Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2010: Odyssey Two, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Двойна среща

„… документите за ипотеката на къщата в Нантъкет трябва да са в картотеката на буквата «М», в библиотеката.

Е, мога да мисля само за това. През последните два часа си припомнях една картина, която бях виждал като малко момче в един парцалив том за викторианското изкуство — трябва да е била рисувана преди сто и петдесет години. Не мога да си спомня дали беше цветна, или в черно-бяло. Ала никога не ще забравя названието й — не се смей, — казваше се «Последната вест до дома». Нашите прапрадеди са обичали този вид сантиментална мелодрама.

Изобразяваше палубата на кораб с платна по време на ураган — платната разкъсани, а палубата залята от вълните. На заден план екипажът се бори да спаси кораба. А на преден план младият юнга пише върху лист хартия, до него е бутилката, с която той се надява, че съобщението му ще стигне до брега.

Макар че по онова време бях още дете, чувствах, че той би трябвало да помогне на останалите, вместо да пише писмо. Но въпреки всичко картината ме развълнува: никога не съм си мислел, че някой ден ще се чувствам като този малък юнга.

Разбира се, сигурен съм, че ще получиш моето съобщение и че няма с какво да помогна на «Леонов». Всъщност вежливо ме помолиха да не им се пречкам, така че съвестта ми е чиста, когато диктувам съобщението си.

Сега ще го изпратя до командния мостик, защото след четвърт час връзката ни ще прекъсне, тъй като ще издърпаме голямата чиния и ще заковем люковете — ето ви още една добра морска аналогия! В момента Юпитер изпълва цялото небе — няма да се опитвам да го описвам и дори няма още дълго да го наблюдавам, тъй като капаците ще се спуснат след няколко минути. Всъщност камерите ще го сторят много по-добре от мен.

Сбогом, скъпи мои, изпращам ви моята обич, особено на Крис. Когато получите това, всичко ще бъде свършено, за добро или за лошо. Не забравяйте, че се опитах да направя всичко възможно заради нас — сбогом.“

 

Когато отстрани аудиочипа, Флойд се понесе към центъра за комуникации и го подаде на Саша Ковальов.

— Моля те, погрижи се да бъде изпратено, преди да сме се изключили — сериозно каза той.

— Не се притеснявай — обеща му Саша. — Все още работя на всички канали, при това ни остават още цели десет минути.

Той протегна ръката си.

— Ако се видим отново, е, тогава ще се посмеем. Ако ли не, е, това ще е добро сбогуване!

Флойд запремига.

— Шекспир, предполагам?

— Разбира се. Брут и Касий преди битката. Ще се видим по-късно.

Таня и Василий бяха твърде съсредоточени в екраните и само му махнаха с ръка, после той се оттегли в кабината си. Вече се бе сбогувал с останалите членове на екипажа; нямаше какво друго да прави, освен да чака. Спалният му чувал бе завързан и готов за мига, в който щеше да задейства гравитацията при забавянето на скоростта — той трябваше само да влезе в него.

— Прибери антените, спусни всички защитни щитове — се разнесе глас по високоговорителя на интеркома. — Първото задействане на спирачната система ще се почувства след пет минути. Всичко е нормално.

— Аз едва ли бих използвал тази дума — измърмори под носа си Флойд. — Мисля, че искаш да кажеш „номинално“.

Не бе завършил мисълта си, когато някой почука на вратата му по странен начин.

— Кто там?

За негова най-голяма изненада беше Женя.

— Може ли да вляза? — попита смутено тя с тънкото гласче на момиченце, което Флойд едва разпозна.

— Разбира се. Но защо не сте в собствената си кабина? Само след пет минути ще навлезем в гравитационното поле.

Още когато й задаваше въпроса, той осъзна глупостта му. Отговорът бе тъй очевиден, че Женя дори не си направи труда да го изрече на глас.

Наистина Женя бе последният човек, който той очакваше: нейното отношение към него бе винаги вежливо, но тя се държеше на разстояние. Тя бе единственият член на екипажа, който предпочиташе да го нарича „доктор Флойд“. И ето я сега, очевидно търсеща уют и компания в миг на опасност.

— Женя, мила — кисело започна той. — Ти си добре дошла. Но пространството в кабината ми е доста ограничено. Някой дори би могъл да го нарече „спартанско“.

Тя успя да извика на устните си слаба усмивка, но не каза нищо и се понесе из кабината. За първи път Флойд осъзна, че тя не бе просто неспокойна — тя бе ужасена. После разбра защо бе дошла именно при него. Срамуваше се да погледне в очите своите сънародници и затова диреше утеха на друго място.

Когато го осъзна, удоволствието му от неочакваната среща като че ли поугасна. Това обаче не намали отговорността му към другото човешко същество, което се намираше далеч от дома. Фактът, че тя бе привлекателна млада жена, макар и със сигурност да не беше красавица, на половината на неговата собствена възраст, не би трябвало да има някакво значение. Ала имаше; той бе започнал да се възбужда.

Вероятно тя бе забелязала това, но не стори нищо, за да го окуражи, или обезкуражи, когато легнаха един до друг в спалния пашкул. Имаше достатъчно място за двамата и Флойд започна развълнувано да пресмята. Ако предположим, че тежестта превиши предполагаемата и въжетата се скъсат, много лесно щяха да загинат…

Съществуваше достатъчна разлика в изчисленията с цел обезопасяване; нямаше защо да се тревожи, че ще настъпи такъв позорен край. Хуморът бе враг на желанието; прегръдката им сега беше съвършено целомъдрена. Не беше сигурен дали това трябва да го радва, или да го натъжава.

Ала бе твърде късно за мислене. От много, много далеч достигна първият слаб шепот на звук, като скимтенето на някоя изгубена душа. В същия миг корабът едва доловимо потръпна; пашкулът се разклати и въжетата се опънаха. След седмици, прекарани в безтегловност, гравитацията започваше да действа.

Само за няколко секунди слабото скимтене се извиси и се превърна в непрекъснат вой, а пашкулът заприлича на претоварена люлка. Това не бе твърде добра идея, помисли си Флойд; беше станало трудно да се диша. Убиването на скоростта бе само част от проблема: Женя се бе вкопчила в него, както удавницата в поговорката се улавя за сламката. Той я отблъскваше от себе си, колкото бе възможно по-леко.

— Няма нищо, Женя. Щом „Циен“ го извърши, значи и ние ще успеем. Отпусни се, не се тревожи.

Беше му трудно да крещи и в същото време гласът му да звучи успокояващо, при това не бе сигурен дали Женя изобщо го чуваше сред грохота, причинен от нажежаването на водорода. Но тя не го стискаше вече тъй отчаяно и той се възползва от възможността да си поеме дълбоко въздух.

Какво ли би казала Керълайн, ако го видеше? Щеше ли той да й разкаже, ако му се отдадеше възможност? Не беше сигурен, че тя щеше да го разбере. В момент като този всички връзки със Земята бяха прекалено слаби.

Невъзможно му беше да се движи, да говори, ала сега, когато вече свикна със странното усещане за тежест, той повече не се чувстваше неуютно, като изключим изтръпналата му десница. С усилие я издърпа изпод Женя; познатото до болка действие му причини чувство за вина. Докато усещаше как кръвообращението в ръката му се възстановява, Флойд си спомни една известна забележка, която се приписваше на поне десетина астронавти и космонавти: „И проблемите, и удоволствията на секса при нулева гравитация са силно преувеличени.“

Как ли се чувстваха останалите, чудеше се той и за миг си помисли за Чандра и Кърноу, които спокойно бяха проспали всичко. Никога нямаше да узнаят, ако „Леонов“ станеше част от метеоритния дъжд в небето на Юпитер. Но не им завиждаше; бяха изпуснали преживяване, което не се повтаряше в живота на човека.

Таня говореше по интеркома; думите й се губеха в бумтенето, но гласът й звучеше спокойно и съвършено нормално, сякаш правеше най-обикновено съобщение. Флойд успя да погледне часовника си и с удивление видя, че бяха по средата на маневрата. В същия миг „Леонов“ се намираше най-близо до Юпитер; единствено автоматичните сонди бяха прониквали по-дълбоко в атмосферата на тази планета.

— На половината път сме, Женя — викна той. — Отново се отдалечаваме.

Не беше сигурен дали го разбираше. Беше стиснала очи, ала леко се усмихваше.

Корабът вече забележимо се тресеше, като малка лодка сред морските вълни. Дали е нормално? — чудеше се Флойд. Радваше се, че до него бе Женя, за която да се грижи; това отвличаше вниманието му от собствените му страхове. Само за миг, преди още да може да изгони мисълта от главата си, му се стори, че стените внезапно засияха с яркочервена светлина и се надвесиха над него. Също като кошмарните представи на Едгар Алън По, за които не се бе сещал цели трийсет години.

Но това нямаше да се повтори. Ако топлинният щит се повреди, корабът моментално щеше да се разпадне, щеше да се сплеска като пита от газовата стена. Нямаше да усетят болка; нервната му система нямаше да разполага с време, за да реагира, преди да спре да съществува. Разполагаше и с по-утешителни мисли, но и тази не бе за отхвърляне.

Подскачането леко отслабна. Последва още едно съобщение от Таня, което също не се чу (щеше да й се присмива по този повод, когато всичко свършеше). Времето започна да пълзи; след малко той престана да поглежда часовника си, защото просто не му вярваше. Цифрите се сменяха толкова бавно, че той почти се чувстваше като в разтегленото време на Айнщайн.

Тогава се случи нещо още по-невероятно. Отначало му стана смешно, после малко се ядоса. Женя бе заспала — не точно в обятията му, ала все пак съвсем близо до него.

Реакцията бе естествена: напрежението трябва да я бе изтощило и мъдростта на организма й се бе притекла на помощ. Внезапно и Флойд почувства сънливост почти като след оргазъм, тъй като той също бе емоционално изтощен от срещата. Трябваше да се бори, за да остане буден…

… После започна да пада… пада… пада… всичко бе свършило. Корабът се бе завърнал отново в космоса, на който принадлежеше. Двамата с Женя се бяха разлетели в различни посоки.

Никога нямаше да бъдат тъй близо един до друг, ала винаги щяха да чувстват особена нежност един към друг, която никой друг нямаше да бъде в състояние да сподели.