Карл Май
Синьочервения Метусалем (7)

Глава 7
Сред пирати

Хо-чанг дойде, за да отведе пасажерите на пиршеството. Отредената им каюта се намираше от дясната страна на носовата част. Лежащото непосредствено до щевена тясно помещение се използваше за съхранение на различни корабни уреди. Граничещото с него по-широко пространство бе разделено на две половини, всяко от които си имаше отделен вход. Пасажерите бяха настанени в дясната половина. Жилището се осветяваше от два люка на корабната стена. Те нямаха стъкла, а бяха снабдени с дървени шибъри, за да могат да се затварят при лошо време.

Вечерята щеше да се състои на средната палуба — на същото място, където бе проведен сеансът с духа. Мястото сега беше осветено от много лампи, които бяха изработени от импрегнирана оризова хартия и създаваха много приятен ефект. До двете събрани маси стояха нови бамбукови кресла. Приборите за всеки гост се състояха от чиния, малка чаша, нещо като дебела порцеланова лъжица, но така безформена, че надали би могла да се поднесе в уста, и пръчици за ядене от слонова кост, наричани от англичаните „чопстикс“, а от китайците — „квай-тце“.

Китайците нямат същински лъжици; също така малко си служат на масата с нож или вилица. Всички неточни ястия, месо и т.н. се сервират нарязани на дребно. Необученият си боде с помощта на квай-тце от бульона, но което говори за гавра с китайското благоприличие. Рутинираният консуматор взема едната пръчица между палеца и показалеца на дясната ръка, другата — между средния пръст и безименния; събира краищата на пръчиците, така че да образуват подвижен ъгъл, нещо като щипци, с които може да поднесе до устата си всичко, дори рядък ориз. Който иска да разбере каква забавна гледка представлява един несвикнал да се храни по този начин човек, нека опита да вкуси ечемичена супа с две шест цола дълги и почти колкото кибритени клечки тънки пръчици, без да разсипе всичко до устата си.

Мястото, където бяха поставени масите, беше изолирано от останалата част на палубата с провесени на върви огромни географски карти. Тези карти изобразяваха страните на света, ала според китайските представи. Те имаха формат най-малко по четиридесет квадратни фута. Тридесет и девет квадратни фута заемаше Средното царство. Останалите страни по земята заедно с всичките му там морета бяха поместени на четиридесетия. Русия имаше големината на орех; до нея бе лепната Франция с размерите на лешник. Отвъд тези две страни, отделени от тях с някаква река — казваше се Тзин-тзе, вероятно Темза — лежаха Германия и Англия с респектиращата големина на грахово зърно. Испания беше до Съединените щати, а Холандия — изрисувана до Ява, и то колкото главичката на карфица. Затова пък Янг-тзе-кианг имаше ширина от две мъжки педи, а Пекин беше представен три пъти по-голям от всички чужди страни, взети заедно. Така Господ бе разпределил земята сред народите според вижданията на китайците. При това положение никак не е за чудене, че притежават една изключително голяма национална гордост и се смятат за най-привилегирования народ на света.

Освен петимата гости край масата насядаха хо-чинг, то-кинг, хианг-кунг (свещеникът) и корабопритежателят. И сега бяха поднесени ястията.

Първото блюдо се състоеше от варени яйце, подправени с кълцана коприва и оцет.

— Що за яйца са това? — попита дебелият.

— Крокодилски яйца — поясни Готфрид фон Буйон сериозно.

— Пфу! И вие ще ги ядете?

— Естествено!

— Отвратително! Аз няма да ям!

Ястието изглеждаше много апетитно и той беше вече грабнал лъжицата, за да си сложи в чинията, ала бързо я остави настрани. Готфрид обаче посегна и започна да си служи с квай-тце със сръчността на китаец. И той като Метусалем и Рихард Щайн се бе запознал с пръчиците за хранене при Йе-кин-ли, а по време на морското пътуване бе свикнал с тяхната употреба. Минхер не докосна ястието, но се виждаше колко му тежи отказът, като гледа как вкусно си похапват останалите.

След това бе сервиран бульон, в който плуваха малки късчета месо. Виждайки другите да си сипват, дебелият попита предпазливо:

— Това куче ли е?

— He — отвърна Готфрид.

— Тогава и аз ще ям!

Той напълни чинията си и започна да се храни с безформената лъжица, без да си служи с квай-тце. И хич не го бе грижа за погледите, които му мятаха китайците за това нарушаване на благоприличието. Когато привърши, кимна любезно на Готфрид и каза:

— Не, не е куче.

— Куче не, но котка! — отговори Готфрид.

— Небеса! О, гърлото ми, стомахът ми, червата ми! Mijnheer Methusalm, wat zegt het woordenboek van de darmen?

— Какво казва речникът за червата? Че са дълги седем метра — засмя се запитаният, защото дебелият постави ръце на корема си и изкриви жално лице. — Да не би вашите да са зле?

— Да, много! Ik heb pijn en een ontsteking.

— Какво? Болки и възпаление имате? Защо?

— Ядох котешко месо.

— Глупости! Не се оставяйте да ви занася Готфрид с подобни щуротии! Той самият не знае какво яде.

Минхер се закани с юмрук на съседа си и му нашепна гневно:

— Нехранимайко! Нещастен речен кон! Следващото блюдо се състоеше от бистра, но не рядка супа, със ситно накълцани корени. Тя ухаеше подканящо.

— Soup of salangans! — подвикна към гостите си хо-чанг, правейки важна физиономия, за да намекне, че се касае за изключителен деликатес.

Това следователно беше супа от прочутите лястовичи гнезда! За тези така наречени индийски птичи гнезда са разпространени много неистини. Вярно е само следното:

Селенгейните (Collacelia nidifica) са дванадесет сантиметра дълги лястовици, с приблизително тридесет сантиметра размах на крилата. Отгоре тъмнокафяви, те са по-светли от долната страна и се срещат в Индустан, Индокитай и Зондските острови, където гнездят на големи орляци предимно по недостъпни скали край морето. Особено обичат такива места, където високите брегове се извисяват отвесно от врящия пробой.

Малко преди периода на люпене, значи по времето на виене на гнезда, силно набъбналите слюнести жлези на тези птици отделят слуз, наподобяваща гъст клей. Тази слуз те лепят по гладката, отвесна повърхност на скалата, като птицата безброй пъти долита и винаги отново добавя от отделяния секрет, натискайки го с човка или език. Така се образува една здрава, пихтиеста основа, върху която се строи същинското гнездо от скрепени и накалафатени със същата слюнка треви, пера, мъх и морски водорасли. Не това гнездо, както погрешно се смята, а само съставеният от втвърдената слуз фундамент се използва като храна или по-точно — деликатес.

От казаното става ясно, че събирането на тези гнезда е много опасно. Ловецът на селенгейни трябва да се спусне с въже от зъберите на отвесните скали и виси над прибоя в постоянна смъртна опасност. На някои находища хората я отстраняват, като чрез опънати въжета и въжени стълби правят достъпно цялото протежение на брега.

Селенгейните се срещат в такива количества, че само от Ява се изнасят годишно около девет милиона гнезда. В Китай, където годишно се внасят средно шест милиона, парчето струва приблизително една марка, което при паричните отношения в тази страна в никой случай не е евтино, при положение, че едно изчистено гнездо често тежи само няколко грама. Единствено състоятелните люде могат да си позволят това удоволствие.

Впрочем едно такова гнездо не представлява никакво кой знае колко апетитно ястие. Неприготвено, то въобще не може да се яде, а варено придобива блудкав вкус. Който дъвче излязлата от кората на черешово дърво смола, страдащо от гумоза, получава съвсем същата наслада. Едва след като се приготви, този съмнителен деликатес става приемлив. Китаецът го вари във вода или месен бульон и прибавя корени, подправки, пресен хайвер, холотурия^[1], нарязани плодове и други неща. Именно тези съставки придават на гнездото пикантност и хранителна стойност.

Минхер ван Ардапеленбош изглежда вече познаваше ястието от Ява. Той и него ядеше с лъжицата, правейки същевременно изпълнена с блаженство физиономия.

Търнърстик не желаеше нито да си разчеква устата с голямата лъжица, нито притежаваше умението да си служи с квай-тце. Без много-много да се церемони, той изпи супата направо от чинията, което му спечели тайните презрителни погледи на китайците. Другите трима обаче се справиха добре, като изгребаха с пръчиците необичайния бульон до последната капчица.

— Изискано, изключително изискано! — рече капитанът, примлясквайки с език.

— Да, така е! — кимна дебелият с доволство. — Великолепно, нямам думи!

— Наистина ли беше толкова великолепие, толкова превъзходно? — попита го Метусалем.

— Разбира се, на мен много ми хареса!

— А знаете ли какво ядохте?

— Естествено! — намеси се Търнърстик. — Селенгейнови гнезда!

— Глупости! Тези негодници да ни нагостят с индийски птичи гнезда! Това и през ум не би им минало, дори и да имаха такива.

— Добре де, какво ще е било тогава?

— Говежда кожа, ситно нарязана и варена до желиране. По този начин се получава бульон, който горе-долу прилича на онзи от птичите гнезда.

— По дяволите! Ако е така! Нима в Китай ядат дори кожите на воловете и кравите?

— Действително. Даже се смята за отлично блюдо.

— О, мой Боже, о, Създателю мой! — изплака тутакси дебелият, като се хвана за корема. — Ik ben ziek, ik ben ziek!

— Линеете? Болен сте? Че какво пък ви има?

— Ik heb een gezwel in de maag.

— Язва в стомаха? Хм-м!

— En een aanval in de Lever. Wat zegt het woordenboek van de lever? (И криза в черния дроб. Какво казва речникът за черния дроб?)

— Кризата ви в черния дроб сигурно не е с такава острота, че да ни принуди да се обърнем за съвет към медицинския справочник. Я погледнете, идва ново блюдо! Това са, както изглежда, морски раци.

Лицето на дебелия мигом просветна.

— Zeekreeften? — провикна се той. — Слава на Бога, ще ги ям!

Взе си най-големия омар от сервираните и от радост пред тоя „Zeekreeft“ (морски рак) напълно забрави „Gezwel“ (язвата) и „Aanval“ (кризата).

След това ястие като последен номер на менюто имаше варена риба. То явно не преливаше от гозби. Домакините изглежда бяха предвидили повече пиене отколкото ядене, защото между всяко блюдо чашите биваха на два пъти пълнени със сам-ху, и тъй като Хо-чанг винаги изпиваше своята на екс, гостите трябваше да следват примера му. Добре приготвеното сам-ху е леко опияняващо, напомнящо арак питие, което китайците много обичат.

През моряшкото гърло на Търнърстик се бяха плъзнали някой и друг силен ром и грог, а минхер ван Ардапеленбош се бе наслаждавал на толкова много джин, че сам-ху не представляваше никаква опасност за тези двамата.

— Нека пием и видим дали те нас, или ние тях ще свалим под масата — каза първият.

— Да, нека пием храбро! — кимна дебелият. — Аз пия като някой речен кон.

Метусалем и Готфрид имаха зад гърба си не едно и две ведра „Turkenblut“ и също не се бояха от сам-ху. Рихард обаче само сръбна от първата чаша и повече не я докосна. На повторната подкана на Търнърстик да опита още една глътка, той отговори:

— Аз по начало не мога да пия ракия, а тая сега още по-малко. Прекалено горчива ми е.

— Твърде силна, навярно искате да кажете.

— Не. Има някакъв горчив привкус, който ме отвращава.

— Хм! Марципан, разбира се, не е добавен.

И той като другите мислеше, че този привкус сам-ху трябва да го има. Също така малко като тях обърна внимание на факта, че празните чаши биваха напълвани зад паравана от географски карти. В противен случай би забелязал, че ги наливат от два съда — в единия от тях се намираше сам-ху с опиум, който получаваха само гостите.

Нюфаундлендерът седеше между господаря си и Рихард Щайн. Той не се отделяше от тях нито за миг и наблюдаваше всяко движение на китайците с враждебен поглед. Приближеше ли случайно някой до него, той оголваше зъби и ръмжеше заплашително. Да, когато Хо-чинг нареди да му донесат парче месо, той се спусна да захапе не месото, а ръката на човека. Не го взе дори и когато му го поднесе лично Метусалем. За щастие мнителността на кучето бе точно толкова голяма, колкото непредпазливостта на неговия господар. Така че надеждата на китайците да умъртвят по този начин животното, се оказа напразна.

Толкова по-голям труд те си даваха да подканят гостите да пият и това действително им се удаде къде по-добре. Само се бяха измамили, като си мислеха, че ще ги напият чак толкова лесно — четиримата пиеха като прочутите тъкачи от студентската песен.

Затова пък въздействието на сам-ху при китайците много скоро си пролича. Синът на Средното царство въобще не притежава умението да носи силни спиртни питиета, и ето как хо-чинг забеляза, че оризовата ракия проявява у него един нежелателен ефект. Поведението на другарите му издаваше, че и те са започнали да оплитат конците. На това трябваше да се попречи, тъй като с пияни хора не би съумял да изпълни плана си. И тъй, той нареди да наливат в неговата и техните чаши слаб чай, което гостите нямаше как да разберат, понеже запарката имаше почти същия цвят като сам-ху.

Но тази хитрина не продължи дълго. Поразвеселеният Метусалем държа на домакините кратко слово, за да им изрази благодарността си, и покани после хо-чинг да пият брудершафт, което ще рече, да изпразнят чашите си с взаимно преплетени ръце. Той вмъкна лявата си ръка под дясната на китаеца, при което чашата на последния мина толкова близо край носа на Синьочервения, че той усети чаената миризма. Сграбчи я веднага, издърпа я от ръката на хо-чинг и опита съдържанието.

— Чай! Бр-р-р! — възкликна. — Я се засрамете! Аз много добре забелязах, че се каните да ни напиете, но щом действате толкова нечестно, пийте си вашия ча (чай) сами. Който не се бори с нас с равностойни оръжия, нямаме работа с него. Приемете нашата благодарност и ни позволете да си вървим!

Китайците не възразиха. Те смятаха, че гостите са пили достатъчно, за да окаже сипаният опиум желаното въздействие. Пътниците се оттеглиха в каютата си. По път минаха край мястото зад картите, където бяха напълвани чашите. Минхер видя една стомна, в която имаше все още значително количество сам-ху, помириса я и каза:

— Вземам ракията с мен, ще ни дойде много добре.

Той грабна стомната и я понесе към каютата, сякаш имаше най-големи права над нея. Китайците естествено се зарадваха над тази безочливост, защото ако гостите изпразнеха напълно стомната, то непременно щяха да изпаднат в дълбок сън и после толкова по-лесно можеха да бъдат надвити и ограбени. А Метусалем не знаеше да се смее ли над тази безцеремонност на дебелия, или да го смъмри. Спря се на последното, понеже не подозираше от каква голяма полза ще му бъде сам-ху, ала не стигна далеч, защото минхер прекъсна конското с думите:

— Тия негодници пиеха чай, а на нас даваха от тази ракия. Значи ракията е наша и ние трябва да я изпием. Аз няма да я оставя да стои тук!

Срещу това тълкуване на нещата нищо не можеше да се възрази, а и на всичко отгоре бе изложено по такъв комичен начин, че човек не можеше да не се разсмее.

Търнърстик донесе два от все още горящите вън фенери, за да освети каютата, на което не му бе попречено, а после Готфрид фон Буйон зарези вратата. Пътниците се завиха със завивките си; сега те се чувстваха обхванати от извънредно голяма умора, ала не съумяха все пак веднага да заспят. Бяха вътрешно възбудени. Кръвта им циркулираше по-бързо от обикновено, а пулсът беше много ускорен, което бе невъзможно да се припише на оризовата ракия. Това естествено им направи впечатление.

— К’во мизерно сам-ху! — изгълча Готфрид. — То е едно много коварно питие.

— Да не си се нафиркал? — попита го Дегенфелд.

— Нафиркал? И през ум не ми минава! Ама съм в горе-долу подобно състояние. Еднъж четох за няк’ав, дет’ опитал да пуши опиум. Той описваше много подробно въздействието на отровата. Сегашното ми състояние е досущ кат’ неговото, когат’ са намирал на първия стадий на т’ва въздействие. Дали в Сам-ху е нямало опиум?

— Хм! И аз се намирам в някаква странна, коварна, неясна възбуда. Но не виждам причина да примесват ракията с опиум. Ти как се чувствах, Рихард?

— Съвсем добре — отвърна запитаният.

— Защото не си пил. Значи състоянието ни определено се дължи на сам-ху. Нека изчакаме.

Мина половин час, по време на който четиримата мъже се въртяха неспокойно от една страна на друга. После изглежда един по един заспаха.

Рихард беше още буден. По едно време чу отвън по палубата многобройни стъпки, същевременно се разнесе звук като от навиване на въже по скрипец; дълго време дрънча верига. На няколко пъти вратата на каютата бе ударена отвън, сякаш някой избутваше нещо до нея. Нюфаундлендерът заръмжа, ала отново се успокои, тъй като никой не направи опит да влезе.

Така мина още половин час, сетне още толкова. На Рихард се стори, че подът на каютата сега заема по-стръмно положение. През двата отворени прозореца нахлуваше свеж, много осезаем полъх, какъвто не беше преди туй случаят.

Рихард се изправи и погледна навън. Светлините на пристанището бяха изчезнали, което лесно би могло да се обясни, че са угасени поради късния час. Но на всеки кораб трябваше да гори поне един фенер, а сега не се виждаше никакъв, независимо че толкова много джонки се бяха поклащали в близост до „Шуи-хой“. Небето беше ясно и чисто; звездите ярко блестяха отгоре. Тяхната светлина бе достатъчна да се различи околността на кораба и все пак не се виждаха нито джонки, нито сгради. Напротив, пред очите на Рихард се разстилаше една ширина, нежно полюляваща се, от нищо непрекъсвана повърхност, в която се отразяваха звездите — това беше морето.

Момчето се изплаши. Нима джонката се бе откъснала от котвата и отливът я е отнесъл от пристанището? Макар да не беше моряк, той знаеше все пак колко често се сменят приливите и отливите. От един прилив и отлив до друг минаваха дванадесет часа и половина. Утре преди обяд „Шуи-хой“ бе възнамерявала да тръгне с прилива към Кантон; сега беше може би един часа след полунощ, следователно морето най-вероятно се намираше в започване на отлива. В такъв случай бе възможно откъснатият кораб да е отнесен от пристанището, без това да е забелязано от екипажа, който може би спеше до последния човек.

Рихард реши да събуди вуйчо Метусалем.

Той обаче спеше така здраво, че не чу повикването на момчето, нито пък почувства нещо, когато то силно го разтърси. Страхът на момчето се увеличи. То поиска да излезе на палубата, за да вдигне тревога, и издърпа резето на вратата, ала не съумя да я отвори — тя беше барикадирана отвън.

Сега му проблесна някаква смътна представа, която беше още по-лоша от първоначалното му предположение: китайците не бяха честни хора; „Кралицата на водите“ беше може би дори разбойническа джонка. Бяха дали на европейците сам-ху с опиум, за да ги приспят и после ограбят и умъртвят.

При тази мисъл се възвърна цялата дееспособност на момчето. То се опита още веднъж да събуди с разтърсване Метусалем или някой от другите, но напразно.

— Продължават да спят — каза. — Ще се събудят може би едва през деня. Само аз и кучето сме будни. Тия негодяи ще узнаят, че един немски гимназист не се страхува от тях! Нали тъй, храбри ми момко?

Той погали кучето по красивата, дълга козина, а то го погледна със светлите си очи, удари с опашка по пода, после извъртя глава към вратата и изръмжа тихо и гърлено, сякаш искаше да каже: „Знам вече! Но не се бой, нали съм тук!“ След това Рихард взе от ъгъла пушките на спътниците си и ги прегледа. Той не беше стрелец, не знаеше дали магазинните карабини са заредени и ще може ли в случай на отказ да ги зареди. Но конструкцията на двете пушки на минхер беше толкова проста, че лесно би могъл да си служи с тези оръжия. Отвори петлетата и по капсулите разбра, че цевите са заредени. Впрочем нали съществуваха и револверите, с чието боравене бе напълно запознат. Той ги извади от джобовете на спящите и сега събра един внушителен арсенал.

Но ето че кучето внезапно се ослуша, отиде до вратата, подуши и започна да ръмжи — някой трябва да се намираше отвън.

Рихард чу вън да местят нещо тежко, после някой опита да отвори тихо вратата. Но не успя, тъй като тя бе зарезена. Момчето даде знак на кучето да отиде при него и му заповяда с жест да мълчи.

Оттатък си зашепнаха нещо, след което минаха няколко минути и се чу нов шум. Звучеше, като че някой работи със свредел по вратата. Рихард приближи и наистина водя да се появява върхът на голям свредел. Човекът явно се канеше да пробие отвор, за да може да погледне в каютата.

Когато привърши и изтегли свредела, Рихард се отдръпна встрани, за да не могат да го видят. Погледът на съгледвача имаше възможност да обхване само четиримата спящи и кучето. Човекът вероятно сега си мислеше, че Рихард лежи в ъгъла и също спи. Нюфаундлендерът седеше в средата на каютата със зорко вперени в дупката очи. Умното животно изглежда съзнаваше нейното значение, личеше му, че е готово да се нахвърли върху първия, дръзнал да влезе. При силата на животното въпросният при всички случаи щеше да е изгубен и Рихард си каза, че онези отвън ще се стремят най-напред да обезвредят кучето.

Но как? Не можеха да го достигнат с нищо друго освен с куршум. Дали щяха да опитат? В такъв случай беше необходимо да се просвредли още един отвор — единият за огнестрелното оръжие, другият за прицелващото се око.

Момчето не се излъга, тъй като сега отново чу шум от пробиваше. Каза си, че револверният куршум навярно ще премине през тънката врата, но няма да нарани стоящият отвън. Ето защо взе пушките на минхер, запъна петлетата и застана така, че отвън да не може да бъде видян. Едната пушка облегна до себе си, насочи цевта на другата към вратата и зачака какво ще предприеме човекът.

Свределът премина през вратата и на светлината на двата висящи от потона фенери Рихард видя, че той е с по-голям диаметър и бе превъртял един далеч по-голям отвор от първия. Онова, което бе подозирал, се сбъдна: човекът провря цевта на един пищов. Умният поглед на кучето все още бе отправен към врата. То видя оръжието и бързо отскочи встрани. В същия миг Рихард дръпна спусъка, понеже окото на атентатора при всеки случай беше на горния отвор, той беше насочил цевта приблизително петнадесет цола по-ниско, където би трябвало да се намират гърдите. Изстрелът отекна и отвън се разнесе силен крясък. Юношата грабна бързо втората пушка и даде още един изстрел — по-настрани от първия, понеже си каза, че отвън сигурно има няколко души. Прозвуча втори крясък, след което се чуха викове от много гласове, в които се включи яростният лай на кучето.

Съобразителният момък бързо измъкна бележника от джоба си, откъсна няколко листа, навлажни ги с език и ги залепи върху четирите отвора — от куршумите и свределите, така че вече не можеше да се наднича вътре. Който приближеше с намерение да погледне, трябваше да избута хартията и тогава Рихард щеше да знае къде точно да се цели. Но изглежда никой от китайците не мислеше да рискува да се приближи в такава опасна близост до вратата. Вниманието на юношата на първо време се разпределяше между нея и спътниците му.

Колкото и дълбока да бе упойката, трясъкът от двата изстрела все пак бе проникнал до слуха им. Те се раздвижиха, но в много различна степен наистина.

Дебелият само се помръдна леко и промърмори, без да отваря очи:

— Hem! Jemand schiet. Dat gevt gebraden kater. (Хм! Някой стреля. Това означава печено от котарак.) — После отново потъна в упойката си.

Търнърстик се обърна бавно на другата страна и продума:

— Още веднъж огън, момче! И добре се цели! Дай му да се разбере! — Той изглежда мислеше, че неговият кораб води битка с някой друг.

Готфрид фон Буйон повдигна високо глава, ослуша се за миг и изруга:

— Глупако, к’во ти хрумна? Как може да стреляш с моя обой! Че беше ли зареден? — Сетне смъкна отново глава и продължи да спи.

По-голямо въздействие отколкото при другите трима упражниха изстрелите върху Метусалем. Той се надигна до кръста и отвори очи. Загледа се втренчено пред себе си и запита:

— Стреля ли се? Кой… къде… защо… за… за… за…!

По-нататък не стигна. Затвори очи и отново се отпусна назад. Рихард пристъпи към него, улови го за раменете и го задърпа.

— Вуйчо, събуди се, вуйчо Метусалем!

Подканата на момчето не намери отклик. То изправи с мъка тежкия торс на упоения и извика:

— Вуйчо, ама чуй ме, де! Застрелях двама китайци. Канят се да ни убият!

— Остави… остави… остави ме! — измърмори Дегенфелд и поиска отново да се отпусне.

Рихард обаче го задържа здраво и помоли:

— Събуди се, събуди се! Намираме се в голяма опасност!

— Опас… ност? — изломоти другият.

— Да. Поне очите си отвори, де!

— Оч… оч… очите!

Виждаше се, че се мъчи да повдигне клепачи, ала не му се удаде. Тогава на Рихард хрумна едно необикновено средство: той подвикна с гневен тон на студента:

— Не чуваш ли, тъп хлапако!

Оскърблението веднага даде желания резултат. Метусалем ококори очи и кресна:

— Безсрамна лисица! Ще ти тресна един! Наточи шпагата, Готфрид! — Въпреки отворените си очи той не позна Рихард.

— Ти си лисица! — отвърна този. — На три пъти изключвана от университета маймуна!

Обидата се оказа по-силна от упойката. Метусалем отхвърли юношата от себе си, изправи се на колене и прогърмя:

— Как? Какво? Изклю…изклю…аз…аз?

— Да, ти! Позорно изключен!

Сега Синьочервеният скочи на крака, протегна ръце към оскърбителя и извика с почти преминал във фалцет глас:

— На мен това! На мен! Кучешки кокал, ще те сдробя!

Поиска да скочи върху Рихард, но залитна към стената и затваряйки очи, остана облегнат на нея. Хвана с две ръце натежалата си глава и навярно щеше отново да се смъкне, ако на Рихард не бе хрумнало ново средство за въздействие върху неговата дееспособност. Той разтърси рамото му и каза:

— Метусалем, я се събуди! Касае се за твоята честна дума. Искаш да се оставиш да те заколят тук и да не можеш да сдържиш честната си дума? Чуй, твоята честна дума, твоята конг-кеоу, твоята конг-кеоу!

— Честна дума… конг-кеоу; Ще… я… сдържа! Какво… какво… а, ти ли си, Рихард? — Той се изправи стегнато, отвори очи и сега разпозна момчето.

— Моля те, за Бога — каза то, — спомни си за конг-кеоу! Спомни си за моята майка, спомни си и за Йе-кин-ли, комуто си дал своята честна дума. Ако сега не се съвземеш, няма да спазиш своята конг-кеоу.

— Защо?

— Защото в противен случай тук ще ни убият — У-би-ят?!

— Да. Не чу ли изстрелите ми? Аз застрелях двама китайци.

— По дяволите! Сънувам ли? Главата ми, главата ми! Какво става с мен и главата ми? Защо лежат тия тримата като мъртви на пода?

— Защото са ви дали опиум, за да ви упоят. Мерзавците пробиха две дупки във вратата с намерение да застрелят най-напред кучето, но аз им пратих два куршума, които сигурно са улучили.

— Ти… си… стрелял! Кой… кой говореше преди малко за изключване?

— Аз. Това беше единственото средство да те разбудя.

— Ах…ах…ти, храбрецо! Умен обесник! Но главата ми, главата ми! — Той сложи ръце на слепоочията си и се постара да застане твърдо, без да се олюлява.

— Остани буден, остани буден, вуйчо! Животът ни зависи от това!

— Да, живот… честна дума… конг-кеоу… Relegatio cum infamia!^[2] Момче, това беше серт тютюн, но той трябва да бъде изпушен. Опиум! Рихард, главата ми е замаяна, сякаш бавно пропадам. Трябва да ми помогнеш!

— Ако мога, ще го сторя.

— Добре! Удари ми една плесница, ама от все сърце!

— Вуйчо!

— Я стига! И не се мотай! Така трябва да бъде, другояче не става, момчето ми. Не аз, а опиумът ще получи удара. Хайде, действай!

— И наистина ли ще помогне?

— Така мисля. По дяволите, стори го бързо, иначе ще се срина!

— Е, добре тогава!

Рихард замахна и му нанесе пожеланата плесница, и то така „от все сърце“, че удареният политна, хванал се за бузата, и извика:

— Мътните да те вземат, момче! Нямах предвид чак толкова силна! Но не вреди. Много помага, много, казал селянинът, скочил в кревата и го издънил. Сега ми е по-добре, та казвай бързо, какво се случи?

Рихард го осведоми накратко. Метусалем пристъпи до прозореца и погледна навън, отиде до вратата да огледа повредите, след което каза:

— Рихард, ето ръката ми! Ти си един умен и храбър момък и ни спаси живота. Издръж само още малко, докато стана отново пълен господар на главата си. Веднага щом пребледнея, светни ми още един шамар — това помага, чувствам го. Засега друго средство нямаме. Най-напред ще прегледам карабините и ще заредя пушкалата на дебелия. Дръж внимателно вратата под око. Вземи моята пушка и видиш ли някой да отстранява отвън хартията, прати незабавно един куршум към съответното място.

Той вкара два патрона в магазинната карабина и я подаде на момчето. Едва бе станало това и кучето се обърна с ръмжене към прозорците. Синьочервеният хвърли поглед в тази посока, измъкна незабавно пушката от ръцете на Рихард и се прицели.

Изпърво се показаха краката, а после се появи и тялото на някакъв мъж. Сигурно се бе спуснал по въже от борда.

— Искат да опитат оттам, но и това ще им опротивее — прошепна студентът. Сега той стоеше, без да залита. Опиумът вече нямаше власт над него.

— Да го застреляш ли се каниш? — попита Рихард.

— Сега съм убеден, че се намираме сред морски разбойници. Те нямат милост и ние можем да се спасим единствено ако също не мислим за снизхождение. Живот срещу живот! Може би нехранимайкото се тъкми да ни метне вонящо гърне. Удаде ли му се, ние сме изгубени.

Човекът вече се бе спуснал толкова, че лицето му се появи на люка. Метусалем дръпна спусъка — лицето трепна и изчезна. Екнаха гневни викове.

Дегенфелд пристъпи до прозореца и погледна навън.

— Правилно! — каза. — До въжето виждам една връв, на която виси гърне. То при всички случаи е „хи-тху-чанг“, както тия типове наричат вонящите гърнета, сиреч „съд със силно смърдящи треви“. Горко на оня, край който се пръсне едно такова гърне! Китайските пирати ги мятат на палубата на корабите, които възнамеряват да превземат. Ужасната смрад, която разпространяват, зашеметява целия екипаж на плавателния съд. Внимавай с прозорците!

— Не искаш ли да ги затворим?

— Няма да помогне, понеже шибърите могат да се избутат и отвън. Освен това смятам, че няма да се осмелят да се спуснат пак скоро. Сега нека заредя изстреляната цев.

Докато го правеше, погледът му падна върху тримата спътници, които и тоя път бяха чули изстрела. Готфрид фон Буйон се бе изправил в седнало положение и подпрян на стената, веднага бе заспал пак. Търнърстик лежеше, приповдигнал се на лакът, ала погрешно — лежеше по корем, което му пречеше да потъне отново в сън. Той напразно се мъчеше да се търкулне по страна или по гръб и стенеше:

— Jemand heeft weer geschoten. Hij heeft mij getroffen. Ik ben dood! (Някой пак стреля. Той ме улучи. Аз съм мъртъв!) — Той беше най-бодър от тримата, макар да бе пил точно колкото тях. Метусалем го обърна по гръб, изправи го с усилие в седнало положение, изтика го до стената да може да се облегне и му каза:

— Не сте мъртъв, минхер, жив сте. Я ме погледнете!

— Не — твърдеше дебелият, — мъртъв съм.

— Не, не сте умрял, а само упоен.

— Добре, тогава ще спя!

— Не бива да спите! Събудете се! Отворете очи!

— Имам ли очи?

— Разбира се, че имате! Само си направете труда да ги отворите!

Дебелият помъчи да откликне на подканата. Източи максимално вежди нагоре, ала не съумя да отлепи клепачите.

— Het geet niet (не става) — рече той с прозявка. Тогава Рихард пое нещата в свои ръце. Сети се за успеха, който бе имал при вуйчо Метусалем, и реши да затрогне забележителната му особеност, като каза:

— Манхер, не сте ли гладен? Не искате ли да хапнете нещо?

— Да ям? — запита Ардапеленбош. — Какво имате?

— Какво имаме? А вие какво най-много обичате?

— Gebraden gans met koolsalade.

— Имаме го, печена гъска със салата от зеле!

— Прекрасно! Искам я!

Хитрината успя. Дебелият отвори широко очи и протегна ръце за обещаното гъше печено. Дегенфелд бе принуден да се изсмее високо, макар ситуацията да не бе приятна, и каза:

— Още малко търпение, минхер. Няма да я получите, преди да сте станал.

— Ik zai opstaan! (Ще стана!) — Като се опря здраво с две ръце на стената, действително му се удаде да се изправи. От това усилие съзнанието му още повече се върна. Той изгледа двамата учудено, хвана се после за главата и занарежда: — Mijn hoofd, mijn hoofd! Ik heb een Nijipaard tussen mijn hersens! (Главата ми, главата ми! Имам речен кон в мозъка си!)

— Но ни виждате и разпознавате?

— Jawel! (Да, така е!)

— Тогава кажете най-напред къде държите мунициите си!

— Oaar! (Там!) — Той посочи войнишката раница. Метусалем я отвори и съгледа значителен брой разноцветни кесии. Извади една и попита:

— Какво е съдържанието на тая хартия?

— Hooizaad — гласеше отговорът.

— Тревни семена! А тук?

— Driekleurigviooltjesthee.

— Значи чай от градински теменуги. А тук.

— Krizemuntthee.

— Чай от гьозум! А в тази кесия?

— Lindeboombloesemthee.

— Липов чай! Следващата тук?

— Seringenthee.

— Значи чай от чер бъз. Но, минхер, това са двайсет кесии, цяла аптека! С каква цел мъкнете всъщност насам-натам всичките тия различни чайове?

— Voor mijn gezondheid. Ik tieb vele ongesteldhedden. (За моето здраве. Аз имам много болести.)

Дегенфелд извади всички кесии, докато стигна най-отдолу до мунициите и зареди двете изстреляни пушки. От това дебелият изцяло дойде на себе си. Той се осведоми с каква цел пълнят оръжията му. Като чу в каква голяма опасност се намира, стана извънредно подвижен. Прибра отново кесиите, за да са му всички неща наедно, изтегли се после с пушките, чадъра и войнишката раница в ъгъла и заяви, че ще застреля на място всеки, който само му направи някоя по-навъсена физиономия.

Сега се касаеше да се доведат до съзнание капитана и Готфрид фон Буйон. И това стана, макар и трудно. Щом чуха, че някой иска да посегне на имуществото и живота им, омаята излетя от тях. Но за колко дълго, това бе въпросът. Може би отровата още не беше встъпила в своето пълно, същинско въздействие, може би то тепърва започваше да се разгръща. Това трябваше да се предотврати. Но как и с какво? Та нали средство за противодействие в каютата нямаше.

Като първо средство лекарят препоръча повръщането и ако се налага, прилага стомашна промивка, за да отстрани все още наличната в стомаха отрова. Ето защо Дегенфелд посъветва другарите си да раздразнят по механичен път стомасите си до повръщане. Но това естествено не бе достатъчно, тъй като опиумът вече бе проникнал в кръвта. Употребяваните в подобни случаи медикаменти, като кофеин или декокти, липсваха. Един танинов разтвор…ах, това наведе Метусалем на една добра идея.

— Манхер, вашата раница ще ни спаси! — каза той на холандеца.

— Mijn ransel? (Моята раница?) — запита онзи учудено. — Wilt U hem als Medicijn opvreten? (Искате да я изядете като лекарство?)

— Не, хвърлил съм око не на раницата, а на съдържанието й. Различните чайове съдържат повече или по-малко дъбилна киселина. Ако ги заварим гъсто и изпием настройката, алкалоидите на опиума ще се превърнат в тялото в неразтворими танати. Цяло щастие, че ви хрумна мисълта да вземете ракията със себе си; сега можем да я използваме като горивен материал. Самовар и вода за пиене моряците ни набавиха следобед. Значи имаме всичко необходимо.

— Да — рече дебелият, чаят ще ми дойде добре. Трябва да пием.

Скоро чаят беше готов и всеки, освен Рихард, получи равна порция от горещата, противна на вкус напитка. Освен това беше необходимо да се противодейства на опиума с непрестанни телесни движения и дълбоки вдишвания на свеж въздух. Ето защо по предложение на Метусалем се заловиха със свободни гимнастически упражнения, при което дебелият изглеждаше извънредно комично. Той изпълняваше всички движения и стойки, които Синьочервеният демонстрираше, с истинско въодушевление, защото чувстваше по себе си, че това средство дава желания резултат, макар да бе твърде уморително за него. Той лееше пот от всички пори.

Да не бяха четиримата такива порядъчни пиячи, то опиумът щеше да упражни върху тях една още по-голяма и продължителна власт. Но така господството на отровата все повече и повече отслабваше, докато накрая в главата остана само едно леко за понасяне неразположение.

Докато те се упражняваха с всички сили и пиеха по време на паузите от силния екстракт на чая, Рихард пазеше като верен страж. Той стоеше със заредена пушка, готов да изпрати куршум на първия, осмелил се да се появи при вратата или някой от люковете. При това трябваше да разчита повече на зрението, отколкото на слуха си, защото гимнастиците създаваха прекалено голям шум.