Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (46)

Броенето

Ако липсват снимки, никой нямаше да ми повярва, мислеше си Макс Брейловски, докато обикаляше около двата кораба на разстояние половин километър. Изглеждаше смешно неприлично сякаш „Леонов“ похищаваше „Дискъвъри“. Сега, когато си помисли за това, отново забеляза, че набитият широк руски кораб наистина прилича на мъжкар в сравнение с нежния, тънък „Дискъвъри“. Ала по-голямата част от операциите по свързването притежаваха определено сексуални обертонове и той си спомни, че един от първите космонавти — не можеше да се сети за името му — навремето беше укорен заради твърде свободния избор от думи в — е, в кулминацията на своята мисия.

Доколкото показваха внимателните му наблюдения, всичко бе наред. Разполагането на двата кораба така, че да могат да се съединят здраво, им отне повече време, отколкото очакваха. Това нямаше да бъде възможно, ако не бяха двата късметлийски удара, които понякога — но не винаги — облагодетелстваха онези, които ги заслужават. Сякаш по силата на провидението „Леонов“ носеше няколко километра магнетофонна лента с въглеродни влакна, не по-широка от панделка, с която някое момиче би завързало косата си, но много здрава, в състояние да издържи тонове. Бяха замислили да завържат „Големия брат“, ако всичко останало пропадне. Сега те завързаха „Леонов“ и „Дискъвъри“ в нежна прегръдка — достатъчно силно, за да издържи на разтръсване и подскачане при всяко ускорение, достигащо до една десета от гравитацията, което пък бе максимумът в техния случай.

— Какво искате още да проверя, преди да се прибера? — попита Макс.

— Нищо — отвърна Таня. — Всичко като че ли е наред. Не бива да губим повече време.

Това бе вярно. Ако приемаха сериозно тайнственото предупреждение — а всички вече го приемаха така, — трябваше да започнат маневра през идните двайсет и четири часа.

— Добре. Връщам „Нина“ обратно в конюшнята. Съжалявам, старо момиче.

— Не си ни казвал, че „Нина“ е кон.

— Дори сега не го признавам. Не ми е хубаво да я пришпорвам из космоса, само и само да спечелим някакви си мизерни допълнителни метри в секундата.

— След няколко часа вероятно много ще им се зарадваме, Макс. Всъщност винаги остава възможността някой да може да дойде и отново да я изкара.

Много се съмнявам, помисли си Макс. А може би беше по-добре да оставят малката капсула тук, за да напомня постоянно за първото посещение на Човека в царството на Юпитер.

С леки, грижливо отмерени пулсиращи движения той докара „Нина“ до огромната сфера на главния животоподдържащ модул на „Дискъвъри“; колегите му на командния пулт едва го погледнаха, когато той прелетя покрай извития прозорец. Вратата на гаража зееше пред него и той нежно подкара „Нина“ натам.

— Вкарай ме вътре — каза той. — Ето какво наричам добре планирана операция. Остана цял килограм гориво, което може да изведе „Нина“ навън за последен път.

При нормални условия нямаше кой знае какво драматично в горенето, извършвано в дълбокия космос; не приличаше на светкавицата, или на гръмотевицата — нито пък на винаги съществуващия риск при отделянето от повърхността на планетата. Ако нещо не бе наред и двигателите не заработеха с пълен капацитет — е, всичко можеше да се коригира при едно по-дълготраещо горене. Или пък биха могли да почакат, докато достигнат съответната точка в орбитата и тогава да опитат отново.

Ала този път, докато броенето вървеше и се приближаваше към нулата, напрежението и на двата кораба бе почти осезаемо. На всички им беше ясно, че това е първият тест за покорството на Хал; единствено Флойд, Кърноу и семейство Орлови знаеха, че съществува още една система. Но дори те не бяха абсолютно сигурни, че тя ще задейства.

— На слука, „Леонов“ — пожела им Наземната контрола, разчела времето така, че съобщението да пристигне пет минути преди запалването. — Надявам се, че всичко върви гладко. Ако не ви създаде големи трудности, бихте ли могли да направите няколко снимки в едър план на екватора, дължина 115, докато се въртите около Юпитер? Там има някакво тъмно петно, вероятно от изригване — идеално кръгло с диаметър около хиляда километра. Прилича на сянката на спътник, но не може да е това.

Таня направи кратко съобщение, което с много малко думи изразяваше абсолютната липса на интерес към метеорологията на Юпитер тъкмо в този момент. Понякога Наземната контрола демонстрираше изумителна нетактичност и лош разчет на времето.

— Всички системи функционират нормално — обади се Хал. — Две минути до запалването.

Странно, помисли си Флойд, как терминологията надживява технологията, която я е породила. Само ракетите с химическо гориво можеха да бъдат запалени; дори ако водородът в ядрена или плазмена ракета влезеше в контакт с кислорода, щеше да е твърде горещо, за да се запали. При такива температури всички съставки се разпадаха на съставящите ги елементи.

Умът му бродеше и търсеше още примери. Хората — особено по-възрастните — все още казваха, че поставят филм във фотоапарата или бензин в колата. Дори в студиата се чуваше думата „лента“ макар че тя включваше две поколения остаряла технология.

— Една минута до запалването.

Мисълта му се върна към онова, което ставаше в момента. Точно тази минута бе от най-голямо значение; повече от сто години вече по всички ракетни площадки и космодруми това бяха най-дългите шейсет секунди, съществували някога. Безброй пъти бяха свършвали с трагедия; ала хората си спомняха само победите. Как ли ще свършим ние?

Съблазънта още веднъж да напипа прекъсвача в джоба си бе почти неустоима, макар логиката да му подсказваше, че разполагат с достатъчно време за коригиращи действия. Ако Хал не успееше да изпълни програмата, нямаше да стане кой знае какво — нямаше да е трагедия. Истински критичната точка щеше да настъпи, когато обикалят около Юпитер.

— Шест… пет… четири… три… две… едно… ЗАПАЛВАНЕ!

Отначало тласъкът бе едва доловим; отне им почти минута, за да постигнат една десета G. Въпреки всичко екипажът заръкопляска и спря едва когато Таня им направи знак да пазят тишина. Трябваше да се направят множество проверки; дори Хал да беше на висота — а както изглежда беше, — имаше толкова неща, които можеха да се повредят.

Антената на „Дискъвъри“ — която бе под влияние на тягата от инерцията на „Леонов“ — не бе изчислена за подобни въздействия. Главният проектант на кораба, сега в пенсия, се бе заклел, че границата на безопасност бе задоволителна. Но можеше и да греши, а известно е, че всеки материал се износва при ползване в космоса дълги години…

А лентата, която крепеше двата кораба един към друг, можеше да не е поставена както трябва; корабите можеха да се приплъзнат, възможно беше „Дискъвъри“ да не бъде в състояние да коригира центъра на тежестта с хилядата тона върху себе си. Флойд можеше да измисли дванайсет неща, които биха могли да излязат от строя; мисълта, че обикновено се случваше тринайсетото, бе слабо утешение.

Но минутите се влачеха спокойно; единственото доказателство, че двигателите на „Дискъвъри“ работеха, бе случайната гравитация, причинена от изтласкването, и съвсем слабите вибрации в стените на корабите. Йо и Юпитер продължаваха да висят на същото място, където се виждаха от седмици, в противоположните страни на небето.

— Отделяне след десет секунди. Девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… СЕГА!

— Благодаря, Хал. На копчето.

Ето още един израз, вече съвсем остарял; поне едно поколение вече не използваше копчета, а меки бутони, които едва се докосваха. Но не за всичко; в критични случаи най-добре беше да използваш копче, което да се превърти с успокояващия си характерен звук „Щрак!“.

— Потвърждавам — обади се Василий. — Никакви корекции.

— Сбогувай се с блясъка, екзотичний Йо — недостижима мечта за всеки търговец на недвижими имоти — каза Кърноу. — Всички с радост ще се разделим с теб.

Звучи съвсем като стария познат Уолтър, помисли си Флойд. През последните няколко седмици той бе странно потиснат, сякаш имаше нещо наум. (Кой ли нямаше?) Прекарваше голяма част от незначителното си работно време в тихи дискусии с Катерина; Флойд се надяваше, че не е развил медицински проблем. В това отношение досега поне имаха успех; последното нещо, от което се нуждаеха, бе някой спешен случай, който да изисква намесата на командира доктор по хуманна медицина.

— Невежлив си, Уолтър — обади се Брейловски. — Тъкмо започваше да ми харесва. Вероятно е твърде забавно да караш лодка по езерата от лава.

— Какво ще кажеш за шиш, приготвен във вулкан?

— Или пък бани от течна сяра.

Всички се развеселиха, дори станаха малко истерични от облекчение. Макар да бе още твърде рано да се отпуснат и най-критичната фаза на маневрата да беше все още пред тях, първата стъпка от дългия път към дома бе успешно направена. Само по себе си това бе достатъчна причина за скромно тържествуване.

Ала не продължи дълго, тъй като Таня бързо нареди на всички, които не са на дежурство, да си отпочинат — и да поспят, ако е възможно — като предварителна подготовка за маневрата при Юпитер, която трябваше да стане само след девет часа. Когато се видя, че хората не бързат да се раздвижат, Саша изчисти коридорите с вика:

— Ще ви обесят за това, бунтовни кучета!

Само преди две нощи, като рядко удоволствие, се бяха наслаждавали на „Бунтът на Баунти“, за който всички военни историци твърдяха, че е дал най-добрият капитан Блай от времето на легендарния Чарлс Лотън. На борда се усещаше нежеланието на екипажа Таня също да го гледа.

След два неспокойни часа в хамака си Флойд се отказа от опитите да заспи и се понесе към мостика за наблюдения. Юпитер бе още по-голям и бавно избледняваше, докато корабите се носеха покрай най-близката точка откъм тъмната му страна. Великолепен, почти пълен диск, той показваше безкрайно богатство от подробности ленти облаци, точици във всички цветове на дъгата от ослепително бяло до керемиденочервено, тъмни изригвания от незнайни дълбини, циклоничния овал на Голямото Червено Петно — подробности, които човешкото око не можеше да възприеме в тяхната цялост. Кръглата тъмна сянка на луната — вероятно Европа, помисли си Флойд — преминаваше през меридиана пред Слънцето. Той наблюдаваше невероятната гледка за последен път; макар че трябваше да бъде готов за максимално натоварване след шест часа, беше престъпление да губи ценни мигове в сън.

Къде ли беше онова петно, което Наземната контрола ги бе помолила да наблюдават? Би трябвало да се приближават към него, ала Флойд не бе сигурен дали щяха да го видят с просто око. Василий щеше да е много зает, за да се занимава с това; може би щеше да помогне с малко любителска астрономия. На времето, трябваше да признае, че макар и за кратко, той си бе изкарвал прехраната като професионалист.

Той активира контролната система на главния петдесетсантиметров телескоп — за щастие обхвата за наблюдения не бе намален от „Дискъвъри“. Ето го, приближаваше се тъкмо над ръба на диска.

Поради така стеклите се обстоятелства Флойд бе един от десетте най-големи специалисти по Юпитер в Слънчевата система; останалите деветима работеха или спяха около него. Той веднага забеляза, че има нещо твърде странно около петното; бе тъй черно, че приличаше на дупка, пробита в облаците. От неговата гледна точка то като че ли беше елипса със заострени краища; Флойд прецени, че погледнато точно отгоре, петното щеше да има формата на идеален кръг.

Запечата някои положения, после повиши силата на максимум. В резултат на бързото въртене около оста си Юпитер се извъртя така, че Флойд имаше по-ясен изглед към петното; а колкото повече се взираше, толкова повече се объркваше.

— Василий — извика той по интеркома, — ако имаш свободна минута, погледни петдесетсантиметровия монитор.

— Какво наблюдаваш? Важно ли е? Проверявам орбитата.

— Върши си работата. Но искам да те осведомя, че открих петното, от което се интересува Наземната контрола. Изглежда много особено.

— По дяволите. Съвсем го забравих. Добри наблюдатели сме, щом момчетата от Земята ни насочват какво да наблюдаваме. Почакай пет минути — няма да избяга.

Наистина, помисли си Флойд; дори можеше да се проясни. При това нямаше нищо унизително в това да пропуснат нещо тъй земно или лунно — което астрономите са наблюдавали. Юпитер бе много голяма планета, те са твърде заети, а телескопите на Луната и на Земята бяха сто пъти по-мощни от инструмента, който използваше в момента.

Ала петното ставаше все по-странно и по-странно. За първи път Флойд почувства определено безпокойство. До този миг не си бе помислил, че петното може да е нещо друго освен естествено образувание — някакъв трик, изигран от невероятно сложната метеорология на Юпитер. Учуди се.

Беше черно, като самата нощ. И толкова симетрично; когато започна да се вижда по-ясно, то се появи като идеален кръг. И все пак не бе с резки контури; краищата му бяха странно мъгляви, като че ли не бе съвсем на фокус.

Въобразяваше ли си, или бе започнало да расте, още докато го наблюдаваше? Бързо прецени, че диаметърът му беше вече две хиляди километра. Малко по-малък от все още наблюдаващата се Европа, ала много по-тъмен — нямаше никаква опасност да ги обърка.

— Да погледнем — обади се Василий със снизхождение. — Какво си мислиш, че си открил? О!… — гласът му замря и настъпи тишина.

Ето го, помисли си Флойд с внезапна ледена убеденост. Каквото и да е то…