Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (30)

Завръщане у дома

Имаше чувството, че се е събудил от дълъг сън, или от сън в съня. Огромната порта сред звездите го въведе отново в света на хората, ала той вече не бе обикновен човек.

Колко ли дълго бе отсъствал? Цял живот… не, два живота; един нататък, един насам.

Като Дейвид Боумън, командир и последен оцелял в екипажа на американския космически кораб „Дискъвъри“, той бе уловен в гигантски капан, заложен преди три милиона години и разчетен така, че да се задейства в подходящо време и при подходящ обект. Той бе попаднал в него, преминавайки от една вселена в друга, срещайки се с чудеса, някои от които вече разбираше, а други може би никога нямаше да възприеме с разума си.

Бе препускал с непрекъснато повишаваща се скорост по безкрайни коридори от светлина, докато изпревари самата светлина. Знаеше, че това бе невъзможно; ала вече му бе известно как става това. Както Айнщайн правилно бе писал: „Добрият Господ е хитър и лукав, ала никога зложелателен.“

Бе преминал през космически превключващи се системи — Голямата Централна Гара на Галактиките — и се появи, защитен от яростта й от непознати сили, близо до повърхността на гигантска червена звезда.

Бе наблюдавал парадоксален изгрев на повърхността на слънце, когато умиращото блестящо бяло джудже, обикалящо звездата, се издигна в своето небе — повехнало привидение, повличащо вълна от огън зад себе си. Не изпита страх, само учудване, дори когато космическата му капсула го откара долу в самия ад…

… за да пристигне, напук на всякакъв разум, в красив хотелски апартамент, обзаведен само с познати неща. Много от предметите обаче се оказаха фалшиви; книгите по лавиците бяха нарисувани, кутиите със закуска и кутиите с бира в хладилника, макар че носеха известни етикети, съдържаха една и съща лека храна с консистенция на хляб и с вкус, който можеше да мине за всичко, което си въобрази.

Бързо разбра, че е екземпляр в космическа зоологическа градина, а клетката му грижливо възпроизвежда картини от стари телевизионни програми. Зачуди се кога ли ще се появят пазачите му и как ли ще изглеждат физически.

Колко е бил глупав да очаква подобно нещо! Сега вече знаеше, че със същия успех човек може да се надява да види вятъра или да размишлява върху истинската форма на огъня.

После изтощението на мозъка и тялото му го връхлетяха неумолимо. Дейвид Боумън заспа за последен път.

Това бе странен сън, съзнанието му не бе изцяло изчезнало. Като жаба, пълзяща сред гора, нещо нахлу в мозъка му. Той го усети съвсем слабо, тъй като пълноценното усещане би го унищожило така лесно и сигурно, както и огньовете, бушуващи наоколо. Под равнодушната сигурност той не усещаше нито надежда, нито страх.

Понякога в дългия си сън сънуваше, че е буден. Годините бяха отлетели; веднъж се оглеждаше в огледало и видя сбръчкано лице, което едва разпозна като своето собствено. Тялото му бързаше към разпадането си, стрелките на биологическия часовник лудо препускаха къмто полунощ, която никога нямаше да достигнат. Защото в последния миг Времето спря и се завъртя обратно.

Изблиците на паметта му бяха уловени в капан: съвършено под контрол той съживяваше своето минало, всичкото познание, всичкият опит бяха изстискани от мозъка му и той отново се завърна в детството си. Ала нищо не се бе изгубило; всичко, което някога е бил, всеки миг от живота му, бе прехвърлен в обезопасена каса за съхранение. Дори когато единият Дейвид Боумън престана да съществува, другият стана безсмъртен, преминавайки отвъд необходимостите на материята.

Той бе божество в ембрионален стадий на развитие, все още не съвсем готово, за да се роди. Дълго плава в забрава със съзнанието какво е бил, но без да знае в какво се е превърнал. Все още се намираше в състояние на постоянна промяна, някъде между какавидата и пеперудата. А може би дори между гъсеницата и какавидата…

Тогава застоят се разчупи; Времето се върна в малкия му свят. Черната правоъгълна плоча, появила се внезапно пред него, му напомняше стар приятел.

Той я бе изпратил на Луната; беше я срещал в орбита около Юпитер; и някак си знаеше, че прадедите му я бяха срещали много, много отдавна. Макар все още да криеше бездънни тайни, самата тя повече не бе никаква тайна; сега той разбираше някои от силите й.

Стана му ясно, че тя не бе единствена, че бяха цяло множество; и че каквото и да показваха апаратите, имаха един и същ размер — бяха толкова големи, колкото бе необходимо.

Колко очевидно бе сега математическото съотношение на страните му, последователността на квадратите 1:4:9! И колко наивно бе си въобразявал, че серията свършва дотук, само в три измерения!

И когато умът му се съсредоточи върху тези прости геометрични истини, празният правоъгълник се изпълни със звезди. Хотелският апартамент, ако, разбира се, изобщо бе съществувал, се разтвори в мозъка на своите създатели; а пред него блесна ослепителният водовъртеж на Галактиката.

Можеше да е красив, невероятно подробен модел, вграден в пластмасов блок. Но той го възприемаше реално, като цяло, с усещания, по-фини от зрението. Ако пожелаеше, можеше да съсредоточи вниманието си върху която и да е от стотиците милиарди звезди.

Ето къде беше, плаваше в огромната река от слънца, преполовил пътя между извиващите се огньове на галактическото ядро и самотните разпръснати часовои по края. Ето откъде произхождаше, от далечния край на този небесен хаос, от змиевидната ивица тъмнина, без нито една звезда по нея. Знаеше, че този безформен хаос, видим единствено на фона на блясъка от огнената мъгла далеч отзад, бе все още неизползваното вещество на съзиданието, суровината на бъдещите еволюции. Тук Времето не беше още започнало; нямаше да започне, докато слънцата, които сега горяха, вече мъртви с много години, се осветят и променят формата на тази празнота.

Той несъзнателно я бе пресякъл веднъж; сега, подготвен много по-добре, макар и изцяло невеж що се отнася до импулса, който го тласкаше, трябваше да я прекоси още веднъж…

Галактиката избликна от металната рамка, в която я бе затворил; звезди и мъглявини валяха край него и създаваха илюзията за безкрайна скорост. Призрачни слънца експлодираха и изчезваха, а той като сянка се плъзгаше през сърцевината им.

Звездите избледняваха, избледняваше блясъкът на Млечния път, мержелеещ се в бледата призрачност на славата, която бе познавал някога, и може би някой ден отново щеше да опознае. Беше се завърнал пак в космоса, който хората наричаха реален, в същата точка, от която го бе напуснал преди секунди, а може би преди векове.

Ясно осъзнаваше заобикалящата го действителност, много по-ясно, отколкото в онова по-ранно съществуване на неизброимите сензорни енергетични източници от външния свят. Можеше да се съсредоточи върху който и да е от тях и внимателно да го разгледа, да види буквално всички безбройни подробности, да забележи фундаменталната зърниста структура на време и пространство, зад които съществуваше единствено хаос.

Можеше да се придвижва, макар да не знаеше по какъв начин. Ала нима някога го е разбирал, дори тогава, когато притежаваше тяло? Веригата команди от мозъка до крайниците му бе мистерия, за която никога не се бе замислял.

Едно усилие на волята му и спектърът на близката звезда се премести към синьото, и то точно толкова, колкото той искаше. Той падаше към нея приблизително със скоростта на светлината: макар че ако желаеше, можеше да се движи и по-бързо, ала не бързаше за никъде. Имаше още доста информация за преработване, много неща трябваше да се вземат предвид… и още повече да се спечелят. Знаеше, че това бе настоящата му цел; но знаеше също така, че тя е само част от много по-мащабен план, който с времето щеше да бъде разкрит.

Не си и помисли за огромната порта между вселените, която бавно се стопи зад него, нито за загрижените същества, скупчили се край нея в примитивния си космически кораб. Те бяха част от спомените му; ала сега го зовяха по-мощни сили отново към света, който не се бе надявал, че ще види пак.

Чуваше множеството гласове, които ставаха все по-силни, тъй като той също растеше и от звезда, почти невидима на фона на слънчевата корона, се превърна най-напред в тънък полумесец и накрая в блестящ синьо-бял диск.

Те знаеха, че той пристига. Там долу върху гъсто населения глобус алармените сигнали вероятно пробляскваха върху радарните системи, огромните търсещи телескопи разузнаваха из небесната шир, а историята, такава, каквато я познаваха хората, клонеше към своя завършек.

Разбра, че на хиляда километра под него се е събудил заспал източник на смърт и се е раздвижил в орбитата си. Слабата му енергия не беше заплаха за него; разбира се, той можеше успешно да я използва.

Навлезе в лабиринта на електрическата схема и леко си проби път до смъртоносния център. По-голямата част от разклоненията не бяха важни; те представляваха слепи коридори, които служеха за защита. Под критичния му поглед тяхната цел бе детински проста; лесно ги подмина всичките.

Оставаше една последна бариера — неразработеното, ала ефективно механично реле, разделящо два контакта. Ако не се съединяха, нямаше да има енергия, която да активира последната поредица.

Той издигна стена пред себе си и за първи път позна неуспеха и безсилието. Няколкограмовия микрокомутатор изобщо не поддаде. Той все пак бе същество, съставено от чиста енергия; засега светът на инертната материя бе извън обсега му. Е, добре, на тази задача съществуваше много прост отговор.

Все още имаше много да се учи. Електрическият импулс, който той индуцира в релето, бе тъй мощен, че почти стопи бобината, преди да задейства включващия механизъм.

Микросекундите бавно отминаха. Беше му интересно да наблюдава как експлозивните лещи фокусират енергията си, както малката кибритена клечка възпламенява композиция, пълна с експлозиви, която пък от своя страна…

Мегатоновете цъфнаха в беззвучна детонация, която подари на половината спящ свят кратък, лъжовен изгрев. Като феникс, възродил се от пепелта, той абсорбира онова, от което се нуждаеше, а останалото изхвърли. Далече долу щитът на атмосферата, пазещ планетата от толкова рискове, поглъщаше най-опасната част от радиацията. Ала някои хора и животни без късмет никога нямаше да могат да виждат отново.

В резултат на експлозията Земята изглеждаше така, като че ли бе останала безмълвна от удара. Шумовете в сектора на късите и средните вълни изцяло заглъхнаха, отразени от внезапно възбудената йоносфера. Само микровълните продължаваха да проникват през невидимото и бавно разпадащо се огледало, обгръщащо планетата, а повечето от тях се наслагваха твърде близо една връз друга и той не можеше да ги улови. Няколко изключително мощни радара все още бяха фокусирани върху него, но това нямаше никакво значение. Дори не си направи труда да ги неутрализира, което би било твърде лесно. А ако на пътя му се изпречеха още бомби, той щеше да се отнесе към тях със същото безразличие. Засега притежаваше енергията, която му бе необходима.

Започна да се спуска по широка снижаваща се спирала към изгубения пейзаж от неговото детство.