наричана така, тъй като руслото й общо взето е опънато като конец от север на юг.

Бирникът се появи още по време на закуската. Първоначално той бе възнамерявал да пътува до Ииг-те и по-нататък, но сега заяви, че трябвало да слезе тук, за да отиде до Се-хоай. Но в действителност причината сигурно бе, че вече не се чувства добре на кораба и предпочита да пътува по друг начин. Корабът пристана заради него при едно малко селище, където той се сбогува с дълбоки поклони.

Що се отнася до Шой-пи, който би трябвало да е същинският комендант на кораба, той почти не се мярна на палубата по време на цялото пътуване. Метусалем узна от Хо-чанг, че офицерът е пушач на опиум, и неговото здраве и цялата му духовна дееспособност стават жертва на разяждащата отрова.

През деня пътниците се намираха най-често на палубата и наблюдаваха ландшафта на реката, който в началото наистина не предлагаше голямо разнообразие. Земята беше равна и Пе-кианг протичаше между обширни оризови и засети с други култури полета, напоявани от многобройни канали. Тук и там се виждаха колибите на разположени край брега села или се мяркаше пагодата на някое далечно селище. Това беше единствената промяна.

Едва по-късно, когато реката изпълни дъното на една долина, от чиито страни се издигаха планински възвишения, местността предложи повече очарование. Виждаха се цели селища и отделни къщички, лежащи по планинските склонове, които бяха много добре разработени, тъй като китаецът умее да използва всяко парче плодородна земя. Човек би могъл да помисли, че се е пренесъл на Елба или Рейн. Липсваха само замъците и руините, а и лозята.

Пасажерите не бяха в състояние да проумеят как издържат гребците при тяхната тежка работа. Въпреки слабата оризова храна тези хора се трудеха ден и нощ почти без прекъсване. Само в Инг-те имаше полудневен престой, от който пътниците се възползваха, за да разгледат града. Но те скоро се върнаха на кораба, отегчени до немай къде от жителите. Тук никога не бяха виждали чуждоземно облечени хора и едва пасажерите бяха слезли на сушата и се видяха обкръжени от тълпа, която от минута на минута се увеличаваше по такъв начин, че накрая от цялото селище сигурно никой не остана вкъщи. Но тези хора не се държаха враждебно, о, не, те се отнасяха извънредно почтително към чужденците. Всички глави и гърбове се свеждаха пред тях, ала навалицата в крайна сметка стана толкова голяма, че за понататъшно придвижване не можеше и да се мисли. Хората бяха буквално наблъскани един до друг и връщането можа да се осъществи единство крачка по крачка, изключително бавно.

На петия ден привечер стигнаха до Шао-чеу, град от втори ранг, разположен в южните поли на планината Нан-линг — там, където тя преминава в Та-ию-линг. Оттук нататък реката не беше плавателна за „Хиляда крака“ и пътешествениците трябваше да кажат „сбогом“ на джонката.

Обноските бяха почтителни, а храната — превъзходна. Пасажерите поискаха да се отблагодарят и предложиха на Хо-чанг подобаващ паричен дар. Той обаче го отхвърли, като се позова на строгата заповед на Хо-по-со да не приема никакъв подарък. Увери, че предварително вече е възнаграден богато от него, и тогава Метусалем разпредели сумата между моряците, войниците и гребците. Макар според нашите понятия всеки от тях да получи само някаква дреболия; тези скромни хорица така се зарадваха на този неочакван ком-ча, че се струпаха около дарителя да целуват подгъва на студентското му сако.

Метусалем се осведоми за най-висшия чиновник на града. Той беше мандарин от пети разред, към който освен другите кметове на градове от втори ранг спадаха още придворните лекари и астрономи, и които носеха на шапчицата си кристално топче. Дегенфелд поиска да го отведат при него и нае за целта необходимия брой паланкини.

Градът бе малко подобие на Кантон, само че реката тук бе по-малка, а околността планинска. Уличната организация бе съвсем същата, същите къщи и дюкяни, и същото… любопитно население.

Носачите спряха пред една подобна на палат сграда, ала пътешествениците не слязоха. Тъй като в притежание на Метусалем се намираше специален императорски куан, то беше под достойнството му да посети мандарина. Лианг-си бе изпратен при него да го информира за пристигането на високите гости. Той взе куана, за да го представи на служителя.

Кметът си бе вкъщи и побърза да дойде, за да поздрави със смирена учтивост гостите и предостави жилището си на тяхно разположение.

Но как само се смая, като ги видя да слизат от паланкините! Един така облечен като Метусалем човек изглежда за него бе истинско световно чудо. Той повдигна веждите си толкова високо, че те изцяло се скриха под ръба на шапчицата му, а лицето му изрази едно направо неописуемо вълнение. Виждаше се, че като нищо би се разкрещял от удивление, стига това да се съвместяваше с повеляващото дълбоко уважение.

Същото се случи и с многобройните, стоящи зад него служители, които сведоха глави до земята и си зашепнаха тихи забележки.

— Е — подхвана Готфрид на немски, — кат’ че ли ги втрещихме. Дали да не запаля лулата, достопочтений Метусалем? Тя е вече натъпкана.

— Да, запали я — отвърна запитаният. — Това наистина е в разрез с тукашните обичаи, но тъкмо то би трябвало да увеличи дълбокото уважение към нас.

Готфрид поднесе огънче, а Метусалем пъхна мундщука в уста и опъна с все сила. Едва после, когато лулата бе „в подем“, той отговори по изпълнен с достойнство начин на приветствената реч на мандарина.

Онзи се поклони още по-дълбоко и покани „светлейшите господа“ да си дадат труда да влязат в къщата. Нюфаундлендерът веднага разбра по движението на ръката поканата на чиновника, отправи се с бавни крачки към вратата и влезе самоуверено вътре. Зад него идваше Метусалем, следван от своя Готфрид, който както обикновено бе натоварен с лулата и обоя. Двамата не сметнаха за нужно да хвърлят поглед към служителите, сред които се намираха няколко мандарини с нисък ранг. Търнърстик разпери ветрилото си, а минхер — чадъра. Те си подадоха после ръце и закрачиха, последвани от двамата братя, зад които тръгна Рихард Щайн — също с вид, сякаш пристига непосредствено от императорската резиденция Пекинг.

Мандаринът не знаеше как да се държи. Да върви зад гостите, не му позволяваше достойнството. Да тръгне пред тях, значи пред кучето и да бъде негов водач, също така малко хармонираше на високото му положение. Ето защо опита да заеме място зад животното и пред Метусалем. Тогава обаче нюфаундлендерът спря, извърна се и оголи с ръмжене зъби. Мандаринът се стресна и се отдръпна, за да тръгне все пак зад гостите си. Поклати глава и изпълнен със страх, опита да си спомни дали в китайската Книга за обичаите и традициите има параграф, който третира как да се държи човек с едно джи-нган, куче-екселенц.

Минаха по широк коридор и също така широко стълбище. Тъй като кучето не знаеше надясно ли да тръгне, или наляво, то спря, а с него и господата. Така мандаринът се сдоби с пространство, излезе напред и посочи наляво, където някакъв слуга тъкмо отвори една врата и се хвърли на земята зад нея.

Нюфаундлендерът отново разбра мандарина. Той се обърна по указаната посока, мина през вратата и влезе в голяма зала, служеща очевидно за приемна. Огледа се за миг и после се изтегна на напомняща диван тапицирана мебел, покрита с жълта коприна. Ако беше свършил тая работа вкъщи, сигурно щеше да отнесе някой и друг удар. Тук обаче Дегенфелд се направи, че не го е забелязал. Той самият се насочи към една от стоящите наоколо подобни тапицерии и се отпусна достолепно на нея, докато Готфрид като верен оръже и наргиленосец застана зад него.

Останалите също си потърсиха подобни места, така че мандаринът беше единственият, който остана прав. Той направи такава слисана физиономия, че гостите му с мъка успяха да запазят сериозността си. Но той горе-долу добре превъзмогна смущението и попита какви заповеди ще поставят светлейшите господа.

Дегенфелд дръпна порядъчно от лулата и отговори:

— Искаме да отидем през границата към провинция Ху-нан и докато направим необходимите за целта приготовления, ще отседнем при вас. Надявам се, по-късно ще мога да докладвам, че сме били добре дошли при вас!

Случаят най-вероятно бе тъкмо обратният, ала чиновникът се поклони дълбоко и отвърна с най-любезен тон:

— Моята недостойност вече каза, че предоставям цялата си къща на разположение на повеляващите господа. Всяка тяхна заповед ще бъде изпълнявана така бързо, сякаш е произлязла от собствените ми устни.

— Така и очаквам наистина. От моя куан сте разбрал, че аз съм чужд по тази места, и ми е необходима само най-добрата информация. По какъв начин могат мъже от нашия ранг да пътуват за Ху-нан?

— Едни толкова високопоставени господа имат избор между коне и паланкини. Аз ще се погрижа за всичко необходимо, ще предоставя на достопочтените покровители добър водач и също един храбър тзинг-вай^[1], които ще ги придружават и закрилят, докато се озоват отвъд границата и получат там друга охрана.

— Един такъв военен ескорт, разбира се, отговаря на нашия ранг, но бих искал да зная дали е необходим.

— Вчера получих доклад, че от Квай-чоу към Ху-нан са настъпили куай-тзе^[2]. Макар да не вярвам, че ще се осмелят да дойдат до границата на нашата провинция, ала считам все пак за по-добре, щом искате да отидете до Ху-нан, да бъдете съпровождани от военен кортеж.

— Аз не се страхувам от тези куай-тзе, но вашите войници могат да ни придружават. От колко време се нуждаете, за да ни предоставите на разположение добри коне?

— Това може да стане веднага, ако притежаващите безброй деди господа пожелаят да потеглят още днес. На мига ще се погрижа и за провизии, и всичко останало.

Той го изрече с припряност, от която бе видно, че ще му е извънредно приятно едно скорошно заминаване на гостите.

Но Дегенфелд произнесе:

— Такава бързина не е нужна. Днес няма да отпътуваме, но утре с удоволствие бихме потеглили, стига дотогава да може да бъде набавено всичко.

— Ще бъде, височайши господарю. Още заранта ще представя на благородните повелители необходимите ездитни и товарни коне. Притежателите на дълги родословни дървета заедно ли ще желаят да се хранят, или на всеки потомък да бъде сервирано поотделно?

— Ще останем в компания, докато дойде време за почивка.

— В такъв случай ще покажа на доброжелателите техните стаи. После те могат да се съберат в залата за хранене. Само трябва да попитам какви ястия да наредя да приготвят.

— Оставям това на ваше усмотрение. Но ще помоля да разпоредите да бъде изготвен списък на блюдата, които ще получим, за да мога по-късно да го представя и докажа, че куанът на Небесния син е бил уважен в Шао-чеу.

Това бе дипломатически ход от страна на студента. По този начин той при всички случаи си подсигуряваше една много добра вечеря. Мандаринът се поклони в знак на съгласие, след това се обърна към софата, на която лежеше песът, направи темане и в тази посока и попита:

— Трябва ли да заръчам отделна стая и за притежаващия два чифта крака екселенц?

— He — отговори Метусалем сериозно, макар да би предпочел да се изсмее с глас. — Този екселенц е мой приятел и ще живее и спи при мен.

— А какви ястия обича да яде?

— Тя ще се храни на нашата маса.

— Навярно в нея се е вселила душата на някой прочут прародител, защото има големина, каквато още не съм виждал. Сигурно трябва да се оказва необикновено голямо уважение на нейно превъзходителство?

— Тя наистина е свикнала на особено внимание и държи педантична сметка, ако човек пропусне нещо от него.

— Тя ще остане доволна от мен, защото ще положа най-големи грижи за нейното удобство.

Той се отдалечи, вървейки заднешком към вратата, след като се бе поклонил пред всеки поотделно, включително и пред кучето. След няколко мига влязоха толкова слуги, колкото бе броят на пътешествениците; всеки бе получил заръка до покаже на един от гостите стаята му.

Метусалем бе въведен в едно наистина великолепно мебелирано помещение. Вътре имаше само едно легло, но скоро два покорни духа внесоха още едно. На въпроса за кого е предназначено, единият обясни:

— Махащият с опашка прародител ще спи в него, за да не се оплаче от господаря на къщата.

Добрите хорица извънредно много се стараеха да перифразират оскърбителните думи „джи“ и „киуен“, означаващи „куче“, за да окажат своята почит към „притежателя на два чифта крака и опашка“. Дегенфелд го възприе като нещо, което се самоподразбира. Та нали нямаше да му навреди, ако на неговата любимка веднъж се удадеше възможност да спи в китайско легло.

Той бе забелязал, че на него и спътниците му бяха определили една редица от съседни стои. Тръгна да ги навести и ги завари събрани при капитана. Бяха предпочели да бъдат заедно. Всеки имаше в устата си запалена лула, а на масата стоеше голяма порцеланова купа с тютюн. На въпроса на Метусалем Търнърстик поясни:

— Да не си мислите, че тук само вие можете да пушите? За съжаление не бях разбран, когато поисках тютюн от обслужващите креатури. Изглежда хората тук говорят ужасен китайски, но накрая Лианг-си все пак стигна до разбирателство с тях какво искаме. Как се чувствате в този дом?

— Съвсем добре, въпреки че не сме много добре дошли, за което не мога да упрекна мандарина.

— Ха! Ние живеем тук на императорски разноски, което никога не ми се е случвало. Но аз се радвам най-вече за утре. Мога да ви кажа, че съм страстен ездач. Ето защо бях във възторг, когато поръчахте коне. Другите също умеят да яздят. Само нашият минхер изглежда не е съгласен с това.

— Защо, минхер ван Ардапеленбощ?

Дебелият сключи ръце над корема си, хвърли един молещ за състрадание поглед към небето и отвърна:

— Als ik paard moet rijden, sterf ik direct. (Ако трябва да яздя, ще умра на място.)

— Но защо?

— Omdat ik nijden kan. (Защото не мога да яздя.)

— Я стига! Ще се научите!

— Ik? Mijn God en Heer! Ik ben een ongelukkig nijipaard! (Аз? Боже мой Господи! Аз съм един нещастен речен кон!)

— Глупости! Човек сяда на седлото, пъха крака в стремената и пуска коня да тича.

— О wee! Indien ik het paard laat lopen, lig ik dadelijk beneden op moeder aarde! (О, горко ми! Ако аз пусна коня да тича, то веднага ще се изтърся на майката-земя!)

— Трябва поне да опитате.

— Neen! Ik dank U zeer! Ik wil niet beneden zitten! (He! Благодаря много! Не искам да сядам долу!)

Той си остана на това мнение. Когато и останалите настояха поне да направи опит, извика съвсем разгневен:

— Houdt de mond! Geen mens krijgt mij op een paard! Ik wil niet mijn armen, mijn benen en mijn nek breken. Ik ben Mijnheer Willem van Aardappelenbosch en rijd van amtbswegen op geen paard, op geen olifant en ook op geen ooievaar; ik rijd op geen dier, uitgezonder op mijn muilen of op mijn laarzen! (Затваряйте си устата! Никой не може да ме качи на кон! Не желая д а си счупя ръцете, краката и врата. Аз съм минхер Вилем ван Ардапеленбош и служебно няма да яздя ни кон, ни маймуна, ни слон, нито пък щъркел; не яздя никакво животно, с изключение пантофите и ботушите си!)

При това уверение размахваше така енергично ръце, та човек бе принуден да приеме със свещена сериозност думите му. Същевременно на челото му бяха избили едри капки пот само при мисълта, че ще трябва да язди.

— Е добре, тогава ще ви носят — каза Дегенфелд.

— Ja (да) — кимна удовлетворено дебелият. — Ik neem twee koelies, weike mij dragen moeten. (Аз ще наема двама кули, които ще трябва да ме носят.)

— Имайте предвид, че тези носачи няма да могат да поддържат дълго еднакъв темп с конете. Ще трябва да вземам за носилката ви два коня.

— Hoe zai dat gedaan worden? (Как ще стане тая работа?)

— Единият кон ще върви отзад, другият — отпред, а прътите на носилката ще бъдат здраво закрепени от двете страни на седлата.

— Значи ще бъде между два коня?

— Да.

— Ik dank U zeer! Dat vooraan slaat naar achteren, en dat achteraan bijt van voren. Ik laat mij noch slaan noch bijten! (Благодаря много! Единият ще ме рита отпред, а другият ще ме хапе отзад. Няма да позволя нито да бъда ритан, нито хапан!)

— Но нали ще седите в носилката и конете няма да могат да ви сторят нищо!

— Zo! Zit ik in de draagstoel? Dat is goed; dan doe ik mee! (Тъй! Ще седя в носилката? Това е добре; тогава ще участвам!)

Убеден сега, че нито единият кон ще може да го рита, нито другият — да го хапе, той остана удовлетворен. Та нали винаги мислеше за благоденствието на своята необхватна фигура.

Всички бяха още заедно, когато влезе един слуга и връчи на всеки по един лист хартия — половин лакът широк и два лакътя дълъг — съдържащ покана за вечеря. Тези листа щяха да служат после на масата като салфетки.

При влизането си в залата за хранене бяха посрещнати от мандарина, облечен в галауниформа. Той посочи мястото на всеки един. За седмината гости имаше в наличност осем стола. Но на осмия не се настани домакинът — той застана до една от стените на залата, за да наблюдава прислужниците, всеки от които се грижеше за един от гостите.

Когато всички бяха насядали, мандаринът посочи кучето и каза:

— Няма ли и прародителят да седне? Нали има стол и за него.

Дегенфелд се постара да остане сериозен. Даде знак на нюфаундлендера и той веднага скочи на празния стол и се вгледа съсредоточено в поканата, която неговият слуга положи отпреде му. Всичко това изглеждаше толкова комично, че Търнърстик понечи да се изхили, ала бе смъмрен с няколко думи от Дегенфелд.

Сервираха първото блюдо, което се състоеше от превъзходна рибена чорба. Кучето подуши чинията си. Прибавените подправки не му се поправиха и то се отвърна, ала по даден знак и една дума от страна на господаря му, превъзмогна чувствата си и послушно излочи до капка чинията.

Съвсем същото се случи и при останалите ястия. Нюфаундлендерът бе добре възпитан и по-рано вече бе вкусвал някои неща, които други кучета биха отказали. Когато някоя гозба не му харесваше, поглеждаше господаря си и веднага щом този вдигнеше пръст, я изяждаше.

По този начин животното се справи с цялата вечеря и при това бе обслужвано с усърдие и почит, сякаш притежаваше ранга на висш мандарин. Дали домакинът бе дал разпорежданията си, ръководен от ирония, това бе съвсем безразлично на Метусалем. Всичко бе изядено с голямо достойнство, а и кучето прояви достойнство в не по-малка степен от човешките си сътрапезници.

В края на вечерята мандаринът връчи на Метусалем поискания лист с менюто и попита дали може да се радва на доволството на своите високи гости. Получи утвърдителен отговор, и то с пълно право. После помоли за разрешение да се оттегли, тъй като бил „твърде незначителен, за да обременява светлейшите с присъствието си“. Беше му разрешено милостиво и той незабавно си тръгна.

Сега получиха и някакъв вид вино, приготвено от ферментирал ориз и поднесено горещо. Не беше вкусна, а блудкава напитка, която гостите опитаха да избегнат, като начаса се оправиха да почиват.

Нюфаундлендерът никога не бе имал постеля като днешната. Изгледа направо удивено господаря си, когато онзи му посочи кревата, ала не пропусна да изпълни заповедта.

— Да — рече Готфрид, който стоеше при тях, — днес добре ти върви, защот’ си един прародителски повелител с четири крака и опашка. Ама само да се върнем вкъщи! Там ша спиш кат’ по-рано при мен на рогозката и ако нявгаж замечтаеш за Китай, то ша има подтикване с камшик без задушени картофи. Остани със здраве и не се успивай, тъй кат’ утре ша отлетим рано от гнездото! Лека нощ и на вас, старий Метусалем! Аз ша почистя лулата, та утре да не направим смрадливо впечатление на Шао-чеу.

Той угаси висящия от тавана фенер и излезе. Още рано-рано на заранта се върна, за да събуди господаря си. Доложи, че долу в двора се намират около дузина коне, които мандаринът бе подготвил за гостите си, та час по-скоро да ги види на път.

Чаят бе изпит в залата за хранене, след което домакинът се появи да помоли „господарите с дългите родословни дървета“ да си дадат труда да слязат в двора. Дегенфелд преброи петнадесет коня. Седем бяха предназначени за яздене и два за носене паланкина на минхер. Останалите бяха снабдени със самари.

Дегенфелд прегледа ездитните коне. Бяха дребни, грозновати животни, които по-късно обаче се оказаха много бодри и издръжливи. Поводите горе-долу ги биваше, ала седлата имаха неудобна форма, пък стремената бяха тежки и неповратливи. Но нищо не можеше да се направи.

Метусалем възседна едно от животните да го изпробва. За проиграване ездовата школа дума не можеше да става, защото то изобщо не притежаваше някаква школовка, но се подчиняваше доста охотно на юздите и притискането на бедрата.

— Е, не ви ли се иска и вие да опитате един път, а? — попита Търнърстик дебелия.

— Ik? — отвърна онзи, разпервайки отбранително ръце. — Ik niet, waarachtig met! (Аз не, наистина не!)

Всичко, което трябваше да бъде взето, беше вече опаковано. Това бяха храни, няколко шишета ракия и преди всичко значителен брой завивки от различни материи, с чиято помощ пътешествениците трябваше да се устройват възможно най-удобно в странноприемниците.

После мандаринът изведе гостите пред къщата, където чакаше старши лейтенантът с двадесет кавалериста. На гърдите му се виждаше някаква кръпка с очертанията на боен тигър, ала сам той хич нямаше тигров вид. Дребен на ръст, сух, той седеше на същото такова дръгливо конче с опашка като на пудел. Но толкова по-грамаден бе сарасът, висящ от едната му страна. Два огромни пищова надничаха от десния и левия джоб, за които се предполагаше, че имат похвалното свойство да не гърмят тъкмо когато трябва.

Видът на неговия отряд бе също толкова малко кавалерийски. Те бяха облечени и въоръжени кой както му дойде. Един държеше в ръцете си дълга пика, друг — пушка, с цев усукана като тирбушон. Трети имаше някакво смъртоносно оръжие, за което човек не знаеше какво да мисли — арбалет ли е, или капан за мишки. Четвърти носеше боздуган, от който простодушие надничаха разядени от ръжда върхове на пирони. Пети имаше лък без стрели, а шести — колчан, но пък му липсваше лък. По подобен начин бяха въоръжени и останалите. Най-войнственото у тях бяха свирепите физиономии, които кривяха, и надписът по гърбовете им. Там бе изписано „Пинг“, войник.

— ’сички главни и второстепенни богове! К’ви са пък тия хора? — заинтересува се Готфрид. — И те ша ни съпровождат?

— Да, така е.

— Че защо пък?

— За да ни закрилят.

— Не го вярвам.

— Че за какво иначе?

— Кат’ ги гледам, струва ми са, че искат да тръгнат не за да закрилят те нас, а ние тях. К’во означава памучният надпис на задния им фронт?

— Войник.

— А-а, виж ти к’ва била работата! Ама че хитреци са тез’ китайци!

— По какъв начин?

— Е, та то е било лесно за разбиране. Тез’ войници не е необходимо да са фехтуват и бият; хич няма защо да рискуват драгоценния си живот. Нужно е само да са измъкнат и обърнат гръб на неприятеля. Кат’ види той после страшната дума „войник“, ша са обърне и ша си плюе на петите от страх. Така чрез едно всеобщо бягство ша бъде спечелена най-блестящата победа. Аз ша отнеса т’ва изобретение вкъщи и ша го пратя с препоръчано писмо на Молтке. Може за таз работа да ми цъфне „Черен орел“ първа степен с брилянт.

— Да, тези хора повече ще са ни във вреда, отколкото от полза, но трябва да ги вземем с нас. Рангът ни го изисква.

— Е, е, к’во ли биха си помислили в Берлин или къде да е в Германия за нашия ранг, ако пристигнем в такваз компания! О, Китай, който съм са заблуждавал в теб! Готвачите ти възхвалявам, ама войниците спокойно можеш да си ги пъхнеш отново в кутията!

Напълно противоположно на тая присъда мандаринът попита Дегенфелд със самоуверен тон:

— Има ли светлейшият повелител в страната си такива безстрашни бойци?

— Нима тези хора се безстрашни? — попита студентът.

— Извън всяка мяра. Те не се боят дори от тигъра, носорога и подивелия слон.

— Дано имам възможност да изпитам мъжеството им по време на пътуването.

— Това би коствало живота на много противници. Кога ще пожелаят достопочтените господа да напуснат града?

— Веднага щом бъдат направени приготовленията.

— Това вече стана и всичко за отпътуването е готово, но нека преди туй преславните си изядат при мен сутрешния ориз.

Под „сутрешен ориз“ трябва да се разбира „закуска“. Тя не се състоеше от толкова блюда, както вчерашната вечеря. Мандаринът не желаеше да удължава присъствието на гостите си. Като видя, че те само опитаха ястията, той направи много доволна физиономия. Същата обаче прие мрачен израз, когато погледът му падна върху минхер. Този се бе закотвил, като че изобщо не възнамеряваше да стане, и си похапваше по начин, сякаш се страхуваше, че цяла седмица няма да види храна пред себе си.

Най-сетне затвори с щракане ножа си, пъхна го в джоба и произнесе:

— Zo! Hedenochtend zai ik niet meer eten; maar straaks moet ik middageten hebben! (Тъй! Тази заран няма да ям повече, но след това трябва да получа обяд!)

Сега се отправиха надолу към двора, за да потеглят на път. Сметка не беше уреждана. Бакшишът също отпадаше, тъй като на никой високопоставен китаец нямаше да хрумне да възнаграждава услуги, полагащи се на неговия ранг. В резултат благотворното въздействие на куана не бе заплатено също нито за конете, нито за ескорта или пък за взетите провизии.

Метусалем съкрати доколкото бе възможно сбогуването, а и мандаринът с удоволствие подкрепи това старание. Първият изказа благодарност за доброто гостоприемство и обеща да го помене на подходящо място, а последният изрази съжаление, че не е имал възможност да подслони и гощава по-дълго „високопочитаемите благодетели“. После се качиха на конете.

С изключение на дебелия всички по-рано бяха седели на седла. Рихард често бе съпровождал вуйчо Метусалем до манежа и немалко бе яздил там. Така че нямаше защо някой да се опасява, че ще се изложи пред жителите на Шао-чеу.

Носилката бе прикрепена за два коня по посочения от Дегенфелд начин. Дебелият се качи, а Готфрид запали наргилето. След това отрядът се раздвижи, придружен до портата от дълбоките поклони на мандарина и подчинените му.

Навън стоеше огромна тълпа. Пристигането на чужденците не бе предизвикало толкова голяма сензация, тъй като хората не знаеха нищо по въпроса. По някакъв начин обаче се бе разчуло, че при първенеца на града са отседнали знатни мандарини и преди обяд отново ще отпътуват. Тази вест бе привлякла обитателите от къщите им и сега те стояха глава до глава, за да удовлетворят любопитството си.

Мандаринът го бе предугадил и взел своите предварителни мерки. За да може да се осъществи минаване през гъсто скупчената навалица, отпред закрачиха известен брой полицаи, които правеха място, раздавайки необходимите удари с тоягите си. С цел да не се затвори отново преправената просека, отдясно и ляво вървеше по една друга редица блюстители на реда, обработващи по същия начин главите на натрапниците. Между тях се движеше същинското шествие.

Начело яздеше старши лейтенантът, следван от десетима свои герои, които мятаха наоколо свирепи погледи. После следваше нюфаундлендерът, крачещ надменно и уверено, като че подобни триумфални шествия са част от ежедневието му. След това идваше Метусалем на кон — с пушка на гърба и мундщук в уста, от която изпускаше гъсти облаци дим, а зад него — естествено Готфрид с лулата и обоя. Той бе сподирен от Търнърстик с широко разперено ветрило и до него Рихард Щайн, гледащ ведро и весело към зяпащата тълпа. След тях се виждаше носилката. Двата коня, които я носеха, бяха водени от двама полицаи. Отдясно на паланкина крачеше трети полицай, носещ разтворения чадър на дебелия като символ на високия сан на притежателя, защото в Китай колкото са по-големи ветрилото и чадърът, толкова по-знатен е собственикът им. От лявата страна на носилката се виждаше тлъстото лице на минхер с шотландската барета. Понеже се бе отказал от седлото, той искаше поне да увери тълпата в своето съществувание и да приеме нейните изрази за вярност и преданост. Охранените му бузи и обстоятелството, че е носен, наистина създаваха впечатление, че той е най-знатният от чуждоземните мандарини. Ето защо хората често се покланяха пред главата — единствената видима част на „господаря с дългото родословно дърво“, на което минхер винаги отвръщаше с благоволение и радушно ухилване. Зад носилката яздеха двамата братя Лианг-си и Йин-тзиан, а завършека на шествието образуваха останалите десет кавалеристи, зад които тълпата отново се затваряше и напираше към чужденците.

Така преминаваха по улиците и уличките на града и най-сетне, най-накрая, след почти един час излязоха от източната му порта, където пътят водеше все край водата чак до Шин-хоа — целта на днешната езда.

Пред портата полицаите се върнаха обратно, а минхер получи чадъра си отново затворен. Мнозина жители обаче ги следваха още дълго време, за да изостанат постепенно и поемат назад.

Старши лейтенантът още отсега се държеше изцяло като водач и закрилник на поверените му високи особи. Даваше куп съвсем ненужни заповеди, често съдържащи полярни противоречия, нареждаше на подчинените си да яздят ту пред, ту зад, ту до пътниците, препускаше далеч напред да се огледа и също така често изоставаше, за да се увери, че там не ги застрашава някаква коварна опасност.

Държеше и хората си, и животните под постоянно напрежение и всичко това само за да покаже на „светлейшите“ какъв важен пост му е поверен, и че тъкмо той е човекът, годен за тая работа.

Пътят ту се изкачваше по стръмния бряг, ту отново се снижаваше до реката. Беше добре построен и поносимо поддържан. Вярно, китайското правителство обръща повече внимание на системата канали, отколкото на твърдите пътища, но въпреки това страната в никой случай не е бедна откъм добри шосета. Често те са замислени дори с голямо дръзновение, а препятствията, като реки, долини и дефилета, са прехвърлени от мостове и виадукти, надживели вековете и биха могли да предизвикат удивлението даже на прочути европейски архитекти, още повече че тези строежи са били извършени по време, когато никой у нас не се е осмелил да прокара такива дръзки пътища.

Пътниците забелязаха, че по пътя, който следваха, през десет ли — значи приблизително пет километра по нашите мерки за дължина — има казарма, съоръжена с наблюдателна кула. Бяха построени на такива места, че от едната кула да е възможно наблюдението на двете съседни и с помощта на флагове, издигани на високи пръти, да се приемат и препращат съобщения. Тези наблюдателници имат най-вече целта да разпространяват бързо новините за размирици — нещо, което е често явление в Китай.

През също така правилни промеждутъци бяха разположени домове за отдих, които се поддържат на държавни разноски, поемат всеки, но особено се използват от пътуващите чиновници.

В близост до всяка от тези постройки стърчаха на видно място три бели каменни колони, които напомняха нашите километрични камъни и още отдалеч обръщаха внимание на пътника за наличието на дом за отмора.

Старши лейтенантът премина в галоп край първия дом за почивка, без да го зачете, ала пред втория спря, поклони се пред Метусалем и каза:

— Ето един много красив Сийе-киа (дом за отмора) и аз умолявам могъщите повелители да отседнат.

Още докато го казваше и скочи от коня, а хората му последваха примера.

— Кой каза, че ще трябва да почиваме тук? — запита студентът.

— Аз — отговори офицерът глуповато учуден.

— Толкова ли сте уморен?

— Да.

— Тогава яздете по-разумно и не напрягайте толкова хората си и конете! Аз нямам никаква причина да слизам.

— Но, пресветли господарю, тук е традиция да се язди двадесет ли и после да се почива!

— Тази традиция не ми харесва.

— Та нали имаме със себе си храна и напитки и можем да ядем и пием. И завивки има колкото щеш, за да се настаним с всичките му там удобства.

— Ако го сторим и следваме вашия обичай, то и след десет дена няма да сме стигнали до целта.

— Нима е необходимо толкова скоро да я достигнем? Нали имаме време!

— Вие, но ние не. Какво е разстоянието от Шао-чеу до Шин-хоа?

— Сто ли.

— При това положение трябва да отсядаме четири пъти и навярно ще стигнем до селището едва вдругиден. Аз обаче искам да съм там още днес.

— Това е невъзможно, височайши предшественико.

— Ще ви докажа, че дори е много възможно. Ще се отбием само веднъж в някой дом, а именно когато сме изминали половината път, значи петдесет ли.

— В такъв случай ние ще изнемогнем, а конете ни ще рухнат от умора — та те и сега вече залитат!

— Само така ви се струва, защото самият сте изгубил равновесие. Отседнете тук, щом ви е угодно, ала ние продължаваме ездата!

Той подкара коня си в галоп, последван от другите, и дори товарните животни, които нямаха специален водач, хукнаха подир тях.

Старши лейтенантът направи физиономия, каквато навярно никога не бе кривил. Такова нещо още не му се бе случвало. Той имаше голямо желание да следва собствената си глава, но му дойде друг акъл, възседна отново и препусна след избързалите напред, сподирен от хората си. От този момент караше спокойно животното си и се придържаше нацупено на малка дистанция отзад.

По пладне стигнаха мястото, където единият ръкав на реката води надясно към Ши-хинг, а другият — наляво към Шин-хоа. Пътешествениците последваха последния. Местността ставаше все по-планинска. Обработените досега до хребетите планински възвишения, започнаха оттук нататък да показват и гористи върхове — признак, че човек наближава същинските масиви на планините Нанлинг.

Когато бяха оставили зад себе си приблизително половината път, Метусалем спря при следващия хан. Съдържателят — дебел, мръсен китаец — излезе да поздрави новодошлите. Лицето му никак не беше любезно. Вероятно от опит знаеше, че китайските солдати не са посетители, от които може да се припечели много нещо. Но когато видя чуждоземно облечените господа, чертите му приеха съвсем друг израз. Той зина уста и облещи очи, доколкото позволяваха възможностите му, и се вторачи в мъжете, сякаш му се бе разхлопала дъската.

Готфрид скочи от коня, приближи обоя до ухото на човека и изтръгна такива безобразни трели, че оня изкряска ужасен, плю си на петите и се изгуби зад ъгъла на къщата.

— Уредено! — ухили се ваксаджията. — Да вървим сега вътре към удоволствията!

Постройката съдържаше две отделения с различна големина. По-малкото във всеки случай беше предназначено за съдържателя, а по-голямото — за гостите. Готфрид хвърли любопитен поглед в първото, но отскочи стреснато и извика:

— Отвратителна гадина! От таз мадам не желая да ям!

— Как тъй? — попита Търнърстик.

— Фамилната майка се е наместила до едно димящо гърне и държи в скута си една млада лейди, с чиято глава върши досущ он’ва, коет’ маймуните толкоз често обичат да правят една на друга. Да са обърнем на другата страна от ужасната гледка!

Там се виждаше голямо, голо помещение, в което се мъдреше само една маса и две пейки. Но само след късо време то изглеждаше обитаемо. Понеже се касаеше за почивка, войниците не останаха отвън. Те внесоха покривки и завивки, за да застелят масата и пейките. На пода бяха постлани няколко рогозки и после необичащите ездата кавалеристи донесоха провизиите, които бяха разпределени от Метусалем.

Господата се хранеха на масата, а войниците — на земята върху рогозките. Тъй като един високопоставен китаец не обича да бъде оглеждан при хранене от някой по-нишестоящ, воините бяха насядали така, че да са с гръб към пътешествениците, което следователно не бе липса на уважение, а тъкмо обратното.

След половин час привършили с яденото и Метусалем подкани за потегляне — заповед, на която войниците се отзоваха с отчайваща мудност. Дегенфелд поиска да даде на съдържателя една монета, макар да не бяха взели нищо от него. Лианг-си тръгна да го търси, но се върна, без да го е намерил. От страх пред обоя човекът можеше да се причисли към безследно изчезналите и ето как парата бе връчена на жена му.

Отново продължиха напред, все по-навътре из планините. Пътят ту водеше през дълбоки, тесни, мрачни пропасти, ту се изкачваше по стръмни серпентини към светлите хребети, за да открие гледка към нови бездни.

Пътешествениците напрегнаха максимално конете, за да достигнат целта преди настъпването на нощта. Войниците бяха принудени да ги следват със същата бързина. Пътят беше безлюден. Тук и там имаше по някоя къща или усамотено селище, чиито обитатели изтичваха любопитно пред вратите и къде удивени, къде уплашени се дръпваха бързо назад, съглеждайки странните конници.

Метусалем яздеше начело — през целия ден не бе проявил желание да разговаря. Спътниците му се придържаха заедно, за да скъсяват пътя в разговори. Те забелязаха, че той посвещава необичайно внимание на местността и се оглежда ту надясно, ту на наляво, сякаш търси нещо.

Така премина следобедът и вечерта вече се канеше да се спусне, когато достигнаха последната височина, от която се виждаше град Шинхоа, разположен на брега на стеснената тук река. Дегенфелд нареди на офицера да избърза с коня си напред и да съобщи на местния управител за пристигането на притежателя на императорски куан. Онзи незабавно се подчини на заповедта.

Поеха бавно по надолнището. Слънцето вече се бе скрило зад планинските вериги и хребетите хвърляха все по-дълбоки сенки в долината. Когато ездачите стигнаха нейното дъно, видяха резултата от мисията, с която Дегенфелд бе натоварил старши лейтенанта. Онзи изглежда да бе разгласил новината на улицата, тъй като срещу тях се задаваше гъста тълпа и се установяваше по двете страни на пътя. Конете бяха пришпорени и препуснаха в галоп към градската порта. Там ги чакаше офицерът, за да ги отведе до жилището на мандарина, до което жителите буквално бяха образували шпалир. Вече се бе стъмнило толкова, че се виждаше едва на няколко крачки разстояние. Но фенери още не биваше да бъдат палени, тъй като все още не бе даден необходимият сигнал.

Както и вчера гостите бяха посрещнати от мандарина пред вратата и после въведени във вътрешността на къщата. Дългата езда бе изморила извънредно много пътниците, несвикнали да седят по цял ден на седлото. Рихард едва свиваше краката си и походката му беше доста вдървена, ала полагаше мъжествени усилия да не даде да се забележи.

При минхер нещата изглежда бяха още по-зле. Той се бе оплакал още през следобеда, но не му бе обърнато кой знае какво внимание. После въздишките му бяха станали по-дълбоки, а стоновете — по-високи, и на въпросите бе обяснил, че вече не може да чувства крайниците си. Наистина не бе дребна работа за един толкова пълен човек в продължение на цял ден да седи неподвижно в тясната носилка и при това двойно да възприема всички неравности по пътя, тъй като бе носен от два коня. И като поиска сега да слезе от паланкина, не успя. Двама слуги на мандарина започнаха да го теглят, а трети го буташе от другата страна. Когато стъпи на земята, той се олюля и трябваше да бъде подкрепен. За щастие приемната се намираше наравно със земята, така че не представляваше някаква непреодолима мъчнотия да го за-мъкнат дотам. Озовал се вътре, той тутакси се свлече на един стол, сключи ръце над корема, изпусна дълга, стенеща въздишка и затваряйки очи, зашепна полека:

— Ik ben dood; ik ben gestorven. Mijn ziel is ginds, en slechts mijn lichaam is hier gebleven. Goede nacht, о boze wereld! (Аз съм мъртъв; аз починах. Душата ми е в Небитието и тук остана само моят труп. Сбогом, о, гибелен свят!)

Точно както и вчера бяха посочени стаите на пътешествениците. Дебелият трябваше да бъде отнесен до неговата, където го положиха в леглото. Той остави да се случи всичко това, без и око да отвори.

Съобразявайки се с всеобщата умора, Дегенфелд поръча вечерята в по-късен час от вчера. Всеки искаше преди туй малко да отдъхне и ето как стана, че никой не се поинтересува за минхер. След това ги поканиха на вечеря и те се събраха в залата захранено. Отсъстваше само Ардапеленбош и Готфрид отиде да го доведе. Той лежеше както и преди със затворени очи.

— Минхер, спите ли? — попита ваксаджията.

Никакъв отговор.

— Минхер, събудете са! — помоли Готфрид, като го разтърси.

— Ik ben gestorven (аз съм умрял) — отговори с жален тон холандецът.

— Наистина ли сте мъртъв?

— Ja, op mijn woord! (Да, честна дума!)

— Значи ша трябва да ви погребем?

— Ja, ik moet in de aarde gelegd worden! (Да, аз трябва да бъда положен в земята.)

— Жалко, много жалко! Тъкмо сега, когат’ има пастет от дроб и оризов пудинг!

— Leverpastei met rijstpudding? (Пастет от дроб с оризов пудинг?) — изкряска дебелият и в същия миг стоеше прав като свещ насред стаята. — Ik ga mee; ik ga snel met! (Идвам с вас; идвам веднага!)

Той улови Готфрид за ръката и го затегли към вратата, въпреки че все още схванатите му крака отказваха да се подчинят на такава припряност. Така стана, че душата на дебелия отново се върна от „Небитието“, и това чудо, това възкресение на мъртвеца бе извършено от извънредно простите, но говорещи много думи — Leverpastei и Rijstpudding.

Както Шин-хоа бе по-малък от Шао-чеу, така и всичко тук имаше по-скромен вид. Общинската палата беше една обикновена, макар и по-просторна къща. Кметът носеше просто златно топче на шапчицата си и по-малко преливаше на раболепни празнословия. Яденето не бе така обилно, блюдата не така скъпоценни и само двама слуги обслужваха гостите. Мандаринът изобщо не се реши да присъства на храненето.

Всичко това можеше само да бъде приятно на пътешествениците. Така не се чувстваха сковани от церемониалността и можеха сърдечно да разговарят, макар да го вършеха заради слугите с повеляващата сериозност. Но когато тези накрая донесоха ракията и се отдалечиха, Готфрид не можеше повече да таи по какъв начин е избавил минхер от сигурна смърт. Неговият разказ естествено предизвика всеобщо веселие, към което в крайна сметка се присъедини и самият дебеланко.

— Значи вий сте безсмъртен, минхер! — възхити му се Готфрид.

— Ik? Werkelijk? (Аз? Наистина ли?)

— Да, защото когат’ смъртта ва пипне за перчема, то е нужно само едно пуешко печено или сандвич с аншоа, за да й са изплъзнете. Вий ша сте вторият скитник-евреин и следователно утре можете спокойно да са тръскате пак съвместно с ваш’та носилка.

— Ik dank U zeer! Ik wil niet gedragen worden. Ik zai rijden. (Благодаря много! Не искам да ме носят. Аз ще яздя.)

— Вие? Да яздите? А вчера не ни ли уверявахте със ’сйчки сили, че ша умрете, ако трябва да яздите?

— Dat is ook zo; maar rijd ik, zo moet ik sterven, en word ik gedragen, zo moet ik ook sterven; aizo wil ik liever op mijn paard sterven als in deze ongelukkige draagstoel. (Това е така. Яздя ли, ще трябва да умра, носят ли ме, пак ще трябва да умра. Тъй че предпочитам да умра на някой кон, отколкото в тази нещастна носилка.)

— Тук имате право — одобри Метусалем. — Защото поне ще умрете на чист въздух и вашата душа няма да ви напусне в мизерния сандък. Ние ще получим тук нови коне. Аз ще ви избера един.

— Ik vlieg echter op de grond, zodra ik opgestegen ben! (Ама аз ще полетя към земята още щом се кача!)

— Ще ви потърся някой много търпелив.

— Ik geloof in geen paard! (He вярвам на никой кон!)

— В такъв случай ще ви вържем здраво. После нищо няма да може да ви се случи.

— Dat is goed. Ik word op hot paard gebonden. Dan doe ik mee; dan doe ik zeer gaarne mee! (Това е добре. Аз ще бъда вързан на коня. Тогава ще участвам; тогава ще участвам с голямо удоволствие!)

И тъй, беше решено, че дебелият утре ще се появи като ездач. Пътешествениците се развеселиха и на драго сърце биха се позабавлявали още, но предвид днешните, а и очакващите ги утре напрежения, сметнаха за по-уместно да отидат да почиват. Метусалем нареди да предадат на мандарина, който така и не се появи, лека нощ от името на всички и всеки се запъти към стаята си.

На другата сутрин Готфрид отново ги разбуди. Старши лейтенантът вече се бе погрижил да смени вчерашните коне с бодри и Метусалем избра за минхер една стара кранта, чиято възраст навяваше предположение, че надали ще върши младежки лудории. Ардапеленбош бе наместен на седлото, след което поведоха коня да обиколи няколко пъти двора, но той седеше така ужасен, че бе невъзможно да се покаже пред хората. Ето защо бе решено да го изпратят напред в една носилка.

След като бе сторено това, компанията потегли, съпроводена от благопожеланията на мандарина, който бе радостен, че се е освободил от знатните гости и отново става господар на къщата си. Напускането на града наподобяваше вчерашното, макар и в по-малък мащаб. Тълпата придружи пътниците до портата и се върна щастлива, че е видяла такива чудновати чужденци.

Малко след града пътят се изкачваше стръмно нагоре и едва бяха изминали неколкостотин крачки, срещнаха връщащите се носачи на паланкина, които бяха оставили минхер според дадената им заповед малко по-нагоре насред пътя. Той беше разтворил чадъра си и кръстосал на гърба пушките, на които бе провесил винаги грижовно гледаната от него чанта с различните сортове чай.

— Ik heb als lang geroepen en gefloten (Аз от дълго време ви викам и свиря) — закрещя той още отдалеч. — Maak voort! Ik wil rijden. (Побързайте! Искам да яздя.)

— Много добре и само малко търпение! — отговори Готфрид. — Вий ша са качите достатъчно навреме на седлото и сигур още по-бързешката ша са смъкнете.

Спряха при дебелия и се постараха да го качат на коня, което при неговото тегло и безпомощност не беше лека работа.

Най-сетне той седеше горе, но как! Метусалем го посъветва да затвори чадъра, с което той обаче не се съгласи, защото тогава, както твърдеше, срещаните хора нямало да разпознават неговия сан. С чадър в лявата и юзди в дясната ръка, започна ездата, и то с много бавни крачки. Въпреки всичко се хлъзгаше ту на едната, ту на другата страна, тъй като не стоеше здраво на стремената и бедрата му не бяха плътно прилепнали, така че върза поводите за лъка на седлото и се хвана за него с дясната ръка. Да бяха курдисали някой павиан на коня, стойката му едва ли щеше да е по-комична. При все това той рече много доволен:

— Zo is het goed. Ik ben een bijzonder miter! (Така е добре. Аз съм превъзходен ездач!)

От радост по ловкостта, която по негово мнение проявяваше, той направи едно пъргаво движение и изтърва стремената. Конят възропта срещу това безпокойство, като се вдигна на задните крака, следствие на което минхер се хързулна надолу. Чу се приглушен звук, като от паднал на земята чувал, и дебеланкото се намери на шосето с вирнати крайници и чадър. За щастие старата кранта не преливаше от темперамент. Тя се обърна, изгледа ездача и спря неподвижна. Останалите се трупаха изплашени край коня и рицаря, а Дегенфелд запита:

— За Бога, минхер, да не би да пострадахте?

— Ik? Heel erg! (Аз? Дори много!) — отговори онзи с все още навирени във въздуха ръце и крака. — Het domme nijipaard heeft mij van achteren verloren. Ik ben dood; ik ben zonder tegenspraak gesorven! (Гламавият речен кон ме изгуби зад себе си. Аз съм мъртъв, безпрекословно починал!)

— Че отпуснете поне ръцете и краката!

— Dat kan ik niet. Ik ben dood! (He мога. Аз съм покойник!)

— В такъв случай трябва да опитаме да събудим виталните ви сили от гроба. Сред новите ни запаси се намира едно шише ракия. С него ще разтрием трупа ви.

Тогава дебелият чевръсто скочи, направи отбранително движение и извика:

— Raki? Brandewijn? Met de brandewijn zai niet gewreven worden. Ik wil hem drinken. Gedronken is hi] beter dan gewrewn. Waar is de fles? (Ракия? Ракията не е за разтривка. Искам да я изпия. По-добре изпита, отколкото разтрита. Къде е шишето?)

Той го получи и направи такъв гълток, че останалите се стреснаха. Метусалем го взе от ръката му и каза:

— Достатъчно. Виждам, че жизнените ви сили отново се появиха. Но как стоят сега нещата с язденето?

— Indien ik de fles mag dragen, rijd ik straks deter dan een officier van de cavallerie. (Ако ми се позволи да нося шишето, ще яздя по-добре и от кавалерийски офицер.)

— Хубаво, нека опитаме! Но поставям условие да не носите бутилката в ръка, а в чантата. И за да идем на съвсем сигурно, ще ви вържем на коня, както решихме снощи.

— Ja; ik wil op het paard gebonden zijn, dan kan ik niet van dier vallen. (Да. Аз искам да бъда вързан на коня, тогава няма да падна от животното.)

Той получи шишето, пъхна го в чантата, след което му помогнаха да се качи отново на седлото. Двата му крака бяха стегнато вързани с въже, минаващо под корема на коня. По този начин стойката му укрепна. Той го установи с голямо задоволство и каза весело:

— Zo, nu is het goed. Wij zullen rijden als de stormwind. (Тъй, сега е добре. Ще яздим като вихър.)

Чак зле сега нещата наистина не бяха, но тръгнаха все пак къде по-добре отпреди, толкова повече, че той се бе отказал да разтваря чадъра. Вярно, ако беше видял физиономиите, с които китайските ездачи бяха наблюдавали процеса, с доброто му настроение сигурно щеше да е свършено. То не го напусна дори когато скоро трябваше да се понесе в тръс и здравата се пораздруса. Нещо повече, бялото му лице се разля в усмивка и той заяви, че е най-добрият ездач в света. Не го разубеди даже фактът, че Търнърстик и Готфрид постоянно се придържат към страните му, за да го подкрепят от време на време.

Слънцето не грееше жарко. Тук горе в планините по-скоро беше доста хладно и въпреки това едри капки пот оросяваха челото на минхер. Той пухтеше като нарвал, но запазваше все пак доброто си настроение.

— Това ще се отрази много добре на здравето ви — отбеляза Метусалем. — Чрез потта се отделя лошата, гъстата кръв.

— Het bloed? Zai mij dat met zwak maken? Zai niet de miltzucht, de tering en de beroerte in mij binnen kruipen? (Кръвта? Няма ли така да отслабна? Няма ли хипохондрията, изтощението и парализата да пропълзят в мен?)

— Напротив! Ще се сдобиете със светла и здрава кръв и после ще се почувствате много по-жизнен.

— Zai ik ook dikker worden? (А ще стана ли и по-дебел?)

— Надявам се, тъй като добрата кръв развива добра плът.

— Goed vices? Heisa, voorwaarts! Ik rijd het beelal neder! (Добра плът? Ю-ху, напред! Ще помета с коня си цялата вселена.)

Той хлопна радостно коня с чадъра, от което животното направи дълъг скок и полетя в галоп. Такова нещо дебелият не беше искал. Надавайки пронизителен страхлив вик, той се вкопчи здраво в гривата и изпогуби баретата, чадъра и чайната торба. После го чуха да крещи:

— Help, help! Pas op! Vaarwel, mijn Holland en Nederland! О wee, ik ongelukkig nijipaard, ik vlieg in de lucht; ik vlieg in de radijsjes en in de peterselie! (Помощ, помощ! Внимавайте! Пазете се! Сбогом моя Холандия и Нидерландия! О, горко ми, аз нещастният речен кон, аз летя във въздуха; летя към репичките и магданоза!)

Останалите препуснаха след него да събират по земята изгубените вещи и да спрат коня му. Когато всичко привърши благополучно, той отново се окуражи, подсуши студената пот от зачервеното лице, нахлупи баретата, провеси пак раницата върху пушките и запита:

— Hola, mijne hern, was dat niet nederlandse dapperheid en heldenmoed? Ben ik niet een roemrijke miter? (Хола, господа, не беше ли това нидерландска храброст и мъжество? Не съм ли аз един славен ездач?)

— Да — отвърна Готфрид ухилено. — За щастие бяхте вързан и са вкопчихте в гривата, инак кат’ нищо щяхте да полетите в магданоза. Съветвам ва да не прилагате веднага мъжеството си. Все още не можете да галопирате.

— Oh, ik moet zo rijden; ik wil dick werden. (Ох, аз трябва така да яздя. Искам да стана дебел.)

— Тук сте на грешен път. От бързата езда човек става мършав. Само бавното яздене създава плът.

— Zo? Werkelijk? Dan zai ik niet meer zo snel rijden. (Тъй ли? Наистина? Тогава вече няма да яздя толкова бързо.)

Оттук нататък той се пазеше още веднъж „да помете цялата вселена“. Подтикваше коня само колкото бе необходимо да поддържа равна крачка със спътниците си. И се оказа, че понася по-добре ездата, отколкото седенето в тесния паланкин. След един час беше придобил напълно задоволителен стоеж, благодарение най-вече, разбира се, равния, спокоен ход на неговата кранта.

А и Метусалем далеч не появяваше склонност към една бързина като вчерашната. Той яздеше отпред само ходом, но оглеждаше местността още по-внимателно от вчера.

Ландшафтът сега бе станал изцяло високопланински. Яздеха през мрачни долини, обрасли със стари иглолистни гори; после следваха отдясно и ляво тревисти площи, над които се извисяваха възбог голи скали. Преминеха ли през някоя такава клисура, пътят се изкачваше отново по нагорнището, за да се спусне от главозамайващи височини пак стръмно надолу.

Тук също имаше страноприемници, разположени една от друга на споменатото вече разстояние, ала китайският офицер бе взел присърце вчерашния урок и не напираше вече за скорошни почивки. Едва към обяд Метусалем спря пред един от тези Сийе-киа, та коне и хората да отдъхнат един час. От носените продукти бе приготвен като вчера обяд. Съдържателят не бе така боязлив като вчерашния, а Дегенфелд се осведоми много старателно за пътя. Той узна, че след четири часа ще стигнат до границата със съседната провинция, след което ще яздят по един древен и световно известен верижен висящ мост.

Бяха взели толкова провизии, че не изядоха и половината от тях. С каква цел Метусалем бе разпоредил това при последния домакин, никой от спътниците му не знаеше. Но когато компанията отново потегли и вече се намираше на път, Готфрид попита:

— Я чуйте, старий Метусалем, физиономията ви мяза кат’ на някой мексикански златотърсач. Още от вчера зъркелите ви шарят около пътя. Бива ли да ви предложа моя обой за лескова вилка, кат’ онез дет’ откриват подземни води и богатства?

— Шегуваш се, но досягаш истината. Тук горе лежи заровено състоянието на нашия Йе-кин-ли.

— По дяволите! И го казвате едвам сега?

— По какви причини трябваше да го разтръбявам? Човек трябва да бъде предпазлив. Снощи посветих Рихард, но не желая още отсега другите да научат нещо, чу ли? Също и синовете на Йе-кин-ли! Ние ще стигнем мястото още преди свечеряване и ще прекараме нощта в следващия дом за отмора.

— А-а, значи зат’ва сте са погрижил за двойно повече провизии!

— Да, затова. Тъй като Йе-кин-ли ми даде много подробен план, то навярно ще намерим мястото, и се надявам златото да си е още налице.

— Значи наистина злато?

— Златни и сребърни кюлчета, каквито и днес още са в обръщение в Китай.

— Колко?

— Цял куп. Превърнато в немски пари навярно за над деветдесет хиляди марки.

— Всички добри духове! Толкоз богат ли е бил тоз Йе-кин-ли?

— Да. Разбира се, той е държал в тайна богатството си, както обикновено се прави тук, тъй като богатите честни лица и търговците биват ограбвани от мандарините, докато не им остане нищо. Сигурно ще има един конски товар.

— Тогаз ми са ще пътьом да са намери основание, аз да бъда определен за наследник!…

Сега пътят минаваше само край непристъпни, лишени от растителност чукари, за да навлезе после в продължение на почти час в тесен, скалист проход. След него се откри голо плато, по което тук-таме се мяркаше някой мизерен стрък трева, и което се снижаваше дълго и тясно към втори проход. Когато бе прекосен и той, спряха пред един напречен пролом с такава дълбочина, че човек не можеше да види дъното му. Стените се спускаха почти отвесно в тъмната бездна. Нито надясно, нито наляво имаше някакъв изход. Пътят водеше направо отвъд, напреко над исполинската пукнатина, и то по моста, споменат от съдържателя на Сийе-киа.

Това бе верижен висящ мост в същинския смисъл на думата. Шест яки, паралелно опънати железни вериги бяха закрепени здраво за скалите от едната и другата страна, те носеха напречно лежащи дървени талпи, които образуваха опасното платно. Поради тежестта си веригите не са могли да бъдат право опънати. По средата те висяха дълбоко в пролома. Талпите бяха стари и износени. В резултат на гниенето бяха възникнали дупки и междини, през които онзи, който бе дръзнал да тръгне по моста, виждаше за свой ужас под краката си замайващата бездна. При това опасността се удвояваше от обстоятелството, че дръзките строители на този мост не бяха счели за нужно да поставят перила.

Когато Метусалем спря коня си и огледа със загрижен поглед тоя безразсъдно смел виадукт, Готфрид се обади, килвайки назад фуражката си:

— Значи трябва по т’ва да минем отвъд? Бих искал тук да беше типът, изобретил таз славна пътека!

— Защо? — попита Рихард.

— Щях да го призова на дуел на кисела сметана със салата от краставици. Но тъй кат’ т’ва за жалост не може да са състои, то искам само да му пожелая поганската му душа да витае тук в полунощ и от дванайсет до един, сиреч в часа на привиденията, да бъде принудена да притичва от едната до другата страна на моста. Да не би тоз тип да е смятал, че сме въжеиграчи и еквилибристи!

Търнърстик побутна пенснето по носа и изръмжа:

— Катерил съм някоя и друга мачта, ама такъв мост още не. Появи ли се вятър, като нищо ще направиш оверкил в бездната. Какво ще кажете, минхер?

Вместо да се присъедини към оплакванията, запитаният каза:

— Ik verzoek U, mij los te binden. (Моля да ме развържете.)

— Защо? — полюбопитства капитанът, като се зае да освобождава краката му от въжето.

— Ik ben Mijnheer van Aardappelenbosch, een dapper Nederlander. Ik kan niet goed, maar ik goed lopen. Ik zai vooraan gaan. (Аз съм минхер ван Ардапеленбош, храбър нидерландец. Не умея добре да яздя, но умея добре да вървя. Ще тръгна пръв.)

Той взе поводите на коня — нещо, което никой не бе очаквал от него — и го поведе по моста. Останалите поискаха да го последват, ала Метусалем им забрани:

— Спрете, не всички наведнъж! Следва да се очаква, че мостът ще се раздвижи като люлка. Аз тръгвам със славния минхер. Други двама могат да ни последват едва когато се намерим отвъд.

Той поведе не само своя кон, но и този на Рихард, за да го облекчи максимално при трудния преход.

Мостът беше приблизително четири метра широк. Но при тази височина, от която окото не бе в състояние да достигне дъното на пролома, при тази дължина от около двадесет и пет метра; и при това лошо състояние на талпите, ширината бе направо незначителна, толкова повече че липсваха перила.

Въпреки всичко минхер крачеше сърцато напред. Конят му го следваше с бавни, предпазливи стъпки. Изглежда бе свикнал на такъв вид пътеки, тъй като пристъпваше извънредно предпазливо и, така да се каже, пробваше да не би някъде да пропадне с копито. Дегенфелд вървеше с двата коня плътно зад него.

Колкото и спокойни да бяха крачките на двамата мъже и трите животни, мостът изпадна все пак в едно люлеещо движение, което стана най-силно точно когато се намериха по средата.

— Да не ви се замая главата, минхер? — попита Метусалем загрижено.

— Neen (не) — отговори онзи. — Ik weet, hoe men het doen moet. (Аз знам какво трябва да се прави.)

— Е, и какво?

— Ik sluit het ene oog en werp het tweede recht voor mij neer. Doet U het ook zo! (Затварям си едното око и гледам с другото непосредствено пред себе си. Направете и вие така!)

По този начин погледът му не можеше да се отклони от моста към бездната. Той имаше право и Метусалем последва примера му. Въпреки клатушканията на шеметната пътечка се добраха благополучно до отсрещната страна.

Последваха ги Готфрид и Рихард, след което Търнърстик и Йин-тзиан. Лианг-си изглежда имаше някакъв спор с офицера. Когато се озова от другата страна, той съобщи, че кавалеристите искали възнаграждение, без което не възнамерявали да рискуват да минат по моста. Той пък се обосновал, че тази трудна за чужденците пътечка за тях изобщо не е нещо необичайно. Ето защо им отказал исканото.

Войниците доста дълго се съвещаваха и след това потеглиха в стегнат тръс по моста, последвани доброволно от товарните животни. Той така се разлюля, че човек нямаше как да не помисли, че ездачите ще бъдат запокитени в бездната. Те разбира се, бяха минавали неведнъж и дваж по този път. Когато стигнаха отвъд, офицерът още веднъж помоли за възнаграждение, ала Метусалем му отказа с думите:

— Веднага щом стигнем целта, ще получите ком-ча, но не по-рано, а и само ако сме доволни от вас. Не забравяйте какъв ранг имаме и че трябва да ни се подчинявате безпрекословно.

След моста се разкри ново дефиле, но то бе много късо. После пътят поведе надолу към гората, до чиято периферия се издигаше един дом за отмора. Дегенфелд спря там.

— Нашият дневен преход приключи — обяви той. — Ще пренощуваме тук.

Китайците тутакси скочиха от конете, подкараха ги към поляната зад къщата и побързаха да влязат после във вътрешността на постройката.

Малко след нея пътят водеше по къс каменен мост, който имаше само един свод и се протягаше над тясна, но дълбока долинка. Посочвайки нататък, Дегенфелд каза тихо на Готфрид:

— Недалеч от моста, на брега на това земно хлътване и не съвсем до дъното му, където протича малък поток, трябва да се намира мястото, което имаме да търсим. Сега е малко след четири часа, а се мръква едва след осем. Така че имаме време да го потърсим до настъпването на вечерта. Веднага щом се отдалеча, тръгнете вие двамата поотделно след мен. Така кажи на Рихард. Ще ме намерите под голямото иглолистно дърво, чийто връх виждаш да стърчи там над останалите върхари. На другите ще кажа, че възнамерявам да търся растения.

Високи гневни викове и някакъв умоляващ глас го принудиха да се отправи към стаята. Войниците бяха образували там кръг, в който трима от тях бяха повалили на земята и притискаха един мъж. Офицерът беше изтеглил сараса си и налагаше с плоското молещия за милост човек.

— Какво става тук? — запита Дегенфелд, като разбута кръга. — Какво ви е сторил този човек?

— Не виждате ли, Височайши господарю, кой и какъв е? — отговори лейтенантът. — Няма ли полумесец на елека си?

Малтретираният не беше вече млад, а почти старец. Чертите му имаха характерния китайски отпечатък и облеклото му беше обичайното за страната. Върху елека, който носеше върху прилична на тога роба, беше пришил парче жълт плат, оформено като полумесец. Оръжия по него не се виждаха. Двама от войниците все още коленичеха върху ръцете и краката му, докато третият го опъваше надолу за плитката.

— Виждам знака — отвърна Метусалем. — Какво означава той?

— Че тоя е куай-тзе, когото трябва да налагаме до смърт.

— Какво ви е сторил?

— На нас? Нищо. Но всички куай-тзе трябва да бъдат избити.

— Кой е наредил така?

— Императорът, който е Син на небето и Светлина на разума.

— Е, добре! Има ли Синът на небето силата да отмени своята заповед?

— Да, кой би му попречил? Той притежава цялата власт.

— А където не може да отиде лично, облича с тази власт своя пратеник. Моят куан е доказателство, че аз съм един такъв пратеник. Заповядвам ви да пуснете този човек!

За да разбере човек тази сцена, трябва да знае, че хоей-хоей^[3] от провинция Ху-нан бяха направили опит покрай въстанието на Тай-пинг да си извоюват правото на свободно вероизповедание. Но бяха нападнати ненадейно и хиляди от тях бяха избити. Следствие на това те се сплотиха, превзеха столицата Юн-нан-фу и образуваха самостоятелна държава, която правителството и до днес още не е напълно овладяло. Самите те се наричат Пан-тзе, ала противниците им са ги прекръстили Куай-тзе, Дяволски синове.

Потискани и угнетявани от всички страни, те предприемат от време на време под водачеството на неустрашими предводители по-големи или по-малки по численост походи към съседните провинции, за да се обезщетят за претърпените загуби. Беше станало дума, че тези хора сега се срещат из съседната провинция. Дали лежащият на земята човек принадлежеше към тях, за студента беше съвсем безразлично. Той се почувства задължен да защити малтретирания.

Това изглежда не допадна на офицера, който поклати глава и каза:

— Вие сте високопоставен господин, но все пак чужденец. Когато се касае за някой куай-тзе, ние не сме длъжни да ви се подчиняваме.

— А-ха! Наистина ли? — запита Синьочервеният, при което очите му блеснаха.

— Да. Този син на дявола попадна в ръцете ни и ние ще го…

Той млъкна, тъй като Метусалем прекрачи внезапно към него със заплашителен поглед. После се прокрадна пъзливо странишком и се измъкна през вратата. Войниците му го последваха като пребити кучета. Мохамеданинът се бе изправил. Приближи до Метусалем, поклони се и заговори:

— Аллах да благослови делата на вашите ръце и делата на краката ви, височайши повелителю. Вие ме спасихте. Препълнете мярата на вашата милост, като и позволите да си отида!

— А сигурен ли сте, че няма да ви се случи нещо подобно по пътя?

— Да. Аз се отбих в този дом, за да отдъхна. Вместо освежаване почти се срещнах със смъртта. Веднага щом го напусна ще съм подсигурен срещу по-нататъшно преследване.

— Тогава вървете и се пазете от подобни срещи! Човекът се отдалечи с дълбок поклон. Войниците не го видяха да тръгва, тъй като бяха избягали зад къщата, откъдето се завърнаха едва след като Дегенфелд ги бе уверил чрез Лианг-си, че няма да им се случи нищо. Офицерът бе осъзнал, че е извършил голямо престъпление спрямо куана на императора. Той буквално допълзя, за да измоли милост, която му бе дадена след едно строго предупреждение.

Метусалем помоли спътниците да се погрижат за приготвянето на храната, докато той самият се поогледа в растителния свят на ландшафта. Малко след като се бе отдалечил, навън се измъкна и Готфрид, последван после от Рихард. Намериха студента под посоченото дърво. Той държеше в ръката си някакъв лист — плана на търговеца Йе-кин-ли, с който внимателно сравняваше местността.