Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2010: Odyssey Two, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Спасяване на имуществото

В мига, в който външният люк се затвори зад тях, ролите им се смениха. Кърноу беше сега у дома си, докато Брейловски бе чужд и не се чувстваше удобно сред лабиринта черни коридори и тунели, пронизващи „Дискъвъри“ отвътре. На теория Макс добре познаваше вътрешността на кораба, ала познанието му бе единствено въз основа на проектантските чертежи. Кърноу пък бе работил месеци наред във все още недовършения близнак на „Дискъвъри“; той можеше да се придвижва буквално със завързани очи.

Напредваха трудно, тъй като в тази част на кораба гравитацията не бе нулева; неконтролируемото въртене създаваше допълнителна гравитация, която, колкото и да бе незначителна, като че ли винаги се проявяваше в най-неподходяща посока.

— Най-напред трябва да спрем тази дяволска въртележка — измърмори Кърноу, след като няколко пъти се подхлъзна надолу по коридора, преди да успее да се залови за нещо. — А не можем да го направим, докато ни липсва енергия. Надявам се, че поне Дейв Боумън е запазил всички системи, преди да е напуснал кораба.

— Сигурен ли си, че е напуснал кораба? Може да е имал намерение да се завърне.

— Дори да си прав, предполагам, че никога не ще го узнаем. Ако самият той изобщо го е знаел.

Бяха везли в Под Бей — „космическия гараж“ на „Дискъвъри“, който обикновено съхраняваше три от сферичните капсули за един човек, използвани за операции извън кораба. Беше останала само Капсула № 3: Капсула № 1 се бе изгубила в тайнствената катастрофа, в която бе загинал Франк Пуул, а Капсула № 2 бе с Дейв Боумън, независимо къде беше в този миг.

— Макс — каза той съвършено сериозно, — каквото и да се случи, моля те не си плюй на петите.

За хилядни от секундата Брейловски загуби контрол над себе си; тъкмо се готвеше да отговори: „Бих искал да не го беше казвал, Уолтър“, ала се спря навреме. Щеше да бъде дяволски ясно признание за собствената му слабост; вместо това, той отвърна:

— Бих искал да се запозная с идиота, който остави онзи филм в нашата библиотека.

— Вероятно го е направила Катерина, за да изпита психологичното равновесие на хората. Ама и ти, когато миналата седмица го видяхме, щеше да се пукнеш от смях.

Брейловски замълча; забележката на Кърноу бе съвършено вярна. Ала това се бе случило в познатата топлина и светлина на „Леонов“, сред приятели, не в мастиленочерния замръзващ кораб, напуснат от хората и обитаван от духове. Независимо от човешката си рационалност, с лекота можеше да си представи как страшен непознат звяр пълзи по коридорите и търси кого да разкъса.

Ти си виновна, бабо (почивай в мир под сибирската пръст), бих искал да не бе пълнила главата ми с толкова много мрачни легенди. Като затворя очи, все още виждам колибата на Баба Яга, изправена на кокошите си крака сред тъмната гора…

Стига глупости. Аз съм блестящ млад инженер, застанал лице в лице с най-голямото техническо предизвикателство в моя живот и не бива да давам повод на моите американски приятели да се досетят, че понякога съм изплашено малко момче…

Шумовете им пречеха. Понякога се натрупваха твърде много, макар да бяха тъй слаби, че само опитен астронавт би могъл да ги различи сред звуковете, които издава собственият му скафандър. Ала за Макс Брейловски, свикнал да работи сред мъртва тишина, те бяха определено демобилизиращи, макар да знаеше, че непостоянните скърцания и скрибуцания най-вероятно са причинени от термалното разширяване, докато корабът се въртеше като месо на шиш. Колкото и слабо да беше Слънцето, температурната разлика между тъмната и светлата страна бе чувствителна.

Дори до болка познатият му скафандър не бе съвсем в ред сега, когато и отвън, и отвътре имаше налягане. Силите, действащи в прегъвките му, се бяха леко променили и той не можеше достатъчно точно да премерва движенията си. Сякаш сега започвам да се уча наново, ядоса се на себе си той. Време беше да промени настроението си, като извърши някакво решително действие…

— Уолтър, бих искал да изпробвам атмосферата.

— Атмосферата е наред, температурата — пфу! — сто и пет градуса под нулата.

— Хубава здрава руска зима. Ала въздушната възглавница в скафандъра ми ме пази от хапещия студ.

— Добре тогава, продължавай. Но нека първо осветя лицето ти, че да забележа, когато посинееш. И не спирай да говориш.

Брейловски вдигна шлема на скафандъра си. В същия миг се сепна, сякаш го погалиха с ледени пръсти по бузата, после предпазливо помириса с нос и дълбоко си пое дъх.

— Мразовито, но дробовете ми няма да замръзнат. Усещам странна миризма. Спарено, развалено, като че ли нещо — о, не!

Внезапно пребледнял, Брейловски бързо смъкна козирката на шлема си.

— Какво има, Макс? — попита го Кърноу с внезапно и вече истинско безпокойство. Брейловски не отговори; имаше вид на човек, който още не може да дойде на себе си. Разбира се, че непрекъснато рискуваше да извърши нещо ужасно и понякога фатално — да повърне в скафандъра си.

Последва дълга тишина; тогава Кърноу уверено каза:

— Разбирам. Но съм сигурен, че грешиш. Знаем, че Пуул се е изгубил в пространството. Боумън съобщи, че той… изхвърлил останалите, след като са загинали в хибернация, а ние сме сигурни, че е направил точно така. Тук не може да има никой. Освен това много е студено!

Тъкмо щеше да допълни: „Като в морга“, ала замълча навреме.

— Да предположим — прошепна Брейловски, — само да предположим, че Боумън е успял да се завърне на кораба и е умрял тук.

Последва още по-дълга тишина, преди Кърноу да повдигне бавно и решително щита на собствения си скафандър. Замижа, когато мразовитият въздух опари дробовете му, после с отвращение сбърчи нос.

— Разбирам какво имаш предвид. Но даваш твърде голяма свобода на въображението си. Обзалагам се на десет срещу едно, че вонята идва от галерията. Вероятно някакво месо се е развалило преди корабът да замръзне. А Боумън сигурно е бил твърде зает, за да се занимава с домакинството както трябва. Влизал съм в ергенски квартири, които вонят точно така.

— Може и да си прав. Бих искал да си прав.

— Разбира се, че съм прав. Дори да не съм — дявол да го вземе, какво значение има? Трябва да вършим работа, Макс. Ако Дейв Боумън е още тук, е, това не влиза в нашите правомощия — нали така, Катерина?

Не последва отговор — бяха навлезли твърде навътре в кораба, където радиосигналите не можеха да проникнат. Наистина бяха съвсем сами, но Макс бързо възвръщаше самообладанието си. Привилегия е, реши той, да се работи с Уолтър. Понякога американският инженер бе добър и сговорчив. Той бе изключително подготвен и, при нужда, твърд като стомана.

Двамата заедно ще върнат „Дискъвъри“ отново към живота; и може би обратно на Земята.