Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2010: Odyssey Two, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Над тъмната половина

За Хейуд Флойд на борда на внезапно станалия му непознат мостик на „Леонов“ — тъй като вече нямаше безтегловност — събитията следваха последователността на кошмар, прожектиран на бавни обороти, сякаш не се случваха в реалността. Само веднъж в живота си бе попадал в подобна ситуация — беше в задната част на колата, когато спирачката поддаде. Изпитваше същото чувство на безпомощност — придружено от мисълта: Това всъщност няма значение — това не се случва с мен.

Сега, когато запалването започна, настроението му се промени; всичко започна да му изглежда отново реално. Нещата се развиха по предварителния план; Хал успешно ги водеше към Земята. С всяка измината минута бъдещето им ставаше все по-сигурно; Флойд постепенно се отпускаше, макар че бе все още нащрек по отношение на всичко, което ставаше около него.

За последен път — кога ли отново някой щеше да дойде по тези места? — той се носеше над най-голямата планета, сбираща в себе си хиляда Земи. Корабите се подредиха така, че сега „Леонов“ бе между „Дискъвъри“ и Юпитер и имаха открит изглед към тайнствено блещукащия пейзаж. В тази минута хиляди апарати правеха проучвания, записи; Хал щеше да продължи работата, дори когато си отидат.

Тъй като опасността бе преминала, Флойд внимателно „слезе“ от мостика — колко странно се чувстваше в условията на гравитация, нищо че тежеше само десет килограма! — и отиде при Женя и Катерина в помещението за наблюдения. С изключение на извънредно слабите сигнални лампички то бе изцяло затъмнено, за да могат да се наслаждават на несравнимата нощна гледка. Той съжали Макс Брейловски и Саша Ковальов, затворени между херметическите врати в пълно снаряжение, задето пропускаха великолепния спектакъл. Те трябваше да бъдат готови да тръгнат на мига, за да разрежат лентите, които свързваха двата кораба, ако някой от експлозивите откажеше.

Юпитер изпълваше цялото небе; планетата бе само на петстотин километра от тях и те можеха да видят само малка част от повърхността й — не повече, отколкото човек виждаше и на Земята от височина петдесет километра. Когато очите му привикнаха към слабата светлина, по-голямата част от която бе отражение от ледената повърхност на далечна Европа, Флойд забеляза изненадващо количество подробности. Осветлението нямаше никакъв цвят — с изключение на лек нюанс на червено тук-там — ала структурата на облаците бе тъй ясно различима, че той видя ръба на малка циклонна буря, напомняща овален остров, покрит със сняг. Голямото Черно Петно отдавна бе останало зад тях и те щяха да го видят отново чак когато си тръгнат към къщи.

Там долу, под облаците, пробляскваха случайни светлини, много от които очевидно причинени от юпитеровия еквивалент на земните светкавични бури. Ала други светлини и проблясъци траеха по-дълго и бяха с по-несигурен произход. Понякога светлинните пръстени се разпростираха като ударни вълни от централен източник; тук-там се появяваха въртеливи лъчи и лъчи във формата на ветрило. Малко въображение бе нужно, за да решат, че са доказателство за технологическата цивилизация там долу под облаците — светлините на градове, прожекторите на някое летище. Ала проучванията на радари и балони отдавна бяха доказали, че хиляди километри надолу, та чак до недостижимия център на планетата, не съществуваше нищо твърдо.

Полунощ на Юпитер! Последният поглед отблизо представляваше вълшебна интерлюдия, която щеше да помни през целия си живот. Наслаждаваше й се още повече, защото сега вече нищо не можеше да излезе от строя; дори да се появи някаква повреда, нямаше никаква причина да укорява себе си. Бе направил всичко, зависещо от него, за да осигури успеха на мисията.

В помещението цареше тишина; никой не искаше да говори, докато килимът от облаци плавно се разстилаше под тях. На всеки няколко минути Таня или Василий обявяваха състоянието на горенето; когато горенето на „Дискъвъри“ бе към края, напрежението отново започна да се покачва. Това бе критичният момент — а никой не знаеше точно кога ще настъпи. Съществуваха съмнения по отношение на точността на манометрите за горивото и горенето щеше да продължи до пълното изпразване на резервоарите.

— Очаквано разделяне след десет секунди — обяви Таня. — Уолтър, Чандра, пригответе се за връщане. Макс, Василий, бъдете в пълна готовност. Пет… четири… три… две… едно… нула!

Не настъпи никаква промяна; слабият писък откъм двигателите на „Дискъвъри“ все още достигаше до ушите им през дебелината на двата корпуса, тежестта от тягата продължаваше да тегне върху крайниците им. Късметлии сме, помисли си Флойд; манометрите сигурно отчитаха по-ниска стойност. Всяка секунда допълнително горене бе добре дошло; можеше дори да бъде решаваща — живот или смърт. Колко странно бе да чуваш възходящо, а не низходящо броене!

— … пет секунди… десет секунди… тринайсет секунди… Ето я щастливата тринайсетица!

Безтегловността и тишината се върнаха. И на двата кораба избликна радост. Бързо отмина, тъй като имаше още доста работа, която трябваше да свършат много бързо.

Флойд се съблазняваше да слезе в херметическото помещение, за да поздрави Чандра и Кърноу, още щом пристигнат на борда. Но само щеше да пречи; там нямаше да има много място, тъй като Макс и Саша се подготвяха за евентуалното си излизане, а тунелът, свързващ корабите, бе прекъснат. Ще ги чака тук, за да поздрави завръщащите се герои.

Сега той се отпусна още повече — може би от осем до седем по десетичната скала. За първи път от много седмици забрави за прекъсвача. Никога нямаше да им потрябва; Хал се бе справил блестящо. Дори да желаеше, нищо не можеше да стори, за да повлияе на мисията, тъй като и последната капка гориво на „Дискъвъри“ бе изразходвана.

— Всички са на борда — обяви Саша. — Люковете са запечатани. Ще запаля експлозивите.

Когато експлозивите бяха детонирани, не се чу и най-слабият звук, което изненада Флойд; той очакваше, че все пак някакъв шум ще достигне до тях, посредством стоманените ленти, свързващи двата кораба. Ала нямаше съмнение, че всичко вървеше по предварителния план, защото „Леонов“ подскочи в серия от слаби трептения, сякаш някой го удряше по бронята. Минута по-късно Василий детонира експлозивите.

— Свободни сме! — извика той. — Саша, Макс, няма да има нужда от вас! Всички да се върнат в хамаците си — запалване след сто секунди!

Юпитер се отдалечаваше, а зад стъклата се появи нова странна фигура — дългият скелетовиден силует на „Дискъвъри“ — със запалени навигационни светлини той отплаваше от тях, за да остане в историята. Не оставаше време за сантиментално сбогуване; след по-малко от минута двигателите на „Леонов“ щяха да започнат да функционират.

Флойд никога не бе чувал „Леонов“ при пълна мощност и поиска да защити ушите си от оглушителното бумтене, което изпълни вселената. Проектантите на кораба не бяха изхабили материал за звукова изолация, тъй като тя щеше да бъде нужна само няколко часа за пътешествие, продължаващо години. А тежестта му се стори огромна — макар че едва ли достигаше една четвърт от тази, която бе носил през живота си.

За няколко минути „Дискъвъри“ изчезна зад тях, макар че светлината на предупредителните прожектори се виждаше още дълго, докато най-после се спусна зад хоризонта. За кой ли път Флойд си каза: Обикалям около Юпитер, този път набирам скорост, а не я губя. Той погледна към Женя — дори в тъмнината се виждаше как притиска носле в стъклото и гледа навън. Дали и тя си спомняше за онзи път, когато лежаха в един и същ хамак? Сега нямаше опасност да изгорят живи; поне от това не биваше да се страхува. Всъщност тя изглеждаше много по-уверена и весела, несъмнено благодарение на Макс — а също и на Уолтър.

Сигурно усети погледа му, защото се обърна, усмихна му се, после посочи с ръка към разстилащия се килим от облаци под тях.

— Гледай! — викна в ухото му тя. — Юпитер има нова луна.

Какво ли се опитваше да му каже? — попита се Флойд. Английският й все още не бе много добър, но не би направила грешка в едно просто изречение като това. Сигурен съм, че я чух съвсем правилно — но тя сочи надолу, не нагоре…

После той осъзна, че точно под тях бе станало много по-светло; дори можеше да види зелени и жълти проблясъци, които по-рано ги нямаше. Нещо много по-ярко от Европа светеше в облаците на Юпитер.

Самият „Леонов“, много пъти по-ярък от обедното слънце на Юпитер, създаваше лъжлива зора в света, който завинаги напускаше. Зад кораба оставаше стокилометрова струя от нажежена до бяло плазма, когато остатъкът от енергията се излъчваше в празното пространство.

Василий правеше някакво съобщение, ала думите му изобщо не се чуваха. Флойд погледна часовника си; да, трябваше да е приблизително в този миг. Бяха достигнали скоростта, с която да се отделят от Юпитер. Гигантът не можеше повече да ги улови в прегръдките си.

И тогава, на хиляди километри пред тях, на небето се появи огромна дъга от ослепителна светлина — пробуждането на истинската юпитерова зора, обещаваща, колкото всяка земна дъга след дъжд. След няколко секунди Слънцето скокна да ги поздрави — божественото Слънце, което щеше да става все по-светло и да се приближава с всеки изминат ден.

Още няколко минути ускорение и „Леонов“ щеше да бъде изстрелян невъзвратимо по обратния път за дома. Флойд почувства, че го обхваща спокойствие и облекчение. Неотменимите закони на небесната механика щяха да го водят през вътрешността на Слънчевата система, покрай заплетените орбити на астероидите, покрай Марс и нищо не можеше да го спре по пътя му към Земята.

В еуфорията на мига той съвсем забрави за тайнственото черно петно, което растеше върху повърхността на Юпитер.