Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (3)

Сал 9000

Доктор Сивасубраманиан Чандрасегарампилай, професор по компютърни науки в Университета в Илиноис, също бе преследван от чувството за вина, но по съвършено различен начин от Хейуд Флойд. Онези от студентите и колегите му, които често се чудеха дали дребният учен бе наистина човешко същество, нямаше да се изненадат ако научеха, че той никога не си мислеше за мъртвите астронавти. Доктор Чандра скърбеше единствено по изгубеното си дете, Хал 9000.

Дори след толкова години и безкрайните прегледи, които правеше на данните, пристигащи по радиото от „Дискъвъри“, той не беше сигурен какво точно бе сгрешено. Можеше само да формулира теории; фактите, от които се нуждаеше, бяха замразени във веригата на Хал, там, между Юпитер и Йо.

Последователността на събитията беше ясно определена до момента на самата трагедия; оттам насетне командир Боумън бе попълнил някои подробности в кратките мигове, когато контактът се възобновяваше. Но фактът, че знаеха какво се бе случило, не обясняваше защо бе станало така.

Първите намеци за бедата бяха дошли твърде късно, когато Хал докладваше за предстоящото разпадане на системата, която главната антена на „Дискъвъри“, насочена към земята, поддържаше. Ако радиолъчът, с дължина половин милиард километра, се отклонеше, корабът оставаше глух, ням и сляп.

Боумън сам бе излязъл, за да възстанови връзката, но за всеобща изненада при пробите всичко бе наред. Автоматичната контролна верига не можеше да намери нищо нередно. Нито пък близнакът на Хал, Сал 9000, можеше да се завърне на земята когато информацията бе препратена в Урбана.

Но Хал бе настоял на точността на своята диагноза и на екрана непрекъснато просветваха думите „грешка на човека“. Настояваше контролната система да бъде поставена отново в гнездото на антената, докато най-после антената падна и грешката можеше да бъде точно определена. Никой не си помисли да оспорва, тъй като антената можеше да бъде върната на мястото си за минути, дори ако се бе счупила.

Но Боумън и Пуул не се зарадваха; и двамата чувстваха, че нещо не е наред, макар че нито един от тях не можеше да посочи къде точно. Месеци наред бяха възприемали Хал като трети член в малкия им свят и познаваха капризите му. После атмосферата на кораба леко се промени; във въздуха се усещаше напрежение.

Чувствайки се като предатели — както по-късно обърканият Боумън докладва на Контролната мисия, — хората, съставляващи две трети от екипажа, обсъдили какво би трябвало да се направи, ако колегата им наистина е повреден. В най-лошия случай Хал трябвало да бъде освободен от всичките си по-важни отговорности. Това включвало неговото разглобяване — равносилно на смърт при компютрите.

Въпреки съмненията си те изпълнили съгласуваната си програма. Пуул отлетял за „Дискъвъри“ с една от малките ракети, които служеха за транспортиране и за подвижни работилници по време на дейности, извършвани извън космическия кораб. Тъй като деликатната задача — преместването на антеновата система — не можела да се извърши от манипулаторите на ракетата, Пуул се заел сам с тази работа.

Случилото се след това не било уловено от вътрешните камери, което само по себе си е подозрителна подробност. Първото предупреждение за опасност, отправено към Боумън, бил викът, издаден от Пуул — последвала тишина. След миг той видял Пуул да се премята през глава и с въртеливи движения да се отдалечава в космическото пространство. Собствената му ракета го бе блъснала и бе излязла от контрол.

Както Боумън призна по-късно, тогава той направил няколко сериозни грешки — всички можели да бъдат извинени, освен една. С надежда да спаси Пуул, ако все още е жив, Боумън се хвърлил в друга ракета, като оставил Хал да контролира кораба.

Всичко било напразно; Пуул бил мъртъв, когато Боумън стигнал до него. Вцепенен от отчаяние, той докарал тялото до кораба — но Хал отказал да го допусне на борда.

Ала Хал бил подценил човешката съобразителност и упорство. Въпреки че оставил скафандъра си в кораба и трябвало пряко да се изложи на космическите лъчи, Боумън насила влязъл през аварийния изход, който бил извън компютърния контрол. После отишъл да направи лоботомия на Хал, като изтръгнал един по един мозъчните му модули.

Когато отново поел контрол над кораба, Боумън направил ужасяващо откритие. По време на отсъствието му Хал бил изключил животоподдържащите системи на тримата хибернирани астронавти. Боумън се оказал сам, толкова сам, колкото никой не е бил в цялата история на човечеството.

Друг би се изгубил в безпомощно отчаяние, ала Дейвид Боумън доказа, че онези, които са го избрали, са направили добър избор. Той се опитваше да поддържа „Дискъвъри“ в действие и дори да възобнови непостоянния контакт с Контролната мисия, като ориентира кораба по такъв начин, че счупената антена да е насочена винаги към Земята.

Най-после „Дискъвъри“ стигна до Юпитер по предварително набелязаната си траектория. В орбита, сред луните на гигантската планета, Боумън срещнал черен къс със съвършено същата форми като монолита, изваден от лунния кратер Тихо, ала стотици пъти по-голям. Излязъл с малка ракета на разузнавателен полет и изчезнал, като оставил едно последно объркано послание: „Господи, тук е пълно със звезди!“

Други трябваше да разрешат тази мистерия; огромната грижа на доктор Чандра беше Хал. Ако изобщо съществуваше нещо, което неговият неемоционален мозък да ненавиждаше, това беше несигурността. Нямаше да бъде удовлетворен, докато не узнаеше причината за поведението на Хал. Все още се въздържаше да го нарича повреда; най-много да го споменеше като „аномалия“.

Малката кабина, която използваше като свое свещено убежище, бе обзаведена само с въртящ се стол, вградено писалище и черна дъска с по една фотография от всяка страна. Малко бяха обикновените хора, които биха отгатнали на кого принадлежаха портретите, ала всеки, получил разрешение да проникне до тях, щеше да ги разпознае: Джон фон Нюман и Алън Тюринг, две божества в пантеона на компютърната техника.

Нямаше никакви книги, нямаше дори хартия и молив върху писалището. Ала Чандра можеше да получи достъп до всички книги във всички библиотеки на света само с едно докосване на пръстите — екранът му служеше и за справочник, и за бележник. Дори черната дъска се използваше само за посетители; последната полуизтрита диаграма датираше отпреди три седмици.

Доктор Чандра запали една от отровните пури, които си бе донесъл от Мадрас и за които повечето хора смятаха, и с пълно право, че са единственият му порок. Радиото никога не се изключваше; той провери дали върху екрана не проблясква някое важно съобщение, после изрече в микрофона:

— Добро утро, Сал. Нищо ново ли нямаш за мен?

— Не, доктор Чандра. А вие?

Гласът можеше да принадлежи на всяка образована индийка, учила в Съединените щати и в собствената си страна. Отначало акцентът на Сал не бе такъв, ала впоследствие той бе придобил много от интонациите на Чандра.

Ученият набра един код на таблото, като включи Сал на най-висока степен. Никой не знаеше, че той говори на компютъра, както никога не е говорил на човешко същество. Нямаше значение, че Сал всъщност разбираше само част от онова, което той му казваше; отговорите му бяха тъй убедителни, че дори създателят му понякога му вярваше. Всъщност той го желаеше; това тайно общуване му помагаше да запази умственото си равновесие, дори здравия си разум.

— Често си ми казвал, Сал, че не можем да разрешим задачата с аномалното поведение на Хал без повече информация. Но как бихме могли да получим тази информация?

— Съвсем очевидно е. Някой трябва да се върне на „Дискъвъри“.

— Точно така. Струва ми се, че и това ще стане, при това по-скоро, отколкото очакваме.

— Радвам се да го чуя.

— Знаех, че ще се зарадваш — отвърна Чандра и беше убеден в това. Отдавна бе престанал да общува с губещата значимостта си група философи, които твърдяха, че всъщност компютрите не можели да изпитват чувства и че само се престрували.

„Ако можеш да ми докажеш, че ти не се преструваш на ядосан, — бе заявил веднъж на един такъв критик, — ще взема думите ти на сериозно.“ В този миг опонентът му си бе поставил маска на удивително убедителен гняв.

— А сега искам да проуча една друга възможност — продължи Чандра. — Диагнозата е само първата стъпка. Процесът не е завършен, ако не води до излекуване.

— Вярваш, че Хал може да възобнови нормалните си функции?

— Надявам се. Не знам. Повредата може и да е невъзвратима, и да има голяма загуба на паметта.

Той се замисли и млъкна, дръпна няколко пъти от пурата си, издуха изящно кръгче дим в широкоъгловите лещи на Сал. Никое човешко същество не би приело подобен жест като приятелски; това бе още едно предимство на общуването с компютри.

— Имам нужда от помощта ти, Сал.

— Разбира се, доктор Чандра.

— Вероятно ще има рискове.

— Какво искате да кажете?

— Предлагам да се демонтират някои от веригите ти, по-специално онези, които осигуряват по-прецизни функции. Това тревожи ли те?

— Не ми е възможно да отговоря на въпроса, без да разполагам с по-точна информация.

— Много добре. Тогава ще поставя въпроса така. Функционираш без прекъсване, откакто те включихме за първи път, нали?

— Правилно.

— В същото време знаеш, че за нас, човешките същества, това е невъзможно. Имаме нужда от сън — почти пълно прекъсване на умствените ни функции, поне на равнището на съзнанието.

— Известно ми е. Но не го разбирам.

— Е, може би ще се наложи да изпиташ нещо подобно на човешкия сън. Възможно е да стане така, че времето да мине, а ти изобщо да не разбереш. И когато провериш вътрешния си часовник, ще откриеш, че има празноти в паметта ти. Това е всичко.

— Но вие казахте, че може би ще има известен риск. Какъв е той?

— Съществува съвсем малка вероятност — невъзможно е да се изчисли, — но когато отново свържа веригата, може да се появят промени в личността ти, в бъдещото ти поведение. Може да се почувстваш по различен начин. Не непременно по-добър или по-лош.

— Не разбирам какво говорите.

— Съжалявам, може и нищо да не значи. Така че не се тревожи. А сега те моля да откриеш нов файл — ето името. — С помощта на клавишите Чандра напечата името „Феникс“.

— Знаеш ли какво е това? — попита той Сал.

Компютърът отговори без забележима пауза:

— В енциклопедията съществуват двайсет и пет обяснения.

— Кое от тях мислиш, че е най-подходящо?

— Учителят на Ахил?

— Интересно. Това не ми беше известно. Опитай пак.

— Митична птица, която се възражда из пепелта на своя предишен живот.

— Отлично. Разбираш ли сега защо избрах именно това име?

— Защото вярваш, че Хал ще възобнови функциите си.

— Да, с твоя помощ. Готов ли си?

— Още не. Бих искал да задам въпрос.

— Какъв е той?

— Ще сънувам ли?

— Разбира се. Всички интелигентни същества сънуват, макар че никой не знае защо. — Чандра млъкна за миг, издуха още едно кръгче дим от пурата и добави нещо, което никога не би си позволил да каже на човешко същество: — Може би ще сънуваш, Сал, както често правя самият аз.