На разузнаване
„Дискъвъри“ бе излетял от Земята с три космически капсули, които позволяваха на астронавтите да извършват дейности извън кораба без скафандри. Едната бе изчезнала по време на катастрофата — това наистина беше катастрофа, — при която бе загинал Франк Пуул. Другата бе откарала Дейв Боумън на последната му среща с „Големия брат“ и бе споделила съдбата му, каквато и да бе тя. Третата беше все още в корабния гараж.
Липсваше й една основна съставна част — капакът на люка, който командир Боумън бе взривил, след като бе извършил рискованото преминаване през безвъздушното пространство и бе влязъл в кораба през аварийния изход, защото Хал бе отказал да отвори вратата на гаража. Взривната вълна бе изстреляла капсулата на няколко километра встрани, преди Боумън, който е бил зает с по-важни дела, да успее да го върне с помощта на радиото. Никак не бе чудно, че след това не се бе погрижил да замени липсващия капак.
Сега Капсула № 3 (върху която без никакви обяснения Макс бе изписал името „Нина“) се подготвяше за ново излизане. Все още капакът на люка липсваше, но това не беше важно. В нея нямаше да има никой.
Изпълнителността на Боумън им бе дала неочаквани възможности и би било глупаво да не ги използват. Изпращайки „Нина“ като сонда-робот, те щяха да проучат „Големия брат“ отблизо, без да рискуват нечий живот. Поне така бе на теория; иначе никой не би могъл да гарантира, че някое течение няма да погълне кораба. Най-после петдесет километра не бяха кой знае какво, що се отнася до космическите величини.
След годините, през които на „Нина“ не й бе обръщано внимание, тя имаше определено мизерен вид. Прахът, който непрекъснато се носеше наоколо при нулева гравитация, се бе настанил върху външната й страна и корпусът й, преди безупречно бял, бе станал мръсно сив. Докато бавно набираше скорост и се отдалечаваше от кораба с външните си манипулатори, хлътнали навътре, и с овалната си предна част, насочена към открития космос като огромно мъртво око, капсулата не бе особено впечатляваща гледка като пратеник на човечеството. Ала това пък бе определено преимущество; толкова скромен емисар би могъл да бъде приет, а малките му размери и невисоката скорост биха подчертали мирните му намерения. Имаше предложение капсулата да се приближи до „Големия брат“ с разтворени встрани крайници; предложението бе бързо отхвърлено, когато почти всички се съгласиха, че ако самите те видеха „Нина“ да се насочва към тях с разтворени механични щипци, щяха да си плюят на петите.
След спокойно пътуване, което й отне два часа, „Нина“ се спря на сто метра от ъгъла на огромния правоъгълен люк. От толкова близко истинската му форма не се забелязваше; телевизионните камери можеха да бъдат насочени и в края на черен тетраедър с неопределени размери. Апаратурата на борда не показваше никаква радиоактивност, никакви магнитни полета; от „Големия брат“ не се излъчваше нищо, с изключение на малко слънчева светлина, която той благоволяваше да отразява.
След петминутна пауза — имаше се предвид еквивалента на обикновен поздрав от рода на „Здравей, ето ме и мен!“ — „Нина“ започна диагонално да пресича най-малката страна, после по-голямата и най-накрая най-голямата, като поддържаше дистанция от петдесет метра, но от време на време я намаляваше на пет. Ала и от това разстояние „Големия брат“ изглеждаше все така гладък, без каквато и да е характерна черта. Много преди края на мисията гледката стана скучна и зрителите от двата кораба се върнаха към обичайните си занимания, като само от време на време хвърляха поглед към мониторите.
— Това е — каза Уолтър Кърноу най-после, когато „Нина“ се завърна, откъдето бе тръгнала. — Можем да прекараме остатъка от живота си в подобни занимания, без да научим нищо повече. Какво да правя с „Нина“? Да я прибера ли?
— Не — отвърна Василий, като се включи в разговора от борда на „Леонов“. — Имам предложение. Закарай я точно до центъра на голямата страна. Спри я, да речем на стотина метра. Нека остане така, радарът й да е включен на максимална точност.
— Няма проблеми, освен факта, че са възможни остатъчни отклонения. Но какво имаш предвид?
— Току-що си спомних едно упражнение, което правехме в курса по астрономия в колежа — гравитационно привличане на безкрайна плоскост. Не съм очаквал, че ще ми се наложи да го използвам. След като проуча движенията на „Нина“ в продължение на няколко часа, ще мога да изчисля масата на „Загадка“. Ако, разбира се, съществува. Започвам да мисля, че там в действителност няма нищо.
— Лесно е да го установим и най-после ще трябва да го направим. „Нина“ трябва да отиде и да докосне това нещо.
— Тя вече го стори.
— Какво искаш да кажеш? — попита Кърноу раздразнено. — Не съм я приближавал на повече от пет метра.
— Нямам нищо против умението ти да управляваш „Нина“, макар че първия път доста я приближи до онзи ъгъл, не мислиш ли? Ала всеки път, щом крайниците на „Нина“ се доближаваха до повърхността й, тя леко докосваше „Загадка“.
— Като бълха, нахвърляща се върху слон!
— Може би. Просто нищо не знаем. Но ще трябва така или иначе да разберем, нещото осъзнава присъствието ни и ще ни търпи само дотолкова, доколкото не му досаждаме.
Той остави неизречения въпрос да виси във въздуха. Как би могъл някой да досади на двукилометрова правоъгълна плоча? И как щеше да се прояви раздразнението й?
