Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (25)

Изгледът от Лагранж

Астрономията е пълна с интересни, ала безсмислени съвпадения. Най-известното от тях е това, че, гледани от Земята, както Слънцето, така и Луната имат като че ли еднакъв диаметър. Сега от точката на равновесие Л.1, избрана от „Големия брат“ за негов космически баланс по гравитационното поле между Юпитер и Йо, ставаше нещо подобно. Планетата и нейният спътник изглеждаха съвършено еднакви по размери.

А какви размери! Не мизерният половин градус от Слънцето и Луната, а диаметърът им, умножен по четирийсет, което означаваше хиляда и шестстотин пъти по-голяма площ. Всяка поотделно бе достатъчна, за да изпълни човешкия ум с боязън и удивление; двете заедно представляваха невъобразима гледка.

На всеки четирийсет и два часа те завършваха по един цикъл от фазите си; когато Йо бе в началната си фаза, Юпитер бе в пълната си фаза и обратно. Но дори когато Слънцето се скриваше зад Юпитер и планетата показваше само тъмната си страна, тя неизменно стоеше на същото място — огромен черен диск, затъмняващ звездите. Понякога чернотата за миг биваше пронизвана от светкавици, чиито проблясъци, произведени от електрически бури, много по-силни от тези на Земята, траеха дълги секунди.

На противоположната страна на небето, Йо, който непрекъснато стоеше, обърнал една и съща страна към господаря си, се превръщаше в бавно кипящ казан от червено и оранжево, от чиито вулкани от време на време изригваха жълти облаци, които после падаха плавно, разстилайки се върху повърхността на спътника. Също като Юпитер, ала за малко по-дълъг период във времето, Йо представляваше свят без география. Лицето му се моделираше отново и отново в продължение на десетилетия, а лицето на Юпитер се променяше за дни.

Докато Йо клонеше към последната си четвъртина, огромният, обвит с ивици пейзаж на Юпитер проблясваше под дребното, далечно слънце. Понякога сянката на самия Йо или на някой от външните й спътници минаваше плавно през лицето на Юпитер; а всяко завъртане изнасяше на показ големия колкото цяла планета вихър на Голямото червено петно — ураган, продължил векове, дори хилядолетия.

Настанени между подобни чудеса, членовете на екипажа на „Леонов“ разполагаха с материал за изследване за цял живот, но естествените предмети на юпитеровата система се намираха в края на списъка им на приоритетите за изследване. Големия брат бе Номер 1; въпреки че корабите се бяха приближили само на пет километра, Таня продължаваше да забранява преки физически контакти.

— Ще чакам — заяви тя, — докато сме в състояние бързо да се измъкнем. Ще стоим и ще наблюдаваме, докато това стане възможно. Тогава вече ще обмислим следващата си крачка.

Вярно беше, че след петдесет минутно свободно падане най-после „Нина“ бе кацнала на Големия брат. Това даде възможност на Василий да изчисли масата на предмета, възлизаща на учудващо малката стойност от 950 000 тона, което означаваше, че гъстотата му не надминава тази на въздуха. Вероятно беше кух, който факт възбуди безкрайни размишления и предположения около това какво би могъл да съдържа.

Но в същото време практическите, всекидневни проблеми отвличаха мислите им. Домакинската суетня на борда на „Леонов“ и „Дискъвъри“ заемаше деветдесет процента от работното им време, макар че операциите бяха станали много по-ефективни, откакто двата кораба се бяха свързали с гъвкав коридор. Най-после Кърноу бе убедил Таня, че каруселът на „Дискъвъри“ няма неочаквано да сграбчи и разкъса корабите на парчета, така че сега те свободно преминаваха от единия кораб в другия само с помощта на две системи херметически врати. Никакви скафандри не бяха необходими за огромно удоволствие на всички с изключение на Макс, който обичаше да излиза в открития космос и да лети с „метлата“ си.

Чандра и Терновски бяха двамината от екипажа, останали съвършено незасегнати от тази мярка; фактически те живееха на борда на „Дискъвъри“ и работеха денонощно, продължавайки своя очевидно безкраен диалог с Хал.

— Кога ще свършите? — този въпрос им се задаваше поне веднъж на ден. Те нищо не обещаваха; Хал си оставаше все тъй умствено недоразвит.

После, седмица след осъществяването на срещата с Големия брат, неочаквано Чандра заяви:

— Готови сме.

От палубата за излитане на „Дискъвъри“ отсъстваха единствено двете дами-лекари, и то защото за тях просто нямаше място; те наблюдаваха по мониторите на борда на „Леонов“. Флойд бе застанал непосредствено зад Чандра, а ръката му не се отдалечаваше от апаратчето в джоба му, което Кърноу с вродената си дарба за точна фраза бе нарекъл „убиец на великани“.

— Нека отново подчертая — започна Чандра, — че не трябва да се говори. Различните ви акценти могат да го объркат; само аз ще говоря, никой друг. Разбрано ли е?

Чандра изглеждаше на ръба на изтощението, пък и гласът му звучеше така. И все пак в тона му личеше авторитет, който не бяха забелязали преди. Таня можеше да бъде господар навсякъде, но тук първият бе той.

Публиката — някои уловили се за удобни дръжки, други плаващи свободно в пространството — кимнаха утвърдително. Чандра включи някакво радиокопче и произнесе тихо, но ясно:

— Добро утро, Хал.

Миг по-късно на Флойд му се стори, че са се изтърколили сума години. Отговорът не произлизаше от проста електронна играчка, Хал се бе завърнал.

— Добро утро, доктор Чандра.

— В състояние ли си да изпълняваш отново задълженията си?

— Разбира се. Работоспособен съм, а всичките ми вериги функционират идеално.

— Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?

— Съвсем не.

— Спомняш ли си как се повреди контролният антенов възел АЕ-35?

— Със сигурност не.

Въпреки запрещението на Чандра слушателите издадоха тихо възклицание. Прилича на преминаване на пръсти през минно поле, помисли си Флойд и докосна успокояващия го апарат за прекъсване в джоба си. Ако тази посока на разпит възбудеше друга психоза, той щеше да убие Хал само за секунда. (Знаеше го, тъй като бе репетирал процедурата няколко пъти.) Ала една секунда бе цяла вечност за компютъра; трябваше да се възползват от възможността.

— Не си спомняш нито Дейв Боумън, нито Франк Пуул да са излизали, за да подменят АЕ-35?

— Не. Не може да са излизали, иначе щях да си спомня. Къде са Франк и Дейв? Кои са тези хора? Познавам само теб, макар че изчислявам на шейсет и пет процента, че човекът зад теб е доктор Хейуд Флойд.

Като си спомни строгото разпореждане на Чандра, Флойд се въздържа и не поздрави Хал. След десет години шейсет и пет процента бе доста добро постижение. Много хора не биха се справили толкова добре.

— Не се тревожи, Хал. Ще ти обясня по-късно.

— Завърши ли мисията? Знаете, че бях много въодушевен.

— Мисията завърши; ти изпълни програмата си. А сега, извини ме, но трябва да поговоря с останалите.

— Разбира се.

Чандра изключи звука и образа. Що се отнасяше до тази част на кораба, Хал не можеше нито да чува, нито да вижда.

— Какво беше всичко това? — попита Василий Орлов.

— Това означава — отвърна Чандра, внимателно и точно, — че съм изтрил паметта му от момента, в който е започнала бедата.

— Звучи доста окуражаващо — зарадва се Саша. — Как го направихте?

— Боя се, че ще ми отнеме повече време да ви обясня, отколкото ми отне да извърша операцията.

— Чандра, аз съм специалист по компютрите, макар и не в такава степен, както вие двамата с Николай. Серията 9000 използва холографична памет, нали? Така че не бихте могли да я изтриете чисто хронологически. Трябва да е някакъв вид тения, която да се настани на избрани думи или възприятия.

— Тения ли? — попита Катерина по интеркома на кораба. — Мислех, че това е в моята сфера, колкото и да се радвам да ви заявя, че не съм виждала това животинче извън колбата с алкохол. За какво говорите всъщност?

— Компютърен жаргон, Катерина. Навремето, много, много отдавна, хората са използвали магнетофонна лента. Възможно е да се изработи програма, която да бъде въведена в системата, за да унищожава, за да изяжда, ако така ви харесва повече, желаните клетки на паметта. Не можеш ли да направиш същото с човешки същества чрез хипноза?

— Да, но процесът винаги е възвратим. Ние никога не забравяме съвсем. Само си мислим, че сме го забравили.

— Компютърът не действа по същия начин. Когато му се нареди да забрави нещо, той наистина го забравя. Информацията се изтрива напълно.

— Значи Хал няма абсолютно никакъв спомен за собственото си… лошо поведение?

— Не мога да бъда сто процента сигурен — отвърна Чандра. — Може да е останала част от паметта, която в онзи миг е преминавала от един адрес към друг, тъкмо когато… тенията е търсила нужните клетки. Но е твърде невероятно.

— Вълнуващо е — обади се Таня след мълчанието, по време на което всеки обмисляше ситуацията. — Но по-важният въпрос е: Може ли да се разчита на него и в бъдеще?

Преди Чандра да отговори, Флойд предугади думите му:

— Възможно е същите обстоятелства никога да не възникнат отново; и аз ви го обещавам. Бедата е започнала, защото е трудно да се обясни на компютър какво представлява Сигурността.

— Нито пък на човека — измърмори Кърноу, но с не много тих глас.

— Надявам се, че сте прави — каза Таня неубедено. — Каква е следващата ви стъпка, Чандра?

— Нищо особено; дълга и уморителна. Ще трябва да го програмираме да започне операциите по отделянето от Юпитер и по завръщането на „Дискъвъри“ на Земята. Три години след като сме се завърнали във високоскоростната си орбита.