Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (43)

Мисловен експеримент

Когато човек прекарва месеци в малка изолирана група от хора, става твърде чувствителен по отношение на настроенията и емоциите на останалите. Флойд усещаше някаква промяна в отношението към него; най-явната му проява бе фактът, че отново започнаха да се обръщат към него с „доктор Флойд“, което отдавна не бе ставало и той бе отвикнал да му отвръща.

Беше сигурен, че никой не вярва, че наистина е полудял; но това не означаваше, че не са разгледали и подобна вероятност. Не му беше неприятно; всъщност чувстваше мрачно задоволство, че ще трябва да доказва, че е нормален.

Разполагаше с някои слаби доказателства от Земята. Хосе Фернандес продължаваше да твърди, че съпругата му е разказала за среща с Дейвид Боумън, а тя пък продължаваше да отрича и отказа да разговаря с представителите на пресата. Трудно можеше да се разбере защо горкият Хосе е измислил такава странна история, особено като се има предвид, че Бети изглеждаше такава упорита и избухлива жена. Съпругът й декларираше от болничното си легло, че все още я обича и че неразбирателството им е временно.

Флойд се надяваше също, че настоящото охладняване на Таня към него е временно. Беше сигурен, че и тя изпитва същото неприятно усещане, както и той, и че не тя бе избрала своето отношение към него. Случило се бе нещо, което просто не можеше да се вмести в убежденията й и тя се опитваше да избегне всяко напомняне за случката. Което означаваше да има колкото е възможно по-малко общо с него — много неприятно положение в момента, в който настъпваше най-критичният стадий на мисията.

Не бе лесно да се обясни логиката на оперативния план на Таня на очакващите ги милиарди земни жители — особено на нетърпеливите телевизионни журналисти, които бяха изтощени от показването на едни и същи непроменящи се изгледи от „Големия брат“.

— Изминахте целия този път, изразходвахте огромни средства, за да стоите и да го гледате ли? Защо не направите нещо?

Таня отговаряше по един и същи начин на критиките:

— Ще направя, само да се отвори прозорецът, за да можем да потеглим веднага, ако нещо непредвидено се случи.

Бяха разработени плановете за последното нападение върху „Големия брат“, а те бяха вече съгласувани с Наземната контрола. „Леонов“ трябваше бавно да се приближава, да изследва всички честоти с постепенно нарастваща енергия, като непрекъснато докладва на Земята, всяка секунда. Когато се свържат за последен път, ще трябва да се опитат да доставят образци, чрез сондиране или лазерна спектроскопия; всъщност никой не очакваше успех от подобни начинания, тъй като след десетгодишно проучване „Т.М.А.-1“ се противопоставяше на всички опити да се анализират съставките му. Най-големите усилия на учените в тази посока напомняха опитите на хората от Каменната ера да проникнат през бронираните стени на съвременните банкови подземия с каменни брадви.

Най-накрая ехолоти и друга сеизмична апаратура щяха да бъдат прикрепени към повърхността на „Големия брат“. Бяха доставени огромни количества залепващи се материали и ако те не направеха нищо — е, винаги можеха да използват неколкокилометрово здраво старовремско въже, макар да имаше нещо много комично в идеята да овържеш най-голямата мистерия на Слънчевата система като колет, който ще изпращаш по пощата.

Малките количества експлозиви щяха да бъдат детонирани едва след като „Леонов“ потегли обратно към Земята с надеждата, че ударните вълни, преминаващи през „Големия брат“, щяха да разкрият вътрешната му структура. Последната идея роди множество горещи спорове и сред онези, които се съмняваха, че това би дало изобщо някакви резултати, и сред другите, които се страхуваха, че резултатите биха били твърде сериозни.

Дълго време Флойд се колебаеше между двете гледища; сега вече проблемът изглеждаше съвсем тривиален.

Времето за осъществяване на последен контакт с „Големия брат“ — великият миг, кулминационната точка на експедицията — бе след тайнствения срок. Хейуд Флойд бе убеден, че то принадлежеше на едно бъдеще, което никога нямаше да дойде; ала другите не се съгласяваха с него.

А това бе най-незначителният от проблемите му. Дори да се съгласяха, не можеха да направят нищо.

Уолтър Кърноу бе последният, от когото очакваше да разреши дилемата. Защото Уолтър почти въплъщаваше умния, практичен инженер с блестящи проблясъци на мисълта и технологическа съобразителност. Никой не би могъл да го обвини в гениалност; а понякога, когато трябваше да се види очевидното, ала незабележимото, бе нужен истински гений.

— Да го вземем като чисто интелектуално упражнение — започна той с нехарактерно за него колебание. — Готов съм да бъда прострелян.

— Продължавай — отвърна Флойд. — Вежливо ще те изслушам. Това поне мога да направя — всички бяхте толкова вежливи към мен. Боя се, че всъщност бяхте твърде вежливи.

Кърноу го дари с изкривена усмивка.

— Можеш ли да ги укориш? Ако това те утешава, поне трима гледат на думите ти съвсем сериозно и се чудят какво ще правим.

— И ти ли си сред тях?

— Не; аз седя върху оградата, което никак не е удобно. Но ако си прав — не бих искал да чакам, за да видя какво ще стане. Убеден съм, че на всеки въпрос има отговор, ако го търсиш там, където трябва.

— Радвам се да го чуя. Търсих доста упорито. Вероятно не там, където трябва.

— Може би. Ако искаме да намерим бърз изход — да речем след петнайсет дни, — за да спазим срока, — ще имаме нужда от допълнителна промяна на посоката със скорост трийсет километра в секунда.

— Така го изчислява и Василий. Не съм си правил труда да проверявам, но съм сигурен, че е прав. Та нали той ни докара тук?

— И той би могъл да ни измъкне — ако имахме допълнително гориво.

— А ако имахме лъчев транспортер, щяхме да се върнем на Земята за час.

— Ще се опитам да стъкмя нещо, още щом имам свободна минута. Но междувременно бих искал да отбележа, че разполагаме с неколкостотин тона от възможно най-доброто гориво, което се намира само на няколко метра — в резервоарите на „Дискъвъри“?

— Обмисляли сме въпроса поне десет пъти. По никакъв начин не можем да го прехвърлим на „Леонов“. Нямаме шлангове, нито подходящи помпи. А не можеш да разнасяш течен амоняк в кофи, дори в тази част на Слънчевата система.

— Точно така. Не е и нужно.

— А?

— Запали го там, където си е. Използвай „Дискъвъри“ като първостепенна ракета, за да ни изстреля у дома.

Ако някой друг, а не Уолтър Кърноу бе направил предложението, Флойд щеше да му се изсмее. Ала сега той зяпна и мълча няколко секунди, преди да може да измисли подходящ коментар. Най-после се появи нещо такова:

— По дяволите! Трябваше да се досетя.

Първият, към когото се обърнаха, бе Саша. Той търпеливо ги изслуша, сви устни, разигра пръсти по клавишите на компютъра си. Когато отговорите блеснаха на екрана, той замислено кимна.

— Прави сте. Това ще ни даде допълнителното ускорение, от което се нуждаем, за да потеглим по-рано. Но има някои практически въпроси…

— Знаем. Залепването на двата кораба. Изместването встрани от оста, когато само „Дискъвъри“ е в действие. Отслабването на връзката в критичния момент. Но на всичко това могат да се намерят отговори.

— Виждам, че си пишеш домашното. Ала това е губене на време. Никога няма да убедиш Таня.

— Не го и очаквам, поне на този етап — отвърна Флойд. — Но бих желал тя да знае, че съществува такава възможност. Ще ни подкрепиш ли морално?

— Не съм сигурен. Но ще дойда да гледам; сигурно ще е много интересно.

Таня ги изслуша по-търпеливо, отколкото Флойд бе очаквал, но очевидно без въодушевление. Ала когато той свърши, тя показа нещо, което не би могло да се нарече нищо друго освен нежелано възхищение.

— Много умно, Хейуд…

— Не поздравявай мен. Всичко е дело на Уолтър — и доброто, и лошото.

— Не мисля, че ще има много и от едното, и от другото; не може да е повече от — как го наричаше Айнщайн? — „мисловен експеримент“. О, подозирам, че ще има полза, на теория поне. Но пък рисковете! Толкова много неща могат да станат не така, както очакваме! Ще бъда готова да обмисля предложението, само ако получа неопровержими доказателства, че се намираме в опасност. А при всичкото ми уважение, Хейуд, не виждам и най-малкия намек за такова нещо.

— Права си; но поне вече знаеш, че разполагаме с още една възможност. Имаш ли нещо против да изработим практическите подробности? За всеки случай.

— Не, разбира се, докато не пречите на проверката преди полета. Не крия, че идеята ви ме заинтригува. Но наистина е загуба на време; никога няма да мога да я одобря. Докато Дейвид Боумън не се появи лично пред мен.

— Дали и тогава ще я одобриш, Таня?

Капитан Орлова се усмихна, но усмивката й не беше весела.

— Знаеш ли, Хейуд, наистина не съм съвсем сигурна. Той ще трябва да е много, ама много убедителен.